Р Е Ш Е Н И Е
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
№………….
Гр.София,17.05.2021 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКА
КОЛЕГИЯ, IV” в” състав, в открито съдебно заседание,
проведено на единадесети февруари две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена
Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева
Д.Ковачев
при участието
на секретаря Цветослава Гулийкова като разгледа докладваното от съдия Зл.Чолева
гр.дело № 12329 по описа за 2019 година, за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл.258 –
чл.273 от ГПК.
Обжалва се решение
под №148082 от 21.06.20019г. постановено по гр.дело
№ 77048/ 2018г., по описа на СРС, 42 състав, с което е признато за
установено по предявени от „Т.С.“ ЕАД срещу К.Д.Л. обективно съединени
установителни искове по реда на чл.422 от ГПК, вр. с чл.451 от ГПК, че К.Д.Л.
дължи на „Т.С.“ ЕАД , както следва: 1/ на основание чл.79,ал.1 от ЗЗД- сумата
от 473,91лв.- главница, представляваща стойност на топлинна енергия за периода
м.07.2014г. –м.04.2017г. и сумата от 89,48лв.- главница, представляваща
стойност на услугата за дялово разпределение за периода м.07.2014г.-
м.04.2017г., ведно със законната лихва върху тези главници от 26.03.2018.- до
окончателното изплащане и 2/ на основание чл.86,ал.1 от ЗЗД – сумата от
72,21лв.- мораторна лихва върху главницата- стойност на топлинната енергия,
натрупана за периода 16.09.2015г.- 1403.2018г. и сумата от 18,36лв.- мораторна
лихва върху главницата – стойност на услугата за дялово разпределение,
натрупана за периода 16.09.2015г.- 14.03.2018г., за които суми е издадена
заповед за изпълнение по ч.гр.дело № 19807/2018г. по описа на СРС, 52 състав.
Решението се обжалва и в частта, с която К.Д.Л. е осъден да заплати на „Т.С.“
ЕАД- сумата от 675,00лв.- разноски по делото за първоинстанционното исково
производство и сумата от 75,00лв.- разноски за заповедното производство, на
основание чл.78,ал.1 от ГПК.
Решението се обжалва от ответника К.Д.Л..
Въззивникът заявява искане за отмяна на
първоинстанционното решение, като незаконосъобразно и неправилно, поради
неправилна преценка на събраните по делото доказателства.. Въззивникът –
ответник възразява, че между него и
ищеца не съществува договорно правоотношение, тъй като по делото не е доказано
той да има качеството на потребител на топлинна енергия /ТЕ/. Твърди, че от
събраните по делото доказателства се установява, че върху процесния имот има
учредено вещно право на ползване , а той се явява само „гол собственик“ на
процесния топлоснабден имот, като счита в тази връзка, че тилурярите на на
вещното право на ползване са и страна по договора с ищеца и съответно- дължат
стойността на доставената за имота ТЕ. Възразява, че част от претендираните от
ищеца вземания са погасени по давност, като в тази връзка намира за неправилно
приложени нормите , регламентиращи института на давността от страна на първоинстанционния съд. Възразява,
че ищецът не е активно материално-правно легитимиран по претенцията за
главницата- стойност на услугата за дялово разпределение. С изложените доводи,
подробно развити в жалбата, въззивникът-ответник
мотивира искането си за отмяна на обжалваното решение и вместо него-
постановяването на друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени като
неоснователни. Заявява искане за присъждане на направените по делото разноски.
Въззиваемата страна
„Т.С.“ ЕАД не депозира писмен отговор на жалбата в срока по чл.263,ал.1 от ГПК. В хода на въззивното
производство заявява становище за неоснователност на жалбата и искане за
потвърждаване на обжалваното решение. Претендира присъждане на разноски за
въззивното производство и при условията на
евентуалност - в случай, че
жалбата бъде уважена – поддържа възражение по чл.78,ал.5 от ГПК- за
прекомерност на адвокатското възнаграждение, заплатено от въззивника.
Софийски градски съд,
като обсъди становищата и доводите на
страните и доказателствата по делото поотделно и в тяхната съвкупност по реда
на чл.235,ал.2 и ал.3 от ГПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна:
Въззивната
жалба е подадена в срок , от легитимирано лице и срещу подлежащ на въззвивен
инстанционен контрол съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва
да бъде разгледана по същество.
