СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, III-Б въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и втори
октомври две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕМЕНУЖКА СИМЕОНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ХРИПСИМЕ МЪГЪРДИЧЯН
мл.
съдия МАРИНА ГЮРОВА
при
секретаря Нина Светославова, като разгледа докладваното от съдия Гюрова в. гр. д. № 3897 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 552297 от 04.12.2018 г. по гр. д. № 49222/2018 г. по описа на Софийски районен съд, ІІІ ГО, 85 състав, е отхвърлен предявеният от А.К.П., ЕГН **********,
иск, с правно основание чл. 45 ЗЗД, против Н.Г.К., ЕГН **********, за осъждане
на ответника да заплати на ищеца сумата от 2 000 лв., ведно със законната
лихва от 25.07.2018 г., представляваща обезщетение за неимуществени вреди,
причинени от публикуван материал на 09.07.2018 г. в блога на ответника на
адрес: http:/*******07/**********a.1616361.
С решението А.К.П.,
ЕГН **********, е осъден да заплати на адв. Д.Т.Б., на основание чл. 38, ал. 2 Задв., сумата от 370 лв. - съдебни разноски.
Срещу така постановеното решение е подадена въззивна
жалба от А.К.П., в която са развити съображения за незаконосъобразност и неправилност на атакувания акт. Отправено е искане първоинстанционното решение да
бъде отменено, а исковата претенция да бъде уважена изцяло. Въззивникът твърди, че неправилно
първоинстанционният съд е приел, че изложеното в публикувания материал не е
клевета. Сочи, че понятието „криминално проявено лице“ е равнозначно на лице
извършило престъпление, за което има влязла в сила присъда. Поддържа, че не е
осъждан. Излага, че не е налице негативно мнение на ответника, а невярно
опозоряващо твърдение. Претендира разноски.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от Н.Г.К., с който жалбата се оспорва и се моли първоинстанционното решение да бъде
оставено в сила. Твърди, че не са налице предпоставки за ангажиране на
отговорността му. Претендира разноски.
От събраните по делото доказателства съдът намира следното от фактическа
страна:
По делото е прието за безспорно обстоятелството, че на 07.07.2018 г.
ответникът Н.Г.К. е публикувал в блога си на интернет страница „http:******2018/07/07/d*******.1616361.“ копие на „право на отговор“ адресирано до ръководството на ТВ „Европа“,
в което е посочил следното: „на 06.07.2018 г. излъчихте интервю с криминално проявените
лица А.П./Г.Л., подсъдим по дело за изнудване, зам. - министър на МТИТС…“
Отделено за безспорно е и обстоятелството, че в Софийски районен съд,
Наказателно отделение, 133 състав е образувано НОХД №5485 от 2018 г., по което А.К.П.
има качеството на подсъдим за престъпление по чл. 209, ал. 1 НК.
От справка за съдимост от 25.07.2018 г. е видно, че А.К.П. не е осъждан.
От показанията на свидетелката Л.Г.З.се установява, че е обслужвала счетоводството на ответника. Свидетелства, че прочела в блога
на ответника, че А.К.П. бил криминално проявен. Посочва, че това не отговаряло
на истината, но знаела, че срещу него има обвинение. Заявява, че ищецът бил
разстроен и унизен от изнесеното обстоятелство.
При така установеното от
фактическа страна и след като обсъди събраните по делото доказателства
и становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, въззивният
съд намира следното от правна страна:
Производството е образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално - легитимирана страна, в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното
решение е валидно и допустимо. При постановяване на първоинстанционното решение
не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед
релевираните в жалбата оплаквания,
същото е и правилно, като въззивният съд споделя изцяло изложените в мотивите
му съображения, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях.
Независимо от това, във връзка с доводите, изложени в жалбата, въззивният съд намира следното:
СРС, Гражданско отделение, 85 състав е бил сезиран с иск, с правно
основание чл. 45 ЗЗД.
В конкретния казус се
претендират вреди, настъпили в резултат на изказване на ответника, публикувано в
неговия блог в интернет, в което се твърди, че се съдържат факти, уронващи
престижа и доброто име на ищеца.
От така събраните по делото доказателства съдът
намира, че не са налице предпоставки за ангажиране отговорността на ответника. Деликтната отговорност възниква при наличието на
определени предпоставки, а именно - наличие на виновно противоправно поведение,
причиняване на вреди, наличие на причинна връзка между поведението на
деликвента и причинената вреда, като вината се предполага до доказване на
противното. С оглед доказателствата по делото, въззивният съд
намира, че ищецът не е установил при условията на пълно и главно доказване
наличието на поведение на ответника, което да е противоправно и от което в
причинно - следствена връзка да са настъпили за ищеца претендираните
неимуществени вреди. В този смисъл, настоящата инстанция намира за
неоснователни всички изложени във въззивната жалба доводи.
Конкретният спор касае свободата на словото,
което е основно човешко право от фундаментално значение за съвременното
демократично общество. Съгласно разпоредбите на чл. 39, ал. 2, чл. 40, ал. 2 и чл. 41, ал. 2 от Конституцията на Република България, свободата на словото не
е абсолютна, а се разпростира до определени граници, преминаването на които
засяга други конституционно гарантирани ценности. Сред ценностите, чиято
закрила е основание за ограничаване на свобода на изразяване на мнения,
основният закон изрично посочва присъщите на личността чест, достойнство и
добро име, които именно са обект на посегателство при нанасяне на обида
(умишленото унижаване достойнството на дадено лице посредством неприлично
отнасяне с него) и на клевета (съзнателното разгласяване на неистински позорни
обстоятелства за дадено лице или приписване на престъпление другиму). Следва да
се има предвид, че фактическите твърдения, за които се твърди, че са клевета,
могат да бъдат проверявани за вярност и ако те са верни, не е налице клевета
дори и да позорят адресата, тъй като изявлението се основава на истински факти,
поради което не е противоправно. В постоянната практика на ВКС безпротиворечиво
е приетото, че когато не се касае за превратно упражняване на правото по чл. 39, ал. 1 от Конституцията на РБ и свободата на мнение не е използвана, за
да се увреди доброто име на другиго, твърдения и оценки чрез медиите могат да
се разпространяват свободно. Фактическите твърдения, разпространени чрез
медиите, подлежат на доказване за истинност, докато оценъчните съждения са
мнения и коментари и не могат да се доказват, но следва да се преценява дали е
налице достатъчно фактическо основание в тяхна подкрепа, като необходимостта да
се докаже степента на връзка между оценъчното съждение и подкрепящите го факти
е различна в зависимост от конкретните обстоятелства по делото. В горния смисъл
- Решение № 62/06.03.2012 г. по гр. д. № 1376/2011 г. на ІV г. о., Решение №
85/23.03.2012 г. по гр. д. № 1486/2011 г. на ІV г. о., Решение № 204/12.06.2015
г. по гр. д. № 7046/2014 г. на ІV г. о., Решение № 369 от 26.11.2015 г. на ВКС
по гр. д. № 2098/2015 г., IV г. о и др.
Предвид посочената практика на ВКС съдът намира
за основателни възраженията на ответника, че в конкретния случай липсва
противоправност на деянието, изразяващо се в публикуваното в блога на ответника
„право на отговор“ с изнесена информация, че А.К.П.
е криминално проявено лице, подсъдим по дело за изнудване. В тази връзка, не
могат да бъдат споделени доводите на ищеца, че понятието „криминално проявено
лице“ е равнозначно единствено на лице, извършило престъпление, за което има
влязла в сила присъда. Нарицателното "криминално проявено лице" се
използва за лица, на които е повдигнато обвинение или са осъдени с влязла в
сила присъда. Същевременно, както правилно е посочил районният съд, ответникът в
публикувания отговор е пояснил, че А.К.П. е подсъдим, което обстоятелство
безспорно се установи в производството. Именно в контекста на това смислово
разбиране ответникът е направил изявление в блога си.
Предвид горното, настоящият съд намира, че в процесния
материал, публикуван в блога на ответника, не се съдържа невярно отразяване на
факти, тъй като отразяват събитието такова, каквото е било към онзи момент.
Следователно, предявеният
иск, с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД, подлежи на отхвърляне.
С оглед на
обстоятелството, че правният извод, до който въззивната инстанция е достигнала,
съответства на крайните правни съждения на първоинстанционния съд, решението
следва да бъде потвърдено като правилно, а въззивната жалба да бъде оставена
без уважение като неоснователна.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски има въззиваемата страна, която
претендира заплащането на сумата от 500 лв. за адвокатско възнаграждение за
процесуално представителство пред СГС. С оглед представения договор за правна
защита и съдействие, в който е отразено, че уговореният адвокатски хонорар е
заплатен изцяло в брой, което има характер на разписка, съдът намира, че е
доказано заплащането им. Направеното от въззивника възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 5 ГПК, е основателно. Минимално предвиденият размер на възнаграждението съгласно
чл. 7, ал. 2, т. 2 НМРАВ е 370 лв., с оглед на което уговореното и заплатено възнаграждение от 500 лв. надвишава
минималните размери, а като се съобрази правната и фактическа сложност на
делото, то съдът намира, че същото следва да бъде редуцирано и присъдено в
минималния предвиден в наредбата размер.
Предвид изложените съображения, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 552297 от 04.12.2018 г. по гр. д. № 49222/2018 г. по описа на Софийски районен съд, ІІІ ГО, 85 състав.
ОСЪЖДА А.К.П.,
ЕГН **********, да заплати на Н.Г.К., ЕГН **********, на основание чл.
78, ал. 3 ГПК, сумата от 370 лв., представляваща разноски за адвокатско
възнаграждение във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.