Р Е Ш Е Н И Е
№ ІІ – 122 13.03.2020г. гр. Бургас
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
Бургаският окръжен съд гражданска колегия, втори въззивен
състав
На дванадесети ноември 2019
година
В публичното заседание в
следния състав:
Председател: Росица Темелкова
Членове: Таня
Русева-Маркова
Елеонора Кралева
Секретар: Стойка Вълкова
Прокурор:
като разгледа докладваното от
съдия Русева-Маркова
гражданско дело номер 1534 по описа за
2019 година,
за да се произнесе взе предвид
следното:
С Решение № 1939 от 26.07.2019г., постановено
по гр. дело № 8529/2018г. по описа на Районен съд – Бургас е отхвърлен иска
на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД със седалище гр. София, представлявано
от Мартин Деспов против Ж.П.А. за постановяване на решение, с което да се
приеме за установено в отношенията между страните дължимостта от страна на
ответника в полза на ищеца сумите, оспорени в производството по частно гр. дело
№ 6402/2018г. по описа на БРС, а именно – сумата от 753, 23 лева,
представляваща неизплатена главница по Договор за паричен заем, сключен на
01.12.2015г. между „Изи Асет Мениджмънт” АД и ответника А., сумата от 91, 71
лева, представляваща договорна лихва за периода от 02.03.2016г. до
28.09.2016г., сумата от 690, 60 лева, представляваща неустойка за неизпълнение
на договорно задължение за периода от 09.03.2016г. до 28.09.2016г., сумата от 168,
08 лева, представляваща обезщетение за забава за периода от 03.03.2016г. до
датата на подаване на заявлението в съда, както и законната лихва върху
главницата, считано от входиране на заявлението до окончателното плащане на
задължението.
Против постановеното решение
е депозирана въззивна жалба от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД със
седалище гр. София, с която се претендира първоинстанционното решение да бъде
отменено и вместо него да бъде постановено друго решение по съществото на
спора, с което да бъде уважена ищцовата претенция в пълен размер. В жалбата се
посочва, че атакуваното решение е неправилно и
незаконосъобразно. Посочва се, че неправилно съдът е отхвърлил исковата
претенция, като е приел, че не е налице надлежно уведомяване на ответника за
извършената цесия, предвид обстоятелството, че ответникът се е представлявал в
исковото производство от назначен от съда особен представител. Посочва се, че
неоснователно първоинстанционният съд е приел, че цесията не е произвела
действие между длъжника и новия кредитор, поради това, че уведомлението за
цесия не е получено лично от длъжника. В жалбата се сочи, че връчването на
всички книжа по делото на ответника е надлежно и от този момент се пораждат
свързаните с факта на връчването правни последици и ищецът е положил дължимата
грижа и е направил всичко зависещо от него относно уведомяването на длъжника за
извършеното прехвърляне на вземането, поради което е неоснователно да търпи
неблагоприятни последици въпреки добросъвестното си поведение. В жалбата се
посочва, че са неправилни изводите на съда, засягащи чл. 22 във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 12 от ЗПК
по отношение на договора за заем.
Не се отправят искания за
събиране на нови доказателства пред настоящата инстанция.
В съдебно заседание –
въззивната страна не изпраща представител, депозира писмена молба, в която
посочва, че поддържа въззивната жалба и изразява становище по същество на
претенцията.
Ответната страна по жалбата –
Ж.П.А. чрез своя процесуален представител – адвокат Ирина Балджиева назначена
като особен представител депозира по делото писмен отговор, в който посочва, че
оспорва депозираната въззивна жалба и следва първоинстанционното решение да
бъде потвърдено като правилно, законосъобразно и обосновано. Посочва, че са
неправилни изложените доводи от страна на въззивното дружество.
Не се отправят искания за
представяне на нови доказателства пред настоящата инстанция.
