№ 178
гр. София, 11.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на седемнадесети ноември през две хиляди двадесет и втора година
в следния състав:
Председател:Здравка Иванова
Членове:Цветомира П. Кордоловска
Дачева
Наталия П. Лаловска
при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Наталия П. Лаловска Въззивно гражданско
дело № 20221100501156 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ответника С. Д. С. срещу решение №
20124541/26.05.2021г., постановено по гр. дело № 4034/2020г. по описа на СРС, 168-и
състав, в частта, в която са уважени предявените от ищеца „Т.С.” ЕАД искове с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и по чл. 422,
ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за признаване на установено че жалбоподателят дължи
на „Т.С.” ЕАД сумата 1 187.78 лева, представляваща цена на доставена топлинна
енергия за периода от м.03.2016г. до м.04.2018г. в имот, находящ се в гр. София, ж.к.
„*******, сумата 217.10 лева – обезщетение за забава в размер на законната лихва
върху задължението за топлинна енергия за периода от 14.06.2017г. до 02.04.2019г. и за
сумата 30.81 лева – главница за извършена услуга дялово разпределение за периода от
м.05.2015г. до м.04.2018г., ведно със законната лихва върху главниците от датата на
заявлението по чл. 410 ГПК – 11.04.2019г. до окончателното изплащане, за които
вземания по ч.гр.д. № 3892/2019г. по описа на РС – Перник е издадена заповед за
изпълнение.
Жалбоподателят излага доводи за неправилно приложение на материалния и
процесуалния закон, довело до неправилност на обжалвания съдебен акт. Оспорва
наличието на валидно облигационно правоотношение между страните. Намира, че
1
предвид липсата на сделка с конкретно уговорени параметри и начина на определяне
на цената, правоотношението наподобявало фискално задължение. В имота не се
ползвала топлинна енергия. Жилището не се обитавало, в него не били монтирани
отоплителни тела и не се доставяла гореща вода. Оспорва твърдяното количество
доставена такава и компонентите на същата, представените от ищеца частни
документи – извлечение от сметки, справки за фактури, които не носели подпис на
абоната. Не бил давал съгласие за ползване на предоставяната от ищеца услуга.
Оспорва протокола от ОСЕС от 06.10.2000г. и договора, сключен с ФДР. Позовава се
на нормите на ЗЗП и Директива 2011/83 ЕС, чл. 42, респ. чл. 48 от ОУ на „Т.С.“ ЕАД.
Твърди, че се възползвал от правото си на отказ по чл. 62 ЗЗП. Излага, че по делото
останали недоказани реалните количества доставена топлинна енергия, коректното й
измерване, твърди несъответствие на общия топломер с изискванията на Закона за
измерванията – липсвали доказателства за премината метрологична проверка. Моли за
отмяна на първоинстанционното решение и за отхвърляне на предявените искове по
чл. 422 ГПК. Оспорва решението и в частта за присъдените на ищеца „Т.С.” ЕАД
разноски. Претендира разноски за двете инстанции.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна „Т.С.” ЕАД депозира писмен
отговор, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Претендира разноски
за въззивното производство.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав
намира обжалваното решение за валидно.
Същото е допустимо в обжалваната му част, с изключение на частта, в която по
предявения иск за установяване на главница за дялово разпределение съдът се е
произнесъл за периода от м.05.2015г. до м.02.2016г., включително. Видно от
съдържанието на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК с вх.
№ 3026720/11.04.2019г. вземането за цена на услугата дялово разпределение в размер
на сумата 30.81 лева се претендира от заявителя „Т.С.” ЕАД за периода от м.03.2016г.
