Р Е Ш Е Н И Е
№ 1444/26.7.2023г.
гр. Пловдив, 26 юли
2023 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪД - ПЛОВДИВ, ХХІV състав, в открито заседание на двадесет и седми юни през две хиляди
двадесет и трета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ДИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИЧКА ГЕОРГИЕВА
СВЕТЛАНА МЕТОДИЕВА
при
секретаря Г.Г. и участието на прокурора Славена Костова, като разгледа
докладваното от съдия Георгиева к.а.н.д № 1362 по описа на съда за 2023 г., за
да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.208 и следв. от АПК във връзка с чл.285 ал.1 от ЗИНЗС.
Образувано е по касационна жалба от Главна дирекция
"Изпълнение на наказанията" – София, чрез старши юриск. Ч., против решение
№ 439 от 09.03.2023 г., постановено по административно дело № 2900/2022 г. по
описа на Административен съд - Пловдив, в частта, с която Главна дирекция
"Изпълнение на наказанията" – София е осъдена да заплати на В.С.Б.
сумата от 8568 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени
вреди по време на престоя му в Затвора гр.Пловдив в периоди от 19.11.2019г. до
22.11.2019г., от 03.12.2019г. до 25.01.2020г., от 07.02.2020г. до 09.09.2020г.,
от 28.09.2020г. до 09.07.2021г., от 23.07.2021г. до 24.09.2021г., от
29.10.2021г. до 29.11.2021г., от 28.01.2022г. до 23.02.2022г., от 03.03.2022г.
до 01.04.2022г., от 19.04.2022г. до 25.05.2022г., от 17.06.2022г. до
21.06.2022г., от 23.06.2022г. до 19.07.2022г., ведно със законна лихва, считано
от 10.11.2022г., до окончателното изплащане на сумата
В касационната жалба се излагат доводи, че решението на
Административен съд - Пловдив в оспорената част е неправилно и необосновано.
Твърди се, че съдът не е съобразил действителната фактическа обстановка,
установените по делото доказателства и обективната истина. Посочено е, че не са
установени по категоричен начин вредата, бездействието от страна на
администрацията и причинната връзка. Иска се от съда да отмени съдебния акт в
оспорената му част, респективно да постанови ново, с което да отхвърли
претенциите на ищеца или да отмени решението в частта му, с която ГДИН е
осъдена да заплати обезщетение за сумата в присъдения размер от 9568.00 лв. или
за сумата над 3800 лв. като прекомерна. Претендира се юрисконсултско
възнаграждение.
Ответникът по жалбата - В.С.Б., чрез процесуалния си
представител адв. С., и лично в съдебно заседание намира жалбата за
неоснователна. Моли да се потвърди решението на първостепенния съд.
Представителят на Окръжна прокуратура Пловдив изразява
становище за основателност на касационната жалба в частта за намаляване на
обезщетението.
Първоинстанционното производство е образувано по искова
молба, подадена от В.С.Б., с която се иска осъждане на ответника да заплати на
ищеца обезщетение за неимуществени вреди в общ размер на 10 000 лева, причинени
по време престоя на ищеца в Затвора в град Пловдив за времето от 06.07.2001 г.
до 10.11.2022 г./ датата на подаване на исковата молба/ в резултат на
поставянето му в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието
"лишаване от свобода" в Затвора Пловдив за престоя там, като резултат
от нарушения по чл. 3 ЗИНЗС и чл. 3 ЕКЗПЧОС, като за периода 06.07.2001 г. до
03.07.2016г. исковата претенция е била отхвърлена, доколкото не се установява в
така посочения период, лицето да е било на територията на Затвора-Пловдив,
както и за периода от 20.04.2017г. до 28.10.2019г., когато ищецът е бил приведен
в Затвора-Пазарджик.
Съдът е приел исковата молба за частично основателна.
Съдът се е произнесъл по всяко от изложените в исковата молба
твърдения и е приел, че е налице действителна пренаселеност за част от времето
на престоя на ищеца в Затвора Пловдив за периоди: от 19.11.2019г. до
22.11.2019г., от 03.12.2019г. до 25.01.2020г., от 07.02.2020г. до 09.09.2020г.,
от 28.09.2020г. до 09.07.2021г., от 23.07.2021г. до 24.09.2021г., от
29.10.2021г. до 29.11.2021г., от 28.01.2022г. до 23.02.2022г., от 03.03.2022г.
до 01.04.2022г., от 19.04.2022г. до 25.05.2022г., от 17.06.2022г. до
21.06.2022г., от 23.06.2022г. до 19.07.2022г. вкл.
В мотивите си съдът се е позовал на чл.43 ал.4 и ал.5 от ЗИНЗС и разпоредбата на чл.3 от Европейската конвенция за защита правата на
човека и основните свободи, както и е цитирал практика на ВАС и ЕСПЧ.
Съдът е приел за основателна исковата претенция в посочения
период относно наличието липсата на достатъчно жизнено пространство,
неотговарящо на предвидените стандарти, възприети от Съвета на Европа и от Съда
по правата на човека, които са в размер на 4 кв.м. Прието е за основателно
оплакването за пренаселеността на местата, в които е бил настаняван Б.,
доколкото от приложените справки за помещенията по настаняване на ищеца и
техният капацитет,, както и броя настанени лица, става ясно, че е била налице
действителна пренаселеност в Затвора-Пловдив за посочените искови периоди.
Съдът е приел за установено, че през исковия период няма
данни за нарушение на чл.20 ал.2
ППЗИНЗС. Във във всяко едно спално помещение е бил осигурен пряк достъп
на дневна светлина и възможност за естествено проветряване, а от приложените
докладни по делото става ясно, че прозорците в помещенията, в които е
пребивавал Б. са били по два за всяко помещение.
Приел е също, че делото липсват данни, нито са представени
доказателства ищецът да е страдал от твърдените липса на сън, чувство на
нервност, умора, нетрудоспособност и депресия, не се установява и нарушение на
чл.20 ал.3 ППЗИНЗС, тъй като във всички стаи и помещения на Затвора – гр.
Пловдив е осигурен достъп до санитарен възел и течаща вода. Съдът е приел, че
в помещенията, в които е пребивавал Б.,
са разполагали със санитарен възел и постоянно течаща студена вода, а по
отношение наличието на топла течаща вода, на лишените от свобода е осигурен
достъп до такава, съгласно графика за разпределение на времето на лишените от
свобода от съответната група.
Съдът е приел за неоснователни останалите твърдения на ищеца,
които, доколкото не са оспорени от ищеца с касационна жалба, не следва да се
коментират.
По отношение размера на обезщетението, съдът е мотивирал
решението си по справедливост и е приел исковата претенция за претърпени
неимуществени вреди за частично доказана и по размер, като е посочил, че се е
съобразил с постановените три осъдителни решения срещу България на ЕСПЧ относно
размера на присъдените обезщетения за претърпени вреди на национално ниво и при
това положение е приел, че същата следва да бъде уважена до размер на 8568лв. лева
и е отхвърлил иска за разликата до предявения размер от 10 000 лева. Уважена е
и претенция за присъждане на законната лихва върху главницата, считано датата
на депозиране на исковата молба, до окончателното изплащане на сумата.
Решението е валидно, допустимо, но неправилно в частта
относно определения размер на обезщетението.
Съгласно разпоредбата на чл.284 ал.1 от ЗИНЗС държавата
отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода или задържани под стража от
специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения по
чл.3, който в своята ал.1 предвижда, че тези лица не могат да бъдат подлагани
на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение. Според чл.3 ал.2 ЗИНЗС, за нарушение на ал.1 се смята и поставянето в неблагоприятни условия за
изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража,
изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление,
осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна
активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована
употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или
обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на
страх, незащитеност или малоценност, действия или бездействия на техни органи и
длъжностни лица при или по повод извършване на административна дейност.
Според чл.284 ал.5 от ЗИНЗС, в случаите по ал.1, настъпването
на неимуществени вреди се предполага до доказване на противното.
В случая, безспорно е установено, че претърпените негативни
преживявания са в пряка причинно-следствена връзка с битовите условия и
по-конкретно: от липсата на достатъчно жилищна площ в рамките, но за част от
посочения период в Затвора Пловдив. В тази връзка неоснователни се явяват
доводите на касационния жалбоподател, че пренаселеността в част от спалните
помещения се компенсира с възможността за раздвижване по коридорите и
останалите помещения. Такова компенсиране на площта не е предвидено нито в
стандартите възприети от Съвета на Европа, нито в практиката на ЕСПЧ.
Настоящият съдебен състав споделя изводите на
първоинстанционния съд, че е налице бездействие от ответника, защото негови
длъжностни лица, на които е възложено да осъществяват ръководство и контрол
върху дейността по изтърпяване на наложено с присъда наказание, не са изпълнили
задълженията си да осигурят на ищеца в посочения период такива условия на
живот, съобразени с уважение към човешкото му достойнство, а именно – минимална
жилищна площ от 4 кв.м. в спалните помещения, в които е бил настанен,
необходима за спокойното му биологично съществуване, които да не създават
предпоставки за увреждане на физическото и психическото му здраве и за
нарушаване на забраната, установена в чл.3 ЕКПЧ.