В съдебно заседание ответната
страна по въззивната жалба чрез назначения й особен представител оспорва
въззивната жалба и изразява становище, че първоинстанционното решение следва да
бъде потвърдено.
Бургаският окръжен съд като
взе предвид исканията и твърденията на страните, разпоредбите на закона и
представените по делото доказателства намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Предявени са няколко
обективно съединени иска от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД със седалище
гр. София против Ж.П.А. от гр. ***, с които се претендира да бъде прието за
установено по отношение на Ж.П.А., че същата дължи на ищцовото дружество
следните суми – 753, 23 лева, представляваща главница по Договор за паричен
заем от 01.12.2015г., сума в размер от 91, 71 лева, представляваща договорна
лихва за периода от 02.03.2016г. до 28.09.2016г., сума в размер на 690, 60
лева, представляваща неустойка за неизпълнение на договорно задължение за
периода от 09.03.2016г. до 28.09.2016г. и сума в размер на 168, 08 лева,
представляваща обезщетение за забава за периода от 03.03.2016г. до датата на
подаване на заявлението в съда, както и законната лихва за забава върху
главницата от датата на входиране на заявлението до окончателното изплащане на
задължението. В обстоятелствената част на исковата молба се твърди, че по
сключения договор за паричен заем между цедента и ответната страна, че на Ж.А.
в качеството й на кредитополучател е предоставена в заем сума в размер от
1 000 лева. Съобразно поетите задължения в договора, длъжникът се е
задължил да върне заетата сума в срок до 28.09.2016г., на 43 равни погасителни
вноски в размер на 27, 40 лева, като падежът на първата погасителна вноска е
09.12.2015г., а този на последната вноска е 28.09.2016г. Твърди се, че
договорената възнаградителна лихва е 40%, както и че ответната страна се е
задължила в тридневен срок от подписването на договора да предостави на
кредитора обезпечение на задълженията си – две физически лица – поръчители, за
които са посочени конкретни изисквания или банкова гаранция с бенефициер –
заемодателя и да е валидна 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията
по договора за заем, като при неизпълнение на това задължение е предвидена
неустойка в размер на 989, 86 лева, която се заплаща разсрочено с всяка погасителна
вноска, като към всяка погасителна вноска се добавя сума в размер от 23, 02
лева. В исковата молба се твърди, че длъжникът не е изплатил изцяло дължимия
паричен заем към дружеството, а сумата която е заплатена до момента от нейна
страна в размер на 677, 52 лева, с която са погасени неустойка за неизпълнение
в размер на 299, 26 лева, такса разходи в размер на 45 лева, договорна лихва в
размер а 86, 49 лева и главница в размер на 246, 77 лева и се претендират
останалите суми, които след извършеното плащане са останали непогасени от
страна на Ж.А. В исковата молба се твърди, че срокът на договора е изтекъл с
падежа на последната погасителна вноска, а именно – 28.09.2016г. и кредитът не
е обявяван за предсрочно изискуем.
По отношение на
претендираните суми е постановена Заповед № 3269 от 03.09.2018г. за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 от ГПК по частно гр. дело № 6402/2018г. по
описа на Районен съд – Бургас.
При извършена служебна
проверка на атакуваното решение, съдът констатира, че същото е валидно и
допустимо.
Предявеният иск е по реда на
чл. 422 от ГПК във връзка с чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК. Исковата молба е
подадена в едномесечния срок по чл. 415, ал. 4 от ГПК – указанието на съда е
получено на 26.10.2018г., а исковата молба е входирана в Районен съд – Бургас
на 20.11.2018г. и това прави предявените искове допустими.
Ответната страна по
предявените искове – Ж.А. чрез назначения й особен представител е депозирала
писмен отговор на исковата молба, в който се посочва, че сключената цесия между
кредитодателя на ответната страна и ищцовото дружество не може да произведе
действие, тъй като същата не е уведомена лично и то от своя предишен кредитор
за прехвърляне на вземането по договора. В отговора на исковата молба се
оспорва и претенцията, че следва да се дължи неустойка в случай, че заемателят
не представи необходимите описани обезпечения в полза на кредитора в тридневен
срок от сключването на договора.