до м.04.2018г. по конкретно посочени в заявлението 26 бр. фактури, издадени в
периода от 31.03.2016г. до 30.04.2018г. С издадената заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК № 2763/28.06.2019г. по ч.гр.д. № 03892/2019г. РС-Перник
е излязъл извън искането на заявителя, като е посочил, че сумата 30.81 лева,
представлява стойност за дялово разпределение и се дължи за периода от м.05.2015г. до
м.04.2018г. При разглеждането на иска по чл. 422, ал. 1 ГПК за същото вземане СРС се
е произнесъл по задължението за посочения в заповедта по чл. 410 ГПК период, който
в частта от м.05.2015г. до м.02.2015г., включително е извън искането на заявителя,
2
заявено с образеца на заявление по чл. 410 ГПК. Предвид изложеното досежно
вземането за главница за цена на услугата дялово разпределение, в частта за периода от
м.05.2015г. до м.02.2015г. включително, СРС е постановил недопустим съдебен акт,
поради което решението в тази му част следва да бъде обезсилено.
На основание чл. 130 ГПК, поради липса на правен интерес от установяване на
вземане, за което заявление по чл. 410 ГПК не е подадено, исковата молба на ищеца
„Т.С.“ ЕАД с вх. № 28237/11.10.2019г., по регистъра на РС – Перник, уточнена с молба
с вх. № 32092/08.11.2019г. по същия регистър и с молба с вх. № 25026982/16.02.2021г.
по регистъра на СРС, следва да бъде върната в частта, за установяване на вземане за
главница за цена на услугата дялово разпределение за периода от м.05.2015г. до
м.02.2015г. включително, а производството по делото в същата част - прекратено.
Досежно правилността на първоинстанционното решение в останалата
обжалвана и допустима част настоящият въззивен състав намира наведените от
ответника с въззивната жалба доводи за неправилност за неоснователни по следните
съображения:
Предвид нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно
право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция
или нейно самостоятелно отклонение, са клиенти /потребители/ на топлинна енергия,
респективно са задължени лица за заплащане цената на доставена такава във връзка с
чл. 155 ЗЕ. Съобразно разпоредбата на ал. 6 на същата норма потребителите в сграда –
етажна собственост, които прекратят топлоподаването към отоплителните тела в
имотите си, остават потребители на топлинна енергия, отдадена от сградната
инсталация и от отоплителните тела в общите части на сградата.
Горната законова уредба настоящият състав на съда намира да сочи за
клиент/потребител по силата на закона на доставяната топлинна енергия за битови
нужди собственикът на топлоснабдения имот, освен в случаите, когато върху имота
има учредено ограничено вещно право на ползване, в който последен случай клиент
/потребител по законова дефиниция е ползвателят. Същото следва, както от изричното
разглеждане в ЗЕ хипотезата на учредено вещно право на ползване и нарочно
определяне на титуляра на същото като клиент /ползвател на доставяната в имота
топлинна енергия, така и от общата такава на задълженията на титуляра на вещното
право на ползване по чл. 57 ЗС.
От представения по делото н.а. за дарение на недвижим имот със запазено право
на ползване № 178, том I, дело 154/29.05.2008г. на Е.Е. – Нотариус с район на действие
– СРС, вписан под № 367 в Регистъра на НК се установява, че на ответника С. Д. С.
било учредено пожизнено вещно право на ползване върху процесния апартамент № 20,
находящ се в гр. София, ж.к. „******* *******. Същото обстоятелство не е оспорено
от ответника в нито един етап от развитието на производството по делото.
3
Видно от събраните по делото писмени доказателства, в т.ч. извлечение от
сметка за аб. № 334211, съобщения към фактури, удостоверение № 10/14.02.2003г.,
издадено от СО, район Овча купел за ползване на обект по предназначение
„Индиректна абонатна станция“, протоколи от 06.10.2014г., 06.10.2016г. и 05.11.2018г.,
издадени от ТР Земляне, свидетелства за проверка на СИ и др., и изслушаното по
делото заключение на СТЕ в процесната сграда в режим на етажна собственост през
процесния период била доставяна топлинна енергия за БГВ и такава, отдавана от
сградната инсталация. С оглед дефиницията на чл. 153, ал. 1 и ал. 6 ЗЕ носителят на
вещното право на ползване – ответникът С., бил потребител на топлинна енергия, като
договорното отношение между страните възниква от качеството на ответника С. на
носител на ограниченото вещно право на ползване на апартамента, находящ се в
сграда-етажна собственост и от това, че в исковия период ищецът „Т.С.” ЕАД подавал
в същата сграда топлоенергия за битови нужди – за БГВ и топлинна енергия, отдавана
от сградната инсталация. Обстоятелството, че държавен орган (КЕВР) има определени
законовоустановени правомощия по регулиране на цената на топлинната енергия,
противно на изложените във въззивната жалба възражения, не променя договорния
характер на правоотношението между ищеца и клиента на топлинна енергия.
По изложените мотиви ответникът С. бил обвързан по силата на закона от
облигация с ищцовото дружество досежно доставяната в имота топлинна енергия, без
да е необходимо нарочно изявление от негова страна, че желае да закупува доставяната
в имота от ищеца „Т.С.” ЕАД топлинна енергия.
Съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от
топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се
осъществява при публично известни ОУ, предложени от топлопреносното предприятие
и одобрени от ДКЕВР. Общите условия са валидни и обвързват ответника и без
приемането им. Съгласно чл. 150, ал. 3 ЗЕ в срок до 30 дни след влизането в сила на
общите условия, клиентите, които не са съгласни с тях, имат право да внесат в
съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални
условия. По делото не се установява ответникът да се е възползвал от правото си по чл.
150, ал. 3 ЗЕ.
Предвид изложеното между страните за процесния период бил сключен
действителен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично
известни ОУ.
Поради естеството на етажната собственост собственикът, респ. носителят на
вещно право на ползване, придобивайки вещното си право върху процесния имот,
находящ се в сграда, присъединена към топлопреносната мрежа, е обвързан от взетите
до момента решения на общото събрание на етажните собственици за топлоснабдяване
на сградата, независимо дали е съгласен с тях. Съгласно чл. 13, ал. 1 ПУРНЕС /отм./
4
законосъобразността на решенията на общото събрание на етажната собственост може
да се атакува в отделно съдебно производство с конститутивен иск за отмяната им. По
делото не се твърди, нито са ангажирани доказателства за обжалването на решението
на общото събрание от 06.10.2000г. по реда на чл. 13, ал. 2 ПУРНЕС /отм./.
Следователно влязлото в сила решение на общото събрание на етажната собственост за
сключване на договор за топлинно счетоводство с ФДР, обвързва и ответника С., без
оглед обстоятелството взел ли е участие в общото събрание и съгласен ли е с така
взетото решение.
Потребителите на топлинна енергия в сграда в режим на ЕС могат да имат
различни интереси, включително по въпроса да бъде ли сградата топлоснабдена.
Принципът, който законодателят е възприел при регламентирането на начина на
избягване на конфликти между етажните собственици е че мнозинството решава.
Затова при доставката на централно отопление в сградите в режим на етажна
собственост искането за услугата се прави не от всеки отделен етажен собственик, а от
мнозинството етажни собственици, които по общо правило могат да вземат решения
дали и как да бъдат използвани общите части. Потребител на услугата е цялата етажна
собственост, затова титулярът на права върху отделен обект може да откаже
заплащането на доставено против волята му централно отопление в собствения му
обект, но не може да откаже заплащането на отдадената от сградната инсталация или
от отоплителните уреди в общите части енергия при доставката на централно
отопление в сградата. В този смисъл и ТР 2 от 25.05.2017г., постановено по тълк.д. №
2/2016г. ОСГК на ВКС приема, че за отношенията, възникващи при доставяне на
топлинна енергия за битови нужди в сграда – етажна собственост, се прилагат
разпоредбите на Закона за енергетиката, които не противоречат на разпоредбата на
чл.62 във връзка с пар. 1 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на
потребителите. Поради това неоснователни се явяват възраженията на ответника за
липса на облигация с ищеца, основани на нормата на чл. 62, ал. 1 ЗЗП.
Съдът не споделя и становището на въззивника-ответник за нарушения на
Общностното право. Европейските директиви са актове, които обвързват по отношение
на дължимия резултат, като националните власти сами избират формата и начина за
въвеждането на директивите в действащото право. Директивите нямат пряко действие,
когато са транспонирани в българското право в срока, указан в същите. Именно в
изпълнение на директивите е създадена и приложимата към отношенията
вътрешнонормативна уредба – ЗЕ и наредбите по неговото прилагане.
Противно на доводите по отговора на исковата молба, поддържани от ответника
и с въззивната жалба, без значение за валидното възникване на облигацията по договор
за доставка на топлинна енергия е и обстоятелството ползван ли е фактически имотът.
Неоснователно е позоваването на ответника на чл. 42, респ. чл. 48 от ОУ на
5
ищеца, тъй като текстът регламентира право на ищеца, а не задължение, което той
може и да не упражни, а именно след предварително уведомяване да прекъсне
снабдяването с топлинна енергия при забавяне плащането на дължимите суми с повече
от два месеца след определения срок за плащане.
При кредитиране заключението по СТЕ съдът приема за установено по делото,
че монтираните измервателни уреди в абонатната станция съответствали на
нормативно установените изисквания към същите, подлагани били на изискуемия
контрол и точно отразявали количествата отдадена топлинна енергия. Този извод на
вещото лице във вр. чл. 202 ГПК се подкрепя и от събраните по делото писмени
доказателства – протоколи и свидетелства за проверка.
Съгласно заключението на СТЕ дяловото разпределение през процесния период
било извършвано съгласно Наредба № 16-334/2007г. за топлоснабдяването и Методика
за дялово разпределение на топлинната енергия в сгради–етажна собственост към
Наредба №16-334. Поради това начислените при ищеца количества потребена от
ответника топлинна енергия били съответни на отчетената от измервателните уреди и
разпределена от „Т.С.“ ЕООД при спазване поднормативната уредба. Съобразно
заключениeто на СТЕ през процесния период на абоната не била начислявана ТЕ за
отопление на имота. Начислена била единствено ТЕ, отдадена от сградната инсталация
и такава за БГВ. Съобразно констатациите на експерта от проверката му по документи
в имота липсвали водомери за отчитане на БГВ. През целия процесен период достъп до
имота за отчет на уредите не бил осигурен. На абоната за периода била начислена ТЕ
за БГВ на база брой потребители за 1 лице при норма разход 140 л. на денонощие.
Количеството ТЕ, отдадена от сградната инсталация за процесния период за имота
било определено като част от общото количество ТЕ за отопление в СЕС. Делът на
процесния имот в това количество бил определен според съотношението на пълния му
отопляем обем в размер на 233 куб.м към пълния отопляем обем на СЕС по проект към
общия топломер в размер на 3 598 куб.м по формулата в съгласно Наредба № 16-334 за
топлоснабдяването и Методиката за дялово разпределение на топлинната енергия в
сгради–етажна собственост към Наредба №16-334. Съобразно констатациите на
вещото лице в резултат на анализ на отчетите, цитирани в дяловото разпределение,
ФДР извършила дяловото разпределение в съответствие нормативната уредба.
Ответникът не твърди и не оспорва обстоятелството, че не е осигурил достъп за
отчитане на уредите. Възразява, че поради предприети от етажните собственици
действия по подмяна на цялата водопроводна система през 2008г. жилището останало
без достъп до новоизградената водопроводна инсталация, предвид на което и в имота
липсвали устройства за отчитане, а методиката за начисляване на ТЕ била
неприложима към конкретното фактическо положение.
Обстоятелството имало ли е потребление в имота не променя извода на съда за
6
законосъобразно начисляване на сумите за ТЕ за процесния период. Поради
неосигурения достъп за отчитане и топлата вода била начислена по правилата на чл.
69, ал. 2, т. 2 от Наредбата.
При носена от ответника по реда на чл. 154, ал. 1 ГПК тежест да установи в
процеса твърдението си, че имотът останал без достъп до вода, дължимото пълно и
главно доказване не е проведено. Отделно дори същото фактическо положение да бе
доказано, ответникът нито твърди, нито установява да е довел този факт до знанието на
ищеца или на ФДР, за да претендира, че не е налице основание да му бъде начислявана
ТЕ за БГВ. Изявление на ответника в такъв смисъл не се съдържа и в представеното по
делото заявление от 04.07.2016г. Същевременно разпоредбата на т. 6.7. от Методиката
към Наредбата за топлоснабдяването предвижда, че клиентите, неосигурили достъп,
могат да поискат допълнителен отчет и преработване на изравнителната сметка в
срокове, указани в общите условия на договорите и изискванията на наредбата /чл. 29
от приложимите ОУ предвижда тримесечен такъв от получаването на изравнителните
сметки от лицето по чл. 28, ал. 2 ОУ/. По делото нито се твърди, нито се установява
ответникът да се е възползвал от тази си възможност и да е поискал допълнителен
отчет и преработване на данните след получаването от упълномощеното по реда на чл.
