Решение по дело №330/2024 на Административен съд - Пловдив

І. За характера на производството, жалбите и становищата на страните:

1. Производството е по реда на глава дванадесета от Административно процесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 285, ал. 1 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС).

2. Образувано е по две касационни жалби:

2.1. О. И. И. П., с адрес с. Войводиново, общ. Марица, обл. Пловдив, чрез процесуалния си представител адв. В. С., против Решение № 1734 от 19.10.2023 г. на Административен съд – Пловдив, ХХІХ с., постановено по адм. д. № 523 по описа на съда за 2023 г., в частта, отхвърляща претенцията (за обезщетение за неимуществени вреди) за разликата до пълния ѝ размер от 25 000 лева, както и в частта отхвърляща претенцията за присъждане на законна лихва за периода от датата на увреждането до датата на неговото прекратяване.

Поддържаните касационни основания се субсумират в твърдението, че решението на първоинстанционния съд е неправилно, необосновано и несправедливо. Изразява се несъгласие със заключението на съда, че исковата молба е неоснователна и недоказана в частта ѝ, касаеща нарушени права на П. по смисъла на разпоредбите чл. 43, чл. 84, чл. 77, чл. 151 и следващите от ЗИНЗС. Счита се, че съдебното решение е необосновано по отношение на направените изводи от председателя на състава, че липсват доказателства за: лоши санитарно-битови условия в килиите; невъзможност да се ползва пералня и баня; липса на перилни и почистващи препарати; липса на адекватна медицинска помощ; предлагане на некачествена храна в Затвора – Пловдив; невъзможност да се упражнява правото на жалби и молби; накърняване на правото на труд. Правят се възражения и във връзка със заключенията на съда относно ползването на телефон в затвора и режима на свижданията. Освен горепосоченото, се излагат съмнения относно правилното определяне на размера на обезщетението, присъдено от първата инстанция. Според ищеца не става ясно по какъв начин е изчислена сумата от 5000 лева (присъдено обезщетение) и на какво основание интензитетът на вредите е категоризиран като „среден“. Изразява се несъгласие по отношение на отказа да се присъди законна лихва за периода от датата на увреждането до датата на неговото прекратяване, като крайният съдебен акт на първата инстанция се счита за неправилен в тази му част.

Иска се решението на Административен съд – Пловдив да бъде отменено, като се присъди цялото претендирано обезщетение от настоящата инстанция.

Ответникът по касационната жалба – Главна дирекция “Изпълнение на наказанията“ гр. София, счита същата за неоснователна и моли да бъде отхвърлена като такава.

2.2. Втората касационна жалба е предявена от Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ (ГДИН) гр. София към Министерство на правосъдието, чрез ст. юрисконсулт Ч., против Решение № 1734 от 19.10.2023 г. на Административен съд – Пловдив, ХХІХ с., постановено по адм. д. № 523 по описа на съда за 2023 г., в частта, с която ГД „ИН“ – София е осъдена да заплати на И. И. П. сумата от 5000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени му в периода от 18.08.2020 г. до 24.02.2023 г., за престоя му в Затвора Пловдив, както и законната лихва върху сумата, считано от датата на завеждане на иска. Иска се решението на Административен съд – Пловдив да бъде отменено в осъдителната му част като неправилно и незаконосъобразно и да бъде постановено друго, с което исковите претенции на ищцовата страна да бъдат отхвърлени, респективно да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд. Твърди се най-общо в тази насока, че при постановяване на решението съдът не е съобразил действителната фактическа обстановка, съответно не са установени по категоричен начин реално претърпени вреди и причинната връзка между конкретно изразено бездействие от страна на административния орган от структура

та на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, в резултат на което да са причинени неимуществени вреди. Претендира се присъждане на разноски.

Ответникът по тази касационна жалба – И. И. П., не взема конкретно становище относно допустимостта и основателността на същата.

