Решение по адм. дело №1099/2025 на Административен съд - Пазарджик

Производството е по реда на чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. чл. 118, ал. 1 от Кодекса за социално осигуряване (КСО).

Образувано е по жалбата на А. Т. П., гр. Пазарджик, подадена чрез процесуален представител адвокат Е. К., срещу Решение № 1012-12-495#1/18.08.2025 г. на директора на ТП на НОИ-Пазарджик, с което е потвърдено Разпореждане № 121-00-1923-3/08.07.2025 г. на ръководителя на осигуряването за безработица, с което на основание чл. 54ж, ал. 1 КСО и във вр. чл. 11, § 3, б. „а“ и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004 г. на А. П. е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица. Релевирани са доводи за незаконосъобразност на решението, като издадено при допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и в противоречие с материалноправни разпоредби, по които се претендира отмяната му и връщане на преписката на органа за ново произнасяне, ведно с присъждане на разноски по приложен списък.

Ответникът – директорът на ТП на НОИ-Пазарджик, чрез процесуален представител юрисконсулт Ц. М., изразява становище за неоснователност на жалбата и претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Административен съд-Пазарджик, IХ-ти състав, като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност и съобрази доводите на страните, приема за установено следното:

А. П. е подал заявление вх.№ 608-1613/08.07.2024 г. в Дирекция „Бюро по труда”-Пазарджик за отпускане на парично обезщетение за безработица на основание чл. 54а КСО като в него е декларирала, че последното й правоотношение с работодател от Дания е прекратено, считано от 02.03.2024 г. П. е представила заявление за удостоверяване на осигурителни периоди от друга държава-членка на ЕС - Дания, декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 и копия на документи за трудова дейност в Дания – 9 броя. П. е поискала удостоверяване на осигурителни периоди за времето от 04.01.2016 г. до 29.07.2018 и от 30.07.2018 г. до 01.03.2024 г.

На основание чл. 8 от Наредбата за отпускане и изплащане на паричните обезщетения за безработица (НОИПОБ) със структуриран електронен документ (СЕД) U001СВ № 1052853 и U003 № 1061106 от НОИ е изискано предоставяне на информация за горепосочените периоди от компетентната институция на Дания. Поради неполучени документи отново е поискана информация със СЕД U001СВ № 1102083 и U003 № 1119986.

В ТП на НОИ-Пазарджик за А. П. е получен структуриран електронен документ Н001 № 1204874, с който компетентната институция на Дания е уведомила НОИ, че не може да потвърди периода от 04.01.2016 г. до 18.02.2016 г. като осигурена заетост. За времето от 19.02.2016 г. до 01.08.2024 г. лицето е било член на Фонд за безработица „ASE”.

Не основание чл. 8 от Наредбата е създаден нов случай и със СЕД U001СВ № 1233248 и U003 № 1236873 е изискано предоставяне на информация. Във връзка с това в НОИ са получени СЕД U017 № 1270882 и U004 № 1270902, с които компетентната институция на Дания е удостоверила: период на последна заетост от 19.02.2016 г. до 31.07.2024 г.; причина за прекратяване на заетостта „друго прекратяване“ и брутен доход за периода от 01.08.2018 г. до 01.03.2023 г. в размер на 1626858 датски крони.

Тъй като П. е регистрирана като безработно в България лице на 25.03.2024 г. от ТП на НОИ е изпратен СЕД Н001 № 1276264 за уточняване крайната дата на заетостта.

Със СЕД Н002 № 1278733 компетентната институция на Дания е уведомила, че А. П. е получавала парично обезщетение за безработица в Дания за периода от 01.03.2024 г. до 31.07.2024 г.

С Разпореждане № 121-00-1923-3/08.07.2025 г. на основание чл. 54ж, ал. 1 във вр. чл. 11, § 3, б. „а“ и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004 на А. П. е отказано парично обезщетение за безработица с мотив, че лицето е упражнявало трудова дейност в Дания за периода от 19.02.2016 г. до 01.03.2024 г., което обуславя наличието на дълготрайна и стабилна трудовоправна връзка с Дания. Посочено е, че България не е компетентната държава нито по последна заетост, нито по пребиваване, поради което няма основание да се извършва преценка на право на обезщетение за безработица.