28 лице на изравнителните сметки за процесния период. Ето защо се налага извод, че
предвид неосигурения достъп за отчет на уредите за дялово разпределение
начислението на топлинна енергия за БГВ било извършено в съответствие с
установените нормативни правила, почиващи върху принципа, че никой не може да
черпи права и следва да понесе нормативно установените последици от собственото си
неправомерно поведение.
Въз основа на заключенията на СТЕ, ССчЕ и писмените доказателства по делото
се установява количеството на доставена топлинна енергия до процесния имот и
нейната стойност. Макар и ССчЕ да е изготвена въз основата на частни документи,
изходящи от ищеца, констатациите й кореспондират напълно с тези на изслушаната по
делото СТЕ, както и с писмените доказателства, събрани по делото, поради което съдът
кредитира заключенията.
Посочените от вещото лице суми за топлинна енергия са отразени в
заключението на СТЕ без оглед предходни неплатени и просрочени задължения и без
начисляване на лихви по сумите. В посочения от вещото лице размер са съобразени
изготвените от ФДР 3 бр. изравнителни сметки за процесния период: от 01.05.2015г. до
30.04.2016г. – 183.50 лева за доплащане от абоната, от 01.05.2016г. до 30.04.2017г. -
135.70 лева за възстановяване на абоната и от 01.05.2017г. до 30.04.2018г. - 16.73 лева
за доплащане от абоната. Съгласно изслушаното заключение на СТЕ за процесния
период начислената сума за периода по фактури е в размер на 1 631.47 лева, като от
изравнителните сметки следва да бъде прибавена сумата от 64.53 лева. Съгласно
7
заключението на СТЕ, след съобразяване на горната сума за изравняване, цената на
разпределената на абоната топлинна енергия възлиза на обща стойност 1 696 лева за
целия процесен период.
Съгласно заключението на ССчЕ, изготвено след проверка на счетоводните
записвания при ищеца, за процесния период от 01.05.2015г. до 30.04.2018г.
задължението на абоната възлиза на обща стойност 1 969 лева, като вещото лице е
установило, че в информационната система на ищеца били въведени и гореобсъдените
изравнителни сметки, изготвени от ФДР на обща стойност 64.53 лева. Видно от
заключението на ССчЕ, след извършена проверка в счетоводството на ищеца се
установява, че сумите за ТЕ за процесния период не са заплатени.
Предвид извода на съда за дължимост на вземането за цена на доставена
топлинна енергия СРС е разгледал своевременно въведеното от ответника в срока по
чл. 131 ГПК възражение по чл. 120 ЗЗД за изтекла погасителна давност по отношение
на част от претендираните от ищеца с исковата молба вземания, като при зачитане на
тълкувателно решение № 3 от 18.05.2012г. по т.д. 3/2011г. на ОСГТК на ВКС,
правилно ги е съобразил като такива на периодично изпълнение по смисъла на чл. 111,
б ”в” ЗЗД, които се погасяват с изтичане на установената в същата норма кратка
тригодишна давност.
Таксите за извършваната услуга за дялово разпределение съобразно
разпоредбите на чл. 36 ОУ, чл. 61, ал. 1 Наредба № 16-334/06.04.2007г. за
топлоснабдяването се фактурират и заплащат от потребителите на топлинна енергия на
ищцовото дружество. При кредитиране на неоспореното заключение на ССчЕ съдът
приема, че дължимата сума за дялово разпределение възлиза на 30.81 лева и се отнася
за периода от м.03.2016г. до м.04.2018г., който не е обхванат от погасителна давност.