Районен съд – Бургас е
отхвърлил иска, като е приел, че Договорът за паричен заем от 01.12.2015г. е
сключен в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 12 от ЗПК, тъй като няма изискуемо по
закон съдържание – липсва информация относно това с всяка отделна вноска каква
част от задължението за главница, лихви и други разходи се погасява и това води
до неговата недействителност на основание чл. 22 от ЗПК. Съдът е приел и
обстоятелството, че вземанията по Договора за заем не са били надлежно
прехвърлени в полза на ищеца-цесионер, тъй като ответницата не е била уведомена
за сключения помежду им договор за цесия. Съдът е изложил мотиви, че връчването
на особен представител не е лично на длъжника, тъй като особеният представител
може да извършва съдопроизводствени действия, но не и да получава
материалноправни изявления, адресирани до ответника, каквото представлява
уведомлението за извършената цесия.
По направените във въззивната
жалба възражения съобразно чл. 269 от ГПК, съдът съобрази следното:
Жалбоподателят сочи, че
неправилно съдът е приел, че цесията не е произвела действие. От приложените по
делото доказателства безспорно се установява, че е сключен Рамков договор за
продажба и прехвърляне на вземания от 16.11.2010г. между „Изи Асет Мениджмънт“
АД със седалище гр. София и „Агенция за събиране на вземания“ ООД със седалище
гр. София и съответно е подписано и Приложение № 1 от 01.08.2017г. към този
договор, по силата на което вземането на цедента по Договор за паричен заем №
2438851 от 01.12.2015г. е прехвърлено на цесионера с всички привилегии и
обезпечения и принадлежности. Безспорно е, че цесионерът „Агенция за събиране
на вземания“ ООД е заличено дружество с правоприемник „Агенция за събиране на
вземания“ АД, а впоследствие преобразувано на „Агенция за събиране на вземания“
ЕАД – видно от справката в търговския регистър – ищцовото дружество. По делото
се установява, че цедентът е упълномощил цесионера да уведоми длъжниците по
сключените договори за заем за извършената цесия (лист 19 от
първоинстанционното производство.) По делото се установява, че на Ж.А. са
изпратени две уведомителни писма, с които се връчва уведомление по чл. 99, ал.
3 от ЗЗД, но ответната страна не е намерена на адреса, който е посочила в
договора за заем. Безспорно е, че към исковата молба също е приложено
уведомление по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, което, ведно с препис от молбата, е връчено
на особения представител на ответницата, назначен по реда на чл. 47, ал.
6 от ГПК. В тази връзка, настоящият състав намира, че е основателно възражението
във въззивната жалба, че неправилно районният съд е приел, че връчването на
особен представител не произвежда действие за длъжника, тъй като уведомлението
не е връчено лично, а особеният представител не може да приема материалноправни
изявления от страна на кредитора по договора за заем. Трайна е практиката на
ВКС, че получаването на уведомлението по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, приложено към
исковата молба, с връчването на преписа и доказателствата към нея не може да
бъде игнорирано - с оглед доказателствата за връчване на съобщението като част
от преписката към исковата молба на ответника, е изпълнено изискването
длъжникът да е уведомен. Съобразно Решение № 198/18.01.2019г., постановено по
търговско дело № 193/2018г. на І т.о. на ВКС, на основание чл. 47, ал. 6 от ГПК
при изпълнение на предпоставките по чл. 47, ал. 1-5 от ГПК, с оглед охрана на
интересите на ответника на последния се назначава особен представител. Връчването
на всички книжа по делото на ответника е надлежно, ако е направено на особения
представител и от този момент се пораждат свързаните с факта на връчване правни
последици. Настоящият състав счита, че с оглед на тези разрешения, връчването
на уведомление по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД на особения представител на длъжника–ответник
има правните последици, посочени в тази
разпоредба - цесията има действие за
ответницата.
