ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№………./........07.2019г.
гр. Варна
ВАРНЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в
закрито съдебно заседание на 04.07.2019г., в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ДАНИЕЛА ТОМОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ЧАВДАРОВА
МИЛА КОЛЕВА
като
разгледа докладваното от съдия Д.
Томова
частно търговско дело № 982 по описа за
2019 година,
за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е с правно
основание чл.419 от ГПК.
Образувано е по частна
жалба вх. №24814/04.04.2019г. по описа на ВРС, на М.Н.П., ЕГН **********,***,
подадена чрез пълномощник адвокат Д.Ф., АК-София.
Предмет на обжалване е разпореждане от 19.02.2019г. на
Варненски районен съд, 43 състав, постановено по ч.гр.д. №2637/2019г. по описа
на ВРС, с което е допуснато незабавно изпълнение на издадената в полза на
заявителя „ВАРНА КРЕДИТ ГРУП” ООД, ЕИК *********, със седалище гр. Варна,
заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на Нотариален акт за
учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот №109, т.2, peг.№4752,
н.д.№284/2014 г. на нотариус №196 Орлин Стефанов и е разпоредено издаването на
изпълнителен лист.
Оплакването на
жалбоподателя е за незаконосъобразност на обжалваното разпореждане обосновано с
аргумент, че представения акт по чл.
417, т. 6 от ГПК не удостоверява изискуеми вземания. Твърди се, че ипотечният
акт е съставен за обезпечаване на договор за предоставяне на кредит № 170714 от
17.07.2014г., в който клаузата относно годишния лихвен процент противоречи на
добрите нрави, поради което не е проявила юридическо действие. Това, според
жалбоподателя, обуславя нищожност на кредитната сделка на основание чл.11,
ал.1, т. 9 от ЗПК, във вр. с чл. 22 от ЗПК. В условие на евентуалност се иска
съдът да извърши служебно проверка, при която да установи дали уговореният
лихвен процент от 2,479 % месечно (равняващ се на 29,748 % годишно) не
противоречи на добрите нрави, отчитайки в тази връзка и краткия срок на
ползване на предоставената в заем сума (18
месеца), както и учреденото реално обезпечение върху недвижим имот.
Отделно са изложени и твърдения, че длъжникът е погасил изцяло дължимите по
погасителния план за 18 месеца лихви в общ размер на 7 362,54 евро, а след
прекратяването на договора е извършил още 16 плащания в общ размер на 6 544,48
евро, като така платените по договора суми в общ размер на 13 907,02 евро
следва да бъдат отнесени за погасяване на предоставената в заем главница от 16
500 евро. По
тези основни твърдения и като счита, че удостоверителния
характер на издадената на кредитора заповед за изпълнение, тъй като не е налице
изискуемост на претендираните вземания, е разколебан, длъжникът – жалбоподател
моли за отмяна на допуснатото незабавно изпълнение. Претендира и присъждане на
разноски.
Ответникът по частната
жалба – заявителят „ВАРНА КРЕДИТ ГРУП” ООД, гр. Варна, в срока по чл.276 от ГПК
е подал писмен отговор. Оспорва подадената частна жалба като недопустима поради
подаването й извън установения в чл. 419, ал. 1 от ГПК срок, а в условие на
евентуалност - като неоснователна, поради неотносимост на изложените в нея оплакванията и
твърдения към редовността от външна страна на нотариалния акт за учредяване на договорна ипотека и удостоверените в
него вземания по основание, размер и падеж. Като излага подробно съображения, че всички
предпоставки по чл.417, т.2 и чл.418 от ГПК за издаване на заповед за незабавно
изпълнение и изпълнителен лист в случая са налице и са били надлежно
удостоверени с приложените към заявлението документи, моли частната жалба да бъде оставена без уважение.
І. По допустимостта на частната жалба.
Видно от представените по
делото доказателства – ПДИ изх. №5014/ 12.03.2019г. на ЧСИ рег. №712 по изп.
