№ 1261
гр. София, 25.01.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 25 СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесет и първи октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:ЙОАННА Н. СТАНЕВА
при участието на секретаря ГЕРГАНА ИВ. ДАНАИЛОВА
като разгледа докладваното от ЙОАННА Н. СТАНЕВА Гражданско дело №
20241110110019 по описа за 2024 година
Предявен е от „Е М” ЕООД срещу В. Г. К. и Н. Г. К. иск с правно основание чл. 135,
ал. 1 от ЗЗД за признаване за относително недействителен по отношение на ищеца на
Договор за дарение, обективиран в Нотариален акт за дарение на недвижим имот № 33, том
III, рег. № 7927, дело № 339 от 28.10.2019г. на нотариус Г Да № 343 при НК, с район на
действие PC - София, вписан в Служба по вписванията под вх. рег. № 70672 от 28.10.2019г.,
акт № 139, том CLXXIII, с който В. Г. К. е дарил на брат си Н. Г. К. собствената си 1/12
идеална част от следния свой съсобствен с дарения и с трети лица недвижим имот, а
именно: ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с идентификатор ********* по кадастрална карта и
кадастрални регистри, одобрени със Заповед РД-18-12 от 17.01.2012г. на изпълнителния
директор на АГКК с адрес: с. Иваняне, район Банкя, местност „Биволярник“, с площ от 3999
кв.метра с трайно предназначение на територията: земеделска, с начин на трайно ползване:
нива.
В исковата молба се твърди, че „ОББ” АД е кредитор на В. Г. К. по силата на Договор
за предоставяне на потребителски кредит без обезпечение от 23.06.2014г. Ищецът поддържа,
че с Договор за продажба и прехвърляне на вземания от 15.12.2021г. и Анекс № 1 от
05.05.2023г. към него „ОББ” АД е прехвърлил на ищеца „Е М” ЕООД вземания, подробно
описани в приложение към договора, включително и вземанията по процесния договор за
кредит, с което ищецът придобил качеството на кредитор на първия ответник В. Г. К..
Поради неизпълнение на договорните задължения от страна на кредитополучателя,
изразяващо се в неплащане в срок на падежирали вноски, ищецът образувал заповеднo
производство при СРС за снабдяване с изпълнителен лист за вземанията си. Ищецът сочи,
че на 28.10.2019г., след сключване на договора за кредит и след преустановяване на
1
плащанията по него, първият ответник В. Г. К. дарил на втория ответник Н. Г. К. имот
съгласно Нотариален акт за дарение на недвижим имот № 33, том III, рег. № 7927, дело №
339 от 28.10.2019г., по описа на нотариус Г Да № 343 при НК, с район на действие PC-
София, вписан в Служба по вписванията под вх. рег. № 70672 от 28.10.2019г., акт № 139, том
CLXXIII, а именно: поземлен имот с идентификатор ********* по кадастралната карта и
кадастралните регистри, одобрени със Заповед РД[1]18-12 от 17.01.2012г. на изпълнителния
директор на АГКК, с адрес с. Иваняне, район Банкя, местността „Биволярник“, с площ по
скица от 3 999 кв.м., с трайно предназначение на територията: земеделска, с начин на трайно
ползване нива, при съседи по скица: поземлен имот с идентификатор ********** поземлен
имот с идентификатор поземлен имот с идентификатор ************, поземлен имот с
идентификатор ********, поземлен имот с идентификатор ****** поземлен имот с
идентификатор ********** и поземлен имот с идентификатор **********, с номер по
предходен план: 074035, стар идентификатор няма. Навежда твърдения, че така описаната
сделка безспорно уврежда интереса на кредитора да се удовлетвори от имуществото на В. Г.
К.. Счита, че увреждане на кредитора е налице винаги когато длъжникът с правните си
действия е намалил своето имущество, тъй като цялото имущество служи за общо
обезпечение на неговите кредитори съгласно разпоредбата на чл. 133 от ЗЗД. Сочи, че
приобретателят е брат на длъжника, а сделката била безвъзмездна и извършена след
възникване вземанията на банката по процесния договор за кредит, следователно - съгласно
чл. 135, изр. 3-то от Закона за задълженията и договорите, била налице и законова
презумпция за знание от негова страна за увреждането на дружеството-кредитор като
носител на вземането. Заявява, че процесната сделка – дарение, непосредствено цели
изключване на гореописания имот, от който би могло кредиторът да се удовлетвори в
изпълнително производство по събиране на дължимото по кредита. С оглед изложените
съображения намира предявения иск за основателен и доказан. Искането към съда е
увреждащата сделка да бъде прогласена за относително недействителна спрямо ищеца.
Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от В. Г. К., с
който се оспорва предявения иск. Оспорва като частично нищожен сключения с ищеца
потребителски договор. Сочи, че всички клаузи в раздел II от договора, уреждащи
паричните задължения към банката, са в противоречие с добрите нрави и закона с оглед
прекомерния размер спрямо обичайната законова лихва и лихвите на търговските банки.
Твърди, че договорът е изготвен с изключително ситен шрифт, който затруднява прочита и
усвояването на текста, който на места бил и неясен. Навежда твърдения, че формираният
размер на възнаграждението на банката бил прекомерен, тъй като за да обоснове връщане на
сума в размер на 16 080,88 лева, която била над двойния размер от заетите парични средства
от 8015 лева, ищецът щял да получи над 100 % печалба за дейността си по управление на
чужди вложени парични средства под формата на влогове. Позовава се на разпоредбата,
заложена в чл. 26, ал. 1, т. 3 от ЗЗД, според която сделки, сключени при значителна липса на
еквивалентност на престациите, включително и при необосновано висок размер на
възнаграждение за услуга били нищожни.
2
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от Н. Г. К., с
който се оспорва предявения иск. Навежда твърдения, че не е запознат с обстоятелството
дали В. Г. К. има правоотношения с ищеца и задължения спрямо него. Сочи, че устно
предложил на ищеца доброволно уреждане на отношенията чрез подписване на
споразумение, по силата на което ищецът да направи отказ от иска и да получи на две
вноски от него част от сумите по изпълнителния лист, а именно главницата от 2338,21 лева
без лихви и 65,48 лева за държавна такса като предложението не било прието. Сочи, че
процесната сделка (договорът за дарение) била симулативна като прехвърлянето на правото
на собственост било вместо заплащане на парично задължение на В. Г. К. към него.
С молба от 30.10.2024г. В. К. е посочил, че не оспорва писмения отговор на Н. К. и
признава факта, че сключената между тях сделка от 28.10.2019г. за дарение на 1/12 идеална
част от имота била симулативна като сключена в резултат на негово парично задължение
към Н. К..
Съдът като взе предвид становищата на страните и въз основа на събраните по делото
доказателства, намери за установено от фактическа и правна страна следното:
В доказателствена тежест на ищеца е да докаже следните обстоятелства: качеството
си на кредитор, а именно наличие на вземане спрямо В. Г. К., което е възникнало преди
договора за дарение на процесния имот, който е дарен от В. Г. К. на Н. Г. К. с договор,
обективиран в Нотариален акт за дарение на недвижим имот № 33, том III, рег. № 7927, дело
№ 339 от 28.10.2019г., по описа на нотариус Г Да № 343 при НК, с район на действие PC -
София, вписан в Служба по вписванията под вх. рег. № 70672 от 28.10.2019 г., акт № 139,
том CLXXIII, знанието на длъжника за увреждането, както и че между ответниците
съществува твърдяната родствена връзка.
В доказателствена тежест на ответниците е да докажат възраженията си, както и да
оборят презумпцията по чл. 135, ал. 2 ЗЗД.
В конкретния случай с определението от 14.09.2024г., в което е обективиран проектът
за доклад, обявен за окончателен в проведеното съдебно заседание на 31.10.2024г., съдът на
основание чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК е обявил за безспорни и ненуждаещи се от доказване
между страните следните обстоятелсва: че между „О Б Б“ АД и В. Г. К. е бил сключен
Договор за предоставяне на потребителски кредит без обезпечение от 23.06.2014г.,
вземанията по който са били прехвърлени на ищеца с Договор за продажба и прехвърляне на
вземания от 15.12.2021г. и Анекс № 1 от 05.05.2023г.; както и че на 20.01.2023г. е бил
издаден Изпълнителен лист № 2030 от 20.01.2023г. по ч.гр. дело № 17563/2022г. по описа на
СРС, 170-ти състав за дължими суми по договора за потребителски кредит; както и че на
28.10.2019г. ответниците сключили договор за дарение, по силата на който В. Г. К. дарил на
Н. Г. К. собствената си 1/12 идеална част от поземлен имот с идентификатор ********* по
кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед РД-18-12 от
17.01.2012г. на изпълнителния директор на АГКК, с адрес с. Иваняне, район Банкя,
местността „Биволярник“, с площ по скица от 3 999 кв.м., обективиран в Нотариален акт за
дарение на недвижим имот № 33, том III, рег. № 7927, дело № 339 от 28.10.2019г., по описа
3
на нотариус Г Да № 343 при НК, с район на действие PC - София, вписан в Служба по
вписванията под вх. рег. № 70672 от 28.10.2019г., акт № 139, том CLXXIII.
Освен безспорния характер на горните обстоятелства същите се установяват от
приетия препис от Нотариален акт за дарение на недвижим имот № 33, том III, рег. № 7927,
дело № 339 от 2019г. на нотариус Г Й Д, видно от който на 28.10.2019г. В. Г. К. е дарил на
брат си Н. Г. К. собствената си 1/12 идеална част от следния свой съсобствен с дарения и с
трети лица недвижим имот, а именно поземлен имот с идентификатор ********* по
кадастрална карта и кадастрални регистри, одобрени със Заповед РД-18-12 от 17.01.2012г. на
изпълнителния директор на АГКК с адрес: с. Иваняне, район Банкя, местност Биволярник, с
площ по скица 3999 кв.м. с трайно предназначение на територията: земеделска, с начин на
трайно ползване- нива; както и препис от Договор за предоставяне на потребителски кредит
без обезпечение от 23.06.2014г., сключен между „О Б Б“ АД и В. Г. К.; както и препис от
Изпълнителен лист № 2030 от 20.01.2023г., издаден по ч.гр.дело № 17563/2022г. по описа на
СРС, 170-ти състав, с който В. К. е осъден да заплати на „Е М“ ЕООД сумата от 2338,21
лева, представляваща главница за период от 20.04.2020г. до 20.03.2022г. по цедиран договор
за потребителски кредит от 23.06.2014г., ведно със законна лихва за период от 01.04.2022г. до
изплащане на вземането, сумата 935,87 лева, представляваща договорна лихва за период от
20.04.2020г. до 20.03.2022г., както и държавна такса в размер на 65,48 лева и адвокатско
възнаграждение в размер на 180 лева.
По делото са приети и преписи от Договор за прехвърляне на парични вземания от
15.12.2021г., сключен между „О Б Б“ АД и „Е М“ ЕООД, потвърждение за извършена цесия
по чл. 99 ЗЗД, както и Приложение № 1А, в което под № 715 е вписан кредит, сключен с В.
К. на 23.06.2014г.
В конкретния случай между страните не е спорно, а и се установява от приетата
справка за предоставяне на данни по реда на Наредба 14/18.11.2009г., че В. Г. К. и Н. Г. К. са
братя.
При така събраната доказателствена съвкупност съдът достига до следните правни
изводи:
Искът по чл. 135, ал. 1 ЗЗД е на разположение на всеки кредитор - както на парично,
така и на непарично вземане /ППВС № 1 от 29.03.1965 по г. д. № 7/1964г./. Касае се за
облигационен иск, който представлява средство за защита на кредитора в случай, че
неговият длъжник предприема увреждащи действия, с които намалява имуществото си и/или
затруднява удовлетворението от него - т. е. накърнява "общото обезпечение на кредитора"
/чл. 133 ЗЗД/. Целта на иска е да бъдат обявени за недействителни спрямо кредитора
действията на длъжника, с които той го уврежда. Последиците от уважаването му се
изразяват в това, че атакуваното действие - увреждащата сделка - остава действителна за
страните по нея /прехвърлител и приобретател/, но се счита за недействителна /т. е. за
нестанала/ по отношение на кредитора ищец - и той може да насочи изпълнението за
удовлетворяване на вземането си към прехвърленото имущество, макар че то е преминало в
патримониума на приобретателя. Предвид горните характеристики искът съставлява част от
4
общото обезпечение на кредиторите, уредено в чл. 133 ЗЗД. В този смисъл и Тълкувателно
решение № 2 от 09.07.2019г. на ВКС по тълк. дело № 2/2017г., ОСГТК.
Правото на кредитора да иска обявяване за недействителни спрямо него на
увреждащите го актове на длъжника по реда на чл. 135 ЗЗД е предпоставено от наличие на
действително вземане. Това вземане може да не е изискуемо или ликвидно; не е необходимо
и предварително да бъде установено с влязло в сила решение. Съдът по Павловия иск
изхожда от положението, че вземането съществува, ако произтича от твърдените факти
/предмет на делото по чл. 135 ЗЗД не е самото вземане на кредитора, а потестативното му
право да обяви за недействителна по отношение на себе си сделка или друго действие, с
които длъжникът го уврежда (правоотношението, легитимиращо ищеца като кредитор, става
предмет на делото единствено когато Павловият иск е обективно съединен с иск за
вземането)/. Той може да приеме обратното само ако вземането е отречено със сила на
пресъдено нещо. Признаването или отричането на вземането ще рефлектира върху
преценката дали ищецът действително има качество на кредитор с права по чл. 135 ЗЗД,
респективно върху основателността на предявения иск.
В конкретния случай по делото няма спор и от събраните доказателства се
установява, както качеството на кредитор на „Е М“ ЕООД спрямо ответника В. К., така и
извършването на разпоредителната сделка със собствената му идеална част от недвижимия
имот.
Не следва да бъдат разглеждани възраженията на ответника В. К., свързани с
въведени основания за нищожност на договора за кредит, доколкото същите не могат да
бъдат изследвани в настоящото производство. В производството по чл. 135 ЗЗД съдът не
проверява съществуването на твърдяното от ищеца вземане, освен ако този въпрос не е
въведен като предмет на делото-било от ищеца, чрез съединяването на отменителния иск с
иск за съществуване на вземането, било от ответника, чрез предявяването на насрещен иск,
какъвто не е настоящия случай. На следващо място, вземането на ищеца е и съдебно
установено с влизане в сила на Заповед за изпълнение № 11798/2022г., издадена по ч.гр. дело
№ 17563/2022г. по описа на СРС, 170-ти състав, въз основа на която е бил издаден и
гореописания изпълнителен лист от 20.01.2023г.
На следващо място, прехвърлителната сделка има увреждащ характер, тъй като е
безвъзмездна и вследствие на нея имуществото на длъжника се намалява с правото на
собственост върху процесната идеална част без същевременно да се увеличава с насрещна
престация. Доколкото нормата на чл. 133 ЗЗД предвижда, че цялото имущество на длъжника
служи за общо обезпечение на неговите кредитори, неговото намаляване чрез безвъзмездни
сделки води до затрудняване възможността на кредитора да удовлетвори вземането си.
Както е изяснено в Решение № 48 от 21.02.2014г. на ВКС по гр. д. № 4321/2013г., IV г. о.,
ГК, увреждането на кредитора като елемент от фактическия състав на иска по чл. 135 ЗЗД е
от категорията на обективните предпоставки и предполага, че чрез извършеното правно
действие, длъжникът създава или увеличава неплатежоспособността си. Увреждащата
сделка се счита несъществуваща единствено по отношение на увредения кредитор и само с
5
оглед на това негово качество. С оглед тази характеристика на Павловия иск, той служи за
обезпечение на вземанията на кредитора, а не да се извършва прекратяване на
облигационната връзка с третото лице, в случая ответника Н. К.. Ако кредиторът бъде
удовлетворен от друго имущество на длъжника, дарението ще запази своето действие и за в
бъдеще като напълно валидна сделка. Следва да бъде посочено, че в конкретния случай не е
доказано твърдението, че ответникът В. К. разполага с друго имущество, от което може да се
удовлетвори ищецът. Не може да се обуслови извод за липса на правен интерес от атакуване
на процесната сделка, респ. за основателност на претенцията и с оглед въведеното
твърдения, че процесната сделка касае идеална част от недвижим имот и че същата е с
много ниска данъчна оценка. Горните обстоятелства са ирелевантни в настоящото
производство, доколкото предмет на същото е единствено възможността за изпълнение
върху имуществото, предмет на атакуваната сделка, а не дали същото би било достатъчно да
удовлетвори кредитора. Преценка на кредитора е дали да пристъпи към принудително
изпълнение именно върху процесния недвижим имот или да вземе решение да удовлетвори
по друг начин вземането си.
Относно знанието на ответника В. К. за увреждането, съдът намира следното.
В съдебната практика се приема трайно и безпротиворечиво, че „кредитор” по
смисъла на чл.135 ЗЗД е всяко лице, спрямо което длъжникът е обвързан със задължение за
престиране, съобразно уговореното помежду им или определеното от закон /Постановление
№ 1/1965г. на ОСГК на ВС/. В производството по Павловия иск съдът изхожда от
положението, че вземането съществува, ако то произтича от твърдените факти и може да
приеме обратното, ако вземането е отречено със сила на пресъдено нещо /Решение №
552/15.07.2010г. на ВКС по гр.д.№ 171/2009г. на ІV г.о./. Качеството на кредитор по смисъла
на чл.135 ЗЗД не е обусловено от признато с влязло в сила решение вземане на ищеца
/Решение № 45 /01.06.2011г. на ВКС по гр.д.№ 450/2010г. на ІІІ г.о./ и не е необходимо
вземането да е ликвидно и изискуемо /Решение № 4/26.01.2011г. на ВКС по гр.д.№
551/2010г. на ІІІ г.о./. В този смисъл длъжникът знае за увреждането, когато знае, че има
кредитор и че действието му уврежда правата му /Решение № 639/06.10.2010г. на ВКС по
гр.д. 754/2009г. на ІV г.о./.
В настоящата хипотеза от събраната по делото доказателствена съвкупност се
установява по категоричен начин, че към датата на извършване на дарението – 28.10.2019г. –
В. К. е знаел, че има кредитор – „О Б Б“ АД, доколкото договорът за потребителски кредит е
сключен на 23.06.2014г. Независимо, че процесният изпълнителен лист е издаден на
20.01.2023г. за вземания за главница от 20.04.2020г. до 20.03.2022г. /т.е. за вноски,
падежирали след сделката/, основателността на Павловия иск в хипотезата на чл. 135, ал. 1
ЗЗД изисква единствено вземането да е възникнало, т.е. да съществува към датата на
разпоредителната сделка, без да е необходимо то да е изискуемо, още по-малко длъжникът
да е изпаднал в забава за плащането му или да е обявена предсрочна изискуемост. Вземането
на заемодателя за връщане на заетата сума възниква от момента, в който тя е предадена на
заемополучателя, а уредените в погасителния план падежи, както и отнемането на
6
предимството на срока, имат значение единствено за неговата изискуемост. Това означава, че
вземането на цедента срещу В. К. е възникнало на датата на сключване на договора за
потребителски кредит /23.06.2014г./ и към 28.10.2019г. /датата на дарението/ същото е
съществувало, макар да не е било изискуемо изцяло.
При това положение е приложима хипотезата на чл. 135, ал. 1 ЗЗД, а не тази на чл.
135, ал. 3 ЗЗД и ищецът не е длъжен да доказва увреждащото намерение на страните по
сделката като предпоставка за основателност на иска. В този смисъл е и съдебната практика,
изразена в Решение № 10 от 9.04.2020г. на ВКС по т. д. № 481/2017г., I т. о., ТК.
Следователно към 28.10.2019г. ответникът В. К. е знаел, че цедентът е бил негов кредитор
по договора за заем, както и че прехвърляйки безвъзмездно своето вещно право ще увреди
неговия интерес. Този извод се потвърждава и от факта, че дарението е извършено в полза
на лице по чл. 135, ал. 2 ЗЗД – негов брат. Тъй като сделката представлява дарение, знанието
на ответникът Н. К. за увреждането не е необходимо, макар и да се предполага.
По отношение на релевираното от ответниците възражение за симулативност на
увреждащото действие, съдът намира следното:
Правото да се иска разкриване на абсолютна или относителна симулация се
упражнява чрез иск, който се вписва, като вписването има оповестително- защитно действие
(чл. 17 ЗЗД). Това е форма за упражняване на процесуалното право, въведена с оглед
принципа на правната сигурност, поради което упражняването му чрез възражение за
относителна или абсолютна симулативност на договора, изходящо от страните по сделката е
недопустимо. Приемане на обратното ще реализира състава на злоупотреба с право, защото,
ако се зачете и уважи възражението за разкриване на симулация, решението по делото ще е
без установително действие за факта на симулация по отношение на ищеца. Поради което
упражняването на правото чрез възражение за симулация, ще е в защита на чужди права- в
полза на кредиторите на приобретателя и на лицата, с които той договаря (аргумент от чл.
17, ал. 2 и ал. 3 от ЗЗД), и във вреда на кредитора на прехвърлителя на имота, който е вписал
иска по чл. 135 ЗЗД и е създал непротивопоставимост по отношение на по- късно вписани
актове. Така и Определение № 322 от 16.04.2020г. на ВКС по гр. д. № 4867/2019г., III г. о.,
ГК, в което е прието, че по отношение на кредитора /ищец по иска по чл. 135 ЗЗД/
ответниците /длъжникът и договарялото с него лице/ не могат да правят възражение за
симулативност на увреждащото действие. Срещу ищеца по Павловия иск ответниците могат
да правят възражение за привидност на оспореното увреждащо действие, само ако преди
това са вписали искова молба за разкриване на тази привидност, каквато не е настоящата
хипотеза.
Ищецът по иска по чл. 135 от ЗЗД е в положение, аналогично на кредиторите на
приобретателя по чл. 17, ал. 3 от ЗЗД и неговите права не могат да отпаднат, дори сделката
между неговия длъжник и приобретателя да е привидна (в този смисъл е и практиката на
ВКС, обективирана в Решение № 134/15.04.2015г. по гр. д. № 3288/2013 г. на ВКС, IV г. о.).
Предвид изложеното възраженията на ответниците в производството за симулация на
извършеното дарение, което прикривало друго съглашение между страните по него, е без
7
значение за изхода от спора, доколкото дори такава симулация да е налице, то тя не може да
бъде противопоставена на ищеца- кредитор по чл. 135 ЗЗД.
Поради гореизложеното съдът намира, че по делото са установени по категоричен
начин всички материалноправни предпоставки за уважаване на предявения иск и същият е
основателен изцяло.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски има ищецът. Същият е сторил разноски в
размер на заплатената държавна такса от 50 лева и 10 лева, такса за вписване на искова
молба и претендира адвокатско възнаграждение в размер на 360 лева с ДДС като са
представени и доказателства за сторените разноски. Предвид което на ищеца следва да се
присъдят разноски в общ размер от 420 лева.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОБЯВЯВА по иск с правно основание чл. 135 ЗЗД, предявен от „Е М“ ЕООД, ЕИК
......, със седалище и адрес на управление: гр. София, район „Витоша“, ул. „.........“, срещу В.
Г. К., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. ........... и Н. Г. К., ЕГН **********, с адрес:
гр. София, ж.к. „......., ЗА НЕДЕЙСТВИТЕЛЕН по отношение на кредитора „Е М“ ЕООД
на Договор за дарение на недвижим имот, обективиран в Нотариален акт за дарение на
недвижим имот № 33, том III, рег. № 7927, дело № 339 от 28.10.2019г. на нотариус Г Й Д №
343 при НК, с район на действие PC - София, вписан в Служба по вписванията под вх. рег.
№ 70672 от 28.10.2019г., акт № 139, том CLXXIII, с който В. Г. К. е дарил на брат си Н. Г. К.
собствената си 1/12 идеална част от следния свой съсобствен с дарения и с трети лица
недвижим имот, а именно: ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с идентификатор ********* по
кадастрална карта и кадастрални регистри, одобрени със Заповед РД-18-12 от 17.01.2012г. на
изпълнителния директор на АГКК с адрес: с. Иваняне, район Банкя, местност „Биволярник“,
с площ от 3999 кв.метра с трайно предназначение на територията: земеделска, с начин на
трайно ползване: нива.
ОСЪЖДА В. Г. К., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. ........... и Н. Г. К., ЕГН
**********, с адрес: гр. София, ж.к. .........., да заплатят на „Е М“ ЕООД, ЕИК ......, със
седалище и адрес на управление: гр. София, район „Витоша“, ул. „.........“, на основание чл.
78, ал. 1 ГПК сумата от 420 лева, представляваща сторените по делото разноски.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски градски
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8