При
извършената проверка по реда на чл.269, предл.1 от ГПК, настоящият съдебен
състав установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Ето защо, съдът
дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на доводите, заявени
с въззивната жалба, от които е огра
Настоящият
съдебен състав намира за основателен заявения с въззивната жалба довод за
неправилност на атакуваното решение. Въззивникът – ответник поддържа, че не е пасивно – материално правно
легитимиран да отговаря по предявените искове, тъй като притежава единствено
„голата” собственост върху процесния топлофициран имот, като разноските за
същия, включително и тези за топлинна енергия се дължат от титуляра на
учреденото вещно право на ползване. Възражението
за липса на облигационно правоотношение, произтичащо от липсата на качеството
клиент /потребител на ТЕ за ответника е заявено и с отговора на исковата молба.
Настоящият съдебен състав намира възражението за основателно. Съгласно нормата
на чл.150, ал.1 от ЗЕ / обн. ДВ 107/2003г./ продажбата на топлинна енергия от
топлопреносното предприятие на потребителите на топлинна енергия за битови
нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР. Нормата на чл.153 от ЗЕ
разпорежда , че всички собственици и
титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени
към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение, са потребители на
топлинна енергия. С приложимата към
процесния период от време разпоредба на пар.2“а“ от ДР на Закона за
енергетиката /отм./ е дадена легална дефиниция на понятието „битов клиент" - клиент, който купува електрическа или
топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация
и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди. Съдът
приема, че при систематично тълкуване на горецитираните правни норми, във
връзка и с разпоредбата на чл.57 от ЗС,
че по правило клиент на топлинна енергия за битови нужди е собственикът
на процесният топлоснабден имот, освен по изключение в случаите, когато върху
имота е учредено вещно право на ползване. При последната хипотеза, клиент /потребител/
на топлинната енергия, който е страна по облигационното правоотношение с
топлопреносното предприятие, е титулярът на ограниченото вещно право на
ползване по смисъла на чл.153 и пар.1, т. 42 от ЗЕ /отм./, който е задължен да
заплаща стойността на доставената за имота топлинна енергия, като разход,
съгласно и изричното разпореждане на чл.57 от ЗС. В конкретния случай от представения по делото
нот.акт № 129 от 02.06.1993г.г. по
нот.дело № 13138/1993г. се установява, че ответникът е собственик на процесния
топлоснабден имот на основание сключения с нотариалния акт договор за придобиване
на процесния имот срещу задължение за издръжка и гледане. От същото писмено
доказателство, обаче, се установява, че прехвърлителите на процесния
топлоснабден имот по договора - Д.Л. и С.Л.са
си запазили ограниченото вещно право на ползване върху имота докато са живи.
При тази хипотеза и съгласно гореизложените мотиви съдът приема, че страни по
облигационното правоотношение с ищцовото дружество в качеството на клиенти /потребители/
на топлинна енергия за битови нужди са
титулярите на вещното право на ползване- Д.Л. и С.Л., които дължат и
претендираните по делото суми, а не
ответникът, който притежава само „голата” собственост върху имота. Като
последица от това съдът приема, че ответникът не пасивно материално-правно легитимиран да
отговаря по предявените искове, които следва да бъдат отхвърлени като
неоснователни. Настоящият съдебен състав
приема, че не следва да бъде обсъждана приложената по делото справка по реда на
Наредба № 14/2009г. на л. 96 от първоинстанционното дело, /за родствените
връзки на ответника с титулярите на вещното право на ползване и относно
настъпила смърт на последните/, доколкото тя не е приета като доказателство по
делото и не е приобщена към доказателствения материал, при липса и на направено
от страните /в частност – ищеца/ искане за изготвянето й и пробщаването й към
доказателствения материал.
Тъй като изводите на настоящата
инстанция не съвпадат с тези на първата, обжалваното решение следва да бъде
отменено и вместо него- постановено друго, с което исковите претенции да бъдат
отхвърлени като неоснователни.
При този изход на делото и на основание
чл.78,ал.3 от ГПК ищецът дължи на ответника направените по делото разноски
както пред първата, така и пред въззивната инстанция. От ответника е направено
искане за присъждане на адвокатско възнаграждение на пълномощника му по реда на
чл.38,ал.2 от ЗА в размер на 600,00лв.- за първата инстанция. Настоящият
съдебен състав намира за основателно заявеното от ищеца възражение по
чл.78,ал.5 от ГПК – за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Като
съобрази, че делото не се отличава с никаква фактическа и правна сложност и
предвид размера на материалния интерес- предмет на делото, приема, че на
пълномощника на ответника следва да бъде присъдено по реда на чл.38,ал.2 от ЗА
адвокатско възнаграждение в минималния размер по чл.7,ал.2 от Наредба № 1 /
2004г.- от 300лв. За въззивното производство претендираното от ответника адвокатско
възнаграждение по реда на чл.38,ал.2 от
ЗА е в минималния размер от 300,00лв. по Наредба № 1/2004г., поради
което се следва на пълномощника му в пълния заявен размер, а възражението на
ищеца по чл.78,ал.5 от ГПК- се явява неоснователно.
Воден от горните мотиви, Софийски градски съд,
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение под №148082
от 21.06.20019г. постановено по гр.дело № 77048/ 2018г., по описа на СРС, 42 състав,
с което е признато за установено по предявени от „Т.С.“ ЕАД срещу К.Д.Л.
обективно съединени установителни искове по
реда на чл.422 от ГПК, вр. с
чл.451 от ГПК, че К.Д.Л. дължи на „Т.С.“ ЕАД , както следва: 1/ на основание
чл.79,ал.1 от ЗЗД- сумата от 473,91лв.- главница, представляваща стойност на
топлинна енергия за периода м.07.2014г. –м.04.2017г. и сумата от 89,48лв.-
главница, представляваща стойност на услугата за дялово разпределение за
периода м.07.2014г.- м.04.2017г., ведно със законната лихва върху тези главници
от 26.03.2018.- до окончателното изплащане и 2/ на основание чл.86,ал.1 от ЗЗД
– сумата от 72,21лв.- мораторна лихва върху главницата- стойност на топлинната
енергия, натрупана за периода 16.09.2015г.- 1403.2018г. и сумата от 18,36лв.-
мораторна лихва върху главницата – стойност на услугата за дялово
разпределение, натрупана за периода 16.09.2015г.- 14.03.2018г., за които суми е
издадена заповед за изпълнение по ч.гр.дело № 19807/2018г. по описа на СРС, 52
състав и с което К.Д.Л. е осъден да заплати на „Т.С.“ ЕАД- сумата от 675,00лв.-
разноски по делото за първоинстанционното исково производство и сумата от
75,00лв.- разноски за заповедното производство, на основание чл.78,ал.1 от ГПК,
ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Т.С.” ЕАД срещу К.Д.Л.
обективно съединени установителни искове по
реда на чл.422 от ГПК, вр. с
чл.451 от ГПК, с предмет- признаване за установено, че К.Д.Л. дължи на „Т.С.“
ЕАД , както следва: 1/ на основание чл.79,ал.1 от ЗЗД- сумата от 473,91лв.-
главница, представляваща стойност на топлинна енергия за периода м.07.2014г.
–м.04.2017г. и сумата от 89,48лв.- главница, представляваща стойност на
услугата за дялово разпределение за периода м.07.2014г.- м.04.2017г., ведно със
законната лихва върху тези главници от 26.03.2018.- до окончателното изплащане
и 2/ на основание чл.86,ал.1 от ЗЗД – сумата от 72,21лв.- мораторна лихва върху
главницата- стойност на топлинната енергия, натрупана за периода 16.09.2015г.-
1403.2018г. и сумата от 18,36лв.- мораторна лихва върху главницата – стойност
на услугата за дялово разпределение, натрупана за периода 16.09.2015г.-
14.03.2018г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.дело №
19807/2018г. по описа на СРС, 52 състав .
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, да заплати
на адв.И.Г.Л. в качеството му на процесуален представител на К.Д.Л. -
адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство в размер на
300,00лв. и за въззивното производство – в размер на 300,00лв., на основание
чл.38,ал.2 от ЗА и чл.78,ал.3 от ГПК.
Решението е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/