3. Участвалият по делото прокурор, представител на Окръжна прокуратура гр. Пловдив, моли за потвърждаване на първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно.

ІІ. За допустимостта:

4. Касационните жалби са подадени в предвидения за това преклузивен процесуален срок и при наличието на правен интерес. При това положение същите се явяват ДОПУСТИМИ.

ІІІ. За фактите:

5. Административен съд - Пловдив е разгледал по реда на глава единадесета от АПК, във връзка с чл. 285, ал. 1 от ЗИНЗС, искова молба предявена от И. И. П., изтърпяващ наказание "лишаване от свобода" в затвора в гр. Пловдив, срещу ГД "Изпълнение на наказанията", с която на основание чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС се претендира обезщетение в размер на 25000 лв. за периода от 18.08.2020 г. до 24.02.2023 г. за нанесени му неимуществени вреди, в резултат на поставянето му в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода в Затвор – Пловдив, изразяващи се в: в пренаселеност на помещенията по настаняване на ищеца и конкретно стая № 74, лошо хигиенно състояние на помещението; невъзможност за нормално ползване на санитарния възел поради незатваряща се врата; лошо състояние на водата от чешмата и принуждаване на ищеца да консумира такава с лошо качество; недостатъчна вентилация в помещението; наличие на дървеници и хлебарки в спалното помещение; честа липса на препарати за почистване на помещението; невъзможност за ползване на пералнята; неблагоприятни температури през зимата и лятото в помещението по настаняване на ищеца, както и непредоставяне на достатъчно завивки през зимата; недостатъчно отопление; липса на осигурен едночасов престой на открито поради трудовата заетост на ищеца; неадекватна и недостатъчна медицинска помощ и липса на лекар; невъзможност за ежедневно ползване на баня; некачествена и недостатъчна като количество храна, както и невъзможност за хранене седнал в столовата; лишаване от консумация на млечни продукти, плодове и зеленчуци, както и принуждаване на ищеца да закупува такива на значително по-високи цени в магазин за лишени от свобода /лавка/ и неполучаване на конкретно заявени от него продукти в лавката със съответно качество; липса на осигурено право на творчески и културни дейности, както и възможност за физическа активност; неосигурена подходяща и съобразена със здравословното му състояние работа; неспазване на определеното време за свиждане и съкращаване на същото от администрацията; затруднение при ползването на телефона.

6. С оспореното съдебно решение, постановено в производството по реда на чл. 203 от АПК, във връзка с чл. 284 и сл. от ЗИНЗС, първоинстанционният съд е осъдил Главна Дирекция “Изпълнение на наказанията“ - София, да заплати на И. И. П., сумата от 5000 лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди за периода му на престой в Затвора Пловдив от 18.08.2020 г. до 24.02.2023 г. включително, в резултат от нарушения по чл. 3 от ЗИНЗС, ведно със законната лихва върху размера на обезщетението, считано от 24.02.2023 г. до окончателното му изплащане, като е отхвърлил исковата претенция за обезщетение за неимуществени вреди за разликата до пълния ѝ предявен размер от 25 000 лева, както и тази за присъждане на законна лихва за периода от датата на увреждането до датата на неговото прекратяване, като неоснователни и недоказани.

7. За да постанови този резултат, съдът е установил въз основа на събраните по делото доказателства (писмени и гласни), че през част от периода на престой на П. в Затвора Пловдив (18.08.2020 г. до 24.02.2023 г.) същият е бил настанен в помещения, в които е била налице пренаселеност в рамките на 646 дни, която обаче не е била особено сериозно нарушение, доколкото, въпреки наличието на повече лица в помещението, на практика по отношение на всеки лишен от свобода е била налице разполагаема площ от над 3 кв.м. В тази връзка е посочено от съда, че според ЕСПЧ при оценката на това дали е налице нарушение на чл. 3 от Конвенцията по отношение на липсата на лично пространство, трябва да се вземат предвид следните фактори: (а) всяко задържано лице трябва да има индивидуално място за спане; (б) всяко задържано лице трябва да има най-малко три квадратни метра жилищна площ; и (в) размера на килията трябва да дава възможност на задържаните лица да се движат свободно между мебелите, като липсата на някои от тези елементи сам по себе си поражда сериозно предположение, че условията на задържане са в нарушение на този член.