По второто възражение в
жалбата, а именно, че
първоинстанционният съд неправилно е отхвърлил иска с мотив, че
договорът за заем е недействителен на основание чл. 22 вр. с чл. 11, ал. 1, т. 12
от ЗПК, тъй като погасителният план не съдържа разбивка на всяка погасителна
вноска, показваща погасяването на главницата, лихвата и допълнителните разходи,
съдът намира следното: в цитираната законова разпоредба е предвидено, че
договорът за кредит следва да съдържа информация за правото на потребителя при
погасяване на главницата по срочен договор за кредит да получи при поискване и
безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора, извлечение по
сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящите плащания;
погасителният план посочва дължимите плащания и сроковете и условията за
извършването на тези плащания; планът съдържа разбивка на всяка погасителна
вноска, показваща погасяването на главницата, лихвата, изчислена на базата на
лихвения процент, и когато е приложимо, допълнителните разходи; когато
лихвеният процент не е фиксиран или когато допълнителните разходи могат да
бъдат променени съгласно договора за кредит, в погасителния план се посочва
ясно, че информацията, съдържаща се в плана, е валидна само до последваща
промяна на лихвения процент или на допълнителните разходи съгласно договора за
кредит. В чл. 7 от договора е посочена именно
тази информация. Отделно, в решение на Съда на ЕС по дело С-42/15 е
прието, че чл.10, пар. 2, букви „з“ и „и“ от Директива 2008/48 трябва да се
тълкува в смисъл, че срочният договор за кредит, предвиждащ погасяването на
главницата, чрез последователни вноски, не трябва да се уточнява под формата на
погасителен план каква част от съответната вноска е предназначена за
погасяването на тази главница. Тези разпоредби, тълкувани във връзка с чл. 22,
пар. 1 от тази директива, не допускат държавата членка да предвижда такова
изискване в националната си правна уредба. Законът за потребителския кредит е
транспонирал Директива 2008/48 - пар. 2 от
ДР на ЗПК, поради което съдът следва да съобрази практиката на Съда на
ЕС по тази директива. Това означава, че не е необходимо погасителният план да
съдържа такава разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на
главницата, лихвата и допълнителните разходи. Що се отнася до погасителните
вноски, чл. 11, т. 11 от ЗПК предвижда, че договорът за кредит следва да съдържа
на разбираем език условията за издължаване на кредита от потребителя,
включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността
на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при
различни лихвени проценти за целите на погасяването. В конкретния договор за
кредит се съдържа на ясен и разбираем език размерът на месечната погасителната вноска – 27, 40 лева,
броя на вноските – 43, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски
– чл. 2, т. 5 от договора, що се отнася до последователността на разпределение
на вноските между неизплатени суми, тя се изисква когато лихвения процент не е
фиксиран, докато в договора той е фиксиран - 40% годишен лихвен процент.
Следва да се отбележи и
обстоятелството, че в чл. 8 от сключения между страните Договор за паричен заем
детайлно е посочен и начина, по който се формира годишния процент на разходите,
поради което и настоящата инстанция намира, че договорът не е недействителен на
това самостоятелно основание – непосочване на начина, по който се формира
годишния процент на разходите.
По отношение на претенцията
за заплащане на неустойка в размер на 690, 60 лева, претендирана на основание
чл. 4 от сключения Договор за паричен заем № 2438851 от 01.12.2015г., съдът
съобрази следното:
В отговора на исковата молба
от ответната страна чрез особения й представител е направено възражение, че
неустойката следва да има обезщетителна функция и следва да обезпечи
изпълнението, а в конкретния случай размерът й е равен на стойността на целия
кредит, както и е направено възражение, че същата е прекомерно голяма.
С оглед наведените възражения
по отношение на претендирана неустойка, съдът намира, че по отношение на
предпоставките за нищожност на неустоечната клауза и критериите, които следва
да се преценяват при произнасяне по въведено в процеса правоизключващо
възражение от ответника, е приложимо даденото разрешение в т. 3 от Тълкувателно решение № 1
от 15.06.2010г., постановено по тълкувателно дело № 1/2009г. на ОСТК
на ВКС. Според задължителните за съдилищата указания, неустойката следва да се
прецени като нищожна, когато единствената й цел излиза извън присъщите й
функции - обезпечителна, обезщетителна и санкционна. Преценката относно
валидността на неустоечната клауза се извършва към момента на сключване на
договора, съобразно всеки конкретен случай, при спазване на примерно изброените
в тълкувателното решение критерии - естество и размер на обезпеченото с
неустойката задължение; наличие на други обезпечения на същото задължение; вид
на уговорената неустойка и на съответното неизпълнение; съотношение на
неустойката с очакваните вреди от неизпълнението. При конкретната преценка за
нищожност на неустойката могат да се използват и други критерии, като се вземат
предвид конкретните факти и обстоятелства за всеки отделен случай. В мотивите
на цитираното тълкувателно решение е застъпено разбирането, че съдът следва и
служебно да преценява дали клаузата за неустойка съответства на добрите нрави и
на принципа за справедливост в гражданските и търговски правоотношения.
В конкретния случай с
уговорената неустойка се обезпечава изпълнение на едно непарично задължение, а
именно за предоставяне на обезпечения по
сключения договор за заем, в указания от договора срок, като вида на уговорената неустойка е мораторна -
тя се дължи в случай, че длъжникът не предостави в 3-дневен срок уговорените
обезпечения. За изпълнение на
задължението по чл. 4, ал. 1 от подписания Договор за паричен заем няма
уговорено друго обезпечение, освен неустойката. Размерът й – 989, 86 лева е
равен на размера на предоставената в заем сума – 1 000 лева. При това
положение, съдът приема, че така уговорената неустойка не е за неизпълнение на
основното задължение по договора, а именно – връщане на предоставената в заем
сума, а за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечения по
кредита, което е акцесорно по отношение на главното задължение. От друга
страна, неизпълнението на задължението по чл. 4, ал. 1 от Договора за паричен
заем не влияе пряко на изпълнение на основното задължение, а именно да се върне
кредита, като при забава за плащане на някоя от погасителните вноски е
уговорено да се заплаща законна лихва върху забавената сума за всеки ден забава
- чл. 8, ал. 2 от Договора за паричен заем. Кредитът, от своя страна, е
отпуснат като необезпечен, като сумата е предоставена в деня на подписване на
договора. Безспорно интересът на кредитора от обезпечаване на кредита е
съществен, тъй като му позволява, при забава на главния длъжник да се насочи за
изпълнение към поръчителите или към банковата гаранция. За да бъде защитен този
интерес обаче, нормално би било заемът да бъде отпуснат след предоставяне на
обезпечението, а не да се изисква то да се предоставя 3 дни след фактическото
отпускане на кредита. Кредитът щеше да е обезпечен реално с поръчители или
банкова гаранция, само ако осигуряването им е уговорено като условие за
отпускане на кредита, каквато е обичайната практика на кредитните институции. От
друга страна, основното задължение по договора – за връщане на сумата е
необезпечено. Не е уговорено, ако длъжникът изпълни задължението си да осигури
поръчители или банкова гаранция след 3-дневния срок, дали и до какъв размер ще
се коригира дължимата неустойка, като от съдържанието на договора може да се
направи извод, че макар да е уговорена за забавено изпълнение на непарично задължение, и след неговото
изпълнение тя продължава да се дължи в същия размер, което противоречи на
принципа за справедливост в търговските отношения. С оглед на тези мотиви, съдът намира, че клаузата за
неустойка всъщност е скрит начин да се
увеличи годишния процент на разходите по договора над законово гарантирания
максимален размер, съобразно чл. 19, ал. 4 от ЗПК. В подкрепа на това е и
уговорката неустойката да се изплаща разсрочено, ведно с погасителните вноски, като
към всяка от вноските се добавя сумата 23, 02 лева. Така уговорената неустойка
не отговаря на принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения
и излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция.
