Р Е Ш Е Н И Е
град София, 23.04.2020 година
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на пети март през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: МАРИЯ ИЛИЕВА
при секретаря ЦВЕТЕЛИНА
ПЕЦЕВА и с участието на прокурор ………… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело
№13773 по описа за 2018 година и за да се произнесе след съвещание,
взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение №442210
от 02.07.2018г., постановено по гр.дело №35670/2017г. по описа на СРС, І Г.О., 157-ми
състав, е осъден Б.М.Л. да заплати на Р.С.А. на основание чл.534 от ТЗ сумата 6000 евро, с която
се е обогатил неоснователно във вреда на ищеца поради преюдициране на прекия
иск на поемателя по запис на заповед, издаден на 02.06.2011г., с падеж 02.11.2011г., ведно със законната лихва от
датата на подаване на исковата молба – 31.05.2017г., до окончателното
погасяване. С
решението е отхвърлен предявения от Р.С.А.
срещу Б.М.Л. иск с правно основание чл.535 ТЗ за
осъждане на ответника да заплати сумата 6000 евро, представляваща вземане по
запис на заповед, издаден на 02.06.2011г., с
падеж 02.11.2011г., като погасен по давност. С решението е осъден Б.М.Л. да заплати на Р.С.А. на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 2449.40
лв., направени по
делото разноски. С решението е осъден Б.М.Л. да заплати по сметка на Софийски районен съд сумата
250.00 лв.,
разноски за възнаграждение на вещо лице.
Постъпила е въззивна жалба от Б.М.Л.,
чрез назначен особен представител адв.Ал.К., срещу решение №442210 от 02.07.2018г.,
постановено по гр.дело №35670/2017г. по описа на СРС, І Г.О., 157-ми състав, в частта,
в която е уважен предявения при условията на евентуалност иск с правно основание чл.534 от ТЗ, както и в частта на възложените
в тежест разноски. Поддържа се, че в обжалваното решение СРС необосновано и в
противоречие с материалния закон и трайната съдебна практика приема за
неоснователно релевираното в отговора на исковата молба възражение за нищожност
на процесния запис на заповед поради липса на задължителен реквизит – „място на плащане“. Твърди се, че в процесния
запис на заповед като „място на плащане“ е посочено „град София, ул.“Слатина“, който адрес не е конкретно определен, ясно и точно посочен, поради
което не може да бъде заменен
с място на издаване, каквото не е уговорено, а мястото след името на издателя
също не е конкретно, за да се приложи чл.536, ал.4 ТЗ. В тази връзка се излага, че процесният запис на
заповед поради липса на задължителен реквизит по чл.535, т.4 от ТЗ се явява нищожен
и предявеният специален иск по
чл.534 от ТЗ за неоснователно обогатяване се явява
неоснователен, тъй като задължителна предпоставка за уважаването му се явява
доказване на действителен от формална страна менителничен ефект - запис на
заповед, което в случая не е сторено от ищеца. По изложените съображения моли
съда да постанови съдебен акт, с който да отмени първоинстанционното решение в
обжалваната част като неправилно и незаконосъобразно и постанови друго решение,
с което да отхвърли предявения иск. Прави възражение за прекомерност по реда на
чл.78, ал.5 от ГПК досежно претендирани от въззиваемия разноски за адвокатско
възнаграждение.
Въззиваемата страна - Р.С.А., чрез
адв.Ст.Х., депозира писмен отговор, в който изразява становище за неоснователност
на постъпилата въззивна жалба. Изложени са съображения, че първоинстанционният
съд правилно е преценил релевантните по делото факти и обстоятелства, на
основание на които е приел, че по делото са доказани всички елементи на
фактическия състав на нормата на чл.534
от ТЗ, пораждащ
задължението за ответника да заплати на ищеца процесната сума. Моли съда да
постанови съдебен акт, с който да потвърди първоинстанционното решение в
обжалваната част. Претендира присъждане на разноски. Представя списък по чл.80
от ГПК.
Предявени са
от Р.С.А. срещу Б.М.Л. евентуално
съединени осъдителни искове – главен с правно основание чл.535 ТЗ и евентуален
с правно основание чл.534 ТЗ.
Предмет на
въззивен контрол е постановеното първоинстанционно решение в частта, в която е
уважен предявения при условията на евентуалност иск с правно основание чл.534 от ТЗ.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена
подробно от първоинстанционния съд. Пред
настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и
ал.3 от ГПК,
които да променят така приетата за установена от първостепенния съд фактическа
обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт
не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства,
които са обсъдени и преценени спрямо релевантните за спора факти и
обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Въззивната жалба е допустима -
подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса
срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване,
поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато
нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението
е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща
към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за основателност
на предявения от Р.С.А. срещу Б.М.Л. при
условията на евентуалност иск с правно основание чл.534 от ТЗ. При правилно разпределена доказателствена
тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си,
посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил
събраните по делото доказателства, както и всички наведени от страните доводи и възражения като е приел,
че по делото са
доказани законоустановените предпоставки
за уважаването на
предявения при условията на евентуалност иск за менителнично неоснователно обогатяване - действителен менителничен ефект, преюдицирането му и
вреда, изразяваща се
в невъзможността поемателят да
реализира менителничните си имуществени права. По тези аргументи е обоснован извода, че са налице основанията в закона за ангажиране на отговорността на ответника и
предявеният иск за менителнично
неоснователно обогатяване по реда на чл.534 от ТЗ се явява основателен
и следва да бъде уважен. Първостепенният съд е
основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по
делото и съобразно
приложимия материален закон. Настоящата въззивна
инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение
решаващи изводи за основателност на предявения
при условията на евентуалност иск за менителнично неоснователно обогатяване по
реда на чл.534 от ТЗ, като на
основание чл.272 ГПК препраща към тях. Фактическите и правни констатации на
настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт
констатации.
Във връзка с доводите на
жалбоподателя досежно незаконосъобразността на обжалваното решение, съдът намира
следното:
Неоснователен е доводът във
въззивната жалба, че процесният запис на заповед не съдържа всички задължителни
реквизити по чл.535 от ТЗ, поради което не е редовен от външна страна и не
представлява запис на заповед по аргумент на чл.536 от ТЗ. В конкретната хипотеза в
тежест на поемателя на запис на заповед е да установи валидно пораждане на
менителничното задължение и настъпване на изискуемостта на задължението, а в
тежест на издателя на процесната запис на заповед е да докаже недължимост на вземането
като установи правоизключващи или правопогасяващи задължения. В случая първоинстанционният
съд е
извършил проверка относно формалните
реквизити на записа на заповед по чл.535 и 536 от ТЗ, тъй като те са условие за
неговата действителност и липсата на някой от реквизитите е пречка за пораждане
на правните му последици; като и относно настъпил ли е падежът на инкорпорираното в ценната книга вземане. За действителността на записа на
заповед като вид едностранна, формална, абстрактна сделка законодателят е
регламентирал строги формални изисквания, като изчерпателно е предвидил в чл.535
от ТЗ задължителните
реквизити, които всеки един запис на заповед трябва да съдържа, за да породи
целените с материализираното в него едностранно волеизявление правни последици - арг. чл.536, ал.1 от ТЗ. Не може да бъде споделен доводът на въззивника,
че в процесния запис на заповед не е
налице достатъчна индивидуализация на "мястото на плащане" – посочено е „град София, ул.“Слатина“, без конкретен адрес, което се
приравнява на липса на реквизит /чл.535, т.4 от ТЗ/ и е основание за неговата нищожен.
В разглеждания случай въззивният съд
счита, че в процесния запис на заповед се съдържа изрично посочване на "мястото на плащане", а именно населеното място –
град София. Съгласно чл.536, ал.1 ТЗ документ, който не съдържа някой от реквизитите,
посочени в чл.535 ТЗ, не е запис на заповед, освен в случаите, определени
в ал.2, ал.3 и
ал.4 на същата разпоредба. Съгласно чл.536, ал.3 ТЗ, ако не е уговорено друго, мястото на издаването се
смята за място на плащането и за местожителство на издателя. Действително
законодателят не е дал определение за "място на плащане" и
"място на издаване", но очевидно приравнява съдържание, обозначаващо
"място на издаването, респ. плащането", със съдържанието,
обозначаващо "местожителство " на лицето - издател, а
"местожителство", съгласно чл.7 (отм.) от ЗЛС и чл.19, ал.1 от
Наредба за гражданското състояние (отм.)
е населеното място, където лицето се е установило да живее постоянно или
преимуществено и е записано в регистрите на населението на същото населено
място. Приравняването на мястото на издаването и мястото на плащането с
местожителството на издателя на записа на заповед, ясно сочи, че законодателят
е имал предвид населеното място, без да са въведени допълнителни изисквания за
индивидуализация на точния адрес в рамките на съответното селище /така,
вкл.обосноваване с историческо тълкуване, предвид настоящото съдържание
на Закона за
гражданската регистрация -
особено мнение към решение №225/28.03.2014г. по т. д. №948/2012г. на ВКС, ІІ Т.О.,
което настоящият състав напълно споделя/. Приравняването е логически
оправдано и от факта, че за заместител на липсващото място на плащане се
възприема именно местожителството на издателя - платец, длъжник по
задължението, основно в чийто интерес би било невъзникване правните последици
на абстрактната сделка, предвид недействителност на менителничния ефект и който
безспорно е в известност на собственото си местожителство. Към разбирането, че
под "място на плащането" и " място на издаването " следва
да се разбира само населеното място, където следва да се изпълни менителничното
задължение и където е издаден записа на заповед, както и че в обхвата на тези
реквизити не попадат индивидуализиращите данни от територията на съответното
населено място - улица, номер на сграда, етаж, апартамент - се придържа и
правната теория. В този смисъл е решение №21/04.07.2014г. по т.д. №1348/2013г.
по описа на ВКС, Т.К., I Т.О., постановено по реда на чл.290 от ГПК.
По горните доводи настоящият
състав приема, че процесният запис на заповед е съобразен с
изискванията за форма, установени в нормата на чл.535 ТЗ, същият съдържа всички законоустановени
реквизити, поради което се налага извода, че е действителен и е породил валидно
менителнично задължение. Първоинстанционният съд в съответствие със събраните по делото доказателства е
приел, че процесният запис на
заповед съдържа изискуемите от закона реквизити - чл.535, чл.536 от ТЗ и представлява редовен от
външна страна акт. Направените от
първостепенният съд правни съждения кореспондират с правилното тълкуване и
прилагане на материалния закон, съобразени са с трайно установената съдебна
практика по този въпрос, поради което настоящият състав напълно споделя
изложените в този смисъл мотиви и препраща към тях, без да излага собствени
такива.
По изложените правни аргументи
въззивният съд счита, че в конкретния случай с оглед на съвкупния анализ на
събраните по делото доказателства е установено, че по делото са доказани всички
предпоставки за уважаването на предявения
специален иск за менителнично
неоснователно обогатяване, а именно - действителен
менителничен ефект, преюдицирането му и вреда, поради невъзможността поемателят
да реализира менителничните си имуществени права. Вредата представлява
невъзможността имуществото на поемателя да се увеличи с паричната сума по
ефекта. Издателят се е обогатил поради това, че не намалява пасива си в
имуществото си поради факта, че спестява разходи за погасяване на задължението. Предвид изложеното евентуалният иск за менителнично
неоснователно обогатяване се явява основателен и следва да бъде уважен. Първостепенният съд като е
достигнал до същия правен извод е постановил правилен и законосъобразен съдебен
акт в обжалваната част, който следва да бъде потвърден на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По разноските:
С оглед изхода на спора пред
настоящата инстанция право на разноски има въззиваемия-ищец. Направеното от особения представител на
въззивника възражение по реда на чл.78, ал.5 от ГПК за
прекомерност досежно претендирани от
въззиваемия разноски за платено адвокатско
възнаграждение съдът намира неоснователно. Видно от приложените по делото доказателства реално
сторените от въззиваемия разноски за платено адвокатско възнаграждение за
въззивната инстанция са в размер на сумата от 1100.00 лв., който платен хонорар
с оглед материалния интерес по делото и съобразно извършените процесуални
действия от процесуален представител на въззиваемия – подаване на писмен
отговор и явяване в съдебно заседание, не се явява прекомерен. На основание
чл.81 и чл.273 във връзка с чл.78, ал.1 от ГПК въззивникът-ответник следва да
бъде осъден да заплати на въззиваемия-ищец сумата от 1100.00 лв.,
представляваща платено адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция,
съгласно приложени доказателства, както и сумата от 493.23 лв., внесено
възнаграждение на особен представител.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №442210 от 02.07.2018г., постановено по гр.дело №35670/2017г. по
описа на СРС, І Г.О., 157-ми състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА Б.М.Л.,
с ЕГН **********, с адрес: ***, СО район „Витоша“, ул.“****“ /******; да заплати на Р.С.А., с ЕГН **********, с адрес:
***; на основание чл.81 и чл.273 във връзка с чл.78, ал.1 от ГПК сумата от 1593.23
лв. /хиляда петстотин деветдесет и
три лева и 23 ст./, представляваща направени разноски пред въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД в едномесечен срок от
съобщението до страните, че е постановено.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1./
2./