Р Е Ш Е Н И Е № 378
гр. Враца, 02.12.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Врачанският
окръжен съд, Гражданско отделение, в публично заседание на осми ноември две
хиляди и деветнадесета година, в състав:
Председател: ЕВГЕНИЯ СИМЕОНОВА
Членове: ПЕНКА Т. ПЕТРОВА
Мл.с. МАГДАЛЕНА МЛАДЕНОВА
в присъствието на секретар Галина Емилова, като
разгледа докладваното от мл. съдия Младенова в. гр. дело № 603 по описа за 2019
г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 651/18.07.2019 г.,
постановено по гр. дело № 1486/2019 г. по
описа на Районен съд – Враца, четвърти граждански състав, са уважени
предявените от „Огоста 2017” ООД, ЕИК:***, със седалище и адрес на управление:
гр. *** срещу „Многопрофилна болница за активно лечение – Христо Ботев” АД,
ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление: гр. ***, кумулативно обективно
съединени осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД
за заплащане на следните суми: 7 119,36 лв. – главница за извършени в
периода от 27.11.2018 г. до 06.02.2019 г. услуги по договор за обществена
поръчка от 25.01.2018 г., за които са издадени следните фактури: №
**********/27.11.2018 г., № **********/04.01.2019 г., № **********/04.01.2019
г. и № **********/06.02.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата от
12.04.2019 г. до изплащането на вземането и 151,49 лв. – неустойка по чл. 11 от
договор за обществена поръчка от 25.01.2018 г.
Срещу
така постановеното решение е подадена въззивна жалба от „Многопрофилна болница
за активно лечение – Христо Ботев” АД, в която се излагат съображения за
неправилност и необоснованост на същото. Навеждат се доводи, че съдебният акт е
постановен при нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като съставеният
проект за доклад по делото не отговаря на изискванията на чл. 146 ГПК, като с
него не е разпределена доказателствената тежест между страните и на същите не
са дадени указания относно фактите и обстоятелствата, за които не сочат
доказателства. Излагат се и съображения, че районният съд е допуснал нарушение
на чл. 236, ал. 2 ГПК, неспазвайки изискването за мотивиране на съдебното
решение, като в същото липсва осъществена преценка на доказателствата и
изложение на фактическите констатации, които съдът е направил. Изтъква се, че
първоинстанционният акт е неправилен и поради нарушение на материалния закон,
като правните изводи на съда, че ищецът е установил претендираните от него
права и че ответникът дължи процесните суми, не съответстват на доказателствата
по делото и закона. В подкрепа на това се твърди, че ищецът не е провел
доказване на положителните факти, за които е имал такова задължение.
Иска се от въззивния съд първоинстанционното решение
да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което предявените искове да
бъдат отхвърлени. Претендират се и разноски.
В срока по чл. 263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на
жалбата от насрещната страна „Огоста 2017” ООД, чрез адв. Н.Б., в който се
изразява становище за неоснователност на същата. Посочва се, че атакуваното
решение е правилно и законосъобразно. Оспорва се твърдяното с въззивната жалба
допуснато нарушение на съдопроизводствените правила от първостепенния съд, като
се акцентира, че в срока по чл. 131 ГПК не е постъпил отговор на исковата молба
от ответника. Сочи се, че съдът е изготвил проектодоклад, обективиран в
Определение № 1278/28.05.2019 г., с което определение е разпределена доказателствената
тежест между страните и са дадени изрични указания на всяка от тях относно
фактите, които подлежат на доказване, като няма постъпили възражения от
жалбоподателя по проектодоклада. Изтъква се и че е неоснователно твърдението на
въззивника за допуснато нарушение на чл. 236, ал. 2 ГПК, тъй като съдът е
обсъдил събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност и въз основа на
приетата фактическа обстановка, е направил своите правни изводи. Посочва се, че
правилно съдът е приел предявените искове за основателни, тъй като ищецът е
изправна страна по договора, защото е предоставил дължимите услуги, а
ответникът е неизправна такава, тъй като е приел услугите, но не ги е заплатил
в срок, откъдето произтича и възникването на отговорността му за заплащане на
договорената неустойка.
Иска се от въззивния съд да потвърди
първоинстанционното решение. Претендират се и направените разноски пред
въззивната инстанция.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени и гласни
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна, във
връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт.
Районен съд – Враца е
бил сезиран с кумулативно обективно съединени осъдителни искове с правно
основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД. За да постанови решението си, първоинстанционният съд е приел, че по главния иск са установени всички
правопораждащи спорното материално право юридически факти, тъй като страните са били в облигационни
правоотношения по силата на договор за обществена поръчка от 25.01.2018 г.,
който носи белезите на договор за изработка, като предоставените от ищеца
услуги са приети от ответника по смисъла на чл. 264 ЗЗД, което е породило
правното задължение на ответника да ги заплати, като той не е ангажирал
доказателства за погасяване на посочените в исковата молба суми.