Поради това, настоящата инстанция намира, че следва да се приеме, че клаузата
за неустойка е нищожна, като противоречаща на добрите нрави - чл. 26, ал. 1 от ЗЗД. С оглед на така изложените мотиви съдът намира, че установителният иск за
сумата от 690, 60 лева, представляваща дължима неустойка по чл. 4, ал. 2 от Договора
за паричен заем е неоснователен и следва да се отхвърли. Първоинстанционното
решение в тази му част следва да бъде потвърдено, макар и с мотиви, различни от
изложените от страна на районния съд.
При това положение,
настоящата инстанция намира, че сумата, която е заплатена от страна на Ж.А. в
размер на 632, 52 лева въз основа на сключения Договор за паричен заем следва
да бъде отнесена единствено към дължимата сума по предоставения заем в размер
на 1 000 лева и към договорената възнаградителна лихва в размер на 178, 20
лева. Предвид договорената между страните дължима месечна вноска в размер на
27, 40 лева, настоящата инстанция намира, че заплатената сума в размер на 632,
52 лева представлява 23 месечни погасителни вноски (632, 52 лева след като се
раздели на дължимата месечна вноска от 27, 40 лева се равнява на 23, 08 – тоест
– 23 месечни вноски) и остатък от 2, 32 лева, които следва да бъдат отнесени
към 24 - тата месечна погасителна вноска. При това положение и с оглед на
платената сума, съдът намира, че от главницата остава дължима сума в размер от
465, 02 лева, а след като се приспадне и остатъка от 14 вноска в размер на 2,
32 лева – остава дължима главница в размер на 462, 70 лева, а от дължимата
възнаградителна лихва остава дължима сума в размер на 82, 88 лева – тоест –
общо – сума в размер на 545, 58 лева. (Сборът от дължимата обща сума в размер
на 545, 58 лева и платената сума от страна на ответната страна – 632, 52 лева е
в размер на дължимата обща сума по договора – 1 178 лева, включваща
главница и лихва.)
С оглед на постигнатите
договорки за заплащане на законна лихва ответната
страна следва да бъде осъдена да заплати и законната лихва върху дължимата сума
в размер на 168, 08 лева за периода, който се претендира от ищцовото дружество
– от 03.03.2016г. до 31.08.2018г., съдът като взе предвид, че видно от обстоятелствената
част на исковата молба по съществото си това е начислени лихви за забава както
върху самата предоставена в заем сума, така и върху неплатената възнаградителна
лихва, намира, че сумата не следва да се присъжда, тъй като е недопустимо да се
присъждат лихви върху лихви по смисъла на чл. 10, ал. 3 от ЗЗД.
Мотивиран от изложеното,
настоящата инстанция намира, че предявеният иск е основателен за следните суми
– сума в размер на 462, 70 лева – главница, като за сумата
над 462, 70 лева до претендираната сума от 753, 23 лева искът следва да бъде
отхвърлен. Претенцията за заплащане на възнаградителна лихва следва да бъде
уважена за сума в размер от 82, 88 лева, като за горницата над 82, 88 лева до
претендирания размер от 91, 71 лева претенцията следва да бъде отхвърлена.
Претенцията на заплащане на законната лихва в размер от 168, 08 лева следва да
бъде отхвърлена. В тази връзка и като взе предвид, че направените фактически и
правни изводи не съвпадат с тези, които е направил Районен съд – Бургас, настоящият
състав намира, че атакуваното решение следва да бъде отменено за посочените
суми, за които предявените искове следва да бъдат уважени и вместо него да бъде
постановено ново решение, с което претенциите да бъдат уважени и да бъде прието
за установено, че в полза на ищцовото дружество съществува вземане, дължимо от Ж.А..
