Р Е Ш Е Н И Е

гр. София, 26.07.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, III-B въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и първи май през две хиляди и деветнадесета година в състав:

 ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕМЕНУЖКА С.

          ЧЛЕНОВЕ:   ХРИПСИМЕ МЪГЪРДИЧЯН

           ПЛАМЕН ГЕНЕВ

 

при секретаря Нина Светославова, като разгледа докладваното от мл. съдия Генев гр. дело № 873 по описа за 2019 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 38205 от 16.07.2018 г., постановено по гр. д. № 16437/2017 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 79 състав, е признато за установено по предявените от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:*** срещу С.С. Х., ЕГН **********, с адрес: *** установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 153 ЗЕ и чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че С.С. Х. дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 1771.24 лв., представляваща стойност на неплатена топлинна енергия за периода м.09.2013 г. – м.04.2016 г. за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж. к. „******, с аб. № 060740; сумата от 273.15 лв., представляваща обезщетение за забава върху задължението за топлинна енергия за периода от 31.10.2013 г. до 28.09.2016 г., както и сумата от 29 лв., представляваща такса за услуга дялово разпределение за периода м.09.2013 г. – м.04.2016 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 12.10.2016 г. до окончателното плащане, за които суми по ч. гр. дело № 57001/2016 г. по описа на СРС, 79 състав, е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, като е отхвърлен иска за стойност на неплатена топлинна енергия за периода м.09.2013 г. – м.04.2016 г. за разликата над уважения размер от 1771.24 лв. до пълния предявен размер от 2183.56 лв., или за размера от 412.32 лв., иска за обезщетение за забава върху задължението за топлинна енергия за периода от 31.10.2013 г. до 28.09.2016 г. за разликата над уважения размер от 273.15 лв. до пълния предявен размер от 300.25 лв., или за размера от 27.10 лв., както и иска за обезщетение за забава върху задължението за услуга дялово разпределение за периода от 31.10.2013 г. до 28.09.2016 г. за сумата от 4.51 лв. С решението е осъдена С.С. Х., да заплати на „Т.С.“ ЕАД, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 82.65 лв., представляваща разноски в производството по ч. гр. дело № 57001/2016 г. по описа на СРС, 79 състав, както и сумата от 525.61 лв., представляваща разноски в исковото производство. Решението е постановено при участието на трето лице помагач „Т.с.” ЕООД.

Срещу решението в частта, в която са уважени предявените искове е подадена въззивна жалба от С.С. Х., като са изложени съображения за неправилност на решението. Въззивникът твърди, че не било доказано кой е бил процесния имот, тъй като в справките на „Т.с.“ ЕООД бил посочен ап. 41, а не 42. Твърди се, че въззивникът не бил клиент на топлофикация, като неправилен бил и изводът на съда, че на чие име се водила партидата нямала отношение към предмета на спора, като от представените доказателства се установявало, че въззивницата не е живяла в процесния апартамент. Решението било неправилно и в частта по отношение на лихвите за забава, тъй като не се установявало ответникът да е изпадал в забава. Не се доказало наличието на облигационна връзка, като извода за наличието на договор по силата на закона противоречал на Конституцията. Предявения иск не бил доказан и по размер, тъй като не били представени първични счетоводни документи, както и не било доказано количеството доставена топлинна енергия. В претендираната сума били включени задължения за друг период различен от процесния. Пред въззивния съд поддържа въззивната жалба, като претендира разноски.

Въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД не изразява становище по жалбата в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК. Пред въззивния съд моли съда да отхвърли жалбата и претендира разноски.

Третото лице помагач „Т.с.” ЕООД не взема становище по въззивната жалба и не ангажира доказателства.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Жалбата на С.С. Х. е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Според уредените в чл. 269 от ГПК правомощия на въззивния съд той се произнася служебно по валидността на цялото решение, а по допустимостта – в обжалваната му част. Следователно относно проверката на правилността на обжалваното решение въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата.

Предявени са установителни искове по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал.1 ЗЗД, за дължимост на суми начислени на ответника като стойност на получена и разходвана от него топлинна енергия на процесния адрес.

Производството се развива след постъпване на възражение против заповед за изпълнение, издадена в полза на „Т.С.“ ЕАД. Предвид разпоредбата на чл. 415 ГПК за ищеца е налице интерес за търсената защита, предвид което производството се явява процесуално допустимо.

За уважаване на предявения иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и респ. за ангажиране отговорността на ответника ищецът следва да докаже по безспорен начин следните факти: съществуването на договорни отношения между него и ответника за доставката на топлинна енергия, обема на реално доставената в процесния имот топлинна енергия за исковия период и че нейната стойност възлиза именно на претендираната сума.