За да потвърди Разпореждане № 121-00-1923-3/08.07.2025 г. директорът на ТП на НОИ-Пазарджик е приел, че по отношение на А. П. Република България не се явява държава по пребиваване в периода на последната й заетост, тъй като заетостта й в Дания е изместила обичайното й пребиваване в България. Посочва, че едва след като дейността като заето лице в Дания е преустановена, П. се връща в България, като за времето от 19.02.216 г. до 01.03.2024 г. живее и работи в Дания, поради което не може да се приеме, че обичайният център на интересите й е в България.

Към преписката е представен трудов договор № 316/24.03.2025 г., сключен между Община Пазарджик и А. П. за длъжността „личен асистент“ със срок на договора до 17.03.2030 г.

По делото са приети в превод на български език на U2 Запазване правото на обезщетение за безработица; писмо до А. П. от Фонд за осигуряване срещу безработица АСЕ и U008 Документ за пренос трудов договор, както и заявление от А. П. до ФСУ Жулевия дом, с което е заявила желанието си да бъде назначена на длъжност „социален работник“, считано от 01.11.2025 г.

При така установеното от фактическа страна и във връзка с правомощията си по чл. 168 АПК, Административен съд-Пазарджик обуславя следните правни изводи:

Жалбата е допустима като подадена в законоустановения 14-дневен срок за оспорване, от активно легитимирано лице и при наличие на правен интерес от търсената защита, поради което е допустима, а разгледана по същество – неоснователна по следните съображения:

Оспореното решение е издадено от компетентен орган по смисъла на чл. 117, ал. 1 КСО, в предписаната от закона писмена форма, при надлежно изложени мотиви, съобразно изискванията на чл. 59, ал. 2 АПК. При издаването на решението са спазени административнопроизводствените правила, като Разпореждане № 121-00-1923-3/08.07.2025 г. на ръководителя на осигуряването за безработица е обжалвано по административен ред, и в резултат на проведено производство по чл. 117, ал. 1, т. 2, б. „б“ КСО е издадено и оспореното решение.

Съгласно чл. 54а КСО, право на парично обезщетение за безработица имат лицата, за които са внесени или дължими осигурителни вноски във фонд „Безработица“ най-малко 12 месеца през последните 18 месеца, преди прекратяване на осигуряването и които: 1. имат регистрация като безработни в Агенцията по заетостта; 2. не са придобили право на пенсия за осигурителен стаж и възраст в Република България или пенсия за старост в друга държава или не получават пенсия за осигурителен стаж и възраст в намален размер по чл. 68а или професионална пенсия по чл. 168; 3. не упражняват трудова дейност, за която подлежат на задължително осигуряване по този кодекс или по законодателството на друга държава, с изключение на лицата по чл. 114а, ал. 1 КТ.

Безработицата, представлява предвиден от чл. 2, ал. 1 КСО задължителен осигурителен риск, който при настъпването причинява невъзможност за осигуреното лице да се издържа от доходи от полагане на труд. Доколкото последната трудова заетост на лицето е била в Дания, относимите правни норми във връзка с координация на системите за социална сигурност между Дания и Република България са в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социално осигуряване.

Съгласно чл. 61 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., компетентната институция на държава-членка, чието законодателство поставя придобиването, запазването, възстановяването или продължаването на правото на обезщетения, в зависимост или от завършването на периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост, зачита, доколкото е необходимо, периодите на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост, завършени съгласно законодателството на всяка друга държава членка, като завършени съгласно прилаганото от нея законодателство.

Безспорно по делото е, че А. П. е български гражданин и като такава е гражданин на държава-членка на Европейския съюз, както и че последната й заетост е в Дания за периода от 19.02.2016 г. до 31.07.2024 г. Не е спорно, че жалбоподателката се е завърнала в България след прекратяване на заетостта й в Дания, като в попълнената от нея декларация е посочила, че се е завръщала в България „няколко пъти в годината или по-рядко“ при ползване на годишен отпуск. П. е декларирала, че считано от 01.04.2025 г. упражнява трудова дейност на територията на България, за която подлежи на задължително осигуряване, за което е представен трудов договор, сключен с Община Пазарджик.

Механизмът на координация на системите за социална сигурност, включващ и обезщетенията за безработица, се основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения. По отношение на обезщетенията за безработица общият принцип за определяне на приложимото законодателство е, че лице, упражняващо доходоносна дейност, следва да принадлежи към схема за социална сигурност на държавата, на чиято територия е заето или самостоятелно заето. Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата-членка по последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г.

Според чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Без да се засяга член 64, напълно безработно лице може, като допълнителна мярка, да се постави на разположение на службите по заетостта в държавата-членка, в която то последно е осъществявало дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Безработно лице, без да е пограничен работник, което не се върне в неговата държава-членка по пребиваване, се поставя на разположение на службите по заетостта на държавата-членка, чието законодателство за последно е било подчинено.

Във връзка с приложението на посочената норма, от съществено значение се явява определянето на две понятия – компетентна държава-членка и държава-членка по пребиваване. Относно първото понятие, това по принцип е държавата, в която лицето осъществява дейност като наето лице. В конкретния случай, спрямо оспорващата България не е компетентна държава-членка, доколкото по делото са събрани доказателства, че оспорващата е лице, осъществяващо дейност като наето лице в друга държава. За определяне на държавата по пребиваване е необходимо да се изясни съдържанието на понятието пребиваване. Определение на това понятие е дадено в чл. 1, б. „й“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, а именно, че „пребиваване“ означава мястото, където лицето обичайно пребивава. Правилата (елементите) за определяне на пребиваването са уредени в чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 по прилагането на Регламент (ЕО) № 883/2004. Мястото на обичайно пребиваване на лицето се определя, съгласно чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 с оглед центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти - продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки, семейното положение и роднинските връзки на лицето, жилищното му положение и доколко постоянно е то, както и естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, в това число постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост, мястото, където обичайно се упражнява тази дейност и други, примерно изброени в цитираната норма.

Съгласно правото на ЕС, може да има само едно обичайно място на пребиваване и съответно само една държава-членка, която отговаря за плащанията на обезщетения по социално осигурителните схеми, отпускани по местожителство.

От приложените СЕД не може да се приеме за безспорно, че за лицето безспорно Дания е държавата на пребиваването й. Пред административния орган е представена Декларация по чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, която не е взета предвид от ответника. От нея става ясно, че децата и роднините на П. са живели и учили в България, разполагала е също с постоянно жилище в страната, а в Дания е живяла под наем. Лицето изрично е посочило, че няма намерение да остане за постоянно в Дания. Следователно центърът на жизнените й интереси не е в Дания, престоят й там е свързан единствено с работата, което е причината, наложило тя да живее там. Още повече, е както бе посочено по-горе П. след завръщането си е сключила трудов договор, за упражняване на дейност, за която подлежи на задължително осигуряване, както и е подала заявление за започване на работа с друг работодател отново в България.

След прекратяването на трудовите й правоотношение жалбоподателката неизменно се е завърнала на територията на Република България, където освен семейния й кръг, се намира и жилището й. Според текста на чл. 11, § 2 от Регламент № 987/2009 решаващо значение при определяне на действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице е неговото намерение, а от изложените обстоятелства е очевидно намерението на жалбоподателката за трайно установяване в България, където е домът й, семейството й, както и фактът че е започнала работа в България. Следователно ТП на НОИ-Пазарджик се явява компетентната институция, която следва да отпусне и предостави обезщетението за безработица.

Съдът взема предвид и Съображение 9 от Решение № U2 от 12 юни 2009 година относно обхвата на член 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 по отношение на правата на обезщетения за безработица на напълно безработни лица, които не са погранични работници и които по време на последната си дейност като заети или самостоятелно заети лица са пребивавали на територията на държава-членка, различна от компетентната държава-членка, в което се посочва следното: „Въпреки че понастоящем това е приемливо за пограничните работници и някои други категории работници, които също запазват близки отношения с държавата си на произход, то не би било приемливо, ако поради твърде широко тълкуване на понятието „пребиваване“ се наложи приложното поле на член 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 да бъде разширено до всички лица, които осъществяват определена относително стабилна дейност като заети или самостоятелно заети лица в определена държава-членка и са оставили семействата си в държавата си на произход“. Посоченото становище на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност обаче не води автоматично до извод, че щом лицата имат относително стабилна (дългосрочна) заетост в държава-членка, различна от държавата им по произход, то това изключва възможността последната да се явява и държава на пребиваване. Напротив, в т. 3 от диспозитива на това решение изрично е посочено, че за целите на прилагането на настоящото решение държавата на пребиваване се определя в съответствие с член 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009.