В останалата му част първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.
По отношение на разноските,
съдът съобрази следното:
На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК следва да бъде уважено искането на въззивната страна да й бъдат присъдени направените по делото
разноски в заповедното производство, в първоинстанционното производство и във
въззивното производство съобразно с уважената част от претенцията. Видно от
представения Списък с разноски в първоинстанционното производство са направени
разноски в размер на 795, 18 лева (165, 93 лева – държавна такса, 349, 25 лева
– възнаграждение за особен представител, 180 лева – възнаграждение за вещо лице
и сума в размер от 100 лева – възнаграждение за юрисконсулт) и съобразно
уважената част на претенцията на ищцовата страна следва да бъдат присъдени 319,
10 лева. Видно от представения Списък с разноски във въззивното производство са
направени разноски в размер на 550 лева (100 лева – държавна такса, 350 лева –
възнаграждение за особен представител, 100 лева - възнаграждение за
юрисконсулт) и съобразно уважената част на претенцията на ищцовата страна
следва да бъдат присъдени 220, 72 лева. В заповедното производство направените
разноски от ищцовата страна възлизат на сума в размер от 84, 07 лева (34, 07
лева – държавна такса и 50 лева – възнаграждение за юрисконсулт), поради което
и съобразно уважената част на претенцията следва да бъде присъдена сума в
размер от 33, 74 лева.
На основание чл. 280, ал. 3,
т. 1 от ГПК предвид обстоятелството, че цената на исковете е под 5 000
лева, то настоящото решение е окончателно и не подлежи на обжалване.
Мотивиран от горното, Окръжен
съд – Бургас
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение № 1939 от 26.07.2019г., постановено по гр. дело № 8529/2018г.
по описа на Районен съд – Бургас в частта, в която са отхвърлени претенциите за
сума в размер от 462, 70 лева, представляваща главница, сума в размер на 82, 88
лева, представляваща възнаградителна лихва и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, че Ж.П.А., ЕГН ********** от гр. *** дължи на
„Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД със седалище гр. София, ЕИК ********* и
адрес на управление гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис сграда
Лабиринт, ет. 2, офис 4 сума в размер на 462, 70 (четиристотин шестдесет и два
лева и седемдесет стотинки) лева, представляваща главница, сума в размер от 82,
88 (осемдесет и два лева и осемдесет и осем стотинки) лева, представляваща
дължима възнаградителна лихва, ведно със законната лихва върху сумата от 462,
70 лева от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение – 31.08.2018г. до окончателното плащане, за които суми е постановена
Заповед № 3269/03.09.2018г. за изпълнение на парично задължение по частно гр.
дело № 6402/2018г. по описа на Районен съд – Бургас.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1939 от 26.07.2019г., постановено по гр. дело
№ 8529/2018г. по описа на Районен съд – Бургас в останалата му част.
ОСЪЖДА Ж.П.А., ЕГН ********** от гр. *** да заплати на „Агенция за
събиране на вземанията“ ЕАД със седалище гр. София, ЕИК ********* и адрес на управление гр. София, бул. „Д-р
Петър Дертлиев“ № 25, офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4 сума в размер от 319,
10 (триста и деветнадесет лева и десет стотинки) лева, представляваща
направените по делото разноски в първоинстанционното производство, съобразно с
уважената част на претенцията, сума в размер от 220, 72 (двеста и двадесет лева
и седемдесет и две стотинки) лева, представляваща направените по делото
разноски във въззивното производство, съобразно с уважената част на претенцията
и сума в размер от 33, 74 (тридесет и три лева и седемдесет и четири стотинки)
лева, представляваща направените по делото разноски в заповедното производство,
съобразно уважената част на претенцията.
Решението е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване.
Препис от постановеното решение да се изпрати на
страните за запознаване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.