Също така, първата инстанция е установила, че на практика, предвид въведения дневен график за разпределение на времето, работещите лишени от свобода в работните дни не са можели в посоченото в графиците време да ползват установеното от закона в чл. 86, ал. 1 от ЗИНЗС право на едночасов престой на открито. В тази връзка е посоченото от съда, че участието в трудова дейност на лишените от свобода има изрична регламентация в ЗИНЗС и ППЗИНЗС, като продължителността на работния ден на лишените от свобода, минималната междудневна и междуседмична почивка, полагането на извънреден труд, условията за работа, се определят съобразно разпоредбите на трудовото законодателство. От това следва изводът, че дневният режим на работещите лишени от свобода е различен от този на неработещите. Според чл. 169а, т. 1 от ППЗИНЗС по време на работа на лишените от свобода не е разрешено да напускат определените от администрацията работни места, което изключва възможността им да присъстват с останалите лишени от свобода (неработещите) при установения през деня престой на открито. За сметка на това пък, на работещите лишени от свобода се осигурява почивка през работния ден, според изискванията на приложимия КТ. Първоинстанционният съд е установил от свидетелските показания, че макар да е била определена почивка от работата през деня, то същата е ползвана в по-голямата ѝ част за обяд, поради което, макар и да са можели да излизат навън, на практика за работещите не е било възможно през работно време да имат пълен едночасов престой на открито, каквото право имат съобразно закона. Въпреки, че от данните по делото е установено, че П. е пазарувал от лавката на затвора, а по смисъла на чл. 71, ал. 13 от ППЗИНЗС това е възможно само във времето за престой на открито, съдът е приел, че с оглед показанията на свидетелите и липсата на други доказателства, представени от ответната страна, задължена да посочи как именно се осигурява престоят на открито на работещите, е налице нарушение по смисъла на чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС. Като препоръките на съда в тази насока са администрацията на затвора да положи усилия за организация на престой на открито за работещите лишени от свобода, за да могат те да упражняват правото си в пълния, предвиден от закона, обем. Именно това бездействие на органите на затвора е поставило П. в неблагоприятни условия за изтърпяване на наложеното му наказание по смисъла на чл. 3 ЗИНЗС.

Останалите оплаквания на ищеца (подробно описани в т. 5 от настоящото решение) са приети от съда за недоказани, за което в решението са изложени подробни и задълбочени мотиви.

Претенцията за присъждане на лихви от момента на увреждането и до окончателното изплащане на обезщетението, е приел за частично основателна. За да направи този извод, съдът е съобразил нормата на чл. 86 от ЗЗД и като и т. 4 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2004 г. на ВКС по гр.д. № 3/2004 г. на ОСГК, с която е прието, че началният момент на забавата и съответно дължимостта на законната лихва върху сумата на обезщетението при незаконни действия и бездействия на администрацията е моментът на преустановяването им, което в случая с оглед заявения краен период на оплакването на ищеца следва да се счете, че е 24.02.2023 г. (моментът на подаване на исковата молба). Съдът е определил, че доколкото до тогава се твърди същият да е бил подложен на неблагоприятните условия, причинили му вреди, то с оглед уважаването отчасти на главната претенция за обезщетение, ще следва да се уважи и акцесорната такава за присъждане на законна лихва върху обезщетението, а именно от посочената дата 24.02.2023 г. до окончателното изплащане на обезщетението.

С оглед характера на деянието, естеството и степента на претърпените вредни последици от ищеца и периода, през който е търпял неприемливите условия в Затвора Пловдив, съдът е приел, че най-справедливо е да се присъди обезщетение в размер на 5000 лева. В тази връзка е съобразена и практиката на ЕСПЧ относно размерите на присъжданите обезщетения, посочени напр. в приложение към Решение И. и др. срещу България, Й. и Д. срещу България и др.

