и за да се произнесе, взе предвид следното:
С решение № 177 от 03.11.2010 година, постановено по гр.д. № 578/2010 г., Кърджалийският районен съд е осъдил „Булфанко” АД гр.Кърджали да заплати на Гюлнар Мюмюн Мюмюн от с.Енчец, общ.Кърджали сумата в размер на 72.80 лева, представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, на основание чл.224, ал.1 от КТ, ведно със законната лихва при забава, считано от 23.03.2010 г. до окончателното изплащане на сумата, както и сумата в размер на 291.20 лева, представляваща обезщетение за неспазено предизвестие при прекратяване на трудовия договор, на основание чл.221, ал.1 от КТ, ведно със законната лихва при забава, считано от 23.03.2010 г. до окончателното изплащане на сумата. С решението си съдът е отхвърлил предявения от Гюлнар Мюмюн Мюмюн срещу „Булфанко” АД гр.Кърджали иск с правно основание чл.59 от КТ за сумата 744 лева, като неоснователен и недоказан. Недоволна от така постановеното решение е останала въззивницата Гюлнар Мюмюн Мюмюн, която чрез процесуалния си представител го обжалва в частта, с която е отхвърлен иска по чл.59 от КТ. Счита, че решението в обжалваната му част е необосновано, незаконосъобразно и постановено в противоречие със събраните по делото доказателства. Сочи се в жалбата, че обжалваното решение е порочно и неправилно поради нарушение на материалния закон, довело до необосновани изводи на съда за фактите, а доказателствата били анализирани самостоятелно. Излагат се съображения, че въззивникът бил обвързан от колективния трудов договор, тъй като бил член на синдикалната организация. Съгласно чл.47, ал.2 от КТД, средствата по ал.2 се изплащали по предварително съставена план – сметка, а ако такава не била изготвена това се дължало също на виновното поведение на ответника. Твърди се, че план – сметка била изготвена, но умишлено била укрита и не била представена, тъй като до 31.01.2009 г. ответникът заплащал на жалбодателя претендираните социални разходи и ваучери. Първоинстанционният съд допуснал съществено процесуално нарушение, като не уважил искането на ищеца за назначаване на експертиза и не приел представено доказателство – ваучер за храна. Излагат се доводи, че не била налице настъпила преклузия за тези доказателства. Експертиза не била поискана в съдебно заседание, проведено на 13.07.2010 г., тъй като по твърдение на ответника имало възможност за доброволно уреждане на спора и нямало нужда допълнително да се натоварва бюджета на съда. Моли съда да отмени решението на Кърджалийския районен съд в обжалваната му част и да постанови друго, с което да уважи предявения иск с правно основание чл.59 от КТ. Претендира разноски. В съдебно заседание, представителят по пълномощие на въззивника поддържа жалбата по изложените в същата съображения. Въззиваемото дружество “Булфанко” АД – гр.Кърджали не е изпратило отговор на основание чл.263, ал.1 от ГПК. В съдебно заседание не изпраща представител и не взема становище по жалбата. Въззивният съд, при извършената преценка на събраните по делото доказателства в двете инстанции, по повод и във връзка с оплакванията, изложени от въззивника констатира следното: Жалбата е допустима, а разгледана по същество е неоснователна. Предявеният иск с правно основание чл.59 КТ е неоснователен и недоказан и правилно е бил отхвърлен от първоинстанционния съд. Съгласно текста на чл.47, ал.1 от Колективния трудов договор, сключен между “Булфанко” АД – гр.Кърджали и Синдикалната организация на КТ “Подкрепа” и действащ за периода 01.10.2008г. - 01.10.2009 година, работодателят може самостоятелно или съвместно с други органи и организации в условията и изискванията на чл.36, ал.1 от ЗКПО и чл.294 от КТ да осигури средства за социални мероприятия и подпомагане на работниците и служителите в дружеството през текущата година. В ал.2 на чл.47 от КТД е предвидено, че определените по предходната алинея средства се ползват по предварително съставена съвместно от работодателя и синдикатите план – сметка в съответствие с възможностите, предвидени в чл.294 от КТ за раздаване на ваучери за храна на стойност 40 лв. за всеки месец и социални разходи по 1 лев на отработен ден. От анализа на тези разпоредби на КТД следва извода, че предоставянето на средства за социални мероприятия – ваучери за храна и социални разходи, е право на работодателя, а не негово задължение, неизпълнението на което би могло да обуслови искът за неизпълнение на задължения по КТД по чл. 59 КТ. Изразът “работодателят може”, използван в чл. 47, ал.1 КТД не създава задължение, а представлява възможност за работодателя да осигурява средства за социални мероприятия. Само поемането на задължение създава отговорност за неизпълнението му. В този смисъл, тъй като нормата на чл.294 КТ е възпроизведена буквално в КТД, и по този начин заплащането на социални мероприятия не е уговорено като задължение за работодателя, а като негова възможност, то задължение за плащане по силата на самата норма не е възникнало. Било е в тежест на въззивника да докаже, че работодателят е имал възможност да заплаща уговорените социални мероприятия през срока на действие на КТД, но въпреки това не ги е заплатил, каквото успешно доказване работникът не е провел. В тази връзка, въпросът дали ответното дружество е изплащало ваучери за храна за предходни години не може да обоснове наличието на задължение за работодателя и за периодът на действие на обсъждания КТД, ако работодателят е нямал такава възможност. Такъв извод не може да се изведе включително от отпечатването на ваучери на хартиен носител, тъй като както бе обсъдено такива е следвало да бъдат раздадени при възможност на работодателя да извърши плащане по тях. Ето защо предявеният иск е неоснователен и недоказан и правилно е бил отхвърлен от първоинстанционния съд. Що се отнася до изложения във въззивната жалба довод за допуснато съществено процесуално нарушение, то същият е неоснователен. В съдебно заседание пред първоинстанционния съд, проведено на 14.06.2010 г. /а не както се сочи във въззивната жалба на 13.07.2010 г./, ищцата е имала възможност да направи доказателствени искания, каквито не е направила. Впрочем, относно тези доказателствени искания, които по съществото си представляват искания по чл.266, ал.3 от ГПК, въззивният съд се е произнесъл с определение по реда на чл. 267, ал.1 ГПК, като ги е оставил без уважение, поради което не констатира да е допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила от първоинстанционния съд. Имайки предвид изложеното, въззивната жалба е неоснователна, а решението в обжалваната му част като правилно следва да бъде потвърдено. Разноски не се претендират, а и такива не са направени за тази инстанция, поради което не следва да бъдат присъждани. Мотивиран от горното, въззивният съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 177 от 03.11.2010 година, постановено по гр.д. № 578/2010 г. по описа на Кърджалийския районен съд, в частта, с която е отхвърлен предявения от Гюлнар Мюмюн Мюмюн срещу „Булфанко” АД гр.Кърджали иск с правно основание чл.59 от КТ за сумата 744 лева, като неоснователен и недоказан. Решението не подлежи на касационно обжалване съгласно разпоредбата на чл. 280, ал.2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2. |