Първостепенният съд е приел и че са налице всички предпоставки за възникване на
отговорността на ответника за заплащане на договорна неустойка. Поради
гореизложеното районният съд е уважил обективно кумулативно съединените искове
в пълния им предявен размер.
В представения по делото договор за възлагане на
обществена поръчка от 25.01.2018 г. и оферта – Образец № 1, неразделна част от него,
са обективирани всички съществени уговорки, пораждащи облигаторно
правоотношение по договор за изработка с предмет услуги по събиране,
транспортиране и третиране на опасни отпадъци за нуждите на „Многопрофилна болница за активно лечение – Христо Ботев” АД – страни, предмет и уговореното възнаграждение за
услугите.
По своето правно естество процесният договор
представлява търговска сделка, от характера на относителните /субективните/
търговски сделки, тъй като двете страни по него са търговци, поради което по
силата на императивната разпоредба, уредена в чл. 288 ТЗ, за облигаторното правоотношение
следва да се прилагат правните норми за търговските сделки относно сключването
и изпълнението му.
Договорът за изработка по своята правна същност
представлява неформален, консенсуален, двустранен, комутативен, възмезден
договор, като при учреденото от него материално правоотношение за ищеца са
породени две основни задължения – да извърши уговорената работа съобразно
поръчката в срок, без отклонение от нея и без недостатъци и да я предаде на
възложителя, а за ответника – да приеме /одобри/ извършената работа и да
заплати уговореното възнаграждение на изпълнителя - арг. чл. 258 ЗЗД и чл. 266,
ал. 1, изр. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 288 ТЗ.
Законът задължава поръчващият да приеме
изработеното – чл. 264, ал. 1 ЗЗД. Приемането като правно действие представлява
1/ фактическо получаване на изработеното и 2/ признанието, че то съответства на
поръчаното. Следователно приемане е налице, когато реалното получаване на
изработеното се придружава от изричното или мълчаливото изразено изявление на
поръчващия, че счита работата за съобразна с договора. Именно за да може да се
даде на приемането значението на одобряването, законът предписва на поръчващия
да прегледа работата и да направи всички възражения за неправилно, неточно изпълнение
– чл. 264, ал. 2 ЗЗД. Ако той не направи такива възражения, работата се счита
за приета, т.е. за одобрена, както разпорежда уредената в чл. 264, ал. 3 ЗЗД необорима
презумпция.
От
представените по делото писмени доказателства се установява, че за извършените
през релевантния период от ищеца услуги по процесния договор за изработка са
издадени следните фактури: № **********/27.11.2018 г., № **********/04.01.2019
г., № **********/04.01.2019 г. и № **********/06.02.2019 г.
Правилно първоинстанционният съд е приел, че
двустранно подписаните идентификационни документи № 00010/2018 г., № 0001/2019
г., № 0002/2019 г. и № 0003/2019 г., които не са оспорени от ответника,
установяват приемането на услугите от страна на ответното дружество по смисъла
на чл. 264, ал. 1 ЗЗД. Дори лицето, което е подписало идентификационните
документи да е действало от името на „Многопрофилна болница за активно лечение
– Христо Ботев” АД без представителна власт, настоящата съдебна инстанция
приема, че следва да се приложи необоримата презумпция, уредена в правната
норма на чл. 301 ТЗ, тъй като ответникът не се е противопоставил незабавно след
узнаването на факта на съставяне на документите, на извършените от негово име
фактически и правни действия, поради което те са били потвърдени от него. С
предаването на извършената работа ищецът е изпълнил своето задължение, породено
от договора за изработка с предмет услуги по събиране, транспортиране и
третиране на опасни отпадъци, като правното задължение на възложителя-ответник
за заплащане на уговореното възнаграждение е станало изискуемо.
Следователно безспорно е установено, че всички
правопораждащи главните притезания юридически факти са възникнали в обективната
действителност, като правният спор се съсредоточава върху обстоятелството дали
възложителят е изпълнил изискуемите задължения за заплащане на възнаграждение
за извършените от ищеца и приети от ответника услуги.
Законосъобразно първоинстанционният съд е приел, че
фактът, че породените парични задължения са погасени чрез плащане, подлежи на
пълно и главно доказване от страна на ответното дружество по правилата на чл.
154, ал. 1 ГПК. Този правен извод се извежда от правната норма, регламентирана
в чл. 77 ЗЗД, която предписва, че при изпълнението длъжникът може да поиска от
кредитора разписка, за да се снабди с писмено доказателство, установяващо
точното и добросъвестно изпълнение на своето правно задължение. В настоящото
съдебно производство този правнорелевантен факт не е установен от ответника
чрез събраните по делото доказателствени средства, поради което е правилен
изводът на районния съд за основателност и доказаност на главния иск в пълния
му претендиран размер.