По общите правила за разпределение на доказателствената тежест, всеки е длъжен да установи всички положителни факти, на които основава претенцията си (чл. 154, ал. 1 от ГПК) Ищецът е следвало да установи при условията на пълно главно доказване следните правопораждащи факти, а именно: 1) по иска за главницата - че спорното главно право е възникнало, в случая това са обстоятелствата, свързани със съществуването на договорни отношения между страните за доставката на топло енергия, както и качеството на ответника на потребител на такава топлоенергия, обема на реално доставената на ответника топло енергия за процесния период, както и че нейната стойност възлиза именно на спорната сума и 2) по иска за законната лихва за забава - че главното парично задължение е възникнало, че е настъпила неговата изискуемост, както и че размера на законната лихва възлиза именно на спорната сума. Ответникът може да противопостави защитни правопогасяващи или правоизключващи възражения.

Настоящата въззивна инстанция намира постановеното от СРС, 79 състав, решение в обжалваната част за валидно, допустимо. По отношение на правилността на решението, настоящият състав намира следното:

Установено е по делото, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която се намира процесния имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа, което обстоятелство първо не е спорно, а се и установява от договор № 3106 от 26.08.2002 г. сключен между представител на етажната собственост на процесната сграда и „Т.с.” ЕООД за извършване на индивидуално измерване на потреблението на топлинна енергия и вътрешно разпределение на разходите за отопление и топла вода.

Съгласно чл. 153, ал. 1 от Закона за енергетиката /ЗЕ/, в редакцията, действаща за исковия период, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда -етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия. Разпоредбата императивно урежда кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно право върху имота - собственост или вещно право на ползване.

От представения по делото нотариален акт за дарение на недвижим имот № 100 от 24.04.1997 г., том XLVIII, дело № 9287/97 се установява, че С.С. Х. и К.Л.Х.даряват на дъщерите си Д.К.Х. и Р.К.Х. по ½ идеална част от собствения си недвижим имот, придобит по време на брака и представляващ съпружеска имуществена общност, а именно: апартамент № 42, находящ се в жилищна сграда на блок 24, вход Б, етаж 7, на бул. „******в гр. София. В нотариалния акт е посочено, че С.С. Х. си запазва безвъзмездно вещното право на ползуване, до края на живота си, върху дарения недвижим имот. От представеното удостоверение с изх. № 68-00-344/21.03.2016 г. от ГИС София се установява, че стар адрес бул. „******е със следния настоящ адрес:***, вх. В, вх. Г и вх. Д. С оглед на гореизложеното в разглеждания случай от представените по делото доказателства се установява, че ответницата в качеството си на вещен ползвател е имала качеството потребител на топлинна енергия по смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ. Така придобитото качество законът не ограничава със срок и не го поставя под условие, в зависимост от различните нови основания за пораждане на търговски отношения с нови потребители на топлинна енергия и загубването на това качество става при настъпване на законоустановения факти, прекратяващи облигационните отношения. В случая е ирелевантно към премета на спора обстоятелството дали ответницата е живеела в имота, доколкото същата има качеството потребител на топлинна енергия по силата на закона, с оглед на което оплакванията във въззивната жалба са неоснователни.

От изложеното е видно, че потребител на топлинна енергия е ответника по силата право на ползване. По силата на закона (чл. 150 ЗЕ) между битовия потребител и топлопреносното предприятие възниква правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично известни общи условия, без да необходимо изричното им приемане от потребителя, които са задължителни за всички потребители и с влизането им в сила се счита, че има сключен договор между топлопреносното предприятие и битовия потребител.

От приетата по делото СТЕ, от която се установява, че ответникът през процесния период е имал един работещ радиатор с монтиран уред за дялово разпределение и три демонтирани отоплителни тела, като абонатът имал и един узаконен водомер за топла вода. Вещото лице е посочило, че сумите за отопление на имота били изготвени по отчетените показания на един индивидуален уред за дялово разпределение монтиран на радиатор, като през разглеждания период топлинния разпределител е бил с радио отчет, поради което бил отчетен дистанционна за периода, когато не е имало достъп до имота. По отношение на сумите за топла вода вещото лице е посочило, че за отчетен период 2013/2014 г. – бил начислен разход от предходен период поради липса на достъп за отчет, а за периода 2014/2015 г. и 2015/2016 г. по отчетена консумация на гореща вода, отчетена от един топъл водомер. Тъй като ФДР не била спазила разпоредбата на чл. 69, ал. 2 от Наредба № 16-334 за топлоснабдяването вещото лице не можело да посочи дали абонатът дължи определената сума от ФДР за БГВ за периода 2013/2014 г. Сумите за ТЕ, отдадена от сградната инсталация били изчислявани на база отопляем обем от 146 м3. Вещото лице е посочило, че размерът на дължимата главница за процесния период била в размер на 2035.12 лв., която сума се формирала след като от дължимата сума за топлинна енергия в размер на 2431.01 лв. е приспадната сумата за възстановяване от изравнителните сметки в размер на 395.89 лв., като в заключението е посочено, че начислената топлинна енергия за БГВ за периода 2013/2014 г. е била начислена в нарушение на действащата нормативна база поради неприлагане на чл. 69, ал. 2 от Наредба № 16-334 за топлоснабдяването.

