Р Е Ш Е Н И Е
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-В въззивен състав, в публично съдебно заседание на единадесети
декември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
младши
съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от младши съдия ЛАЗАРОВА в. гр. д. №
565 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 505515 от
10.10.2018 г., постановено по гр. д. № 7739/2016 г. по описа на Софийски районен
съд (СРС), II Гражданско отделение (II ГО), 54-ти състав, районният съд е осъдил
ЗАД „ОЗК З.“ АД, ЕИК********, да заплати на „ДЗИ Общо З.“ АД, ЕИК ********, на
основание чл. 213, ал. 1 КЗ (отм.), сумата от 1088, 09 лв., представляваща неплатена
част от регресно вземане за платено застрахователно обезщетение за причинените
вреди на лек автомобил „Тойота Корола", с рег. № СА *****, в резултат на пътно-транспортно
произшествие (ПТП) от 09.12.2013 г., настъпило по вина на водач на товарен
автомобил „ДАФ 95 ХФ 430" с рег. №********НС, чиято гражданска отговорност
към датата на ПТП е била застрахована при ответника, ведно със законната лихва
от 12.02.2016 г. до окончателното изплащане на вземането, и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 192, 01 лв., представляваща обезщетение
за забава върху главницата за периода от 20.05.2014 г. до 12.02.2016 г., като е
отхвърлил иска с правно основание чл. 213, ал. 1 КЗ (отм.) за разликата над
сумата от 1088, 09 лв. до пълния предявен размер от 1639, 97 лв. и иска с
правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над сумата от
192, 01 лв. до пълния предявен размер от 304 лв. и за периода от 17.04.2014 г.
до 19.05.2014 г. На основание чл. 78 ГПК съдът е разпределил отговорността за
разноски.
Срещу така постановеното
решение в
срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК е
депозирана въззивна жалба от „ДЗИ – Общо З.“ ЕАД, в която се излагат доводи за неправилност
и незаконосъобразност на решението в отхвърлителната част, в която се твърди да
е неправилно поради съществено противоречие с материалния и процесуалния закон.
Поддържа се, че от приетата съдебно-автотехническа експертиза се установява, че
разходите за отстраняване на уврежданията по застрахования при ищеца лек
автомобил към датата на увреждането по пазарни цени са в размер на
3 790,10 лв., като към датата на ПТП същият е бил на 2 години, 11 месеца и
26 дни от датата на първоначалната си регистрация на 14.12.2010 г. Твърди се,
че обстоятелството, че към датата на ПТП автомобилът е под три години от датата
на първоначалната си регистрация, налага извод, че следва да бъде отремонтиран
в официален сервиз. Сочи се, че видно от представени по делото доказателства
ремонтът му е бил извършен в такъв, за което е издадена и фактура в
претендирания размер. Твърди се, че в чл. 14.1.1. от Общите условия на
автомобилната застраховка „Каско +“ е предвидено, че разходни документи,
издадени от официален сервиз за съответната марка МПС в България се признават
за МПС до три години от датата на производство. Сочи се, че предвид изложеното,
застрахователят се е съгласил при настъпване на ПТП с участие на лек автомобил
до три години да покрива разходи за ремонт в сервиз на официалния представител
на съответната марка МПС. Позовава се на чл. 17 от Наредба № 24 (отм.),
съгласно която при определяне на размера на застрахователното обезщетение за
МПС със срок на експлоатация до три години от датата на производството или
датата на регистрация се вземат предвид издадените фактури и фискални бонове от
официалния сервиз на марката. Съобразно изложеното се иска предявените искове
да бъдат уважени до пълния им претендиран размер, като първоинстанционното
решение бъде отменено в обжалваните негови части. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба от насрещната страна, в който се излагат доводи за
неоснователност на същата. Претендират се разноски за платено адвокатско
възнаграждение.
Софийски градски съд,
като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните,
съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна
страна следното:
Производството е
образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално легитимирана страна, в
законоустановения срок по реда на чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима и следва да бъде
разгледана по същество.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си единствено за
валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на
императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение №
1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС). Съобразно така установените
си задължения, настоящият съдебен състав констатира, че процесното
първоинстанционно решение е валидно и е допустимо в обжалваната част. Относно правилността на същата
въззивният съд намира следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно
кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 213, ал. 1 КЗ (отм.) за сумата от 1 639,97 лв., представляваща
неплатена част от регресно вземане за платено застрахователно обезщетение за
причинените вреди на лек автомобил „Тойота Корола", с рег. № ********, в
резултат на пътно-транспортно произшествие (ПТП) от 09.12.2013 г., настъпило по
вина на водач на товарен автомобил „ДАФ 95 ХФ 430" с рег. №********НС,
чиято гражданска отговорност към датата на ПТП е била застрахована при
ответника, ведно със законната лихва от 12.02.2016 г. до окончателното
изплащане на вземането, и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 304 лв.,
представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода от 17.04.2014
г. до 12.02.2016 г.
Суброгационното
право на застрахователя по имуществена застраховка, уредено в разпоредбата на
чл. 213 КЗ (отм.), се свежда до правото на застрахователя след плащане на
застрахователното обезщетение да встъпи в правата на удовлетворения застрахован
срещу причинителя на вредата или неговия застраховател по застраховка
„Гражданска отговорност". Общият състав на суброгационното право на
застрахователя е очертан в разпоредбата на чл. 213 КЗ и намира приложение при
всички видове имуществено З., доколкото законът не предвижда друго. Елементите
на фактическия състав са следните: наличие на имуществена застраховка;
причиняване на застрахователното събитие от трето лице, което отговаря пред
застрахования по правилата на деликтната отговорност; плащане от застрахователя
на застрахования на застрахователното обезщетение, наличие на действително
правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност между делинквента и
ответника в случай, че претенцията е насочена към застрахователя по
"Гражданска отговорност", при който е застрахован деликвента.
В случая ищецът
извежда основателността на претенцията си спрямо ответника с твърдения, че
последният е застраховател по договор за задължителна застраховка „Гражданска
отговорност" на лице, причинило вреди на имущество, застраховано при
ищеца. Поддържа, че в изпълнение на договорно задължение, възникнало от договор
за имуществено З., е платил застрахователно обезщетение за тези вреди, поради
което по силата на закона е встъпил в правата на увредения срещу
застрахователя, обезпечил деликтната отговорност на делинквента. При така
релевираните твърдения възникването на спорното право се обуславя от
осъществяването на следните материални предпоставки (юридически факти): 1.
наличието на действително застрахователно правоотношение между увредения и
ищеца, като застрахователят по имущественото З. да е изплатил застрахователно
обезщетение за настъпилото увреждане на застрахованата вещ; 2. за увредения да
е възникнало право на вземане на извъндоговорно основание срещу причинителя на
вредата – чл. 45, ал. 1 ЗЗД, т. е. вредите да са причинени от делинквента чрез
неговото виновно и противоправно поведение и 3. към момента на настъпване на
ПТП между делинквента и ответника да е съществувало действително правоотношение
по застраховка „Гражданска отговорност".
Предвид факта,
че в необжалваната част, с която са частично уважени предявените от ищеца срещу
ответника осъдителни искове, решението е влязло в сила, предпоставките за
възникване на суброгационното право на ищеца по чл. 213 КЗ (отм.) на
претендираното от него основание не са спорни между страните, като освен това,
същите са установени с влязъл в сила съдебен акт.
Спорът пред
настоящата съдебна инстанция, въведен чрез релевираните правни доводи във
въззивната жалба, се съсредоточава върху обстоятелството какъв е действителният размер на
застрахователното обезщетение при настъпване на покрития застрахователен риск
по договор за имуществено З..
Съгласно императивната правна норма, уредена в чл. 208, ал. 3 КЗ (отм.),
застрахователното обезщетението трябва да бъде равно на размера на вредата към
деня на настъпване на събитието.
От изслушаното
по делото заключение на съдебна-автотехническа експертиза (л. 64 и сл. от
делото пред СРС), което въззивният съд кредитира като компетентно и обективно
изготвено се установява, че средната пазарна цена на необходимите средства за
ремонт на увреденото МПС към датата на произшествието е 3 238,22 лв.
Посочено е, че
стойността, необходима за възстановяване на лек автомобил „Тойота Корола“ към
датата на ПТП в оторизиран сервиз възлиза на 3 790,10 лв. В мотивната част на заключението е посочено, че
към датата на ПТП, процесният автомобил е бил на 2 години, 11 месеца и 26 дни от датата на първоначалната му
регистрация, който факт се установява и от представения талон на същия (л. 32
от делото пред СРС). От заключението на вещото лице се установява, че разликата
в двете суми се дължи на различното заплащане на труда в оторизиран и
неоторизиран сервиз, съотвено 25 лв. на час и 16 лв. на час.
При така
установените факти, въззивният съд намира, че неправилно районният съд е приел,
че дължимото обезщетение възлиза на 3 238,22 лв., като при постановяване
на съдебния акт е съобразил извършено частично погасяване на същото в размер на
2 165,13 лв.
Съгласно чл. 19, ал. 1 от действащата към датата на ПТП Методика за
уреждане на претенции за обезщетение на вреди, причинени на моторни превозни
средства, по задължителна застраховка „Гражданска отговорност" на
автомобилистите към Наредба № 24 от
8.03.2006 г. за задължителното З. по чл. 249, т. 1 и 2 от Кодекса за З.то (отм.)
и за методиката за уреждане на претенции за обезщетение на вреди, причинени на
моторни превозни средства, документите (оригинални фактури с фискални бонове
или платежно нареждане), издадени от официален вносител за МПС, ППС, ПУ, ПСМ,
ССМ, ПТС и др., със срок на експлоатация до 3 години, включително от датата на
производството или датата на регистрация в ново състояние, се приемат изцяло по
отношение на нормовремената и стойността на сервизния час спрямо описа на
констатираните повреди.
По делото не е
спорно и от представените доказателства – фактура № **********/07.01.2014 г.
(л. 21 по делото), се установява, че за претендираната сума е издадена фактура
от оторизиран сервиз - „ТМ А.“ ЕООД. Установява се и плащане на същата от
ищеца. Не е спорно и че към датата на деликта процесният лек автомобил е бил
със срок на регистрация под три години, поради което въззивният съд намира, че
дължимото регресно вземане е в размер на 3 790,10
лв. Предвид изложеното и с оглед извършеното частично погасяване на
вземането от ответника преди депозиране на исковата молба в размер на
2 165,13 лв., с което е погасено и вземане за ликвидационни разноски в
размер на 15 лв., исковата претенция е основателна за претендираната сума от 1 639,97 лв.
С оглед гореизложените мотиви и поради частично
несъвпадане на изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния
съд, обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, в която искът по чл.
213, ал.1 КЗ (отм.) вр. с чл. 45 ЗЗД е отхвърлен за разликата над присъденото
от СРС регресно вземане от 1088,09 лв. до 1 639,97 лв., и вместо това да бъде постановено решение за
уважаване на иска за тази разлика – 551,88 лв.
С оглед приетия
за дължим размер на претендираната главница, решението следва да бъде отменено
и в частта, в която съдът е отхвърлил исковата претенция с правно основание чл.
86, ал. 1 ЗЗД. Същата е дължима от 17.04.2014 г., както се твърди и от
въззивния жалбоподател, тъй като видно от представеното по делото писмо,
получено от ответника на 30.01.2014 г., с изпратени преписки по регресни щети,
включително и процесната, към 17.04.2014 г. е изтекъл срокът по чл. 213а, ал. 3 КЗ (отм.). Ето защо, обжалваното решение
следва да бъде отменено и в частта, в която искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е
отхвърлен за разликата над присъдената лихва в размер на 192,01 лв. до
дължимата такава за периода 17.04.2014 г. – 12.02.2016 г. в размер на 304 лв., и вместо това да
бъде постановено решение за уважаване на иска за тази разлика – 111,99 лв.
