Р Е Ш Е Н И Е
№………../23.07.2018г.
гр.София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 7-ми състав, в публичното съдебно заседание
на двадесет и шести юни, през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
СЪДИЯ:
СВЕТОСЛАВ ВАСИЛЕВ
при секретаря Павлинка Славова като разгледа
докладваното от съдията т.д. № 3279 по
описа за 2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по искова молба на „П.2.“
ООД, с която се иска осъждането на М.Р.Р.Б. да заплати на основание чл. 86, ал.1 от ЗЗД сумата от 154 929,15
лева, представляваща обезщетение за забавеното изпълнение на задължението
да се плати главницата от 567 481,89 лева, присъдена със съдебно решение №
46/23.03.2005г., постановено по т.д. № 50/2005 г. по описа на ОС – гр. Пловдив,
за периода 01.12.2014 г. – 01.12.2017 г.
В исковата молба ищецът извежда качеството си на
кредитор по предявеното вземане при твърдения, че с решение № 46/23.03.2005 г.,
постановено по т.д. № 50/2005 г. по описа на ОС – гр. Пловдив, XIII –
ти състав, е прогласен за нищожен поради противоречие със закона договор за
продажба чрез конкурс на 80% от дяловете на „П.“ ЕООД, сключен на 14.02.2000 г.
в гр. София, между МРРБ и „П.2.“ ООД, ведно със сключения към него Анекс №
1/28.12.2000 г. и Анекс от 28.12.2000 г. и ответникът е осъден да заплати на
ищеца сумата от 873 300,00 лева, от които 350 500,00 лева платени с
парични средства, а останалата част с компенсатрони записи с номинална стойност
525 800,00 лева – представляваща цената за закупените от търговското
дружество дялове от капитала на „П.“ ЕООД, по прогласения за нищожен договор за
продажба от 14.02.2000 г. в град София между МРРБ и „П.2.“ ООД, ведно със
сключения към него Анекс № 1/28.12.2000 г. и Анекс от 28.12.2000 г. С
нотариална покана от 16.07.2007 г. МРРБ е поканено да заплати главницата по
решението, ведно със законната лихва, а на 06.12.2010г. му е предявен и
издаденият въз основа на решението изпълнителен лист. Въпреки поканата
задължението не е изпълнено. Съгласно §
2, ал. 2 от ДР на Закона за приватизация и следприватизационен контрол и като
се отчетат средно претеглените цени на сключените сделки с компенсатрони
инструменти на регулирания пазар на БФБ-София, за периода 28.03.2007 г. –
28.06.2007 г., следва да се приеме, че дължимите суми следва да бъдат върнати съгласно
решението, като компенсаторните записи са с левова равностойност
216 981,89 лева. При това положение общо дължимата главница е в размер на
567 481,89 лева. Отправена е и нова покана до длъжника МРРБ на 07.12.2015
г. Въпреки това главницата не е платена. За забава в периода от 01.12.2014 г.
до 01.12.2017 г. върху главницата от 567 481,89 лева се натрупва законна
лихва в размер на 154 929,15 лева. По изложените съображения се иска
осъждането на ответника като длъжник да заплати тази сума.
В срока по чл. 367 от ГПК
ответникът подава отговор. Не оспорва твърденията на ищеца относно начина на
формиране на главницата. Оспорва дължимостта на претендираната законна лихва,
тъй като счита, че вземането за главницата е погасено по давност. С погасяване
на главното задължение по давност, съгласно чл. 119 ЗЗД за погасено следва да
се счита и акцесорното вземане за лихва. Твърди, че решение № 46/23.03.2005г.,
постановено по т.д. № 50/2005 г. по описа на ОС – гр. Пловдив, XIII – ти състав, е постановено
на 23.02.2005г. и не е обжалвано в осъдителната му част от ответника. При това
положение последното е влязло в сила в тази му част на 06.04.2005г. и към 06.12.2010г,
когато е предявен изпълнителния лист за плащане, вземането за главницата е
погасено по давност, поради изтичане на предвидения в чл. 117, ал. 2 ЗЗД
5-годишен давностен срок.
В допълнителната искова
молба ищецът оспорва решение № 46/23.03.2005г., постановено по т.д. № 50/2005
г. по описа на ОС – гр. Пловдив,
XIII – ти състав, да е влязло в сила на 06.04.2005г. и поддържа, че решението
е влязло в сила на 28.06.2007г. Твърди, че вземанията срещу държавата не могат
да бъдат погасени по давност, тъй като срещу тях поначало не се допуска
принудително изпълнение.
В допълнителния отговор се
излагат доводи, че влизането в сила на решението в частта относно иска по чл.
34 ЗЗД следва от мотивите на решенията на апелативната и касационната
инстанция, в които това обстоятелство е изрично констатирано.
Съдът като
обсъди представените по делото доказателства и доводите на страните, приема за
установено следното:
Между страните не е спорно, че с решение №
46/23.03.2005 г., постановено по т.д. № 50/2005 г. по описа на ОС – гр.