По делото пред районния съд е приета и СЧЕ, която съдът кредитира в частта, в която е посочено, нямало данни за извършени от абоната плащания на процесните суми.

Неоснователни са оплакванията във въззивната жалба на въззивника, че не било установено реално доставената топлинна енергия. Заключението по СТЕ е дадено от компетентно вещо лице с притежаващо специални знания в науката топлотехника, мотивирано е подробно и е обосновано, като вещото лице е дало и категоричен отговор на поставените му от страните въпроси, предвид на което и настоящият състав на съда при извършена преценка във връзка с чл. 202 ГПК намира, че следва изцяло да го кредитира. При извършена съвкупна оценка на събраните по делото писмени доказателства и при кредитиране заключението на вещото лице по приетата СТЕ съдът приема за установено, че при спазване на ЗЕ на ответника на процесния имот е доставяна топлинна енергия при дялово разпределение на същата в сградата етажна собственост и отчитане и заплащане на потребената топлинна енергия на месечни вноски, определени по прогнозна консумация и изравнителна сметка. При кредитиране заключението по СТЕ съдът приема за установено по делото, че монтираните измервателни уреди съответстват на нормативно установените изисквания към същите, подлагани са на изискуемия контрол и точно са отразявали количествата постъпила топлинна енергия. Същевременно за целия процесен период от ответника не са правени никакви възражения по реда на общите условия. Няма основание да не се приеме съдебно-техническата експертиза, тъй като тя е подробна и обоснована и не се опровергава от никакви обстоятелства и доказателства по делото, още повече, че в случая данните за потребената в имота на ответника топлинна енергия не са единствено на основата на издадените в периода от ищеца счетоводни документи, а са събрани и други доказателства, в т. ч. и от представените от третото лице помагач главни отчети, и изравнителни сметки. Настоящият състав намира, че извършеното изчисляване по реда на чл. 162 от ГПК от страна на районния съд на БГВ за периода м.09.2013 – м.04.2014 г. при прилагане на разпоредбата на чл. 69, ал. 2 от Наредба № 16-334 за топлоснабдяването за правилно, поради което крайния извод, че ответникът дължи сумата за неплатенна топлинна енергия в размер на 1771.24 лв. за периода периода м.09.2013 г. – м.04.2016 г. за правилен. Ето защо съдът счита, че по делото е установена по несъмнен и категоричен начин потребената от ответника топлоенергия в определеното количество.

Неоснователно е и възражението във въззивната жалба на въззивника, за недължимост на законната лихва. След като ответникът не е изпълнил точно в темпорално отношение своята насрещна парична престация е изпаднал в забава и дължи обезщетение в размер на претендираната законна лихва за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху главницата. В настоящият случай районният съд е съобразил разпоредбите на действащите различни общи условия пред процесния период м.09.2013 г. – м.04.2016 г. /Общи условия от 2008 г. и Общи условия от 2014 г./, поради което претенцията по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД се явява основателна за сумата от 273.15 лв., изчислена по реда на чл. 162 от ГПК.

Предвид изложеното поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд по отношение на предявеня иск, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а решението на СРС – потвърдено като правилно и законосъобразно.

При този изход на спора на въззивника не се дължат разноски, поради което искането за присъждането на такива следва да бъде оставено без уважение.

По отношение на разноските претендирани от въззиваемата страна съгласно чл. 78, ал. 1 и ал. 8 от ГПК и изхода на спора, въззиваемата страна-ищец би имала право на разноски пред въззивната инстанция, които се определят от съда, а не от страната, съгласно чл. 78, ал. 8 от ГПК, ако беше осъществена по делото защита от юрисконсулт съобразно характеристиките на защита според Закона за адвокатурата. В случая обаче, в полза на въззиваемото дружество-ищец, не следва да се присъжда претендираното възнаграждение за юрисконсулт, тъй като единственото извършено от последния процесуално действие се изчерпва с подаване на бланкетна молба, след сроковете за отговор по въззивната жалба, с която претендира уважаване на исковете и възлагане на разноски, което не може да се счита осъществена защита по делото, за която да се дължи заплащане от противната страна. Искането за разноски на ищеца не може да се уважи за въззивната инстанция.

С оглед цената на исковете и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящият съдебен акт е окончателен и не подлежи на касационно обжалване.

Воден от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА решение № 38205 от 16.07.2018 г., постановено по гр. д. № 16437/2017 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 79 състав.

Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач - „Т.с.” ЕООД.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

  ПРЕДСЕДАТЕЛ:   

                           

 

ЧЛЕНОВЕ: 1         

 

                       

2.