Правилно първоинстанционният съд е приел и че са налице
всички предпоставки за възникване на отговорността на ответника за заплащане на
уговорената в чл. 11 от сключения между страните договор неустойка. Страните
могат отнапред да уговорят размера на обезщетението за причинени вреди от
неизпълнение на договорно задължение, без да е нужно те да се доказват.
Пораждането на това акцесорно задължение представлява неустойка, която съгласно
правилото, уредено в чл. 92, ал. 1 ЗЗД, обезпечава изпълнението на задължението
и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, т.е. освен, че има
обезщетителна функция, тя представлява и обезпечителен способ за точно и
добросъвестно изпълнение на договорните задължения. В клаузата на чл. 11 от
процесния договор страните са уговорили мораторна неустойка, обезщетяваща претърпени
имуществени вреди от забавеното изпълнение на задължението за заплащане на
възнаграждение от страна на възложителя в размер на 0,1 % от стойността на
неизпълнението за всеки просрочен ден, но не повече от 3 %, а съгласно чл. 5 от
сключения договор възложителят извършва плащането по банковата сметка на
изпълнителя в срок от 60 дни от датата на изпълнение на услугите, извършени
през предходния месец и след представяне от изпълнителя на приемателно-предавателни
протоколи и фактура. Тъй като паричната престация трябва да бъде заплатена в
уговорен от страните срок, възложителят е изпаднал в забава по отношение на
задължението си по фактура № **********/27.11.2018 г. на 27.01.2019 г., а по
отношение на задълженията си по фактури № **********/04.01.2019 г. и №
**********/04.01.2019 г. на 06.03.2019 г. /на деня, следващ изтичането на
60-дневния срок след издаването на фактурите и подписването на
идентификационните документи - арг. чл. 84, ал. 1, изр. 1 ЗЗД/. Следователно възложителят
дължи мораторна неустойка за неточното изпълнение на договорното задължение за
заплащане на дължимото възнаграждение в темпорално отношение, считано от
27.01.2019 г. за задължението си по фактура № **********/27.11.2018 г. и
считано от 06.03.2019 г. за задълженията си по фактури № **********/04.01.2019
г. и № **********/04.01.2019 г. Предвид периода, за който се претендира
неустойката, ако бъде изчислена на ден, същата ще превиши максималната граница
от 3 %, уговорена в чл. 11 от процесния договор, поради което настоящата
съдебна инстанция приема, че изтеклите мораторни неустойки за исковите периоди
съответстват на посочения в исковата молба размер.
Като е достигнал до същите правни изводи, Районен съд
- Враца е постановил законосъобразно решение, което следва да бъде потвърдено, а
въззивната жалба – отхвърлена като неоснователна.
Неоснователно е наведеното от въззивника възражение за
допуснато от първоинстанционния съд нарушение на съдопроизводствените правила,
тъй като съставеният проект за доклад по делото не отговаря на изискванията на
чл. 146 ГПК, като с него не е разпределена доказателствената тежест между
страните и на същите не са дадени указания относно фактите и обстоятелствата,
за които не сочат доказателства. Районният съд е изготвил проектодоклад,
обективиран в Определение № 1278/28.05.2019 г., с което е разпределена
доказателствената тежест между страните и са дадени точни указания на всяка от
тях относно фактите, които подлежат на доказване, като не е постъпило
възражение от жалбоподателя по него и същият е обявен за окончателен с
протоколно определение от 20.06.2019 г. Неоснователно е и възражението на
въззивника, че районният съд е допуснал нарушение на чл. 236, ал. 2 ГПК,
неспазвайки изискването за мотивиране на съдебното решение, както и че правните
изводи на съда не съответстват на доказателствата по делото и закона, като
ищецът не е провел доказване на положителните факти, за които е имал такова
задължение. В първоинстанционния съдебен акт са посочени исканията и
възраженията на страните, изложени са фактическите констатации и правните
изводи на съда, като е направен пълен анализ на приетите по делото
доказателства, при съвкупната преценка на които се налага единственият възможен
правен извод за основателност на исковите претенции в тяхната цялост.
При този изход на
правния спор, предмет на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл.
273 ГПК в полза на въззиваемата страна трябва да се присъдят съдебни разноски в
размер на сумата от 694,00 лв., представляваща уговорено и заплатено адвокатско
възнаграждение за процесуално представителство пред въззивния съд.
Мотивиран от горното и
на основание чл. 272 от ГПК, Врачанският окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№ 651/18.07.2019 г., постановено по гр. дело № 1486/2019 г. по описа на Районен съд – Враца.
ОСЪЖДА на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК „Многопрофилна болница за
активно лечение – Христо Ботев” АД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на
управление: гр. ***, да заплати на „Огоста 2017” ООД, ЕИК: ***, със седалище и
адрес на управление: гр. ***сумата от 694,00
лв., представляваща адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство пред въззивния съд.
Решението е
окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.