Размерът на същата съдът установи по реда на чл. 162 ГПК с помощта на лихвен
калкулатор.
При този изход
на спора на въззивника-ищец се дължат разноски на основание на чл. 78, ал. 1 вр.
чл. 273 ГПК за въззивното и първоинстанционното производство. Общият размер на
доказаните такива за първоинстанционното производство възлиза на 654,90 лв., от
които 115,60 лв. – държавна такса, 100 лв. – депозит за вещо лице, и 439,30 лв.
– платен адвокатски хонорар. С първоинстанционното решение са му присъдени
разноски в размер на 431,25 лв., поради което въззиваемият следва да бъде
осъден да му плати разликата от 223,65 лв. В тежест на въззиваемия следва да
бъдат възложени и разноските за въззивното производство в общ размер на 385,60
лв, от които 360 лв. – държавна такса и 25,60 лв. – държавна такса.
С оглед изхода
на спора, на въззиваемата страна не се дължат разноски.
По аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, решението е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване пред ВКС.
Така мотивиран, Софийският градски съд,
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 505515 от 10.10.2018 г., постановено по гр. д. № 7739/2016 г.
по описа на Софийски районен съд (СРС), II Гражданско отделение (II ГО), 54-ти
състав, в частта, в която е
отхвърлен предявеният иск за заплащане на обезщетение за разликата над 1088,09 лв. до размера на сумата от 1 639,97 лв., представляваща регресно вземане с правно основание чл. 213, ал.1 КЗ (отм), както и в частта, в която е отхвърлен
предявеният иск за плащане на законна лихва за забава, на основание чл. 86, ал.
1 ЗЗД, за разликата над 192,01 лв. до
дължимата такава в размер на 304 лв. и
в отхвърлителната част за периода от 17.04.2014 г. до 19.05.2014 г.,
включително в частта за разноските в полза на ЗАД „ОЗК З.“ АД в размер на 78,54
лв., вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА ЗАД „ОЗК З.“ АД, ЕИК********,
със седалище *** и адрес на управление:***, да заплати на „ДЗИ Общо З.“ АД, ЕИК ********, на основание чл. 213,
ал. 1 КЗ (отм.), сумата от още 551,88 лв., представляваща разликата между
дължимата неплатена част от регресно вземане за
платено застрахователно обезщетение за причинените вреди на лек автомобил
„Тойота Корола", с рег. № СА *****, в резултат на пътно-транспортно
произшествие (ПТП) от 09.12.2013 г., настъпило по вина на водач на товарен
автомобил „ДАФ 95 ХФ 430", с рег. №********НС, чиято гражданска отговорност към датата на ПТП е
била застрахована при ответника, в
размер на 1 639,97 лв. и присъдената в
размер на 1088,09
лв., ведно със законната
лихва от 12.02.2016 г. до окончателното изплащане на вземането.
ОСЪЖДА ЗАД
„ОЗК З.“ АД, ЕИК********, със седалище *** и адрес на управление:***, да заплати на „ДЗИ Общо З.“ АД, ЕИК ********, на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, сумата от още 111,99 лв, представляваща разликата между дължимата законна лихва за забава в
размер на 304 лв., начислена върху дължимата главница за периода 17.04.2014 г. 12.02.2016 г., и присъдената
такава в размер на 192, 01 лв.
ОСЪЖДА „ОЗК З.“ АД, ЕИК********, със седалище *** и адрес на управление:***, да заплати на „ДЗИ Общо З.“ АД, ЕИК ********, на основание чл. 78, ал. 1 вр. чл. 273 ГПК, сума в
размер на от 223,65 лв. – разноски за първоинстанционното производство, и 385,60 лв.
– разноски за въззивното производство.
Решението в
уважените осъдителни части по исковете с правно основание чл. 213, ал.1 КЗ
(отм.) и чл. 86, ал. 1 ЗЗД и по разноските в полза на „ДЗИ Общо З.“ ЕАД не е
обжалвано и е влязло в сила.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване по аргумет от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.