В останалата част за разликата над 5000 лв., до пълния предявен размер от по 25 000 лева, исковете са отхвърлени, като неоснователни.

ІV. За правото:

8. Съдът е изяснил напълно фактическата обстановка по делото, събрал е относимите за правилното решаване на спора доказателства, при приложението на чл. 284, ал. 3 ЗИНЗС, обсъдил ги е в тяхната взаимна връзка и при съобразяване разпоредбата на чл. 284, ал. 5 ЗИНЗС е направил верни правни изводи, които се споделят изцяло от настоящата инстанция при условията на чл. 221, ал. 2 от АПК. Това прави излишно тяхното преповтаряне.

9. Съгласно разпоредбата на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност, а съгласно тази на чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл. 3 от ЗИНЗС - нарушения на забраната осъдените да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко или нечовешко отношение включително и по смисъла на чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС, а именно забрана за поставянето им в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност. Според чл. 284, ал. 5 ЗИНЗС в случаите по ал. 1 настъпването на неимуществени вреди се предполага до доказване на противното.

10. Правилен е извода на административния съд, изведен от установената по делото фактическа обстановка, че в случая са налице законовите предпоставки, обуславящи частична основателност на предявения иск за претърпени неимуществени вреди, произтичащи от неблагоприятни условия при изтърпяване на наказание лишаване от свобода от ищеца в периода – предмет на исковата молба.

Несъстоятелни са твърденията както в касационната жалба на ГДИН, така и в касационната жалба на П., че решението е необосновано. Първоинстанционният съд е дал ясен и конкретен отговор кои факти, релевантни за спора приема за установени въз основа на събраните по делото доказателства. В решението е изведен правилният извод за частична доказаност на изложените в исковата молба обстоятелства, които съответно обуславят частично уважаване на исковите претенции, т.е. присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди по приложимия закон, но не в пълните претендирани размери. Несъгласието на страните с изводите на съда не основава твърдяната необоснованост на обжалваното решение. Съдът в изпълнение на чл. 284, ал. 3 ЗИНЗС е изискал от специализирания орган по изпълнение на наказанията да предостави информация от значение за правилното установяване на фактите по делото, като съобразно съдържанието й е приел за доказани, съответно за недоказани, твърдените в исковата молба факти.

Доводите и в двете касационни жалби са наведени и пред първоинстанционния съд, който в решението си ги е обсъдил подробно. Както вече бе казано, фактическите констатации и правните изводи формирани от първостепенния съд се споделят напълно от настоящата инстанция, което прави излишно тяхното преповтаряне.

11. Първоинстанционният съд след като е направил съвкупна преценка на доказателствата по делото, правилно е приел за основателни и доказани оплакванията за недостатъчната площ на помещенията, в които П. е изтърпявал наложеното му наказание през процесния исков период и за нарушеното право на едночасов престой на открито. Същите обосновано са квалифицирани като нарушения на забраната на чл. 3 ЗИНЗС. Правилен е и изводът на съда, че останалите оплаквания на П. за: лоши санитарно-битови условия в килиите; невъзможност да се ползват пералнята и банята; липсата на перилни и почистващи препарати; липсата на адекватна медицинска помощ; некачествена храна в затвора; невъзможност да се упражнява правото на молби и жалби; накърняване правото на труд са недоказани и неоснователни. В тази насока следва да се добави, че възведената в закона презумпция в чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС е само за настъпването на неимуществените вреди, но не и за фактите, обосноваващи наличието на нарушения по чл. 3 от ЗИНЗС (които подлежат на установяване от ищеца), както обосновано е приел и първоинстанционния съд.