Напълно неоснователен е касационният довод на ГДИН, относно
преценката на съда за наличие на вреди, тъй като съобразно разпоредбата на чл.284
ал.5 от ЗИНЗС в обжалваното решение е направен обоснован и логичен извод, че
поставянето на ищеца в неблагоприятни условия като пренаселеност, само по себе
си, е от естество, да причини чувства на унижение и безпомощност. Тези условия
са несъответни на минималните критерии и стандарти на живот. Налице е
неизпълнение на вменените на администрацията задължения за създаване на условия
за изтърпяване на наказанията, с оглед недопускане неблагоприятно засягане на
личността и накърняване на човешкото достойнство. Установената от
доказателствата по делото липса на минимална жилищна площ за част от периоди, а
именно: - от 19.11.2019г. до 22.11.2019г., от 03.12.2019г. до 25.01.2020г., от
07.02.2020г. до 09.09.2020г., от 28.09.2020г. до 09.07.2021г., от 23.07.2021г.
до 24.09.2021г., от 29.10.2021г. до 29.11.2021г., от 28.01.2022г. до
23.02.2022г., от 03.03.2022г. до 01.04.2022г., от 19.04.2022г. до 25.05.2022г.,
от 17.06.2022г. до 21.06.2022г., от 23.06.2022г. до 19.07.2022г. вкл., несъмнено
предпоставят унизително отношение, уронващо човешкото достойнство, както
правилно е прието в обжалваното решение.
Що се отнася до твърдението на касатора, че затворите са
пенитенциарни заведения и не бива да се очаква от тях удовлетворяване на
индивидуалните битови навици и предпочитания на всеки от тях, съдът намира за
необходимо да отбележи, че, в случая се касае за минимални битови условия,
които следва да са налице за всички лишени от свобода, и, които условия трябва
да са такива, че да не създават предпоставки за увреждане на психическото
здраве на лишените от свобода и да не създават предпоставка за уронване на
човешкото им достойнство. ЕСПЧ нееднократно е посочвал, че макар и в условията
на изтърпяване на наказание лишаване от свобода, правата на лишения от свобода
по чл.8 §1 от ЕКПЧ не могат да бъдат ограничавани на други основания и намеса
от страна на властите в упражняването на дейността им. Нормата на чл.8 §2 на
ЕКПЧ прави изключение единствено касателно намеса на държавата, предвидена в
закон или е необходима в интерес на националната и обществената сигурност или
икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици и
престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на
другите. Следователно, тази свобода не е абсолютна и неограничена, но дори при
прилагането на изключенията по §2 на чл.8 от ЕКПЧ се изисква съобразяване с
принципа на пропорционалност при намесата в упражняване на тези права и свободи.
Задължение на всяка държава е да осигури нормални условия за изтърпяване на
наказаните с лишаване от свобода.
Съдът намира за основателно искането на касационния
жалбоподател, за отмяна на решението в частта му, с която ГДИН е осъдена да
плати обезщетение в размер на 8568.00 лв. Изводите на съда за размера на
обезщетението, не съответстват на правилната преценка на конкретните обективно
съществуващи обстоятелства относими към увреждането, от което се претендират
вреди, както и реалното им въздействие върху ответника по касацията Б.. Съдът
намира, че размерът на така определеното от първа инстанция обезщетение е
съобразено с времевата продължителност на търпените вреди в помещенията, в
които е бил настанен Б. – 769 дни, но не е съобразен с общата претенция като
размер и като основания.
Следва да се има предвид, че според нормата на чл.3 от КПЧОС,
никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително
отнасяне или наказание. В насока тълкуването на тази разпоредба, относима към
изтърпяващите наказание лишаване от свобода, е налице разрешение, дадено в
редица решения на ЕСПЧ, като напр. делото Ананиев срещу България, както и Нешков
и др. срещу България, за това, че независимо, че желателният стандарт, а в
България и вече нормативно установен такъв, е четири квадратни метра жилищна
площ на човек, то ако задържаните лица имат на разположение по-малко от три
квадратни метра жилищна площ, тогава пренаселеността трябва да се счита за
толкова тежка, че да доведе сама по себе си, независимо от други фактори, до
нарушение на чл.3 от Конвенцията, а недостигът на пространството може да се
утежни и от липсата на достатъчно отделни места за спане и дори и
пренаселеността да не е толкова сериозна, че да представлява сама по себе си
нарушение на чл.3 от Конвенцията, тя все пак може да доведе до нарушение на
тази разпоредба, ако се комбинира с други аспекти на условията на задържане –
като например лоша вентилация, липса на достъп на естествена светлина и свеж
въздух, липса на подходящо отопление, или липса на основна хигиена, което води
до ниво на страдание, надвишаващо това, присъщо на задържането /дело
Torreggiani and Others/.
Конкретният размер на следващото се обезщетение за
претърпените неимуществени вреди следва да бъде определен при съблюдаване
изискването на чл. 52 ЗЗД, приложим в настоящото производството по препратка от
§ 1 от ЗР ЗОДОВ. Според чл.52 ЗЗД, размерът на обезщетението за претърпените
неимуществени вреди се определя по справедливост. Спазването на принципа на
справедливостта като законово въведен критерий за определяне паричния
еквивалент на моралните вреди, изисква размерът на обезщетението за претърпени
неимуществени вреди да бъде определен от съда, с оглед на всички установени по
делото факти и обстоятелства, касаещи начина, по който незаконосъобразната
административна дейност се е отразила на увреденото лице. Тоест, следва да бъде
присъдена сума, пропорционална на тежестта на констатираното нарушение,
продължителност, последици и вреди за здравето на ищеца, ако са настъпили
такива, при съобразяване с практиката на ЕСПЧ и най-вече, като вземат предвид
жизнения стандарт в Република България.
Касационна инстанция, съобразявайки обстоятелствата,
съставляващи проявления на незаконосъобразната административна дейност и
периода на исковата претенция, както и при прилагането на чл. 284, ал. 2 от ЗИНЗС счита, че
справедливото обезщетение, което следва да се присъди на ищеца, за неимуществените
вреди настъпили от пренаселеността на помещенията за 769 дни е в размер на 4614
лева.
При така изложените мотиви, обжалваното решение е неправилно
в за сумата над 4614 лева до сумата от 8568 лева и следва да бъде отменено, а
вместо него – постановено друго по съществото на правния спор. Тъй като ищецът
е претендирал лихви върху исковата сума пред първостепенния съд, такава следва
да се присъди върху размера на присъденото обезщетение от 4614 лева, считано от
10.11.2022 г. до окончателното изплащане на сумата. В останалата част искът
следва да бъде отхвърлен.
По отношение претендираното от ответника възнаграждение за
осъществената защита от юрисконсулт се съобрази, че производството по делото е
по специалния ред на чл.286 ЗИНЗС, а в ал.2 от същата разпоредба не е
предвидено заплащане на юрисконсултско възнаграждение. Разпоредбите на чл.286
ал.2 и ал.3 ЗИНЗС, тълкувани в тяхната взаимовръзка се явяват специални по
отношение на общите разпоредби на чл.10 ал.4 ЗОДОВ и чл.78 ал.8 ГПК, във връзка
с чл.144 АПК и чл.143 АПК. Липсата на изрична уредба в ЗИНЗС, която да
предвижда отговорност на ищеца за заплащане на юрисконсултско възнаграждение на
ответника при пълно или частично отхвърляне на иска/исковете му, означава, че
такова не се дължи. Следователно искането на ответника за присъждане на
разноски следва да се остави без уважение.
Предвид изложеното, съдът намира жалбата на ГДИН за частично основателна.
Мотивиран от горното, Административен съд – Пловдив, ХХIV състав,
Р Е Ш И
:
ОТМЕНЯ решение № 439 от 09.03.2023 г., постановено по
административно дело № 2900/2022 г. по описа на Административен съд - Пловдив, В
ЧАСТТА в която Главна дирекция
"Изпълнение на наказанията" – София, е осъдена да заплати на В.С.Б.
сумата над 4614 /четири хиляди шестотин и четиринадесет/ лева до присъдения с
решението размер от 8568.00 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени
вреди по време на престоя му в Затвора гр.Пловдив в периоди от 19.11.2019г. до
22.11.2019г., от 03.12.2019г. до 25.01.2020г., от 07.02.2020г. до 09.09.2020г.,
от 28.09.2020г. до 09.07.2021г., от 23.07.2021г. до 24.09.2021г., от
29.10.2021г. до 29.11.2021г., от 28.01.2022г. до 23.02.2022г., от 03.03.2022г.
до 01.04.2022г., от 19.04.2022г. до 25.05.2022г., от 17.06.2022г. до
21.06.2022г., от 23.06.2022г. до 19.07.2022г.
ОСТАВЯ в сила решението в
останалата част.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.