Пловдив, XIII – ти състав, е прогласен за нищожен поради
противоречие със закона договор за продажба чрез конкурс на 80% от дяловете на
„П.“ ЕООД, сключен на 14.02.2000 г. в гр. София, между МРРБ и „П.2.“ ООД, ведно
със сключения към него Анекс № 1/28.12.2000 г. и Анекс от 28.12.2000 г. и
ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 873 300,00 лева, от
които 350 500,00 лева платени с парични средства, а останалата част с
компенсатрони записи с номинална стойност 525 800,00 лева – представляваща
цената за закупените от търговското дружество дялове от капитала на „П.“ ЕООД,
по прогласения за нищожен договор за продажба от 14.02.2000 г. в град София
между МРРБ и „П.2.“ ООД, ведно със сключения към него Анекс № 1/28.12.2000 г. и
Анекс от 28.12.2000 г. Препис от решението, видно от отбелязването в него, е
връчен на страните на дата на постановяването му или на 23.03.2005г. А съгласно
решение №421/06.12.2006г постановено по гр.д. №582/2006г на ПАС, III-ти
състав и решение №489/28.06.2007г постановено по т.д. № 240/2007г на I Т.О.
на ВКС, първоинстанционното решение, в частта относно иска по чл.
34 ЗЗД не е било обжалвано от МРРБ, нито пред въззивната, нито пред
касационната инстанции, като и двете са направили изричен извод че в тази част
то е влязло в сила.
Не е спорно и че съгласно § 2, ал. 2 от ДР на Закона за приватизация и следприватизационен контрол
и като се отчетат средно претеглените цени на сключените сделки с компенсатрони
инструменти на регулирания пазар на БФБ-София, за периода 28.03.2007 г. –
28.06.2007 г., компенсаторните записи са с левова равностойност 216 981,89
лева. При това положение общо дължимата от МРРБ главница е в размер на
567 481,89 лева.
С нотариална покана от
11.07.2007г., връчена на ответника на 20.07.2007г., последният е поканен от ищеца
да заплати сумите присъдени със съдебно решение № 46/23.03.2005 г., постановено по т.д. №
50/2005 г. по описа на ОС – гр. Пловдив, XIII – ти състав. По делото няма твърдения и доказателства към
посочената нотариална покана да е приложен изпълнителен лист.
Изпълнителния лист за
сумите присъдени на ищеца с решение № 46/23.03.2005 г., постановено по т.д. № 50/2005 г. по описа
на ОС – гр. Пловдив, XIII – ти състав е издаден на 14.04.2010г.
С покана връчена на
ответника на 06.12.2010г. „П.2.“ ООД предявява за плащане
пред МРРБ издаденият на 14.04.2010г изпълнителен лист.
Въз основа на така
установените по делото факти съдът намира иска за неоснователен по следните
съображения:
При исковете по чл. 86 ЗЗД
в тежест на ищеца е докаже съществуването на главен дълг и изпадането на
длъжника в забава, а ответникът – способ за погасяване на задължението.
Събраните по делото
доказателства безспорно установяват, че МРРБ дължи на „П.2.“ ООД връщане на полученото въз основа на прогласения
за нищожен договор за продажба от 14.02.2000г. и Анекс № 1/28.12.2000 г. и
Анекс от 28.12.2000г.
Ответникът оспорва дължимостта на главното вземане с
възражение за давност, а като последица от неговото погасяване – погасяването и
на акцесорното такова за мораторни лихви. Това налага съдът да изследва кога е
започнала да тече тя и дали е изтекла към предявяване на иска давността за
главницата.
Съгласно чл. 114, ал.1 от ЗЗД давността започва да
тече с настъпване изискуемостта на задължението. При нищожните договори
вземането за връщане на даденото по тях е изискуемо от момент на получаването,
защото липсва основание за това – така ППВС №1/79г. С предявяване на иска за
прогласяване нищожността на договора и за осъждането на ответника да върне
полученото по нищожния договор, давността за главницата е прекъсната – арг. от
чл. 116, б. „б“ ЗЗД. А от влизане в сила на крайния съдебен акт, с който се
установява, че вземането съществува, започва да тече нова давност, която винаги
е 5-годишна – така чл. 117, ал.2 от ЗЗД. Макар да не е посочено изрично в
закона, новата 5-годишна давност започва да тече от дата на влизане в сила на
решението, тъй като от този момент отпада пречката за течението на срока. От
този момент вземането става изискуемо, ликвидно (установено по основание и
размер) и може да бъде изпълнено принудително.
Спорът между страните се концентрира относно
обстоятелството, кога е влязло в сила решение № 46/23.03.2005 г., постановено
по т.д. № 50/2005 г. по описа на ОС – гр. Пловдив, XIII – ти състав.
От представения по делото
препис на съдебното решение се установява, че решението е обявено заедно с
мотивите и препис то него е връчен на страните на датата на неговото
постановяване. Или от 23.05.2005г. съгласно чл. 197, ал.1 от ГПК (1952, отм.,
но в сила към дата на постановяване на решението) е започнал да тече 14-дневния
срок за въззивното му обжалване. Този срок е изтекъл на 06.06.2005г, който е присъствен
ден (понеделник). От мотивите на решенията на въззивната и касационната
инстанции, става ясно, че първоинстанционното решение не е било обжалвано от
МРРБ в осъдителната му част, т.е. то не е обжалвано в частта относно иска по чл.
34 ЗЗД. С изтичане на срока за подаване на въззивната
жалба съгласно чл. 219, б. „б“ от ГПК(1952г,отм), решението е влязло в сила в
тази му част на 07.06.2005г. Считано от дата на влизане на решението в сила,
страната може да поиска и получи изпълнителен лист за сумите установени да са
дължими с него, респ. да пристъпи към принудителното им изпълнение.
Следователно новият давностен срок за вземането за връщане на даденото по
нищожния договор е започнал да тече на 07.06.2005г., а към 04.12.2017г., когато
е подадена исковата молба по настоящото дело, е изтекъл срок, който е по-дълъг
от предвидения в чл. 117, ал.2 от ЗЗД 5-годишен такъв.
Ищецът твърди, че е
прекъснал давността с предприемане на действия за принудителното изпълнение на
вземането. На първо място следва да се посочи, че съгласно чл. 519, ал.1 от ГПК
срещу държавни учреждения, какъвто е и ответникът, не се допуска принудително
изпълнение на парични вземания. Уредения за тях ред за изпълнение съгласно чл.
519, ал.2 от ГПК (аналогичен на който е и чл. 399, ал.2 ГПК (отм.)) налага
кредитора да предяви на органа изпълнителния лист, удостоверяващ правото му да
получи посочените в него вземания, а сумата се изплаща от предвидените за това
средства в бюджета на учреждението. Следователно, за да се приеме, че давността
е прекъсната ищецът следва да докаже, че е предявил издадения му по съдебното
решение изпълнителен лист на осъденото учреждение в рамките на 5-годишния
давностен срок.
Изпълнителния лист по влязлото в сила на 07.06.2005г решение № 46/23.03.2005
г., постановено по т.д. № 50/2005 г. по описа на ОС – гр. Пловдив, XIII –
ти състав е издаден на 14.04.2010г, но е предявен на длъжника МРРБ едва на 06.12.2010г. Към дата на
предявяване на изпълнителния лист, вземането е погасено по давност, тъй към
този момент е изтекъл предвидения в чл. 117, ал.2 от ЗЗД 5-годишен давностен
срок.
Извод в различна насока не
следва от поканата отправена до ответника на 20.07.2007г, тъй като с нея не е
представен изпълнителен лист. Т.е. с тази покана не е инициирано производството
по чл. 519, ал.2 от ГПК. Поканата за изпълнение не е сред предвидените в чл.
115 и чл. 116 ЗЗД обстоятелства, които водят до спиране или прекъсване на
давността. Следователно с посочената покана не е прекъсвано течението на
давността, а към датата на отправяне на втората покана, с която е представен
изпълнителния лист, давността вече е била изтекла.
Съгласно чл. 119 ЗЗД с
погасяване по давност на главното вземане, погасени са и акцесорните вземания
за мораторна лихва, макар за тях давността да не е изтекла.
С оглед изложеното искът
по чл. 86 ЗЗД е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
При този изход на делото право на разноски има само
ответникът. Последният е защитаван в производството от юрисконсулт и съгласно
чл. 78, ал. 8 ГПК ищецът му дължи юрисконсултско възнаграждение. Неговия размер
съгласно чл. 37 от Закона за правната помощ вр. чл. 25, ал.1 от Наредбата за
заплащането на правната помощ, съдът определя на сумата от 300,00 лева.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ иска
на „П.2.“
ООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, пл. „********, офис
403 предявен срещу М.Р.Р.Б., с
адрес: гр. София, ул. „********, с
правно основание чл. 86 ЗЗД за сумата от 154 929,15 лева,
представляваща обезщетение за забавеното изпълнение на задължението да се плати
главницата от 567 481,89 лева, присъдена със съдебно решение №
46/23.03.2005г., постановено по т.д. № 50/2005 г. по описа на ОС – гр. Пловдив,
XIII –ти състав, за периода 01.12.2014г. – 01.12.2017г.
ОСЪЖДА „П.2.“ ООД, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление:***, пл. „********, офис 403 да заплати на М.Р.Р.Б., с адрес: гр.
София, ул. „********, на основание чл. 78, ал.8 от ГПК сумата от 300,00 лева –
юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство в производството.
Решението може да се обжалва пред Софийски
апелативен съд в 2-седмичен срок от връчване на преписа на страните.
СЪДИЯ: