Р Е Ш Е Н И Е
Номер 201 13.07.2020г. град Пазарджик
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПАЗАРДЖИШКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, гражданска колегия, първи въззивен граждански състав, на седемнадесети
юни две хиляди и двадесета година в открито заседание, в следния състав:
Председател: Венцислав Маратилов
Членове:
Д. Бозаджиев
Росица Василева
при
участието на секретаря Галина Младенова като
разгледа докладваното от съдията Маратилов въззивно гр.д.№208 по описа за 2019г.
и за да се произнесе, взе в предвид следното:
Производството е по
реда на чл.258 и следващите от Гражданския процесуален кодекс.
С решение на
Пазарджишки районен съд № 846 от 17.06.2019г. постановено по гр.д.№4063/2018г./неточно
е посочен друг номер на делото №1692/ по
описа на същия съд, е ПРИЗНАТ сключения на 30.04.2015 г. договор за паричен заем №
2299442 между „И.А.М.” АД, ЕИК *********, със седалище в гр. С. и адрес на управление –
бул. „Д.Н.” № 28, С.Ц., ет. 2, офис 40-46, от една страна и от друга И.Г.М.,
ЕГН: ********** ***, за недействителен поради
противоречието му на закона – чл.11, ал. 1, т.9, т.10 и т.11 от Закона за потребителския кредит. Със същото
решение е осъден ответника „И.А.М.” АД,
ЕИК *********, със седалище в гр. С. и адрес на управление – бул. „Д.Н.” № 28, С.Ц.,
ет. 2, офис 40-46, да върне на И.Г.М., ЕГН: ********** ***, сумата от 520,95
лв. платена от последния по Договор за
паричен заем № 2299442 /
30.04.2015г., като получена при начална липса на основание,
ведно със законната лихва считано от датата на подаване на исковата молба в
съда-05.10.2018г. до окончателното изплащане. Дружеството е осъдено да заплати и
следващата се държавна такса в размер на 130лв., както и да заплати по сметка
на ПРС сторените по делото разноски за вещо лице в размер на 210лв., а в полза
на адвокат Д.Б. ************, със
съдебен адрес:***, да заплати възнаграждение за процесуално представителство и
защита на ищеца по гр.д.№4063/2018г. по
описа на Районен съд – Пазарджик , в размер на 600 лв.
С
определение №3469 от 22.11.2019г. постановено по същото гр.д.№ 4063/2018г. по
реда на чл.248 от ГПК е оставена без уважение молбата на адв.Антоанета А. в
депозираната въззивна жалба и
конкретизирана, подадена от адв. А. като пълномощник на „И.А.М.“ АД за
изменение на решение №846 от 17.06.2019г. по гр.д.№4063/2018г. по описа на
същия съд в частта за разноските, като определението не е обжалвано в законния
срок.
Решението
се обжалва изцяло с въззивна жалба подадена в срока по чл.259 ал.1 от ГПК от
ответника по иска „И.А.М.“ АД гр. С., чрез
пълномощника си адв.А.А., с доводи за порочност поради допуснати съществени
нарушения на съдопроизводствените правила, незаконосъобразност, постановено в
противоречие с материалния закон и необоснованост. На първо място, се изтъкват пороци на доклада по чл.146 от ГПК,
изразяващи се в неразпределена доказателствена тежест на страните, неотделеност
на обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и задължения,
правната квалификация на иска, насрещните права
и възражения на ответника, неотделени
спорните от безспорните обстоятелства, кои от тях се нуждаят от доказване
и за кои факти не се сочат доказателства, довели до неправилност на решението;
липса на разискване от съда на спорните въпроси, и кои доказателства се
възприемат за правилни и кои не, като съдът се е ограничил единствено до
изследване на въпроса за
недействителността на договора по чл.11 ал.1 т.9, т.10 и т.11 от ЗПК и е
следвало да обсъди всички факти, обстоятелства и събран доказателствен
материал. Поддържа, че съдът неправилно е приел, че договора е недействителен,
като противоречащ на посочените три разпоредби от ЗПК. За неспазената според
съда т.10 от ал.1 на чл.11 от ЗПК, жалбоподателят твърди, че според дадената
дефиниция, общата сума по кредита,
представлява сбор от общия размер на кредита и общите разходи по кредита, като
общите разходи представляват всичките разходи по кредита, посочени в §1 т.1 от
ДР на ЗПК и че в договора тези общи
разходи са посочени-чл.2 т.7 от договора-обща дължима сума,формирана от
главница и договорна възнаградителна лихва, което е прието и от експерта по
назначената счетоводна експертиза, като общата сума съвпада със способа на
дължимите суми, съдържащ се в погасителния
план-в трета колона, както и в следващата четвърта колона-погасителен
план с оскъпяване на кредита без обезпечение, съвпадащо с уговорената неустойка
при неизпълнение на задължение на
заемателя да предостави обезпечение в
срок. Жалбоподателят се позовава на съдебна практика да обоснове извода си, че
при фиксиран лихвен процент /ФЛП/ не е необходимо и задължително да се предоставя информация за
заемателя представляваща разбивка по пера на всяка погасителна вноска,
обратното на което било прието от съда, направил извод, за недействителност на
договора на това основание. Коментирани са клаузите от договора с уговорен
лихвен процент, ненадвишаващ трикратния размер на законната лихва, годишният
процент на разходите /ГПР/ от 33.90% и предвидените в договора допускания при
изрична и ясна информация относно начина на формиране на крайната цена на
отпуснатия заем. За възнаградителната лихва се поддържа, че тя е фиксирана по размер и за изчислението й
не са необходими специални знания и умения за да се изчисли. В тази връзка се
цитира и решение по дело №С-472 /10 на
СЕС за задължението на съда да изследва въпроса дали средния потребител може
въз основа на съобщени му начини за изчисляване на лихвентия процент да прецени
икономическите последици за него от прилагането им при изчисляване на дължимите от него погасителните вноски и че
неизследването на този въпрос е довело до неправилен извод за недействителност
на договора за заем по т.10. Поддържа, че законът не вменява в задължение на
кредитора за посочване размера на възнаградителната лихва и как тя се
разпределя във времето с изплащането на всяка месечна погасителна вноска при
уговорен фиксиран лихвен процент/ФЛП/ и че договорът съдържа достатъчно
информация в тази връзка и е въпрос на елементарни пресмятания. Поддържа, че
съдът не е взел в предвид и практиката
на СЕС-решение от 09.11.2016г. по дело №
С-42/15 относно липсата на необходимост от посочване на точните дати на падежа
на отделните вноски, стига условията на договора за позволяват лесно да ги
установи и липсата на необходимост от уточняване на погасяването на главницата
под формата на погасителен план, както и кога договорът се счита за сключен без
лихви и без разноски. Изводът който прави жалбоподателят е, че в договора са налични всички компоненти за
изчисляване на конкретните стойности на възнаградителната лихва и
разпределението й във времето както в договора, така и в погасителния план и
без необходимост от предоставяне на отделна информация за последователността и
разпределението на вноските между различните суми при фиксиран лихвен размер и
при равни месечни вноски, тоест, според жалбоподателя липсва законово изискване
за посочване в твърд размер на възнаградителната лихва и конкретното й
разпределение във времето. Коментира се изслушаната по делото счетоводна
експертиза за липса на начислявани други разходи по кредита освен договорната
лихва и че установените от експерта дължими суми съвпадат с тези по
погасителния план.Оспорва се извода на съда, че
в погасителния план фигурира сума различна от отразената в договора,
доколкото месечните погасителни вноски са формирани само от главница и
възнаградителна лихва, и че няма основание към момента на сключване на договора
да се приеме, че кредиторът има задължение да предостави информация на
заемателя при неизпълнение на договорно задължение, какъв би бил размерът на
дължимата сума по договора и че в погасителния план дължимите суми за неустойка са включени под условие, че ще
настъпи основание за тяхната изискуемост. Счита, че договорът отговаря на
изискванията и на т.11 от ал.1 на чл.11 от ЗПК. Твърди се, че уговорките в
Стандартния европейски формуляр, че в случай че заемателя не предостави
обезпечението, посочено в част ІІ, т.8 в срок от три дни от подписването на
договора за паричен заем, дължи неустойка в размер на 436.08лв, която се
разсрочва и заплаща заедно с погасителните вноски на равни части, са известни
на заемополучателя преди подписването на договора, запознал се е с тях и ги е
приел. Цитира се уговорката за заплащане на неустойка от заемополучателя при
непредставяне на обезпечението, както и начина на плащането й и оскъпяването на
кредита при непредставянето му. Оспорва се довода на съда за нищожност на
договора по т.9, тъй като от посочената в него обща сума на кредита не може
да се установи ГПР и на уговорените
лихви по договорното правоотношение поради непосочени условия за прилагане
на договорения лихвен процент/ДЛП/ и
размера на възнаградителната лихва и как тя се разпределя във времето.
Поддържа, че в договора са уговорени как
се формира размерът на лихвените проценти и как се разпределя лихвата във
времето на действие на процесния договор. Коментира се, че ГПР е от 33.90%, че
в него се включва уговорената договорна лихва от 30%, че останалите разходи по
кредита извън възнаградителната лихва са от 3.90%, като в същност е прилагано
по-благоприятно положение за заемателя.
Счита, че няма вменено от законодателя задължение на кредитора в договора да се посочва по пера каква част
от общата сума по него е предназначена за погасяване на главницата, каква за
лихви и каква за останалите разходи. Счита, че не е налице разпоредбата на т.11
по повод липсата на погасителен план или ако в същия липсва размер на
погасителната вноска/ПВ/, както и разбивка на всяка ПВ, то е въведено изискване за посочване размера на
вноската, а не каква част от нея е лихва; че законът не вменява в задължение за
посочване размера на възнаградителната лихва и касае разпределяне във времето с
изплащане на всяка месечна погасителна вноска, когато се касае за фиксиран
лихвен процент /ФЛП/. Оспорва се извода на съда за това, че договорът
противоречи на добрите нрави. Изхождайки от цялостното съдържание на договора
за кредит, уговорения ФЛП, и начина на
извършване на изчисленията за неговото формиране, жалбоподателят поддържа,
че клаузите на договора за заем не противоречат
на добрите нрави. Коментирана е практика на ВКС на РБ според която уговорената лихва за забава, надвишаваща
трикратния размер на законната лихва представлява противоречие на добрите
нрави, а не уговорената между страните
възнаградителна лихва; че в случая възнаградителната лихва е договорена в
трикратния размер на законната лихва предвид свободата на договаряне и
автономия на волята на субектите. По
отношение исканото от заемодателя обезпечение, се поддържа, че целта е да се диверсифицира риска от изпълнение на
задължението за погасяване в срок на задълженията по договора и че при
изпълнението му от страна на заемателя рискът от непогасяване на задълженията
по договора е по-висок, като липсата на представена банкова гаранция или
поръчителство водят до висока степен на риск от непогасяване на задълженията по
договора за заем, което представлявало
обезпечителния и санкционен характер на уговорената неустойка и не може
да се приеме, че същата неустойка излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции.
Оспорва се мотивът на съда, че тази неустойка в същност е начислена за
покриване на разходите, възникнали по изпълнение на задълженията на страните по
договора, които следва да са покрити от ГПР, като в тази връзка се препраща към
разпоредбата на чл.19 ал.3 т.1 от ЗПК за невключването в ГПР на разходите,
които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора,
поради което не можело да се приеме, че е налице кумулиране на ГПР с
неустойката, а и в самото понятие ГПР не се включвала неустойката, която
предпоставя наличието на друго валидно задължение, изпълнението на което
обезпечава. Коментирана е разпоредбата на чл.19 ал.4 от ЗПК, която нямала нищо
общо с неустойката, същата имала в предвид разходите по кредита при точно изпълнение на задълженията от страните
по заемното правоотношение. Коментирано е значението на СЕФ, в който фигурират
съществените условия по кредита, включително
и изискването за предоставяне на обезпечение и последиците от непредставяне на такова в това число
неустойка и размера й, като се отчита и възможността заемателят да не сключва договора, ако не
може да представи в срок исканото обезпечение. Оспорва се твърдението на ищеца,
че клаузата за неустойка противоречи на материалния закон-чл.71 от ЗЗД,
доколкото по своята същност неустойката обезпечавала неизпълнението на
задължението и служи като обезпечение за
вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, докато чл.71 от ЗЗД само уреждал възможността срочното задължение да се иска и преди срока, ако
длъжникът е станал неплатежоспособен. Коментира се, че разпоредбата на чл.71 от ЗЗД е диспозитивна, няма характер на императивна правна норма и нейното нарушаване
не води до нищожност на договора поради
противоречието й със закона. Поддържа, че клаузата за неустойка не противоречи
на чл.33 от ЗПК, доколкото законовата разпоредба има в предвид забава в
плащанията на месечните погасителни вноски по договорното правоотношение, а не
неизпълнение на някое друго договорно задължение на заемателя и възникване на
задължението за плащане на неустойка, като двете клаузи нямали нищо общо. Макар
и императивна разпоредбата на чл.33 от ЗПК визирала непогасяването на главницата по едно
заемно правоотношение и засяга наличието на забава във връщането на главницата,
докато задължението за неустойка по договора касаело друго задължение, а именно
предоставянето на обезпечение по
договора за заем поради което неустойката
не можело да се свързва с разпоредбата на задължение за връщане на
главницата. Коментирани са и присъдените с решението разноски, по които има
произнасяне на първоинстанционния съд с определение по чл.248 от ГПК, което не
е обжалвано. Дружеството въззивен жалбоподател моли да се отмени обжалваното
решение и се отхвърлят по същество заявените срещу дружеството искови
претенции. Претендират се разноски за двете инстанции.
В срока
по чл.263 ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от насрещната по
спора страна И.Г.М. *** чрез пълномощника си адв.Б. *** в който се излагат
доводи за правилност и законосъобразност на обжалваното решение.
Коментирани са подробно основанията за
недействителност и за нищожност на сключения между страните договор за заем, а
именно липсата на информация за прилагане на договорения лихвен процент,
условията за прилагането му, начина на изчисляване на ГПР и начина на формиране на общо дължимата сума,
оскъпяването на кредита, определяне на действителния размер на ГПР и как се формира, какво представлява и
как е формирана разликата между ГПР от 33.90% и възнаградителната лихва от 30%
и кои разходи по кредита покрива, като в
същност твърди, че оскъпяването на кредита е от 52.54% като се включи
неустойката по чл.4 ал.2 от договора, с което е нарушено изискването на чл.19
ал.5 и ал.6 от ЗПК.Подробни доводи са изложени по отношение на липсата на
погасителен план към договора, липсата на разбивка в плана и неясно уговорен лихвен процент, неяснота какъв е размера на
възнаградителната лихва.Оспорва се позоваването на жалбоподателя на решение №С-42/2015г. на СЕС, доколкото в него
се взимало отношение само по отношение на главницата, но не и по отношение на
възнаградителната лихва и се препраща към т.30 от същото решение за свободата
на всяка държава да въведе собствена вътрешноправна уредба. Счита, че
неправилно се тълкува от жалбоподателя и чл.11 ал.1 т.11 от ЗПК относно
изискването за разбивка в погасителния план, което било относимо към всички видове
лихвени проценти. Счита, че предявеният иск е основателен и моли да бъде
потвърдено обжалваното решение.
Няма
направени доказателствени искания от страните в производството пред въззивната
инстанция по реда на чл.266 от ГПК.
Пазарджишкият
окръжен съд провери валидността и допустимостта на обжалваното решение, а по неговата правилност събрази изложеното
във въззивната жалба и отговора и при условията на чл.269 от ГПК прие за
установено следното:
Предявени
са обективно съединени искове с правно
основание в чл.124 ал.1 от ГПК във връзка с чл.26 от ЗЗД /закона за задълженията и договорите/,
по чл.22 във връзка с чл.11 ал.1 и ал.2
от Закона за потребителския кредит/ЗПК/, по чл.55 във връзка с чл.86 от ЗЗД.
В
исковата си молба против „И.А.М.“ АД, ЕИК-*********, със седалище и адрес на
управление в гр.С., бул. “Д.Н.“ №28, „С.Ц.“,ет.2, офис 40-46, представлявано от
изпълнителния директор С.К., се твърди, че между страните е бил сключен договор
за паричен заем №2299442, който е недействителен на няколко основания. На първо
място сочи, че съгласно чл.11 ал.2 от ЗПК, общите условия са неразделна част от договора за потребителски кредит /ОУ
на ДПК/ и всяка страница от тях се
подписва от кредитополучателя, като в случая ищецът не е подписал общите
условия и неподписването представлява недействителност на правоотношението по
чл.22 от ЗПК. На второ място, ДПК бил недействителен поради липса на посочване
на общата сума,дължима от потребителя съгласно чл.11 ал.1 т.10 от ЗЗП, която се
определя от разпоредбата на §1 т.2 от ДР на ЗПК, като сбор от общия размер на кредита/отпуснатата
в заем сума/ и общите разходи по кредита, визирани в §1 т.1 от същитие ДР и по
същество представлявали годишния процент
на разходите/ГПР/ по чл.19 ал.1 от ЗПК. Твърди се, че ГПР включва
възнаградителната лихва и всички други разходи /такси,комисионни и
други/,свързани с кредита. Твърди се още, че в чл.2 от ДПК не се съдържали
конкретните параметри на общата дължима сума и не е ясно какъв е размерът в
лева на възнаградителната лихва и на ГПР и че такава информация не можело да се
черпи и от погасителния план, който единствено в колона 3 от таблицата посочвал
размера на вноската. Поддържа, че липсата на тази яснота води до извод, че в
договора нямало разписани ясни правила, които да сочат как се определя общата
сума, дължима от потребителя и от какви пера е съставена, поради което и на
това основание договорът бил недействителен, съгласно чл.22 от ЗПК. Твърди се, че
договорът бил недействителен и на
основание чл.11 във връзка с чл.11 ал.1 т.9 от ЗПК поради непосочване в него на
условията за прилагане на договорения лихвен процент, нито размера на
възнаградителната лихва и как тя се разпределя във времето с изплащането на
всяка една от месечните вноски, посочени
и в погасителния план.На следващо място се поддържа, че в нарушение на чл.11
ал.1 т.11 от ГПК нямало приложен към
договора погасителен план и че ако такъв се приложи от кредитора, той не
отговаря на изискванията на посочената норма-липсва размер на погасителната
вноска, както и разбивка на всяка погасителна вноска от какви компоненти е
съставена-главница, лихва, ГПР, неустойка и други, и че липсата на такава
информация съгласно чл.22 от ЗПК води до недействителност на договора. Ищецът
се позовава на разпоредбата на чл.23 от ЗПК като поддържа, че недействителността
на договора означава връщане от потребителя само на получената в заем сума, без лихва и други
разходи по кредита, като условно сочи сумата от 300лв, платена по договора и че
точния размер ще иска да се установи с експертиза. Твърди се още, че
договорната възнаградителна лихва /ДВЛ/ е нищожна поради противоречието й с
добрите нрави като надвишавата трикратния размер на законната лихва при
необезпечени кредити, а при обезпечени-двукратния размер. При условията на
евентуалност ищецът предявява иск за обявяване на клаузата за възнаградителна
лихва за нищожна поради противоречие с
добрите нрави, ведно с осъдителен иск за недължимо платено по нея в размер на
50лв.Твърди се още, че в договора е уговорена неустойка, ако в тридневен срок
от подписването му, кредитополучателят не представи поне едно обезпечение
измежду банкова гаранция и поръчителство и те тази неустойка е нищожна тъй като
е уговорена в нарушение на добрите нрави и е прекомерна. Твърди се, че нейната
нищожност се извлича от обстоятелствата, че на първо място двете обезпечения
следва да се предоставят в тридневен срок от сключването на договора, което е
практически неизпълнимо условие предвид многобройната документация, която следва
да се представи; че неустойката е прекомерна тъй като в договора няма
предвидени никакви правила по които да се определи, кои са тези вреди, които
дружеството ще претърпи от непредставяне на обезпечението и които ще се компенсират с неустойката и доколкото
всички преки или косвени разходи, възникнали от изпълнението на задълженията на
страните по договора са покрити от ГПР-чл.19 ал.1 и §1, т.1 от ДР на ЗПК.Твърди
се, че в същност неустойката е начислена за покриване именно на тези
разходи.Затова ищецът счита, че клаузата за неустойка е недействителна, но и на
допълнително основание по чл.21 ал.1 от ЗПК тъй като с нея се създават
задължения, които по своето естество се покриват от ГПР и по този начин се
надвишава изискването на чл.19 ал.4 от ЗПК-ГПР не може да бъде по-висок от пет
пъти размера на законната лихва.Твърди се, че клаузата за неустойка противоречи и на материалния закон-чл.71 от ЗЗД, предвиждащ, че при непредставяне
от длъжника по двустранен договор на
исканите от кредитора обезпечения, последният може да иска изпълнение на всички
задължения по договора предсрочно, като в случая с неустойката се искало нещо друго-натоварване на кредитополучателя
с допълнителни финансови разходи, което противоречи на материалния закон. Поддържа
се още, че клаузата за неустойка
противоречала и на императивната
разпоредба на чл.33 от ЗПК, предвиждащ, че при забава, кредитърът има право само на лихвата върху неплатената в
срок сума само за времето на забавата и че това представлява единствената
санкция предвидена в ЗПК при неизпълнение на договорните задължения и че в
случая неустойката заобикаля тази разпоредба и е нищожна на основание чл.21
ал.1 от ЗПК. При условията на евентуалност ищецът предявява иск да обявяване на
клаузата за неустойка за нищожна поради противоречие с добрите нрави и поради
противоречие с материалния закон, ведно с осъдителен иск за недължимо платеното
по нея в размер на 200лв. Формулиран
е следния петитум в исковата молба:-точка 1. Да се признае за установено
в отношенията между страните, че договор за паричен заем с №2299442 е недействителен
поради липса на подписани общи условия,поради липса посочена обща сума, дължима
от потребителя и начина на формирането й, поради липса на посочен размер на
възнаградителната лихва и нейния размер, поради липса на погасителен план, респективно
посочване в погасителния план на последователността на разпределение на
вноските по договора измежду различните
суми-главница, възнаградителна лихва и ГПР; т.2. Да се осъди ответното
дружество да заплати на ищеца сумата от 300лв, получена без основание по
недействителен договор за паричен заем №2299442, ведно със законната лихва
върху тази сума от датата на предявяване на исковата молба в съда до
оконочателното изплащане, като първите два иска се предявяват при условията на
кумулативност; т.3.Да се признае за установено в отношенията между
страните, че неустойката по договора за паричен заем №2299442 е нищожна поради
противоречието й с добрите нрави и поради противоречието й с материалния закон,
като искът е предявен при условията на евентуалност, ако бъдат отхвърлени исковете
по т.1 и по т.2.; 3.1. Да се осъди ответното дружество да заплати
на ищеца сумата от 200лв представляваща недължимо платена сума по клауза
неустойка в договор за паричен заем №2299442, ведно със законната лихва от
предявяването на исковата молба /ИМ/ до окончателното й изплащане, като искът
се предявява при условията на евентуалност с исковете по т.1 и по т.2
и кумулативно с иска по т.3 от петитума; т.4. Да се признае за
установено в отношенията между страните, че клаузата възнаградителна лихва в договор
за паричен заем №2299442 е нищожна поради противоречието й с добрите нрави, като искът се предявява при
условията на евентуалност при отхвърляне на исковете по т.1 и по т.2, като искът се предявява
кумулативно с исковете по т.3 и т.3.1; т.4.1. Да се осъди
ответното дружество да заплати на ищеца сумата от 50лв, представляваща
недължимо платена сума по клауза за възнаградителна лихва в договор за паричен
заем №2299442, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на подаване
на ИМ до окончателното изплащане, като този иск се предявява при условията на
евентуалност на исковете по т.1 и т.2 и кумулативно с иска по т.3,
т.3.1 и т.4. По повод оставяне на
исковата молба без движение за допълване на обстоятелствата, съгласно съдебно определение
№3259 от 03.12.2018г., с молба вх.№28588 от 27.12.2018г. ищецът И.М. е уточнил,
че процесният договор е сключен на
30.04.2015г., по силата на който е получил
от кредитора заем в размер на 1000лв, като съгласно чл.2 от договора
общия размер на плащанията бил от 1089.30лв, при договорен ГПР от 33.90%, а
възнаградителната лихва фиксирана на 30% и при липса на вписан в договора
размер на възнаградителната лихва в лева. Посочено е още, че съгласно чл.4 от
договора, в тридневен срок от сключването му М. е следвало да представи едно от
следните обезпечения-две физически лица-поръчители или банкова гаранция с
бенефициер-ответника “И.А.М.“ АД, като ако не бъде представена гаранция, по
силата на договорната разпоредба ищецът дължал неустойка в размер на 438.08лв. /чл.4
ал.2/. Твърди се, че съгласно чл.2 от договора
общо дължимата сума по договора от 1089.30лв следвало да бъде върната с
изплащането на 6 /шест/ месечни вноски, всяка в размер от 181.55лв за периода
от 02.06.2015г. до 30.10.2015г., като към размера на всяка вноска се добавяла и
част от неустойката, в размер на 72.68лв /чл.4 ал.2/. С молбата ищецът оттегля
претенциите си по т.4 и по т.4.1 от петитума на ИМ /-нищожност на клаузата на
възнаградителната лихва по договора поради противоречието й с добрите нрави и осъдителния иск за недължимо
платена сума по клауза за
възнаградителна лихва по договора в размер на 50лв , като в първото по делото
заседание тези две претенции са оставени
без разглеждане и производство по делото е частично прекратено по отношение на
същите. Същевременно по реда на чл.214 ал.1 от ГПК по искане на ищеца е
допуснато от съда увеличение по размер на претенциите по т.2 от петитума-осъдителен иск за
сума получено без основание по недействителен договор за паричен заем №2299442 от 300лв на 520.95лв и по т.3.1. за
недължимо платена сума по клауза неустойка по договора от 200лв на 436.08лв.
В срока
по чл.131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответното дружество, вх.№26687 от
29.11.2018г. на подадената от ищеца искова молба, в който на първо място
се признава, че между страните е сключен на 30.04.2015г. договор за паричен
заем №2299442 по силата на който ищецът И.М.
е получил заемна сума в размер на 1000лв, като общия размер на сумата, подлежаща на връщане била от
1089.30лв, връщана на 6 /шест/ равни месечни вноски съгласно приложен
погасителен план и всяка в размер на 181.55лв. Счита дружеството, че исковете
на ищеца са неоснователни. По отношение
на възражението по чл.11 ал.2 от ЗПК се поддържа, че дружеството не работи с ОУ
на отделен хартиен носител за да се нуждаят от подписване от страните по
договора и че в случая всички условия по договора за паричен заем са поместени в същия; По възражението по чл.11
ал.1 т.10 от ЗПК се поддържа, че ФГЛП /фиксирания годишен лихвен процент/ по
заема е от 30%, а размерът на ГПР е 33.90% изрично посочени в договора с уточнението, че при изчисляване на ГПР са
взети следните допускания-валиден договор за целия срок при точно и в срок изпълнение
на задълженията от всяка от страните, при което няма да има начисляване на
разходи за събиране, лихви за забава и неустойки за неизпълнение; че размерът
на ГПР е съобразен с императивните разпоредби на ЗПК и е изчислен на база
формулата, посочена в приложение №1 към ДПК при взети общи положения и
допълнителни допускания и че ГПР не може да бъде твърда сума защото е
коефициент, изразен в проценти, като общата дължима сума или общия размер на всички
плащания, дължими от потребителя са от 1089.30лв към момента на сключване на
договора, формиран от главницата /общия
размер на кредита-§1, т.3 от ДР на ЗПК/ и договорната лихва, изчислена при прилаган ГФЛП от 30% /чл.2 т.6 от договора/. Твърди
се, че дружеството няма задължение да посочва в договора за паричен заем
№2299442 общия размер на плащанията и общата дължима сума от заемателя с включена
каквато и да било неустойка, тъй като към момента на сключването му за кредитора
не е ясно дали заемателят ще изпълни или не задълженията си, за да му бъде
начислена неустойка за плащане или няма и че последната се начислява в един
последващ момент при неизпълнение. Твърди
се, че в договора е посочен размера на неустойката -436.08лв и как тя се
разпределя като разсрочено плащане по месеци при настъпване на нейната дължимост
от заемателя, всяка от по 72.68лв, включена в месечната погасителна вноска. По
отношение недействителността по чл.11 ал.1 т.9 от ЗПК се коментира, че посочването на условия за прилагане на договорения лихвен процент се отнася за
случаите, в които има специфични такива-при различни лихвени проценти, докато в
случая лихвеният процент е фиксиран за
целия срок на договора, непроменлив и
годишен, като е посочена и главницата върху която се начислява и че допълнителна
информация не е необходима.Твърди се, че според ЗПК кредиторът няма задължение
да включва в договора изрична информация за
относно размера на
възнаградителната лихва в лева и такова изискване-посочване на левовия
израз на възнаградителната лихва, не е санкционирано с недействителност по
чл.22 от ЗПК и че единственото задължение за кредитора е да посочи годишния
лихвен процент, вписан в чл.2 т.6 от договора. По отношение на т.11 от ал.1 от
чл.11 от ДПК се сочи, че разпоредбата
има в предвид разпределението на вноските между различните неизплатени суми,
дължими при различни лихвени проценти, докато според клаузите на договора и
уговорен фиксиран лихвен процент за целия срок на договора,тоест няма промени в
лихвения процент и това изискване на закона е неприложимо. По отношение размера
на възнаградителната лихва се излага и довод, че тя е изчислима чрез
елементарни аритметични сметки и без наличие на специални знания.По отношение твърдението за нищожност на клаузата за
възнаградителна лихва поради нарушаване
на добрите нрави се поддържа, че фиксираният годишен процент по договора е от 30%, равен на трикратния
размер на законната лихва; че възнаградителната лихва представлява цената на
предоставяната от кредитора услуга поради това той е свободен да определя какъв да е нейния
размер, предвид свободата на договаряне на основния икономически принцип на
търсенето и предлагането. Посочва, че единственото ограничение предвидено в
закона е това на размера на ГПР по чл.19 ал.4 от ЗПК и че в случая той не е
надвишен-33.90% и при изчисляването му е взето в предвид и размера на
възнаградителната лихва като лихвен процент. Поддържа, че разходите по кредита
са в законоустановените граници и не е
налице отделно ограничение по отношение на възнаградителната лихва.Счита, че в
тежест на ищеца е да докаже нарушаването на добрите нрави като принципи на справедливостта,
на добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и на предотвратяването на
несправедливо облагодетелстване и да посочи в какво точно се изразява противоречието с добрите нрави и да
наведе твърдения и доказателства за нарушаването на определен морален принцип. Допълва,
че договорената лихва по чл.2 т.6 от договора, представлява цената, която
потребителят заплаща на кредитора за това, че ползва неговите парични средства,
което прави лихвата възнаградителна и тя не може да се приеме за прекомерна, водеща
до противоправно облагодетелстване и противоречаща на добрите нрави и че следва
да бъде зачетена волята на страните и съгласно чл.10 ал.2 от ЗЗД. За договорната
лихва ответникът поддържа още, че тя е
цената за ползване на парични средства за определен период от време и се
формира от няколко фактора-разходи на търговеца за предоставяне на услугата
заем, конкуренция на пазара, ниво на обслужване,риск от изпълнение от страна на
заемополучателя и че цената на една услуга или стока може да бъде висока или
ниска само при отчитане на пазарните реалности и че добрите нрави като морални
норми за справедливост защитават всеки признат от закона интерес и те регулират
цени на стоки и услуги и че такова нарушение би имало при заблуждение относно цената на определна стока
и услуги, но не и в случаите когато цената е ясно посочена, че когато една
услуга не е задължителна за ползване и потребителят сам при свободно формирана
воля решава да иска да я ползва или при посочената цена като в този случай няма
противоречие с добрите нрави. Оспорва се
поставянето на общо максимално ограничение на договорната лихва до трикратния
размер на законната лихва за всички видове заеми без да се държи сметка на тяхната
специфика, пазарът и разходите за отпускането им и определя като неадекватно
ограничаването им.В контекста на изразената позиция се поддържа, че в случая
кредиторът не е банка, че за задълженията на кредитополучателя не са дадени обезпечения, а повишеният риск
оскъпява финансовия ресурс. Коментира се съдебна практика по чл.240 от ЗЗД и по ЗПК и за разликите в уреждането на отношенията по заемно правоотношение и по
ДПК, като се поддържа, че законната лихва се определя като нарушаваща добрите
нрави когато е над трикратния размер в
хипотези на отпуснат паричен заем не по занятие, а инцидентно, по изключение. Като
недопустимо се квалифицира прилагането на съдебна практика по заемно правоотношение
към отношения по ДПК и че се касае за специфика на пазара и че ответното
дружество, регистрирано като финансова
институция е придобило правото да сключва договори за заем с потребители по
занятие и не следва спрямо него да се прилагат правни субекти, отпуснали заем
инцидентно и по изключение и извън предмета на основната си търговска дейност и
че съдебната практика се отнася до уговорен размер на лихва за забава над
посочения в закона, а не до възнаградителна лихва. Излага се и довод, че
процесния договор е сключен през 2015г., като ищецът се позовавал на въпроси за
нищожност на неговите клаузи три години след като е сключен договора за паричен
заем. От тази гледна точка се поддържа, че ищецът няма интерес да се позовава
на нищожност след изтичането на такъв период от време след сключването и
претенцията е недопустима, касае се за недобросъвестност и опит за злоупотреби
с цел избягване на плащания на задължения и неоснователно обогатяване. Като
неверни се квалифицират твърденията за нищожност на уговорената възнаградителна
лихва в размер на 30% и че ако има надвишение на трикратния размер на законната
лихва за забава, то надвишението е минимално и в пренебрежим размер, както и че ако е налице нарушаване на добрите нрави,
то не следва да се обявява за нищожна за целия уговорен размер, а само тази
негова част надвишаваща допустимия съгласно добрите нрави.Пояснява, че
законната лихва има за цел да регулира лихвата при забава за изпълнение на едно
задължение. И че тя не е цена на услугата, а санкция за неизпълнение. По
отношение на твърдяната от ищеца нищожност на клаузата по чл.4 ал.2 от договора, се
поддържа, че такава не е налице,като се заявява ,че ищецът се е съгласил и задължил в срок от 3дни от
подписването на договора да предостави едно от двете обезпечения, описани в
него, като счита, че това изискване по договора не представлява противоречие с
добрите нрави и не нарушава материалния закон.Уговорката се обосновава на тезата,
че за кредитора не съществува забрана да се изисква заемите, които се
предоставят да бъдат обезпечени, като на заемателя е дадено право на избор кой вид обезпечение да избере.
Твърди, че ищецът не е посочил конкретен морален принцип, който е бил накърнен
за да се поддържа довод за нарушаване на добрите нрави.Като следващ аргумент се
изтъква, че законът не поставя изискване при уговаряне на неустойка да се
посочва кои вреди ще бъдат компенсирани с нея за да отпадне необходимостта вредите на бъдат доказвани от
изправната страна. Счита още, че неизпълнението на задължението да предостави
обезпечение от длъжника поставяло кредитора в риск от неизпълнение от длъжника,
който иначе би бил покрит от обезпечението. Изтъква се аргумент, че ищецът
е получил и усвоил отпуснатия му кредит
без предварително да е дал някаква гаранция за връщането му и че в същност
търговецът счита, че е поел значителен риск, че при неизпълнение от страна на
заемателя, той няма да може да събере дължимото му вземане.По отношение на
довода за прекомерност на неустойката в исковата молба, търговецът поддържа, че
тя е предвидена, за да дисциплинира длъжника при изпълнение на задълженията си
по договора и че търговецът не би сключил договора и не би предоставил заем при
липса на уговорките за предоставяне на обезпечение и неустойка за изпълнение. Счита
ответникът, че поемайки по-голям риск, кредиторът има правото да поставя
изисквания за обезпечаването му по своя
преценка и в случай, че потребителят не ги приема има право да не се подписва
под тях.Посочва, че потребителят е получил предварително информация за клаузите
на договора в стандартния европейски формуляр, връчен му предварително, разполагал
е с достатъчно време да ги обмисли и да прецени, че условията го устройват и че
последният е избрал да ползва продукт от ответното дружество.Исканото
обезпечение се аргументира от търговеца с това, че отпускането на кредити
представлява неговия основен предмет на дейност и източник на приходи. Излагат
се факти и обстоятелства относно кредитното досие на ищеца и че той е страна по
друг договор с друг търговец и че ищецът
е познавал предварително изключително добре условия на „И.А.М.“ АД за
предоставяне на заеми и че ищецът злоупотребява с предоставените по закон
права. Неправилно ищецът сочел, че
неустойката е начислена за покриване на преки или косвени разходи, възникнали
от изпълнението на задълженията на страните и че неустойката била предвидена в
случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на поръчители или
банкова гаранция и затова била изключена от ГПР и не е налице надвишаване на
максималния размер по чл.19 ал.4 от ЗПК. Допълва се, че доколкото ГПР се
изчислява към момента на сключването на
договора при неяснота относно изпълнението или неизпълението на договора от
заемателя и по тази причина нямало как да бъде включена неустойката в ГПР и
този показател не би бил верен по отношение на заемателите предоставили
обезпечение.По отношение на разпоредбата на чл.71 от ЗЗД счита, че последната
не задължава кредитора да избере
предложения в разпоредбата подход нито пък да предвижда допълнителни защити от
неизпълнението на длъжника. Счита, че нито клаузата за обезпечение е
недействителна нито размерът й надхвърля вредите, търпяни от дружеството от
неизпълнението защото от една страна
размерът на неустойката е
предварително конкретно уговорен и фиксиран, от друга, че няма принуда
спрямо ищеца от страна на ответника да сключи договора за заем и условията
не са му наложени и от трета страна той е взел самостоятелно решение да го
сключи и да го изпълни, а от четвърта, че дружеството не е монополист на пазара
на бързи кредити. На пето място, поддържа,че при необезпечен заем дружеството ще
бъде принудено да разходи множество различни ресурси, за да управлява
правилно и надеждно необезпечения заем с изключително висок риск на
дружеството. Поддържа се принципно, че допълнителнителните, извънредни и необичайни
за дружеството ресурси, които разходва за да управлява и да събира необезпечен
заем не са пренебрежимо малки и затова неустойката от 436.08лв при заем от
1000лв не е прекомерна и е разумна уговорка между страните. Принципно се сочи, че на необезпечения заем е провеждан мониторинг
с нарочни служители на дружеството, с анализ на нарастването на риска с всеки
изминал ден, поставяне под наблюдение статуса на кредита, поведение на заемателя
и други, ангажиране на процесните служители с посочените дейности спрямо
спецификата на кредита и полагани извънредни усилия с различен интензитет, като
изразходваните ресурси нараствали. Ответникът обяснява необходимостта от
посочения размер на неустойката с цялостната организация на работата на
кредитора,работна заплата, офиси, разходи за канцеларии и други, като се
акцентира на размера на високорисковия според дружеството кредит както и на неговото
обезпечение и че като финансова институция дружеството работи със собствени
средства, а не като банките, които работят с публични средства, предвид на
което собствените средства следвало да бъдат обезпечавани от страна на
заемателите при отпускането на заема. Като правопропорционална зависимост се
определя от дружеството фактора по-висока необезпечена заемна сума и за
по-дълъг период отпусната от една страна и
по-интензивните усилия, полагани от кредитора да менажира кредита и
евентуално да го събере, без да прави съдебни разноски, освен останалите от
друга страна.Счита, че адекватността на размера или търпимостта на неустойката
следва да се съизмерва освен с функциите й, които изпълнява и че обслужва предварително известни и калкулирани вреди, а от друга, че обезпечава, обезщетява и
санкционира поради договорно неизпълнение на задължение и претърпени вреди,
поради което навежда извода, че неустойката не излиза от присъщите й функции, обратното на което се твърдяло от
ищеца и че санкциониращият ефект на неустойката не влизал в противоречие с нейната наказателна функция, а
напротив-представлявала нейно проявление, както и че неустойката за различни
периоди на изплащане на заема следва да е различна, поради различните вреди,
които понася кредитора, при необезпечен кредит. Коментира се съдебна практика
според която неустойка в размер над 20% от главницата с период на връщане от 1
месец не е необосновано висока, както и че неустойка в размер на 70% от
главницата при 6/шест/месечен период на връщане също не представлява
неравноправна клауза. От тази гледна точка се сочи, че конкретният заем е напълно необезпечен и че
според съдебната практика неустойката била прекомерна, при размер на 160% от
главницата. На последно място, ответникът счита, че неправилно е тълкувана от ищеца разпоредбата
на чл.33 от ЗПК за дължимостта на обезщетението за забава до размера на
законната лихва, като се прави разграничение, че в случая не се касае за
неизпълнение на задължение за заплащане на погасителни вноски, а за
неизпълнение на заемателя да предостави обезпечение на отпускания му кредит по
чл.4 ал.1 от договора.Предвид изложеното ответникът поддържа, неоснователност
на заявените искове и на посочените в тях основания и моли да бъдат отхвърлени
като неоснователни и се присъдят на дружеството направените по делото разноски.
Пазарджишкият
окръжен съд за да се произнесе взе в предвид следното:
Установява
се от доказателствата по делото, че между
ищеца И.Г.М. *** като заемател и ответника „И.А.М.“АД, ЕИК *********,
със седалище в гр.С., като заемодател, на 30.04.2015г. е сключен писмен договор
за паричен заем №2299442, на
основание предоставен предварително на
физическото лице Стандартен европейски формуляр и посочващ индивидуалните
условия на по бъдещия паричен заем,
представляващ потребителски заем по
продукт „Eazy Staff“, по силата на който заемодателят предава в собственост на
заемателя сумата от 1000лв, която последният се задължава да върне на
заемодателя ,при размер на месечна погасителна вноска в лева от 181.55лв, със
срок на заема от 6месеца и при 6 вноски, като са посочени шестте месечни дати
за плащане на всяка от погасителните вноски-първа на 02.06.2015г. и последна на
30.10.2015г..Заемът е договорен при годишен
лихвен процент от 30%;
лихвен процент на ден при отказ от
договора-0.08%; при общ размер на всички плащания от 1089.30лв и с годишен
лихвен процент на разходите /ГПР/ на заема от 33.90%, изчислен при следните
допускания-валиден договор за посочения срок, точно и в срок изпълнение на
задълженията на страните по договора без начисляване на разходи за събиране,
лихви за забава и неустойки за неизпълнение, при незабавно усвояване на кредита
след сключването на договора.В чл.4 ал.1 от договора е предвидено задължение на
заемателя М. в срок от три дни, от сключването на договора да предостави на
заемодателя едно от следните обезпечения:1.Две
физически лица-поръчители, всяко от които
да отговаря на следните изисквания-да представи служебна бележка от
работодател за размер на трудово възнаграждение; нетния размер на осигурителния
му доход да е в размер над 1000лв; да работи по безсрочен трудов договор; да не
е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с настоящия
заемател по договора; да няма неплатени осигуровки за последните две години; да
няма задължения към други банкови и финансови институции и ако има-кредитната
му история в ЦКР към БНБ една година
назад да е със статус не по-лош от 401 „Редовен“, като поръчителят подписва договор за поръчителство или 2.Банкова гаранция с бенефициер-заемодател за сумата
равна на общия размер на всички плащания по договора -1089.30лв, със срок на
валидност 30дни след крайния срок на плащане на задълженията по настоящия
договор. Съгласно чл.4 ал.2 от договора е предвидено, че при неизпъление на задължението да предостави
посоченото обезпечение заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на
436.08лв, заплащана от последния начин-разсрочено заедно с всяка от погасителните вноски,като към всяка
от вноските се добавя сумата в размер на
72.68лв. Договорът съдържа и Общите условия по кредита/чл.11 и следващите/, като
е регламентирано и правото на заемателя
да получи безвъзмездно във всеки един момент извлечение под формата на
погасителен план за извършените плащания с цялата изискуема информация,
съгласно чл.11 ал.1 т.12 от ЗПК; право на предсрочно погасяване на кредита с право
на намаляване на разходите по заема /на лихвата и разходите на оставащата
част/; право на отказ от договора в 14дневен срок без да дължи обезщетение или
неустойка, като връща на заемодателя получената
заемна сума /главницата/ ведно с лихвата върху всеки ден на ползването
до връщането на сумата; право на жалба до заемодателя по условията и
изпълнението на договора; право на бонус точки по „програма за лоялни клиенти“
и други.Предивдено е в чл.8 ал.2, че при забава на плащане на някоя от
погасителните вноски, заемателят дължи законната лихва върху забавената сума за
всеки ден забава; право на заемодателя за прехвърли правата си по договора
включително и да ги заложи/чл.10/; прекратяване на договора по взаимно
съгласие. В чл.14 от Допълнителните разпоредби на договора е предвидено, че
заемателят е уведомен за учреден върху вземането по договора особен залог, вписан в ЦРОЗ към
МП включващ- 1.Първи по ред особен
залог върху всички вземания по кредитен продукт „Пенсионер“, учреден по силата
на договора за залог на вземанията от 06.07.2012г. в полза на „Юробанк И Еф Джи
България АД; 2.Първи по ред особен
залог върху всички вземания по кредитни продукти „Изи Кредит“ по договор за
залог на вземания от 30.10.2012г. в полза на
„Токуда бабнк“ АД; 3.Първи по
ред особен залог върху всички вземания по кредитен продукт „Eazy
Month“, учреден по силата
на договор за залог на вземания от
25.07.2013г.; 4.Първи по ред особен залог
върху всички вземания по кредитни продукти „Изи Кредит“, учредена по договор за
залог от 03.09.2012г. в полза на „Сибанк“
ЕАД. Договорът за паричен заем е
двустранно подписан. Приложен е към договора от заемодателя погасителен план /л.61/,
неподписан от страните, в който са посочени в табличен вид падежните дати,
размер на вноската от 181.55лв, оскъпяване в случай на непредставяне на обезпечение от по 72.68лв и общ размер на погасителната
вноска от 254.23лв месечно или общо сумата 1525.38лв. По делото е допусната и
изслушана съдебно-икономическа експретиза, заключението по която изготвено от експерта
Цветанка Ковачка въззивният съд възприема изцяло като обективно, обосновно и
компетентно изготвено и неоспорено от страните и от което се установява, че
заемателят е изпълнил изцяло и в срок задълженията си по договора за паричен
заем, като е върнал на заемодателя
отпуснатия му заем от 1000лв плюс заплатена неустойка поради непредставено
обезпечение от 436.08лв и възнаградителна лихва от 84.87лв, или общо сумата от
1520.95лв.
Тази фактическа обстановка възприе
съдът.
Обжалваното
решение е валидно и допустимо. Постановено е от надлежен съдебен състав,
по предвидения от закона процесуален ред и форма, при
наличие на правен интерес за ищеца, имащ качеството на потребител по сключения
договор за паричен заем да установи недействителност на процесния договор,
респективно нищожност на отделни клаузи от договора поради нарушаване на
добрите нрави и да иска връщане на платеното над размера на главницата /чистата
стойност на кредита-чл.-23 от ЗПК, която безусловно подлежи на връщане на
кредитора/ като платено на отпаднало основание.
За да се произнесе по същество предвид и
наведените във въззивната жалба на дружеството-кредитор доводи въззивният съд
съобрази следното:
Характерът
и естеството на сключения договор и предвидения в него предмет, безусловно
налагат извода, че се касае за сключен договор за потребителски кредит /ДПК/,
който по смисъла на чл.9 ал.1 от ЗПК представлява договор, въз основа на който
кредиторът, /в случая “И.А.М./ предоставя или се задължава да предостави на потребителя
/в случая на ищеца И.М./ кредит под формата на заем, при разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение
за плащане. Процесният ДПК няма характеристиките на договор за предоставяне на
услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от
време при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките,
чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното
предоставяне. Процесният договор има типичните характеристики на ДПК,предвид и
на съдържанието му, което отговаря на изискванията на чл.10 и на чл.11 от ЗПК.
По отношение на въведените от ищеца М.
доводи за недействителност на ДПК, следва да се отбележи следното:
Договорът за потребителски кредит
инкорпорира в съдържанието си Общите условия по кредита по начин, че същите
представляват негова неразделна част като всяка страница от договора е подписана
двустранно от кредитора и от потребителя, поради което първият довод за недействителност
на ДПК е несъстоятелен/чл.11 ал.2 от ЗПК/. Несъстоятелен е и втория довод- в
ДПК е посочена общата сума, дължима от потребителя, изчислена към момента на
сключване на договора -1089.30лв, която сума по смисъла на §1 т.1 от ДР на ЗПК е общия разход по кредита за потребителя,
включващ всички разходи по кредита ,които в случая се състоят само от два
компонента -главница от 1000лв и възнаградителна лихва от 89.30лв, без включени
други разходи. По отношение размера на ГПР в проценти както и размера на
възнаградителната лихва , следва да се отбележи, че същите са в рамките на законово
предвидените параметри-ГПР в размер не по-вече от 5пъти размера на законната
лихва/чл.19 ал.4 от ЗПК/ и възнаградителната лихва не по-вече от 3/три/ пъти
законната лихва /трайно установена съдебна практика/, поради което не е налице
нито противоречие на тези параметри със закона нито с добрите нрави нито водят
до недействителност на ДПК. По въпроса за погасителния план следва да се
отбележи, че той не представлява задължителен атрибут от договора за
потребителски кредит и неговото наличие не е задължително в каквато връзка са и
постановките по решение на Съда на Европейския съюз/СЕС/ от 09.11.2016г. по отправено преюдициално
запитване по дело С-42/15 Home Credit Slovakia a.s. срещу Klara Biroova, съгласно което чл.10, параграф 2 букви
„з“/ и „и“/ от Директива 2008/48 на Европейския парламент и на Съвета от
23.04.2008г. относно договорите за
потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета, следва да
се тълкува в смисъл, че срочният договор за кредит, предвиждащ погасяването на
главницата чрез последователни вноски,
не трябва да се уточнява под формата на
погасителен план каква част от съответната вноска е предназначена за
погасяването на тази главница и че тези разпоредби тълкувани във връзка с чл.22
параграф 1 от тази Директива, не допускат държавата членка да предвижда такова
изискване в националната си правна уредба. На още по-голямо основание не следва
да има изискване за уточняване на каква част от съответната вноска е
предназначена за погасяване на възнаградителната лихва и на другите разходи. Още повече, че се касе
за фиксиран лихвен процент важим за целия период на действие на договора и се
касае за постоянна и непроменлива компонента. Както се посочи размерът на
възнаградителната лихва е установим чрез елементарни математически пресмятания,
доколкото месечната погасителна вноска се състои само и единствено от два
параметъра- главница и договорна лихва.Други разходи няма включени и такива
нито се сочат от кредитора нито се твърдят от потребителя по същество. Договореният лихвен процент се прилага по
един и същ начин по време на действие на договора доколкото се касае както се
посочи за фиксиран /непроменяем/ лихвен процент от 30% за разлика от случаите
на референтния лихвен процент, за който са относими останалите условия и
изисквания по чл.11 ал.1 т.9 и т.9а от ЗПК. Няма допуснато нарушение по т.11 на
ал.1 от чл.11 от ЗПК, доколкото изискването за погасителен план не е
задължително според Директивата и посоченото съдебно решение на СЕС по отправеното преюдициално запитване,
като е без значение от какви компоненти е съставен този погасителен план.В
случая тези компоненти са и известни по основание и по размер. В тази връзка
пряко приложение намира Директивата и тълкуването на нормите, свързани с
погасителиня план дадени в цитираното решение на СЕС /трети състав/ от 09.11.2016г. по дело №С-42/15. Липсата на
такава информация за погасителния план и компонентите му не е основание за
обявяване на ДПК за недействителен. Следователно не е налице нарушение и по
т.11 от ал.1 на чл.11 от ЗПК.
От друга страна договорената възнаградителна лихва не е нищожна
поради нарушаване на добрите нрави. Същата съответства на установената съдебна
практика и е съизмерима с размера на законната
лихва, умножен по три или до 30%. В случая, договорената възнаградителна лихва
по размер не надвишава три пъти и лихвата за забава дължима при неизпълнение,
което е логично, икономически оправдано и съобразено със закона.
Нарушаване на добрите нрави ще е налице когато
се нарушават определени морални норми, на които е придадено от закона правно
значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена на противоречието
на договора със закона.Макар да представляват обща правна категория приложима
към конкретни граждански и търговски правоотношения, добрите нрави
представляват неписани, несистематизирани и неконкретизирани правила, но
съществуват като общи принципи или произтичат от тях. Въпрос на конкретна
преценка е дали отделни клаузи на договора за потребителски кредит нарушават и
с какво точно нарушават добрите нрави-хипотеза на необосновано надвишение на
даден установен в закона параметър или максимално допустима граница за
разполагане на дадената величина като например над 50% за ГПР, над 10% за
лихвата за забава, над 30% за възнаградителната лихва и други. В случая
такива надвишения не са налице и тези
параметри не са нищожни като противоречащи на добрите нрави.
Основателно е обаче възражението за
нищожност на неустойката по чл.4 ал.2 от
ДПК. Трайната и последователна практика на ВКС на РБ е, че неустойката представлява обезщетение за
претърпените от неизпълнението на договорното задължение вреди и безспорно има
санкционен характер. В случая обаче чрез неустойката кредиторът обезпечава неизпълнение на договорно задължение което обаче не е нито
пряко нито косвено е свързано с основното задължение на потребителя по връщане
на заемната сума на кредитора. Неустойката изпълнява роля на обезпечаване неизпълнението
на длъжника да обезпечи отпускания му
кредит, което е недопустимо. Законодателната рамка на чл.71 предложение
последно от ЗЗД е ясна и категорична и означава, че при неизпълнение на такова
задължение/длъжникът да обезпечи вземането на кредитора/,последният има право
единствено да поиска изпълнение на срочното задължение и преди срока,когато
длъжникът е станал неплатежоспособен,тоест законът допуска възможност за
кредитора да инициира предсрочна изискуемост на вземането си за събирането му ведно с уговорените в
договора разходи и нищо повече.
Уговарянето на неустойка,което принципно е допустимо за всяко
неизпълнение на договора, в този случай
надхвърля законовите рамки, както и нейния обезпечителен и санкционен характер
и представлява типична проявна форма на нарушение на добрите нрави и на нарушаване на закона. По начина по който е
уговорена неустойката за такова неизпълнение на договора, представлява достатъчно
сериозна санкция за длъжника и бонус за кредитора, защото последният е напълно
наясно, че длъжникът обективно няма как да осигури исканото обезпечение, което
от своя страна представлява още по-сериозна имуществена санкция за потребителя
освен, че договорът ще му бъде прекратен предсрочно, при редовно погасяване на
кредита което е парадокс. Никаква неустойка не може да бъде оправдана по
никакъв начин, като в тази връзка въззивният съд не споделя просторните развити
доводи както във въззивната жалба така и в отговора на исковата молба ,така и в
представената след срока, даден от съда за представяне на писмена защита пред
въззивната инстанция. Какъвто и риск да има за кредитора той не може да бъде
гарантиран и обезпечен по този начин и
във вреда на потребителя. Кредиторът, дори да е само кредитна институция и без възможностите на банковите институции,
разполага много голям инструментариум да обезпечи отпускания кредит по начин,
че да не злепоставя драстично интересите на потребителя до степен на неразумно
оскъпяване на кредита за икономически по слабата страна-потребителя. Принципно
не е съществувала договорна и законова пречка да бъде уговорена неустойка при
неизпълнение на задължението за връщане на заемната сума от страна на длъжника.
В случая обаче, потребителят се санкционира няколко пъти-веднъж за непредставяне на
обезпечение за неизпълнение на
задълженията си, за което дължи неустойка с възможност само на това основание
за предсрочно прекратяване на договора дори и да заплаща редовно главницата и
лихвите в уговорените срокове и размери съгласно погасителните вноски; втори
път при забава за плащане на някоя погасителна вноска, //дължи законната лихва
върху забавената сума /главница или лихва/ за всеки ден забава//, както и
предсрочно прекратяване на договора по чл.9 ал.1, тоест налага се извода,
че неустойката в случая надхвърля рамките на чисто санкционния си характер и
представлява начин за неоснователно обогатяване на кредитора, което е
недопустимо, а от друга страна натоварва длъжника с допълнителни разходи само
поради формалното неизпълнение на задължението си да даде исканото от кредитора
обезпечение, което на всичкото отгоре е регламентирано по един изключително
рестриктивен и на практика неизпълним начин, а именно в рамките само на три
календарни дни потребителят да осигури двама поръчители, които следва да
работят само по безсрочно трудовото правоотношение с конкретен размер на
работната заплата, с конкретен нетен размер на
осигурителния доход,без неплатени осигуровки и със статус не по-лош от
401 „Редовен“. Това хипотетично елиминира повече от 2/3 /две трети/ възможни
физически лица -работещи в частния сектор, без безсрочни трудови договори, но със
стабилни доходи или лица упражняващи свободни професии или лица със срочни
трудови договори, като акцентът е по-скоро към поръчители от държавната
администрация и структури, които на
всичкото отгоре да получават много повече от
средната работна заплата за страната към датата на сключване на договора
/ 897лв за м.април 2015г. съгласно НСИ/. Следва да се отбележи, че такива
изисквания към самия потребител кредиторът не поставя, тоест потребителят е в
по-благоприятно положение за сметка на поръчителите в което няма никаква правна
и икономическа логика и обосновка. Такива изисквания за поръчителите са практически неизпълними доколкото както се
посочи значително ограничават и стесняват кръга на лицата, които биха
могли и биха се съгласили да поръчителстват и елиминира значителна друга
група физически лица, примерно изброени по-горе дори и да са достатъчно
икономически осигурени, но да не отговарят на другите изисквания поставени от
кредитора. Второто обезпечение се явява безпредметно тъй
като длъжникът не би имал интерес да иска заем от кредитната институция, ако
може да си позволи да получи същата сума от банка, тоест това изискване за
обезпечаване по начало е неизпълнимо от длъжника, още повече ,че дублира по
размер сумата която трябва да върне потребителят на кредитора с всички разходи
по кредита. Липсват и данни как точно и въз основа на
какви фиксирани, общоприети и измерими в
цифри параметри е формиран размера на неустойката и защо същата е определена
точно в такъв размер, който е на всичкото отгоре и необосновано висок. Неустойката
противоречи на добрите нрави /чл.26 ал.1 от ЗЗД/ заради основанието на
което се дължи и което е вписано в чл.4.1 от договора за
паричен заем. Вярно е, че законът /ЗЗД/ в чл.92 предвижда, че неустойката има
функцията да обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение
за вредите от неизпълнението без да е нужно те да се доказват, което предполага
безусловно задължение за кредитора да я определи по достатъчно ясен и напълно
прозрачен и разбираем начин, че да не бъде прекомерно голяма в сравнение с
претърпените вреди, респективно да посочи размера й при частично или при
неправилно изпълнение. Няма пречка неустойка да се уговаря при неизпълнение на
задължение от потребителя да осигури обезпечение на кредитора за получавания от
него паричен заем /чл.71 от ЗЗД/, но дължима само в хипотеза на обявена
предсрочна изискуемост, което предполага на първо място безусловно
уговаряне и отпускане на кредит след
предоставяне на обезпечение и ако такова не се представи, страната дължи
неустойката при предсрочно поискано изпълнение от кредитора, което безусловно
да изключва и нейното разсрочено плащане като част от месечните погасителни
вноски, което по начина както е уговорено в процесния договор по своя характер
и естество представлява допълнителна скрита печалба за кредитора наред с
възнаградителната лихва. Изискванията
които поставя кредитора пред потребителя
досежно характера и вида на обезпечението, което трябва да гарантира
изпълнението на договора за връщане на заема не съответстват нито на закона,
нито на морала нито на добрите търговски практики в тези случаи. Едва ли би се
намерил поръчител, който да се съгласи да стане такъв при условията които
заемодателят поставя в чл.4 от договора за паричен заем. Те са изцяло
рестриктивни и несъответстват на духа и на смисъла на неустойката, който се
влага от законодателя в този правен институт /чл.92 от ЗЗД/. Същата по начина, по който е регламентирана от
кредитора, включително и начина на погасяването й, по-скоро има репресивен,
наказателен характер, а не само обезщетителен и обезпечителен, и поставя
потребителя в изключително неравностойно положение спрямо търговеца,
защото го задължава от една страна да
плати необосновано висока по размер
неустойка, равна на 43.6% от отпускания
кредит и то само за непредставено в срок обезпечение. Изискванията
на заемодателя досежно обезпечението по чл.4 ал.1 от договора са толкова
силно ограничаващи възможностите на
потребителя да може да ги изпълни, че формално поради неспазване на срока или
ненамирането им, /поръчители или банкова гаранция/ и доколкото заемодателят
едва ли очаква потребителят да изпълни тези условия, по начина по който са
зададени, които определено са непосилни, противоречат на всички неписани
правила и норми и компрометират
института на неустойката и в този си вид
представляват своеобразен източник на допълнителна печалба за кредитора над уговорената такава под формата на договорна лихва. Ако
размера на договорната лихва е само 89.30лв, то неустойката е 436.08лв или
съотношението е 1:4.88, което е необяснимо, защото неустойката се дължи на общо
основание заедно с лихвата дори при изпълнение на основното задължение за
връщане на кредита и без представено от
длъжника обезпечение. Логично е, ако заемодателят поставя такива условия,
вместо да претендира неустойка за непредставено обезпечение да предвиди
примерно клаузи за разваляне на договора и връщане на заемната сума и лихвата
за забава, а не освен връщане главницата плюс договорната лихва и лихвата за
забава, да вменява в задължение и
изплащане на неустойка и то като част от месечните погасителни вноски. Налице е
в същност и обективна невъзможност предвид условията, които кредиторът поставя
длъжникът да може да ги изпълни успешно
и в срок и да обезпечи задължението си по начина, указан в чл.4 от
договора за паричен заем.Трудно би могло да се определи това вменено задължение
на длъжника като справедливо, нормално и съответстващо на нормите на закона,
като типично и в съответствие с добрите търговски практики в отношенията с определено
икономически по-слабата страна.Ако това биха били отношения между търговци би
било по-поносимо поради равнопоставеността им на пазара. В този си вид неустойката е изгубила своето законово
предназначение да служи като обезпечение на задължението и да служи като
обезщетение на вредите. Както се посочи, налага извода, че неустойката е
дължима независимо дали по същество заемът е върнат от потребителя своевременно
или не е върнат, доколкото тя им отношение към неизпълнение на задължение на
потребителя да осигури обезпечение на задължението, което навежда и на извод,
че при нейното определяне по основание, параметри и по размер заемодателят не е
спазил правилата на добросъвестността, като в случая тази клауза от договора е
създадена в изключителен ущърб на
потребителя и води по този начин до значителна неравнопоставеност между правата
и задълженията на търговеца и потребителя, произтичащи от договора. Както се
посочи неустойката в случая с категоричност представлява допълнително предвидена
скрита печалба за търговеца за сметка на потребителя извън уговорената под
формата на договорна възнаградителна лихва. Съпоставени двете стойности се
налага парадокса, че при нормално развитие и изпълнение на договора за заем от
страна на потребителя, за заемодателя му се следва печалба в размер на
договорната лихва само от 89.30лв на база фиксиран годишен лихвен процент по заема от 30%, докато при същото развитие
на отношенията, но с предвидена неустойка не по същинското изпълнение на
договора, а само по обезпечението му, но въпреки това при нормално и
добросъвестно изпълнение на задължението, скритата печалба за търговеца нараства с размера на неустойката с още 436.08лв или с още близо 5/пет/ пъти, което е
парадоксално, икономически необяснимо и законово недопустимо. Като се вземе в
предвид, че при неизпълнение на задължението за връщане на заема, се дължи само
лихва за забава в размер на законната лихва или в рамките на около 10% или
100лв от размера на главницата /чл.33 ал.2 от ЗПК/, то излиза, че кредиторът не
придава толкова тежест и не санкционира с такава строгост неизпълнението на
самото погасяване на главницата по кредита, колкото недаването на обезпечение
по кредита под формата на поръчителство или банкова гаранция, като
санкционирането е с около 52.54% в повече спрямо заемната сума, измерено във финансово
изражение, което представлява явно
сгрешена търговска потребителска политика
и която ЗЗП и ЗПК я санкционира с цялата строгост на закона.
Предвид изложеното клаузата
за неустойка по чл.4 ал.2 от Договора за паричен заем се явява нищожна и следва
да се прогласи за такава.
В този смисъл обжалваното
решение ще следва да се отмени в частта с която е прогласена недействителността
на договора за паричен заем и тази претенция се отхвърли като неоснователна. Ще
следва да се отмени решението и в частта с която е осъдено дружеството да заплати сумата от 520.95лв платена по
договора за паричен заем като получена при начална липса на основание поради
недействителност на договора за заем ведно със законната лихва и се отхвърли
претенцията на посоченото основание.
Ще следва да се прогласи
нищожността на клаузата за неустойка по чл.4.2 от договора като противоречаща
на добрите нрави и на основание чл.55 ал.1 от ЗЗД дружеството се осъди да
заплати на ищеца сумата от 436.08лв представляваща заплатената от последния при
начална липса на основание сума като
обезпечение на изпълнението,ведно със законната лихва от 05.10.2018г. до
окончателното изплащане на вземането и се потвърди решението в останалите обжалвани
части.
При този изход на делото в
полза на дружеството жалбоподател ще следва да се присъдят разноски за платени
като държавна такса по обжалването / по съразмерност сумата от 35лв по
отхвърлената срещу дружеството претенция за недействителност на договора за
паричен заем и отхвърления осъдителен иск по чл.55 от ЗЗД във връзка с чл.22 от ЗПК и още 3.50лв пътни разходи / или
общо сумата от 38.50лв. изчислена съразмерно на уважената част от жалбата. Не
следва да се присъждат разноски за адвокатско възнаграждение тъй като по делото
липсват категорични данни за уговорено между страните адвокатско възнаграждение
за осъществено процесуално представителство пред въззивната инстанция в размер
на 720лв с ДДС.
В полза на ответника по въззивната
жалба И.М. по съразмерност ще следва да се присъдят разноски за адвокат в
размер на 120лв с ДДС, при дължими общо 240лв предвид изхода на спора съгласно
чл.7 ал.2 т.1 от Наредбата за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, редакция ДВ, бр.45 от 2020г., в сила от 15.05.2020г.
Водим от горното и на
основание чл.271 ал.1 от ГПК, Пазарджишкият окръжен съд
Р
Е Ш И
ОТМЕНЯ решение на Пазарджишки районен съд № 846 от 17.06. 2019г.
постановено по гр.д.№4063/2018г. /погрешно посочен №1692/ по описа на същия
съд, В ЧАСТТА С КОЯТО е ПРИЗНАТ сключения на 30.04.2015г. договор за паричен заем №
2299442 между „И.А.М.” АД, ЕИК *********, със седалище в гр. С. и адрес на управление-бул.
„Д.Н.” № 28, С.Ц., ет. 2, офис 40-46, от една страна и от друга И.Г.М.,
ЕГН: ********** ***, за недействителен поради
противоречието му на закона-чл.11, ал. 1, т.9, т.10 и т.11 от Закона за потребителския кредит, и е
осъден ответника „И.А.М.” АД, ЕИК *********, със седалище в
гр.С. и адрес на управление – бул. „Д.Н.” № 28, С.Ц., ет. 2, офис 40-46, да
върне на И.Г.М., ЕГН: ********** ***, сумата от 520,95 лв. платена от последния по Договор за паричен
заем № 2299442 /30.04.2015г., като
получена при начална липса на основание, ведно със законната лихва,
считано от датата на подаване на исковата молба в съда-05.10.2018г. до
окончателното й изплащане.
ОТХВЪРЛЯ
ИСКА на И.Г.М., ЕГН: ********** ***
против ответника „И.А.М.” АД, ЕИК *********, със седалище в гр. С. и адрес на управление –
бул. „Д.Н.” № 28, С.Ц., ет. 2, офис 40-46, за признаване за недействителен поради противоречието му на закона –
чл.11, ал. 1, т.9, т.10 и т.11и ал.2 от Закона
за потребителския кредит, на договор за паричен заем № 2299442 от
30.04.2015г. между „И.А.М.” АД и И.Г.М.,
и за присъждане на сумата от 520,95 лв.,
платена от последния по недействителен съгласно ЗПК Договор за паричен
заем № 2299442/30.04.2015г., като
получена при начална липса на основание, ведно със законната лихва, считано от
датата на подаване на исковата молба в съда-05.10.2018г. до окончателното
изплащане
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА като противоречаща на добрите
нрави, съгласно чл.26 ал.1 от ЗЗД на клаузата за неустойка по чл.4 ал.2 от договор за паричен заем № 2299442 от
30.04.2015г. сключен между „И.А.М.” АД
и И.Г.М., в размер от 436.08лв, платима от заемателя И.М. при неизпълнение на
задължение да предостави на кредитора по договора обезпечение в срок от три дни по чл.4 ал.1, считано от
датата на сключване на договора за
паричен заем-двама поръчители, отговарящи на определени условия или банкова гаранция в размер на 1089.30лв. за
отпуснат заем от 1000лв.
ОСЪЖДА „И.А.М.” АД, ЕИК *********, със седалище в
гр. С. и адрес на управление – бул. „Д.Н.” № 28, С.Ц., ет. 2, офис 40-46, ДА
ЗАПЛАТИ в полза на И.Г.М., ЕГН: ********** ***, сумата от
436.08лв/четиристотин тридесет и шест лева и осем стотинки/ заплатена по нищожна неустойка като
противоречаща на добрите нрави-чл.26 ал.1 от ЗЗД, уговорена в чл.4 ал.2 във
връзка с ал.1 от договор за паричен заем
№ 2299442
от 30.04. 2015г. сключен между „И.А.М.” АД и И.Г.М., ведно със законната
лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда-05.10.2018г.
до окончателното й изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА
решение на Пазарджишки районен съд № 846
от 17.06.2019г. постановено по гр.д.№4063/2018г. по описа на същия съд, в останалите обжалвани части.
ОСЪЖДА И.Г.М., ЕГН: ********** ***, ДА ЗАПЛАТИ на ответника „И.А.М.” АД, ЕИК *********, със седалище в
гр. С. и адрес на управление – бул. „Д.Н.” № 28, С.Ц., ет. 2, офис 40-46, сумата от 38.50лв/тридесет и осем лева и
петдесет стотинки/ представляваща сторените разноски във въззивното
производство, изчислени по съразмерност.
ОСЪЖДА „И.А.М.”
АД, ЕИК *********, със седалище в гр. С. и адрес на управление – бул. „Д.Н.” №
28, С.Ц., ет. 2, офис 40-46, ДА ЗАПЛАТИ в полза на И.Г.М., ЕГН: **********
***, сумата от 120лв/сто и двадесет
лева/ представляващи сторените от ответника по въззивната жалба разноски
изчислени по съразмерност.
На основание чл.280
ал.3 от ГПК решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: Членове:1. 2.