Понеже във въззивната жалба липсва конкретно оспорване и не се излагат
никакви съображения по отношение изпадането на ответника в забава, както и относно
присъдените лихви за забава, съдът не намира основание за промяна изводите на СРС и
по този въпрос, доколкото при въззивната проверка съдът е ограничен до доводите
изложени в жалбата по смисъла на чл. 269 ГПК.
По изложените по-горе съображения, като недопустимо, решение №
20124541/26.05.2021г., постановено по гр. дело № 4034/2020г. по описа на СРС, 168-и
състав, следва да бъде обезсилено в частта, в която съдът е признал за установено
вземането за главница за цена на услугата дялово разпределение за периода от
м.05.2015г. до м.02.2015г. включително.
В останалата обжалвана част първоинстанционното решение, като правилно и
законосъобразно, следва да бъде потвърдено.
В частта, в която СРС е отхвърлил установителните искове по чл. 422, ал. 1
ГПК, като необжалвано, първоинстанционното съдебно решение е влязло в законна
8
сила.
По разноските:
Предвид горните изводи на въззивната инстанция право на разноски има
ищецът. Пред СГС същият е заявил претенция за разноски за юрисконсултско
възнаграждение в размер на сумата 100 лева. Настоящият състав на съда намира, че
такива не следва да му се присъждат, тъй като ищецът е депозирал единствено
бланкетен отговор на въззивната жалба, с който твърди неоснователност на въззивната
жалба, без излагането на доводи за това. Въззиваемият не е изпратил представител в
проведеното пред настоящата инстанция единствено съдебно заседание. Поради това
съдът намира, че защита от юрисконсулт реално не е осъществена пред настоящата
инстанция, поради което липсва основание да се приложат разпоредбите на чл. 78, ал.
1, вр. с ал. 8 ГПК, вр. с НМРАВ, поради което и съдът не присъжда юрисконсултско
възнаграждение в полза на ищеца.
Воден от горните мотиви, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА решение № 20124541/26.05.2021г., постановено по гр.д. №
4034/2020г. по описа на СРС, 168-и състав, в частта, с която е признато за установено
на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, че С. Д. С., ЕГН **********, дължи на „Т.С.“ ЕАД,
ЕИК *******, главница за цена на услугата дялово разпределение за периода от
м.05.2015г. до м.02.2015г. включително.
ВРЪЩА исковата молба на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, с вх. №
28237/11.10.2019г., по регистъра на РС – Перник, уточнена с молба с вх. №
32092/08.11.2019г. по същия регистър и с молба с вх. № 25026982/16.02.2021г. по
регистъра на СРС, в частта, за установяване на вземане срещу ответника С. Д. С., ЕГН
**********, за главница за цена на услугата дялово разпределение за периода от
м.05.2015г. до м.02.2015г. включително и ПРЕКРАТЯВА производството по делото в
същата част.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20124541/26.05.2021г., постановено по гр.д. №
4034/2020г. по описа на СРС, 168-и състав, в частта, с която е признато за установено
на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ, че С. Д. С., ЕГН
**********, дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, сумата 1 187.78 лева,
представляваща цена на топлинна енергия, доставена в топлоснабден имот с аб. №
334211, находящ се на адрес гр. София, ж.к. „*******, през периода от м.03.2016г. до
м.04.2018г. и сумата 30.81 лева, представляваща цена на услугата дялово
разпределение за периода от м.03.2016г. до м.04.2018г., ведно със законната лихва
върху главниците от 11.04.2019г. до окончателното погасяване, и в частта, в която е
9
признато за установено на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че С. Д.
С., ЕГН **********, дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, сумата 217.10 лева,
представляваща мораторна лихва за забава върху главницата за топлинна енергия
периода от 14.06.2017г. до 02.04.2019г., за които вземания по ч.гр.д. № 3892/2019г. по
описа на РС – Перник на 28.06.2019г. е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК.
В останалата необжалвана част, в която СРС е отхвърлил установителните
искове по чл. 422, ал. 1 ГПК, като необжалвано, първоинстанционното съдебно
решение е влязло в законна сила.
Решението не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10