12. Конкретният размер на следващото се обезщетение за претърпените неимуществени вреди, е определен от съда при съблюдаване изискването на чл. 52 от ЗЗД, приложим в настоящото производството по препращане от § 1 от ДР на ЗОДОВ.

Според цитираната разпоредба на ЗЗД (чл. 52), размерът на обезщетението за претърпените неимуществени вреди се определя по справедливост. Понятието "справедливост" е морално-етична категория и включва съотношението между деянието и възмездието. Всъщност, размерът на обезщетението като паричен еквивалент на причинените неимуществени вреди следва да бъде определен при съобразяване характера, вида, изражението и времетраенето на претърпените вредни последици, ценността на засегнатите нематериалните блага и интереси и при отчитане икономическия стандарт в страната към момента на увреждането, така, че обезщетението да не бъде средство за неправомерно обогатяване. Спазването на принципа на справедливостта като законово въведен критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, изисква размерът на обезщетението за претърпени неимуществени вреди да бъде определен от съда, с оглед на всички установени по делото факти и обстоятелства, касаещи начина, по който незаконосъобразната административна дейност се е отразила на увреденото лице.

Доколкото в случая са налице кумулативно елементите от правопораждащия фактически състав за ангажиране отговорността на държавата по чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, отчитайки посочените по-горе обстоятелства, това че е доказана само една част от оплакванията, техният вид и характер, съобразявайки кумулативното въздействие на неблагоприятните условия върху личността на ищеца, интензивността и продължителността на това въздействие, както и жизнения стандарт в страната през исковия период (минималната работна заплата през 2020 г. – 610 лв., през 2021 г. – 650 лв., през 2022 г. - 710 лв., а през 2023 г. – 780 лв.), настоящата касационна инстанция намира, че справедлив размер на обезщетението за исковия период е именно сумата от 5000 лв., каквато е била преценката на първоинстанционния съд.

Съответно, спрямо този размер на главния иск, правилно е уважена и акцесорната претенция за присъждане на обезщетение за забавено плащане на парично задължение, в размер на законната лихва върху главницата, считано от 24.02.2023 г. – датата на предявяване на исковата молба, до окончателното изплащане на сумата.

Според Тълкувателно решение (ТР) № 3 от 22.04.2005 г. на ВКС по гр.д. № 3/2004 г. на ОСГК, при незаконни актове на администрацията началният момент на забавата и съответно на дължимостта на законната лихва върху сумата на обезщетението, както и началният момент на погасителната давност за предявяване на иска за неговото заплащане е влизане в сила на решението, с което се отменят унищожаемите административни актове, при нищожните - това е моментът на тяхното издаване, а за незаконни действия или бездействия на административните органи - от момента на преустановяването им.

С оглед приетото за установено, в случая за дата на преустановяване на незаконните действия обосновано и при съобразяване на цитираното ТР първоинстанционният съд е приел датата 24.02.2023 г., когато е предявена исковата молба, доколкото това е последната дата от исковия период, на която ищецът търпи вреди.

13. Изложеното до тук налага да се приеме, че обжалваното пред касационната инстанция решение на първоинстанционния съд, като валидно, допустимо и правилно, следва да бъде оставено в сила. Това от своя страна обосновава извод за неоснователност на касационните жалби, с които е сезиран съда.

V. За разноските:

14. Искането на ГДИН, направено чрез юрисконсулт Ч., за присъждане на юрисконсултско възнаграждение следва да бъде оставено без уважение. Достатъчно в тази насока е да се посочи, че липсата на изрична уредба в ЗИНЗС, която да предвижда присъждане на юрисконсултско възнаграждение в полза на ГДИН в случаи от категорията на процесния, означава, че такова не се дължи.

Мотивиран от изложеното, на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Пловдивският административен съд, ХIХ касационен състав,

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 1734 от 19.10.2023 г. на Административен съд – Пловдив, ХХІХ с., постановено по адм. д. № 523 по описа за 2023 г. на същия съд.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията“ гр. София за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест.