Р
Е Ш Е Н И Е
№ 2023 г. гр. Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИЯТ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД,
ХVІ – ти състав ,
в
публично заседание на 17.01. 2023 г., в състав :
Административен
съдия : Красимир Кипров
при
секретаря Камелия Александрова
с
участието на прокурора
като
разгледа докладваното от съдия Красимир Кипров
адм.
дело № 2016 по описа на съда за 2022 г.,
за
да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по реда на чл. 268 от
Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/.
Образувано е по жалба на Б.Г.С., против решение № 96 от 28.04.
2022 г. на директора на ТД на НАП – Варна, с което е оставена без уважение жалбата му срещу
разпореждане изх. № С220003-137-0004257/30.03.2022 г. на старши
публичен изпълнител в дирекция „Събиране” при ТД на НАП – Варна, с което
е отказано прекратяване поради изтекла погасителна давност на вземанията за
ДОО, ЗО, ДЗПО и КД по ЗКПО, отнасящи се за периоди 2011 г., 2013 г., 2014 г., 2015 г. и 2016
година. Изложени са в жалбата доводи, че решението е постановено при неправилно
приложение на материалния закон, допуснато нарушение на
административнопроизводствените правила и в несъответствие с целта на закона, тъй като
процесните вземания били погасени по
давност. Иска се от съда постановяване
на съдебно решение за отмяна на решението на директора на ТД на НАП- Варна, а
така също и на разпореждането от 30.03.202022 г. на старши публичен изпълнител.
В съдебно заседание жалбата се поддържа от упълномощения адвокат К.Т., включително с искане за присъждане на разноски по делото.
Ответникът – директорът
на ТД на НАП- Варна , чрез упълномощения ст. юрисконсулт Д. П. изразява становище за неоснователност на
жалбата и отправя искане за отхвърлянето
й като такава с присъждане на разноски
за юрисконсултско възнаграждение, а в условията на евентуалност прави
възражение за прекомерност на платеното от противната страна адвокатско
възнаграждение.
След преценка на изложените от
страните доводи и събраните по делото доказателства, съдът намира за установено
от фактическа и правна страна следното :
Жалбата е подадена от надлежна страна в 7-дневния срок по чл.268, ал.1 от ДОПК
- решението е съобщено на 29.04.2022
г. като срокът за обжалване изтича на 06.05.2022 г., който е неработен ден , а жалбата
е подадена в първия работен ден на 09.05.2022 год. Налице е и правен интерес от съдебно оспорване, поради
което съдът намира жалбата за процесуално
ДОПУСТИМА.
Разгледана по същество, съдът намира
жалбата за частично ОСНОВАТЕЛНА.
С Разпореждане изх. № С180003-105-0012553/19.01.2018
г. /л.28-34 от адм. преписка/ на публичен изпълнител при ТД на НАП Варна е допуснато присъединяване на публичен взискател в изпълнително дело № **********/2011
г. по описа на ТД на НАП- Варна за публични вземания по подадени от С.
декларации обр.6.
На 11.03.2022 г. Б.С. подава възражение /л.50-53
от адм. преписка/ до С.Х. - публичен изпълнител при ТД на НАП- Варна, прието с вх.
№ 10731, с което на основание чл.171 от ДОПК информира, че подробно посочените във
възражението вземания са погасени по
давност.
С Разпореждане
изх. № С220003-137-0004257/30.03.2022 г. по ИД № **********/2011 г. с длъжник Б.Г.С., публичният
изпълнител се е произнесъл по подадено от длъжника възражение за изтекла погасителна давност на присъединените в изпълнителното производство
публични вземания . Изложени са мотиви, че погасителната давност по реда на чл.171, ал.2
от ДОПК не е изтекла, като публичният изпълнител е приел, че срокът по чл.171,
ал.2 от ДОПК спира да тече от 24.03.2020 г . /датата на влизане в сила на § 29,
т. 5 от ПЗР на ЗМДВИП/, като неизтеклата до момента на спирането част от
давностния срок продължава да тече от 21.05.2020 г., предвид §13 от ПЗР на ЗИД
на ЗЗ.
Това разпореждане е било обжалвано по реда
на чл. 266 от ДОПК пред директора на ТД на НАП-Варна. С обжалваното пред Административен
съд -Варна решение на директора жалбата
на Б.Г.С. е оставена без уважение на основание чл. 267, ал. 2, т. 5 от ДОПК.
Така постановеното и обжалвано пред АС- Варна
решение е издадено от компетентен орган
съгласно чл. 266, ал. 1, изр. първо от ДОПК и представлява валиден адм. акт.
Същото е обективирано в изискуемата писмена форма и отговаря на изискването за мотивираност.
Означен е издателят му и са отразени направените от него фактически и правни
изводи. Формулиран е ясен диспозитив. Съдържа информация за реда, срока и
органа пред който подлежи на обжалване, поради
което съдът намира формата на адм. акт за
спазена.
Извършената от съда проверка установи, че
при постановяването на актовете на директора на ТД на НАП-Варна и на публичния
изпълнител не са допуснати съществени процесуални нарушения и процедурата е съобразена с приложимите за
случая норми на ДОПК.
Спорът основно е концентриран по приложението на материалния закон и конкретно
по въпроса от кой момент започват да текат сроковете на погасителната давност по чл. 171 от ДОПК - според жалбоподателя те започват да текат от
1.01. на годината следваща годината в която настъпва изискуемост на съответните
вземания, а според ответника от 1.01. на годината следваща година на подаване
на декларациите обр.6.
Погасителната давност е материално-правен
институт, поради което и при липса на изрична правна норма в противна насока,
следва да се приложи тази разпоредба, която е в сила към момента на възникване
на всяко от задълженията. Давността за публичните вземания е разписана в чл. 171 от ДОПК, според ал. 1 на
която, публичните вземания се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен
срок, считано от първи януари на годината следваща тази, през която е следвало да се
плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок.
Давността не се прилага служебно, затова
в производството пред административният орган е подадено възражение от 11.03.2022
г., с което публичният изпълнител е бил
сезиран да се произнесе по давността на
посочените публични вземания . Нормите
регламентиращи спирането и прекъсване на давността са процесуалноправни. Според чл. 172, ал. 2 от ДОПК, давността се прекъсва с издаването
на акта за установяване на публичното вземане или с предприемането на действия
по принудително изпълнение, като съгласно ал. 3 от прекъсването на давността
започва да тече нова давност. Издаденото в случая от публичния изпълнител разпореждане
за присъединяване няма правния ефект на прекъсващо давността действие по
принудително изпълнение, а единствено има ефекта на образуване на изпълнително
дело, за който приложимо е тълкувателно
решение № 7/15.04.2021 г. по
тълкувателно дело № 8/2019 г. на ВАС, съгласно
което образуването на изпълнително дело по
реда на чл. 220, ал.1 от ДОПК и
съобщението по чл. 221 от ДОПК не прекъсват давността. В тази връзка и
доколкото според признанието на ответника направено в подадената от него молба
с.д. 17665/25.11.2022 г. , че по
изпълнителното производство не са предприемани способните да прекъснат
давността принудителни изпълнителни действия, то за присъединилият се взискател не съществува предоставената от нормата на чл.
217, ал.4 от ДОПК правна възможност да се ползва от такива. От
друга страна, горецитираното разпореждане за присъединяване не е било съобщавано
на длъжника, поради което и противно на приетото от административния орган,
разпореждането за присъединяване от 19.01.2018 не предизвиква правния ефект на прекъсване на
давността. Давността не се прекъсва и с факта на подаване от длъжника на декларациите
обр. 6 - съгласно чл. 172, ал.2 от ДОПК,
освен предприемането на действията по принудително изпълнение, давността се
прекъсва с издаването на акта за установяване на публично вземане и тъй като декларацията не подлежи на отмяна по смисъла на чл.172, ал. 2,
изр.2 от ДОПК , тя не може да бъде равнозначна на акта на органа за установяване
на публично вземане и съответно не
поражда същият правен ефект.
Неправилно се приема с обжалваното
решение, че задълженията за старите периоди 2011г., 2013 г., 2014 г., 2015 г. и 2016 г. възниквали с подаването на
декларацията обр. 6 през 2017 г., поради което съгласно правилото по чл. 171 от ДОПК давностния срок за същите започвал да тече от 1.01.2018 г. и не бил
изтекъл към момента на постановяване на решението - в разпоредбите на чл. 171 , ал.1 и ал.2 от ДОПК ясно е записано, че давностния срок
тече от 1.01. на годината следваща годината, през която е следвало да се плати
публичното задължение, т.е. годината през която е настъпила изискуемостта на вземането.
По причина на последното, задълженията възникват от момента на настъпване на тяхната
изискуемост, която е уредена в съответните материални закани - съгласно чл. 7, ал. 1 от КСО и чл.
40, ал. 1, т. 1 б "а" от ЗЗО, осигурителните вноски за ДОО и здравно
осигуряване се внасят от осигурителите до 25 число на месеца следващ месеца
през който е положен трудът, а съгласно разпоредбата на чл.158 от КСО осигурителните
вноски за допълнително задължително пенсионно осигуряване се внасят в сроковете
по чл. 7, т.е. до 25 число на месеца следващ месеца през който е положен трудът.
Съответно, давностните срокове по чл.171, ал.1 и ал.2 от ДОПК започват да текат от 1.01. на годината следващата годината
на възникване на изискуемостта на процесните вземания.
С оглед последното и като се има предвид
гореизложеното , че давностните срокове не са били прекъсвани, то всички вземания
за ДОО, ДЗПО и здравно осигуряване, чиято изискуемост е настъпила съответно през 2012 г. /декларация
от 25.04.2012г./ , 2013 г., 2014 г. и 2015 г. са погасени по давност, тъй като предвиденият в чл. 171, ал. 1 от ДОПК 5 - годишен давностен
срок е изтекъл към датата 11.03.2022 г. , когато от страна на С. е повдигнато
възражение за изтекла погасителна давност - давността е изтекла на 1.01.2018 г. за най-късно
възникналото през 2012 г. вземане за м.12.2011 г. ; на 1.01.2020 г. за най-късно възникналото през 2014 г. вземане за м.12.2013
г. ; на 1.01.2021 г. за най-късно възникналото през 2015 г. вземане за м.
12. 2014 г. ; на 1.01.2022 г. за най-късно възникналото през 2016 г. вземане за м.12.2015 г. , както и за вземанията
за ДОО и за здравно осигуряване, чиято изискуемост е настъпила съответно на 25.10.2016 г. , 25.11.2016 г. и 25.12.2016
год. Доколкото цитираното в разпореждането на публичния изпълнител спиране на
давността по пар. 29, т.1 от З-на за мерките и действията по време на
извънредното положение касае само 10-годишния давностен срок по чл. 171, ал.2
от ДОПК, то такова за 5-годишния давностен срок по чл. 171, ал.1 от ДОПК не е
налице.
Погасените по давност вземания подлежат на отписване, а обратното
постановеното с разпореждане изх.№ С220003-137-0004257/30.03.2022 г. на публичния
изпълнител в частта му отнасяща се до
описаните в диспозитива публични вземания от т. 1
до т. 48 вкл. ; от т. 50 до т. 52 вкл. ; от т. 54 до т. 95 вкл. ; от т. 97 до
т. 104 вкл. , както и решение № 96/28.04.2022
г. на директора на ТД на НАП-Варна в съответната
му част, се явяват издадени в нарушение
на материалния закон, поради което
същите следва да бъдат отменени в тези им части, а делото върнато на публичния изпълнител при ТД на НАП –
Варна с указание, че правилното
приложение на материалния закон предполага отписване на така посочените публични вземания и прекратяване на изпълнителното производство
по отношение на тях.
Вземанията описани в т. 49
и т.53 от разпореждане изх. № С220003-137-0004257/30.03.2022
г. на публичния изпълнител за периода 01.12.2016 г. – 31.12.2016 г. се отнасят
за вноски за държавно обществено осигуряване и здравни осигуровки, които съгласно
чл. 7, ал. 1 от КСО и чл. 40, ал. 1, т.
1 б "а" от ЗЗО са изискуеми от
25 число на месеца, следващ месеца през
който е положен трудът, т.е. от 25.01.2017 год. Съгласно чл. 171, ал.1 от ДОПК, 5-годишния давностен срок за тях започва да тече от 01.01.2018 г., респ. ще изтече на
01.03.2023 г., поради което към момента на подаване на възражението от
жалбоподателя – 11.03.2022 г., погасителната давност не е изтекла.