дело №20187120400551 (л.25), заповедта за изпълнение е била връчена на длъжника
М. П. на 19.03.2019г.
Частната жалба е заведена
в съда на дата 04.04.2019г., но същата е била подадена по пощата с дата на
пощенското клеймо 02.04.2019г, с оглед на което следва да се приеме, че същата
е депозирана в преклузивния двуседмичен срок по чл.419, ал.1 от ГПК.
Частната жалба е насочена
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт– чл.274, ал.1, т.2, във вр. с чл.419,
ал.1 от ГПК. Внесена е и следващата се за обжалването държавна такса в размери
на 15 лева.
Видно от данните по
делото, длъжникът В. К. е депозирал и възражение по чл.414 ГПК срещу заповедта
за изпълнение (л.26), прието за редовно и подадено в срок от компетентния
заповеден съд.
С оглед горното съдът
приема, че производството по частната жалба е процесуално допустимо.
ІІ. По същество на частната жалба
Съгласно разпоредбата на
чл.419, ал.2 от ГПК в случаите на обжалване на разпореждането за незабавно
изпълнение, възраженията на длъжника могат да произтичат само от съображения,
касаещи редовността на актовете по чл.417 от ГПК. От това следва, че
оплакванията в частната жалба могат да са свързани и да произтичат единствено
от редовността на акта от външна страна, тъй като в това производство
въззивният съд не може да се произнася по съществуването на удостовереното с
тях вземане.
В депозираното заявление
кредиторът - заявител е посочил, че вземанията му произтичат от сключен с
длъжника договор за кредит №170714/17.07.2014г., по силата на който е
предоставил в заем сумата от 16 500 евро срещу насрещното задължение
същата да бъде върната на крайната падежна дата 17.01.2016г., ведно с
уговореното възнаграждение за кредитора, удостоверени надлежно в нотариалния
акт за учредяване отстрана на длъжника на договорна ипотека върху притежаван от
него недвижим имот. Изискуемост на кредитния дълг за връщане в цялост на
заетата сума е обоснована с факта на настъпване на уговорения падеж -
17.01.2016г. Поради допуснатата забава от страна на длъжника се претендира и
обезщетение в размер на законната лихва върху главницата, считано от
17.01.2016г. до окончателното й плащане, чийто размер до датата на подаване на
заявлението – 18.02.2019г., е заявен в размер на 5 171,23 евро.
Представения със
заявлението документ - договор за учредяване на ипотека, сключен по нотариален
акт №109, т.2, peг.№4752, дело №284/2014 г. на нотариус Орлин Стефанов, №196 в
НК, не сочи на пороци от външна страна и удостоверява подлежащо на изпълнение
вземане на заявителя от лицето, срещу което се иска издаване на заповедта.
Падежът на вземането е настъпил, поради което и задължението за връщане на
предоставената в заем сума от 16 500 евро следва да се счита за изискуемо,
по смисъла на чл.418 ал.3 от ГПК. Доказателства за забавата на длъжника, при
наличие на уговорен фиксиран падеж не следва да се представят, тъй като изискуемостта,
за която съдът следи, настъпва по силата на самия факт на пропускане на падежа.
Впрочем,
релевираните в частната жалба твърдения не касаят редовността от външна страна
на представения документ по чл.417 от ГПК и/или изискуемостта на удостовереното с него вземане за
главницата по кредитния договор, а съставляват по-скоро противопоставени
материалноправни правоизключващи и правопогасяващи възражения на длъжника чрез които се отрича частично отговорността му за
връщане на заетата сума в пълния претендиран от кредитора размер. Тези
възражения, обаче, не могат да бъдат разглеждани в настоящото производство по чл.419
от ГПК, лимитирано само до редовността от външна страна на документа, въз
основа на който е издадена заповедта за изпълнение, съответно дали същият
удостоверява надлежно вземанията на заявителя като ликвидни и изискуеми към
момента на подаване на заявлението.
В конкретния случай
представения ипотечен акт, преценен ведно с приложените към заявлението договор
за кредит от 17.07.2014г., погасителен план към него и доказателства за
реалното предоставяне на длъжника на заемната сума, налага извода за наличие на
редовен от външна страна документ, предвиден в разпоредбата на чл.417, т.6 от ГПК, въз основа на който на основание чл.418, ал.1 и 2 ГПК може да се допусне
незабавно изпълнение на заповедта за изпълнение. Дали действително вземанията
по тази заповед съществуват по основание и размер може и следва да бъде
установено в рамките на състезателното исково производство по чл.422, във вр. с
чл.415, ал.4 от ГПК, за учредяването на каквото са налични данни в съответствие
с дадените от заповедния съд указания на заявителя по чл.415, ал.1 от ГПК.
В жалбата си длъжникът
излага и доводи за задължение на съдилищата
да извършват служебна проверка за спазване на потребителските
права, като се
позовава на съдебна практика на Съда на Европейския съюз, според която е несъвместима с правото на Съюза национална правна
система, която не предвижда постановяването на привременни мерки, осигуряващи
спирането на изпълнението върху недвижим имот, както и система, непредвиждаща
обезщетение чрез реституция на продадения на публична продан имот, а
регламентираща единствено обезщетение от компенсаторен характер.
Действително, според дадените в редица решения на СЕС
тълкувания,
които са задължителни за българските съдилища, изискването и целта на Директива 93/13/ЕИО и Директива 2008/48/ЕО на ЕП и на
Съвета е да
осигури ефективна защита на правата на потребителите, включително чрез даване
на възможност за спиране на започнато принудително изпълнение във връзка с
вземане по договор за потребителски кредит. При действащото национално
законодателство единственият начин да се осигури такава защита е разпоредбата
на чл.420, ал.2 от ГПК, която следва да се тълкува разширително, в смисъл, че издалият
заповедта съд може да извършва преценка дали наведените доводи за
недействителност на клаузи в потребителския договор имат отношение към
претендираното от кредитора вземане и по този начин да бъде обосновано спиране
на принудителното изпълнение, с което да се гарантира пълна ефективност на
решението за окончателното разрешаване на спора. Предвид това настоящият
въззивен съдебен състав намира, че доводите на жалбоподателя за
недействителност на клаузите от договора за кредит, касаещи възнаградителната
лихва, имащо отношение, с оглед междувременно извършените от длъжника плащания,
към размера на главния дълг, за който именно е бил издаден изпълнителен лист,
следва да бъдат наведени и преценявани от съда в производството по чл.420, ал.2
от ГПК с оглед спиране на допуснатото незабавно изпълнение на заповедта до
окончателното разрешаване на правния спор между страните в исковото
производство. Същите не могат да бъдат правени и разглеждани в производството
по обжалване на разпореждането за незабавно изпълнение, тъй като, както вече
беше посочено, съгласно разпоредбите на чл.418, ал.2 и чл.419, ал.2 от ГПК, в
това производство се преценява единствено редовността от външна страна на
документа по чл.417 от ГПК.
В заключение съдът приема, че частната жалба е неоснователна,
поради което същата се оставя без уважение.
По тези съображения и на основание чл.419, ал.1,
във вр. с чл.278, ал.2 и 4 ГПК, съставът на Варненски окръжен съд
О П Р Е Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане от 19.02.2019г. на Варненски районен съд, 43 състав, постановено по ч.гр.д.
№2637/2019г. по описа на ВРС, с което е допуснато незабавно изпълнение на
издадената в полза на заявителя „ВАРНА КРЕДИТ ГРУП” ООД, ЕИК *********, със
седалище гр. Варна, срещу длъжника М.Н.П., ЕГН **********,***, заповед за
изпълнение на парично задължение въз основа на Нотариален акт за учредяване на
договорна ипотека върху недвижим имот №109, т.2, peг.№4752, н.д.№284/2014 г. на
нотариус №196 Орлин Стефанов и е разпоредено издаването на изпълнителен лист.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.