РЕШЕНИЕ
№ 10781
гр. София, 22.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 127 СЪСТАВ, в публично заседание на
първи декември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:ЯНА М. ФИЛИПОВА
при участието на секретаря ЦВЕТАНА Б. ТОШЕВА
като разгледа докладваното от ЯНА М. ФИЛИПОВА Гражданско дело №
20221110107456 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба, претенцията по която е изменена с молба от 19.10.2022
г., от Х. Ц. Р. против ............ ЕАД, подадена пред Районен съд - гр..................., в която са
изложени твърдения, че между страните по спора възникнало облигационно
правоотношение по силата на сключен Договор за срочен банков кредит №
125561/27.10.2017 г., чийто условия са изменени с Анекс № 2/07.11.2019 г. Ищецът излага
подробни съображения, че при сключване на съглашението е действал в качеството на
потребител, поради което отношенията между банката и кредитополучателя се уреждат от
Закона за кредитите за недвижими имоти на потребители. В исковата молба са изложени
доводи, че чл. 3.2.1., чл. 3.2.2. и чл. 3.5 от договора за кредит са нищожни, тъй като
противоречат на нормативната уредба и са неравноправни, а събраните въз основа на тях
суми от ответника са недължими. Ищецът поддържа, че клаузата на чл. 3.2 от съглашението
предвиждаща заплащане на ежегодна комисионна за управление противоречи на чл. 27, ал. 2
ЗКНИП, съгласно която кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисионни за
действия, свързвани с усвояване и управление на кредита. На следващо място страната сочи,
че клаузата е нищожна, тъй като не предвижда отнапред уговорена сума, а процент от
непогасената част от задължението. Ищецът намира, че чл. 3.2 от съглашението не
съобразен с чл. 25, ал. 1 ЗКНИП, тъй като липсва методика, по която е изчислено вземането.
При условията на евентуалност в исковата молба са изложени твърдения, че потребителят
не дължи суми за комисионни за управление на кредита, тъй като банката не е извършила
реални действия по управление на кредита, а и управлението на кредита от
административна гледна точка не изисква усилия, пропорционални на уговорения размер на
задължението на кредитополучателя. В исковата молба са изложени твърдения, че по силата
на чл. 3.2 от договора за кредит банката е удържала следните комисионни: 492,28 лева
комисионна за 2019 г. заплатена на 05.12.2018 г.; 439,57 лева комисионна за 2020 г.
заплатена на 05.12.2019 г.; 405,73 лева комисионна за 2021 г. заплатена на 07.12.2020 г.
Ищецът поддържа, че на 07.12.2020 г. кредитът е погасен изцяло предсрочно от
кредитополучателя, поради което комисионната за управление следвало да бъде начислена
пропорционално за последната година, в която задължението е погасено. В допълнение се
1
сочи, че в годината, следваща годината на погасяването на кредита, банката не е извършвала
каквито и да е действия по управлението му. Предвид изложеното ищецът намира, че
клаузата на чл. 3.2.2 от процесното съглашение, предвиждаща, че комисионната не подлежи
на възстановяване е нищожна, тъй като по същество представлявала отказ от бъдещо право
на кредитополучателя да търси възстановяване на неоснователно начислени комисионни.
Ищецът поддържа, че отправил извънсъдебно искане за връщане на удържаните от банката
суми, но ответното дружество не изпълнило доброволно задължението си да върне
неоснователно получените суми. С молба от 19.10.2022 г. ищецът заявява, че поддържа
осъдителен иск единствено за сумата в размер на 405,73 лева, представляваща получена без
правно основание от ответника комисионна за управление на процесния кредит за 2021 г.
заплатена на 07.12.2020 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до
окончателно погасяване на вземането, както и за сумата в размер на 29,53 лева,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху заплатената
комисионна от 16.12.2020 г. до подаване на исковата молба на 27.08.2021 г. Направено е
искане сторените от ищеца съдебни разноски да бъдат възложени в тежест на дружеството.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът чрез процесуалния си представител оспорва
предявените искове. В подадения отговор са развити подробни съображения, че при
сключване на процесния договор за кредит ищецът е действал в качеството си на адвокат в
рамките на своята професионална дейност, поради което не притежава качеството
„потребител“ съгласно легалната дефиниция дадена в ЗКНИП. В допълнение е отбелязано,
че целта на кредита е закупуване на помещение със статут на магазин с офис, който служи за
кантора за упражняване на професионалната дейност на ищеца. Процесуалният
представител на ответното дружество поддържа, че имотът не е закупен за лични нужди на
Х. Р., поради което лицето при сключване на договора за кредит не е действало като
потребител. На следващо място се акцентира върху обстоятелството, че договорът е
сключен при Общи условия на ......................“ ЕАД за кредитиране на МПС / малки и средни
предприятия/ клиенти, поради което разпоредбите да защита на потребителите не намират
приложение към процесното правоотношение, а уговорените клаузи са валидни и обвързват
страните. В подадения отговор са изложени твърдения, че страните по съглашението
уговорили размера на дължимите комисионни, поради което за банката не съществува
задължение да установи конкретните административни и счетоводни дейности по
обслужване на кредита. По наведените доводи е направено искане предявените искове да
бъдат отхвърлени, като в тежест на ищеца бъдат възложени сторените от дружеството
съдебни разноски.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
доводите и възраженията на страните, приема за установено следното:
С Решение № 239 от 16.07.2013 г. по гр. дело № 1050/2012 г. на ВКС, IV ГО , Решение
№ 406 от 14.01.2014 г. по гр. д. № 1585/2013 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 133 от 15.01.2018
г. по т. д. 60339/2016 г. на III ГО и Решение № 60152 от 15.06.2021 г. по гр .д. № 3755/2020
г. на III ГО, е прието, че искът по чл. 55, ал. 1 ЗЗД е един, като с него ищецът претендира
връщането на нещо, което е дал на ответника и в негова тежест е да докаже единствено
даването. В тежест на ответника е да докаже на какво основание е получил даденото. В
доказателствена тежест на ищеца по обусловения иск с правна квалификация чл. 86, ал. 1
ЗЗД е поставянето на ответника в забава, нейният начален момент и размерът на
обезщетението.
Страните не спорят, а и от представения по делото Договор за срочен банков кредит №
125561/27.10.2017 г. се установява, че между Х. Р., в качеството на адвокат на свободна
практика с адвокатска карта SAK8570, с личен номер на адвокатската карта ********** и
ответника възникнало валидно облигационно правоотношение, по силата на което
„.....................ЕАД отпуснало в заем на ищеца сумата в размер на 105500 лева, която
кредитополучателят следвало да върне на месечни вноски. Целта, за която е отпуснат
кредита е закупуване на помещение със статут на магазин с офис, находящо се на адрес в гр.
....................... Видно от представената по делото молба за вписване на законна ипотека акт
2
№ 141, т. ХII от 24.11.2017 г. на нотариус ........................ като обезпечение по процесния
договор за кредит е вписана законна ипотека върху имота, за закупуване на който е отпуснат
заем. Видно от представеното извлечение от Регистъра на адвокатите към Адвокатска
колегия – гр. София, адвокатската кантора на ищеца се намира в имота, за закупуването на
който ответното дружество е отпуснало кредит по силата на процесния договор. Съгласно
чл. 4 от сключения между страните Анекс № 2 към процесното съглашение падежната дата
на задължението за погасяване на месечните вноски е пето число на съответния месец.
Страните не спорят, че приложимите към процесния договор за кредит общи условия на
ответното дружество са представените по делото Общи условия на ....................... ЕАД за
кредитиране на МПС / малки и средни предприятия/ клиенти. Съгласно чл. 1 от ОУ „малки
и средни предприятия“ са търговски дружества и кооперации, еднолични търговци, както и
лица, упражняващи свободни професии каквато безспорно е и адвокатската такава.
Съгласно чл. 3.2.1 от процесното съглашение кредитополучателят се задължил да заплаща
ежегодна комисионна за управление на кредита в размер на 0,5 % от усвоената и непогасена
към съответния момент сума от кредита, платима ежегодно, на падежното число на кредита,
в края на всеки 12-месечен период от подписване на кредита.
От представеното ведно с исковата молба извлечение от движение по сметка се
установява, че на 07.12.2020 г. ответникът удържал от ищеца сумата в размер на 405,73
лева, представляваща комисионна за управление, като страните не спорят, че сумата
представлява комисионна за 2021 година. Видно от извлечението на 16.12.2020 г.
задължението по кредита е предсрочно погасено.
Съгласно дадената с § 1, т. 20 от ДР на ЗКНИП легална дефиниция потребител по
смисъла на закона е всяко физическо лице, което при сключване на договор за кредит за
недвижим имот действа извън рамките на своята търговска, стопанска или професионална
дейност. С Решение на СЕС от 03.09.2015 г. по дело С-110/14 е прието, че член 2, буква б) от
Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в
потребителските договори трябва да се тълкува в смисъл, че физическо лице, което
упражнява адвокатска професия и което сключва договор за кредит с банка, в който не се
уточнява предназначението на кредита, може да се счита за „потребител“ по смисъла на тази
разпоредба, ако договорът не е свързан с професионалната му дейност. Релевантно за
извършване на преценка относно качеството на потребител е предназначението на
отпуснатия заем, респ. дали е свързано с професионалната дейност на адвоката. По делото
не е спорно, а и от съдържанието на договора се установява, че целта на отпуснатия кредит е
закупуването на помещение със статут на магазин с офис, в което е регистрирана
адвокатската кантора на ищеца. От изложеното следва, че ищецът в разглеждания случай не
притежава качеството „потребител“ по смисъла на ЗКНИП, поради което доводите на
страната за недължимост на заплатената комисионна за управление на кредита свързани с
нарушаване на разпоредбите на чл. 27, ал. 2 и чл. 25, ал. 1 ЗКНИП са ирелевантни.
Съдът намира за неоснователни доводите на ищеца, че дължимостта на комисионната
за управление на кредита е обусловена от установяване на конкретните извършвани от
ответника административни, счетоводни и технически дейности във връзка с отпуснатия
заем. Видно от съдържанието на клаузата кредитополучателят дължи заплащане на
процесната годишна комисионна за управление на кредита в размер на 0,5 % от усвоената и
непогасената част от кредита към пето число на месец декември за съответната година, като
въпрос на вътрешна политика на банката е организирането на дейностите по управление на
заема и ангажирането на съответния човешки и технически ресурс за извършването им.
Обстоятелството, че таксата за управление е дължима за следващата година не означава, че
ответникът следва да доказва извършване на действия по управление през цялата година
доколкото такова условия не се съдържа в процесната договорна клауза. От изложеното
следва, че дължимостта на процесната комисионна е обусловено единствено от наличието на
непогасена част от кредита към пето число на месец декември за съответната година, т.е. в
случая към 05.12.2020 г. От представеното по делото извлечение от сметка се установява, че
задълженията по процесния договор за кредит за погасени предсрочно от
3
кредитополучателя на 16.12.2020 г., т.е. след настъпване на изискуемостта, респ. след
удържане на процесната комисионна за управление. Задължението на кредитополучателя за
заплащане на комисионна представлява престация с еднократно действие, с определен в
сключения между страните договора падеж, който в разглеждания случай е настъпил към
момента на плащането, поради което съдът намира, че ответникът доказва наличие на
правно основание за получаване на процесната сума. При неоснователност на предявения
иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД неоснователна се явява и акцесорната
претенция за обезщетение за забава.
С оглед изхода от спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на ищеца следва да
бъде възложено да заплати направените от ответника съдебни разноски в размер на 100 лева
юрисконсултско възнаграждение на процесуалния представител на страната, изчислено
съобразно разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за
заплащането на правната помощ.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от Х. Ц. Р., ЕГН **********, със съдебен адрес в
гр................... против „...................със седалище и адрес на управление в гр. ......................
обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пред.
1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата в размер на 405,73 лева, представляваща получена без
правно основание от ответника на 07.12.2020 г. комисионна за управление на Договор за
срочен банков кредит № ...............г., ведно със законната лихва от подаване на исковата
молба до окончателно погасяване на вземането и за сумата в размер на 29,53 лева,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху заплатената
комисионна от 16.12.2020 г. до подаване на исковата молба на 27.08.2021 г.
ОСЪЖДА Х. Ц. Р., ЕГН **********, със съдебен адрес в гр. ..............а заплати на
„..................( България)“ ЕАД, ...............със седалище и адрес на управление в гр. ............ на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата в размер на 100, представляваща сторени по делото
съдебни разноски.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4