Точка 96 от диспозитива на разпореждане № С220003-137-0004257/30.03.2022
г. се отнася за задължение за
корпоративен данък, който за данъчен период 2016 г. се внася в срок до 31 март на следващата
година по арг. от чл. 93 ЗКПО /съгласно действащата разпоредба към момента на
възникване на задължението/. От това следва, че изискуемостта на вземането за корпоративен данък възниква на 31.03.2017 г., при което 5-годишният давностен срок предвиден
в чл. 171, ал.1 ДОПК започва да тече от
1.01.2018 г. и ще изтече
на 01.03.2023 год.
По тези съображения, погасителната
давност за тези вземания не е изтекла към релевантната дата 11.03.2022
г. , поради което жалбата срещу разпореждане
изх. № С220003-137-0004257/30.03.2022 г. на публичния изпълнител в частта му, с
която е отказано по ИД № **********/2011 г. отписване на публичните вземания описани в т. 49, т. 53
и т. 96 от диспозитива , правилно е оставена без уважение с решение № 96/28.04.202 г. на директора на ТД на НАП-Варна , съответно
жалбата срещу последното в същата негова част , следва да бъде отхвърлена като
неоснователна.
При този изход на спора, съгласно чл. 161
,ал.1 от ДОПК страните имат право на съдебно-деловодни
разноски съобразно уважената, респ. съобразно отхвърлената част от жалбата.
Оспорващият е направил искане за присъждане на договорено и заплатено
адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лева (видно от списък на л. 59 от
делото). Направено е възражение от страна на процесуалния представител на
ответника за прекомерност на платеното от жалбоподателя адвокатско
възнаграждение, което съгласно чл. 161 ,
ал.2 от ДОПК и съобразно фактическата и правна сложност на делото следва да
бъде уважено, като според уважената част
от жалбата за материален интерес в
размер на 3560,93 лв. се присъди на жалбоподателя минималния съгласно
чл.8, ал.1 във вр. с чл. 7, ал.2, т.2 от Наредба №1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения размер на адвокатско възнаграждение от 656,09 лв. В списъка за разноски на жалбоподателя е
посочено, че са направени такива за плащане на държавна такса в размер на 10 лв., поради което следва да се присъдят и разноски в този размер или общо 666,09 лв. Ответникът е направил искане за присъждане на
юрисконсултско възнаграждение , като съобразно отхвърлената част от жалбата за материален интерес в размер на 177,48 лв. ,
в полза на ЮЛ в чиято структура е
административният орган жалбоподателят дължи разноски съгласно чл.8, ал.1 във вр. с чл.7, ал.1, т.1
от Наредбата в размер на 400 лева. След компенсация, ответникът следва да
заплати на жалбоподателя разноски в
размер на 266,09 лв.
Предвид изложеното, съдът
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯ Решение № 96/28.04.2022 г. на директора
на ТД на НАП- Варна в частта му, с която е оставена без уважение жалбата на Б.Г.С. с вх. № 17438/18.04.2022 г.
срещу Разпореждане изх. № С220003-137-0004257/30.03.2022 г. на публичен изпълнител при ТД на НАП -Варна
в частта му, с която се отказва
прекратяване на ИД № **********/2011 г. поради изтекла давност на публичните вземания посочени в диспозитива от т. 1 до т. 48 вкл. ;
от т. 50 до т. 52 вкл.; от т. 54 до т. 95 вкл.
и от т. 97 до т. 104 вкл. , като отменя
и разпореждането в същата част, по отношение на която ВРЪЩА преписката на публичния изпълнител при Териториална дирекция на Националната агенция
по приходите - Варна за ново разглеждане и произнасяне по същество
съобразно дадените в мотивите на това решение задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона.
ОТХВЪРЛЯ жалбата на Б.Г.С. , срещу Решение № 96/28.04.2022 г. на директора на ТД
на НАП-Варна в частта му, с която е оставена без уважение жалбата на същият
срещу Разпореждане изх. № С220003-137-0004257/30.03.2022 г. на публичен
изпълнител при ТД на НАП - Варна в частта му по т. 49, т.53 и т. 96 от диспозитива на същото.
ОСЪЖДА Националната агенция за приходите да заплати на Б.Г.С., ЕГН **********,
постоянен адрес *** сума в размер на 266.09
лв. за разноски по делото.
Решението на основание чл. 268, ал. 2 от ДОПК е окончателно и не подлежи на обжалване.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ :