Решение по дело №12820/2020 на Софийски градски съд

Номер на акта: 261673
Дата: 18 май 2022 г. (в сила от 18 май 2022 г.)
Съдия: Соня Николова Найденова
Дело: 20201100512820
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 23 ноември 2020 г.

Съдържание на акта Свали акта

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

№.................../18.05.2022 г., гр. София

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав, в публично съдебно заседание на шестнадесети февруари през  2022 година, в следния   състав:

 

                                                    ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА

                                                             ЧЛЕНОВЕ :  СОНЯ  НАЙДЕНОВА    

                                                                мл.съдия  СТОЙЧО ПОПОВ

 

секретар Алина Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско     дело    номер   12820 по    описа   за  2020  година, и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

 

            Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.

            С решение № 20217266 от 06.10.2020 г., постановено по гр.д. № 74657/2019 г. на СРС, 25 състав, е осъдено „Д.з.“ ЕАД да заплати на З. „Б.В.И.Г.”, по иск с правно основание чл. 411, изр. второ КЗ вр. чл. 45 ЗЗД, сумата 145,83лв., представляваща регресно вземане за престарано на застраховано лице застрахователно обезщетение по имуществена застраховка за вредите, причинени на лек автомобил "Мицубиши Спейс Стар" с рег.№от настъпило на 10.05.2019год. в гр.София ПТП, с включени 25 лева ликвидационни разноски, ведно със законната лихва върху главницата, считано от депозиране на исковата молба - 20.12.2019 г., до изплащане на вземането, както и сумата от 0,93лв. мораторна лихва за периода от 19.11.2019г. до 20.12.2019г.,  като е отхвърлен иска за главницата над присъдената сума от 145,83лв. до пълния предявен размер от 371,11лв., както и за осъждане на ответника да заплати мораторна лихва над присъдената сума от 0,93лв. до пълния предявен размер от 3,30лв. С решението първоинстанционният съд се е произнесъл и относно разноските, като е осъдил ответното дружество на плати на ищцовото дружество 259,92 лева разноски съразмерно с уважената част от исковете, и съответно осъдил ищцовото дружество да платинаответното дружество юрисконсултско възнаграждение в размер на 60,85лв.

Първоинстанционното решение е обжалвано в срок от ищеца З. „Б.В.И.Г.” частично- само по отношение на отхвърлената по размер част от исковете за главница и лихва за забава / съобразно частичното прекратване на въззивното производство по въззивната жалба срещу решението в частите, в които исковете са уважени с определеине от 17.05.2021 г. влязло в сила/, с доводи за неправилност на решението. Оплакването по въззивната жалба по отхвърлената част от иска за главница се отнасят само до оспорване на приетиа от СРС размер на вредата, подлежаща на обезщетяване. Твръди се, че доколкото между ищеца и увреденотолице е сключен застрахователен договор за отстраняване на причинените щети во застрахованото МПС в официален сервиз, то ищецът като застраховател по имуществена застраховка каско е дължен да плати сумата, съгласно представената от официалния сервиз  фактура., което е действителния размер на вредата, и със заплащане на тази сума застрахователят встъпва в правата на увредения срещу делинквента, респ. застрахователя по „гражданска отговорност“ на делинквента. Моли иска да се яважи в пълен размер и със лихвата за забава върху разликата, за която искът не е бил уважен, като претендира и разноски по делото.

Въззиваемата страна-ответник „Д.з.“ ЕАД оспорва жалбата с писмен отговор с доводите, че решението не страда от сочения в жалбата пороци, тъй като първоинстанционният съд правилно е събразил средните пазарни цени по приетата АТЕ , а не по цени по представената фактура от официален сервиз на марката. Моли решението в обжалваната част да се потвърди, претендира разноски за въззивната инстанция за защита от юрисконсулт.

Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира следното по предмета на въззивното производство:

Първоинстанционното решение е валидно, а в обжалваните части и допустимо, тъй като има съдържанието по чл.236 от ГПК и съдът се е произнесъл съобразно предявените с исковата молба претенции.

При произнасянето си по правилността на решението в обжалваните, съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и на приложимите материално правните норми, както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.

Първоинстанционният съд е изложил фактически констатации и правни изводи, основани на приетите за безспорни факти между страните с доклада по чл.146 от ГПК, относно наличието на основанията за възникване правото на вземане на ищеца като застраховател по имуществена застраховка на собственика на увреденото имущество, спрямо ответника като застраховател по „гражданска отговорност“ на деликвента, и относно механизма на увреждане, а по спорния върпос за размера на вредата е приел, че същата е съизмерима със средната пазарна цена, посочена от АТЕ от 815,06 лв., а не цената по фактурата на официалния сервиз. Тези фктически и правни изводи въззивният съд споделя и на основание чл.272 от ГПК препраща към мотивите на първоинстанционното решение, без да е нужно да ги повтаря.  

В допълнение и по наведените с въззивната жалба довод за неправилност на решението, въззивният съд намира следното:

Фактите, включени в състав на регресното вземане на ищеца, в изключение на размера, не са спорни по делото и се установяват от събраните по делото писмени и гласни доказателства и приетата автотехническа експертиза, като заключението на последната въззивният съд намира за компетентно и добросъвестно изготвено, и заслужаващо кредитиране от съда при преценката му по чл.202 от ГПК.

Размерът на отговорността за непозволено увреждане на делинквента, респ. на неговия застраховател по задържителната застраховка „гражданска отговорност“, се определя в зависимост от действително претърпените вреди. Съгласно КЗ, както отменения, така и действащия, обезщетението трябва да бъде равно на действителната стойност на вредата към момента на настъпване на застрахователното събитие, като то не може да надхвърля застрахователната сума по договора.  По аргумент от чл. 203, ал. 2 от КЗ (отм.) обезщетението не може да надвишава действителната /при пълна увреда/ или възстановителната /при частична увреда/ стойност на застрахованото имущество, т. е. стойността, срещу която вместо застрахованото имущество може да се купи друго със същото качество, съответно стойността, необходима за възстановяване на имуществото в същия вид, в това число всички присъщи разходи за доставка, строителство, монтаж и други, без прилагане на обезценка - чл. 203, ал. 3 от КЗ (отм.). В този смисъл и практиката, обективирана в решение № 52/08.07.2010 г. по т.д. № 652/2009 г., на ВКС, І т.о, решение № 109/14.11.2011 г. по т.д. № 870/2010 г., на ВКС, І т.о, решение № 153/22.12.2011 г. по т.д. № 896/2010 г. на ВКС, І т.о., която, маканр и формирана при действието на КЗ/отм./, е напълно приложима и към действащия КЗ поради идентичност на правната уредба относно обезщетението за имуществени вреди.  

С оглед изложеното настоящият въззивен  състав намира, че действителните вреди в случая възлизат на 815,06 лв., изчислената именно по средни пазарни цени по АТЕ като обективен критерий за действително причинените вреди, тъй като тя е определена след проучване на пазара, и е под размера, който дружеството-ищец е заплатило на официалния сервиз на марката. Неоснователни са доводите във въззивната жалба на ответника, че дължимата от ответното дружество сума следва да се определи по цени на официален сервиз, доколкото така било уговорено в застрахователиня договор на ищеца с увреденото лице. Размерът на суброгационното вземане на ищеца спрямо ответника зависи не от размера на платеното от ищеца като застраховател по имуществена застраховка към застрахования при него увреден, а от размера на действителната щета, причинена на увредения от друго лице, за което ответникът като застраховател по задължителна застраховка „гражданска отговорност“ отговаря (в този смисъл е и налице обилна и непротиворечива съдебна практика на съдилищата, вкл. и на ВКС). Застрахователният договор обвързва страните по него, но по отношение отговорността на делинквента, респ. застрахователя на делинквента, тази отговорност се определя в зависимост от действително претърпените вреди съгласно приложимия КЗ.Заключението на приетата пред първоинстанционния съд автотехническа експертиза е определило средна пазарна цена на увреденото МПС- сумата 815,06 лв., която сума надвишава размера на платеното от ищеца на собственика на увреденото МПС застрахователното обезщетение. От тази сума ответникът е възстановил преди датата на подаване на исковата молба сумата  9043.55лв., при което неизплатеният остатък възлиза на 120,83 лв., която с още 25 лв. обичаен размер на ликвидационни разноски, сочи основателност на иска за главница от 145,83 лв. и неоснователност на същия иск за горницата до 371,11 лв. Поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции, решението в частта по иска за главницата следва да се потвърди.

Поради липсата на оплаквания във въззивната жалба относно решението по иска за мораторна лихва, и предвид акцесорния характер навземането за лихва спрямо задължението за главница, следва да се приеме за правилно и да се потвърди и решението в частта по уважения размер и период на иска по чл.86 от ЗЗД. Следва да се потвърди и решението в частта за раноските, определени според изхода на спора.

По разноските за въззивната инстанция: Съгласно чл.78, ал.3 от ГПК и изхода на спора, претендираните от въззивника-ищец разноски за въззивната инстанция остават за негова сметка. Въззиваемата страна-ответник има право на разноски по чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК, съобразно и направеното искане, за въззивната инстанция, в размер на минималното възнаграждение от 100 лв. по чл.25, ал.1 от Наредбата за заплащане на правната помощ, което възнагарждение се поределя отсъда, а не от страната, и се съоразява по отношение на размера му от съда, че делото пред въззивната инстатция не се отличава с фактическа и правна сложност, нито с процесуални усложнения.

Воден от горните мотиви, СГС

Р Е Ш И :       

           

             

ПОТВЪРЖДАВА решение № 20217266 от 06.10.2020 г., постановено по гр.д. № 74657/2019 г. на СРС, 25 състав, В ОБЖАЛВАНИТЕ ЧАСТИ, в които са отхвърлени иска за главницата над присъдената сума от 145,83лв. до пълния предявен размер от 371,11лв., както и за мораторна лихва над присъдената сума от 0,93лв. до пълния предявен размер от 3,30лв., вкл. и в частта относно дължимите между страните разноски по чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК.

  ОСЪЖДА З. „Б.В.и.г.“, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление ***, пл. „******,  да заплати на основание  чл.78, ал.3 и ал.8 от ГПК „ДЗИ- Общо застраховане“ ЕАД, с ЕИК ******и седалище и адрес на управление:***, на основание чл.78, ал.8 ГПК юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв. / сто/ разноски за въззивната инстанция.

РЕШЕНИЕТО е окончателно съгласно чл.280, ал.3, т.1 от ГПК.

                                                                                               

                                    

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

 

            ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

 

                                 2.