Съгласно изготвения съвместно от държавите-членки Практически наръчник относно законодателството приложимо в ЕС, ЕИП и Швейцария наръчник, различните критерии, определени от Съда на Европейския съюз и съдържащи се в чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009, невинаги имат еднаква тежест и значимост, но – от друга страна – между тях няма установена йерархия. Няма бързо и лесно приложим критерий, който да може да се счита за решаващ, като често институциите просто предполагат, че мястото на пребиваване е идентично на мястото, което лицето декларира като адрес. Всеки отделен случай трябва да се разглежда според индивидуалните си характеристики въз основа на цялостна оценка на всички релевантни факти и обстоятелства. Това означава, че нито продължителността на пребиваване в една държава-членка, нито наличието на адресна регистрация в нея могат сами по себе си да определят еднозначно мястото на обичайно пребиваването на едно лице, а е необходимо да бъдат изследвани всички относими за случая критерии и едва след цялостния им анализ да се определи държавата на пребиваване на лицето. В този смисъл е и т. 3 от Решение № U3 от 12.06.2009 год. на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност, съгласно която, ако при отсъствието на каквото и да е трудовоправно договорно отношение, дадено лице вече не поддържа никаква връзка с държавата-членка на заетост (например понеже трудовоправното договорно отношение вече е прекратено или срокът му е изтекъл), то се разглежда като напълно безработно в съответствие с чл. 65, § 2 от посочения Регламент, а обезщетенията се предоставят от институцията по местопребиваване.

По делото е представено копие от преносим документ U2 от 20.03.2024 г. и копие на писмо от Фонд за осигуряване срещу безработица ACE, от които се установява, че П. има право да прехвърли своето обезщетение от Дания в чужбина, т.е. лицето е получило разрешение за прехвърляне на обезщетенията му в чужбина – до националната служба по заетостта. След като П. има завършен период на заетост и прекратен последен трудов договор в Дания, както и намерение за пребиваване в България – дългосрочен трудов договор с работодател в България и център на жизнените й интереси в родината й, то заявлението за отпускане на ПОБ следва да бъде разгледано от националната институция.

Поради изложеното, съдът приема, че Решение № 1012-12-495#1/18.08.2025 г. на директора на ТП на НОИ-Пазарджик и потвърденото с него Разпореждане № 121-00-1923-3/08.07.2025 г. на ръководителя на осигуряването за безработица са незаконосъобразни, като издадени в противоречие с материалноправни разпоредби, поради което следва да бъдат отменени. Тъй като естеството на въпроса не позволява решаването му от съда, преписката следва да се изпрати на административния орган за ново произнасяне по подаденото от А. П. заявление, съобразно указаното в мотивите на решението.

Съгласно чл. 174 АПК, в този случай съдът следва да определи срок за новото произнасяне. Доколкото всички необходими и относими доказателства са събрани, органът следва да се произнесе в 14-дневен срок от получаване на преписката, след влизане в сила на настоящото съдебно решение.

С оглед изхода на спора и предявеното от жалбоподателя искане за присъждане на разноски, следва НОИ да бъде осъден да заплати на А. П. такива в общ размер от 860 лв., представляващи 10 лв. внесена държавна такса, 350 лв. преводачески услуги и 500 лв. адвокатско възнаграждение в определен от съда размер. При определянето му, съдът взе предвид направеното възражение за прекомерност, при съобразяване с разрешенията дадени в Решение от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 на Съда на Европейския съюз при отчитане на фактическата и правна сложност на делото.

Водим от гореизложеното и на основание чл. 172, ал. 2 АПК, Административен съд-Пазарджик, IХ-ти състав

 

 

Р Е Ш И:

 

ОТМЕНЯ по жалбата на А. Т. П. Решение № 1012-12-495#1/18.08.2025 г. на директора на ТП на НОИ-Пазарджик и потвърденото с него Разпореждане № 121-00-1923-3/08.07.2025 г. на ръководителя на осигуряването за безработица.

ИЗПРАЩА преписката на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ-Пазарджик за ново произнасяне по заявление вх.№ 608-1613/08.07.2024 г., подадено от А. Т. П..

ОПРЕДЕЛЯ на основание чл. 174 АПК, 14-дневен срок за издаване на административния акт, считано от влизане в сила на решението.

ОСЪЖДА Националния осигурителен институт да заплати на А. Т. П., [ЕГН], с адрес: гр. Пазарджик, [улица], сумата от 860 (осемстотин и шестдесет) лева, представляваща разноски по делото.

Решението не подлежи на обжалване на основание чл. 119 във вр. чл. 117, ал. 1, т. 2, б. „б“ КСО.