РЕШЕНИЕ
№ 311
гр. Пловдив, 31.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на четиринадесети януари през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Александър В. Точевски
при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова
като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело №
20215330115812 по описа за 2021 година
Предявен е иск с правна квалификация по е по чл. 26 ал. 1, предложения първо и трето от
ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК и чл. 92 от ЗЗД.
Ищецът И. И. Р., ЕГН: **********, от ************************, чрез пълномощник
адв. С.Н., е предявил против „Неткредит” ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: град София, ул. „Лъчезар Станчев ” № 3, ет. 10, представлявано от **********
И.Х.С., иск за прогласяване като нищожна поради противоречие с добрите нрави,
заобикаляща изискването на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, накърняващи договорното равноправие и
нарушаваща предпоставките на чл. 11 т. 9 и 10 от ЗПК клаузата за неустойка от сключения
между страните договор за кредит от 16.03.2021 г.
В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за кредит от
16.03.2021 г., по който на ищеца била предоставена сумата от 500 лева, при фиксиран
лихвен процент- 38, 75 % и ГПР- 46, 42 %. Според чл. 4 ал. 3 от договора като обезпечение
се предвиждало обезпечение с банкова гаранция или гаранция от небанкова финансова
институция за сумата от 558 лева, а в противен случай се дължала неустойка по чл. 6 ал. 1 в
размер на 420 лева, платима разсрочено с погасителните вноски. Посочва се, че кредитът
бил усвоен, но по него не били дължими суми за неустойка. С предвидената неустойка се
заобикалял чл. 19 ал. 4 от ЗПК, като така се създавала допълнителна печалба за кредитора,
като се създавало условие за осигуряване на обезпечение, на което потребителят не можел
да отговори в краткия срок- поръчител или банкова гаранция. Такава неустойка била
1
нищожна, като тя загубвала присъщата й обезщетителна функция и по този начин
единствено се създавали предпоставки за неоснователно обогатяване. В ущърб на
потребителя финансовата институция поставяла неизпълними изисквания за обезпечението,
за да обоснове получаването на допълнителна печалба, в размер, близък до отпусната по
кредита сума. С включването й в погасителните вноски се получавало скрито оскъпяване на
кредита. По практиката на съда на ЕС кредиторът бил длъжен да направи оценка на
кредитоспособността на длъжника, преди да сключи договор за кредит, като било житейски
логично при положение, че заемателят не може да удовлетвори условията му, да не се
отпуска заем, защото той няма гаранция. Изискванията за извършване на оценка на
кредитополучателя преди договора за кредит целели да се предпазят потребителите от
свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност. Като поел риска да отпусне необезпечен
кредит, кредиторът носел и неблагоприятните последици от неизпълнението, защото
собственото му поведение противоречало на изискванията да проучи състоянието на
длъжника. Неустойката по договора по съществото си представлявала добавка към
възнаградителната лихва и така водела до допълнителна печалба за кредитора, който не бил
информирал предварително потребителя за действителния размер на ГПР. С въвеждането на
неустойката се заобикаляло ограничението на чл. 19 ал. 4 от ЗПК при определяне на ГПР,
като неустойката въобще не се включвала в разходите по кредита и така потребителят не
можел да прецени действителния размер на дълга. Предявява се иск за прогласяване на
нищожността на клаузата за неустойка по договора. Претендират се и разноските в процеса.
В съдебно заседание чрез пълномощника си поддържа иска.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който се
оспорва иска, като се признава обстоятелството, че между страните е сключен договор за
кредит. В договора било предвидено да се предостави обезпечение, като по отношение на
банковата гаранция дори се ограничавал размерът на отговорността за неизпълнение на
потребителя. Твърди се, че ищецът получил предварително информация още при
кандидатстването за кредита относно изискуемото обезпечение, като то било израз и на
свободата на договаряне. Неустойката изпълнявала законовите си функции, като
съобразявала баланса между правата и интересите на страните. Освен това неустойка се
дължала само за дните, за които няма осигурено обезпечение, доколкото по всяко време на
действие на договора такова можело да се представи. Тук нямало нарушаване на
обезпечителната функция на неустойката, нито пък това оскъпяване водело до
неоснователно обогатяване на кредитора. Възнаградителната лихва била нещо съвсем
различно и целяла други правни последици. Клиентът знаел предварително за това
изискване на кредитора, като можел да прецени сам възможността си да представи
обезпечение. Освен това имал правото да се откаже от договора и без да дължи неустойка,
но не бил упражнил това свое право. Договорът между страните имал силата на закон- чл.
20а от ЗЗД и всяка била длъжна да изпълнява своите задължения. Ищецът обаче бил
недобросъвестен и не можел да черпи права от своето неправомерно поведение. По
договора за кредит не било извършено нито едно плащане за главница или лихва, което
доказвало, че обезпечението било необходимо, с оглед поведението на лицето за гаранция
2
на кредиторовия интерес и поетия от него финансов риск. Не били верни твърденията, че не
била извършена предварителна оценка на кредитоспособността на лицето. Моли за
отхвърляне на иска. На свой ред също претендира разноски. В с.з. страната не се явява и не
се представлява, но представя писмено становище по спора.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед
наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:
Между страните е бил сключен договор за потребителски кредит от 16.03.2021 г., по
силата на който заемодателят е предоставил на заемателя парична сума в размер на 500 лева.
Кредитът е отпуснат при следните условия: за срок до 17.09.2021 г., на шест вноски, с
фиксиран годишен лихвен процент по заема- 38, 75 %, ГПР- 46, 42 % и общ размер на
всички плащания- 558 лева, както и неустойка при непредставяне на гаранция в размер на
420 лева.
Като писмено доказателство е представено копие от договора за потребителски кредит,
стандартния европейски формуляр, ОУ по кредита и справка от ЦКР.
При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:
Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по
договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е
небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото
да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове
или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на
договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по
смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният
договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за
потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията
на специалния закон- ЗПК.
Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7-
12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и
липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази
недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото
последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и
връщане на лихвата и другите разходи.
С исковата молба като предмет на процеса е въведена една клауза от договора, по
отношение на която се твърди, че е нищожна- тази за неустойката, която следва да бъдат
обсъдена, за да се прецени дали действително същата е предвидена в противоречие със
специалния ЗЗП.
В исковата молба е релевирано и основание за недействителност на договора за
потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на
общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по
какъв начин се формира неговото задължение.
В договора макар да е записана общата дължима сума в чл. 11 ал. 5, тя не е коректно
3
посочена. Ако се приеме, че тази обща сума е в размер на посоченото от 558 лева, тя следва
да включва само главницата и лихвата, то това не е реално дължимата сума, защото в нея не
са включени допълнителните плащания, които потребителят ще понесе заради уговорката по
чл. 6 ал. 1, предвиждаща неустойка в размер на 420 лева. Задължението за обезпечаване на
главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко
върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно
договореното. Непредставянето на обезпечението самостоятелно не води до някакви вреди
за кредитора, а такива биха възникнали чак при неизпълнение на задължението и
невъзможност за удовлетворяване от имуществото на кредитополучателя. Този риск следва
да се съобрази от кредитора към момента на сключването на договора и да намери
отражение при вземането на решението за отпускането на заема и параметрите, при които да
стане това. Вместо това обаче предварително е уговорена неустойка, която се активира в
следващия ден на сключване на договора за кредит, без да може да компенсира повишения
риск. По този начин, неустойката реално увеличава печалбата на кредитора, защото дори и
при плащането на всички задължения се получава още едно допълнително възнаграждение.
Така и ГПР от 46, 42 % не отговаря на действителните такива, защото е без сумата за
неустойка, а с включването на неустойката кредитът ще се оскъпи допълнително. Всичко
това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е
оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно е недействителността в
случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. Посочването в
договора за кредит на по- нисък от действителния ГПР представлява невярна информация
и следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика,
съгласно чл. 68г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя
относно спазването на забраната на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени
реалните икономически последици от сключването на договора.
Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от
ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата
недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е
насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия
за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и
отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така,
че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна,
разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да
прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му
от законодателя съответни стандарти за защита.
Обсъдената по- горе неустойка е уговорена с оглед санкциониране на заемателя за
виновното неизпълнение на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Както
вече се посочи, задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен
характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за
погасяване на договора за паричен заем. Предоставянето на обезпечение представлява
допълнителна гаранция на кредитора за точното удовлетворяване на вземането му.
4
Уговаряне на неустойка за неизпълнение на това задължение с фиксиран размер, повече от
2/3 от кредита, съдът намира за установено в разрез с добрите нрави. Това е така, тъй като
по този начин се цели да бъде осигурено допълнително възнаграждение на кредитора, извън
установения ГПР. В този случай следва да намери приложение нормата на чл. 19 ал. 5 от
ЗПК, която установява, че клаузи, установяващи задължения за заплащане на разходи над
така установеното ограничение, са недействителни. Оттук и искът се явява основателен,
като следва да се признае за установено, че клаузата за неустойка, която е предвидена в
противоречие със специалния закон, е нищожна.
Предвид изхода на делото- уважаването на иска, на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК на
ищеца се дължат направените по делото разноски, които се претендират и за тях е
представен списък по чл. 80 от ГПК. Ищцата е заплатила държавна такса в размер на 50 лева
(лист 2- 3), която сума следва да й се възстанови от ответника, като законна последица от
решението. Ищцата освен това е представлявана от свой пълномощник в процеса, на когото
тя не е заплатила хонорар, в която връзка същата моли за определяне на неговото
възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в
представения договор за правна защита и съдействие на ищцата (л. 18) е посочено, че тя се
представлява безплатно от адв. С.Н., поради затрудненото си материално положение, което
по смисъла на чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА представлява основание за оказването му на безплатна
адвокатска помощ. Изрично в подобни хипотези законодателят е предвидил възможността
съдът да определи размер на адвокатското възнаграждение, което с оглед цената на иска тук
следва да бъде изчислено съгласно нормата на чл. 7 ал. 2 т. 1 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г.,
предвиждаща минимален размер на адвокатското възнаграждение от 300 лева.
Поради изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между „Неткредит” ООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: град София, ул. „Лъчезар Станчев ” № 3,
ет. 10, представлявано от ********** И.Х.С. и И. И. Р., ЕГН: **********, от
************************, че е нищожна поради противоречие с добрите нрави,
заобикаляща изискването на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, накърняващи договорното равноправие и
нарушаваща предпоставките на чл. 11 т. 9 и 10 от ЗПК, клаузата за неустойка от сключения
между страните договор за кредит от 16.03.2021 г.
ОСЪЖДА „Неткредит” ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град
София, ул. „Лъчезар Станчев ” № 3, ет. 10, представлявано от ********** И.Х.С., да
заплати на И. И. Р., ЕГН: **********, от ************************, направените разноски
по делото- внесена държавна такса в размер на 50 (петдесет) лева.
ОСЪЖДА „Неткредит” ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град
София, ул. „Лъчезар Станчев ” № 3, ет. 10, представлявано от ********** И.Х.С., да
5
заплати на адвокат С.К. Н., ЕГН: **********, със съдебен адрес:
************************, адвокатско възнаграждение за осъществено на ищцата И. И. Р.,
ЕГН: **********, безплатно процесуално представителство по делото, в размер на 300
(триста) лева, определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______/п/________________
6