РЕШЕНИЕ
гр. София, 11.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско
отделение, II „Е” състав в публично заседание на двадесет и
пети юни две хиляди и двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с-я ЕВЕЛИНА МАРИНОВА
при
секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа
докладваното от съдия Сантиров гр. д. № 3755/2020 г. по описа на СГС, за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК
С решение № 8172 от 10.01.2020 г., постановено
по гр. д. № 394/2019 г., по описа на СРС, I ГО, 169 състав, са отхвърлени предявените от И.Л.П.
срещу „Е.М.“ ЕООД обективно кумулативно съединени отрицателно установителни
искове с правно основание чл. 439, вр. чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 439, вр. чл. 124, ал. 1 ГПК, вр чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване
недължимост на сумите от 16 270, 36 лв. главница, 1 223,10 лв.
договорна лихва за периода 20.04.2010 г. – 22.02.2011 г., 112,97 лв. наказателна
лихва за периода от 20.04.2010 г. – 22.02.2011 г., ведно със законната лихва от
23.02.2011 г. до окончателното изплащане на вземането, както и 352,13 лв.
държавна такса и 722,56 лв. за адвокатско възнаграждение, за които е издаден
изпълнителен лист от 28.02.2011 г . по гр. д. № 8009/2011 г. по описа на СРС,
35 състав.
Срещу така
постановеното решение е подадена въззивна жалба от ищеца с оплаквания за
неправилност на обжалваното решение поради допуснати от първоинстанционния съд
нарушения на материалния закон и необоснованост. Поддържа, че вземането по
изпълнителен лист от 28.02.2011 г. е погасено по давност, тъй като последното
валидно изпълнително действие е от 13.11.2013 г. Изтъква, че след налагане на
възбрана възбрана от 10.08.2011 г. към момента на изпращане на призовка за
принудително изпълнение на 13.11.2013 г., поради бездействие на взискателя и
ЧСИ С.Я.е настъпила перемция по делото и то е следвало да бъде прекратено на
основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Счита, че действията извършени след датата
на перемцията като действия непрекъсващи погасителната давност и те се явяват
ирелевантни по отношение на настоящото производство. Претендира съдебни
разноски.
Въззиваемият ответник – „Е.М.“ ЕООД, чрез пълномощника
си - юрк. П.К., с надлежно учредена представителна власт по делото, оспорва
въззивната жалба по подробно изложени съображения и моли първоинстанционното
решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Счита, че вземането
не е погасено по давност, поради факта, че в хода на изпълнителното
производство са извършвани множество изпълнителни действия, като взискателят не
е бездействал и не се е дезинтересирал от вземането си. Претендира и
направените по делото разноски.
В условия на евентуалност сочи, че според ППВС
№ 3/18.11.1980 г., където изрично е постановено, че погасителната давност не
тече, докато трае изпълнителния процес. То е отменено с т. 10 от ТР №2 от
26.06.2015 г., постановено по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, която
отмяна действала занапред. С оглед на това, поддържа, че новите постановки на
т. 10 от ТР 2/2015 г. започват да се прилагат от 26.06.2015 г., занапред и то
по отношение на висящите към този момент изпълнителни производства.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от
легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна
такса, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо, постановено в
рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в
съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Съдът, като съобрази доводите на страните и
събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира подадената въззивна жалба за неоснователна по следните съображения:
Страните не спорят, че ищецът И.Л.П. е длъжник
по изпълнително дело №20118440401108, по описа на ЧСИ С.Я., образувано въз
основа на изпълнителен лист от 28.02.2011 г., по гр.д. № 8009/2011 г., на СРС,
в полза на „Обединена Българска банка” АД за суми, както следва: 16270,36 лв. –
просрочена главница, ведно със законната лихва върху главницата от 23.02.2011
г.; сумата от 1223,10 лв. – договорна лихва за периода 20.04.2010 г. -
20.02.2011 г.; сумата от 112,97 лв. - наказателна лихва за периода 20.04.2010
г. - 20.02.2011 г. и сумата от 352,13 лв. държавна такса и 722,56 лв. за
адвокатско възнаграждение, за които е издаден изпълнителен лист от 28.02.2011 г
. по гр. д. № 8009/2011 г. по описа на СРС, 35 състав.
Не спорят и по отношение на обстоятелството,
че с договор за цесия от 31.01.2018 г. банката е прехвърлила вземанията си по
договора на „ Е.М.“ ЕООД, за което ищецът е узнал с връченото уведомление изх.
№ МА 00020651 от 02.04.2018 г. за извършената цесия.
Настоящият състав споделя изводите на СРС, че
процесните вземания се погасяват с предвидената в чл. 117, ал. 2 ЗЗД петгодишна
погасителна давност, тъй като те произтичат от влязла в сила заповед за
незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК и последиците ѝ следва да бъдат
приравнени на тези на влязло в сила съдебно решение. В тази връзка следва да се
посочи, че в производството по чл. 410 или чл. 417 от ГПК на длъжника се връчва
заповед за изпълнение, срещу която той може да възрази, ако оспорва вземането.
Пасивното му поведение в предвидения срок, създава презумцията, че
претендираното вземане е безспорно, поради което заповедта за изпълнение влиза
в сила и въз основа на нея се издава изпълнителен лист в полза на заявителя. От
този момент започва да тече срокът на новата погасителна давност, който е
петгодишен, съобразно гореизложеното. Подобно разрешение в максимална степен
съответства на целта и принципите на законодателната уредба на заповедното
производство, а именно да се реализират по облекчен ред правата на кредитора и
с разноски в тежест длъжника, които са в минимален размер. Ето защо и положението
на кредитора не следва да бъде по - неблагоприятно вследствие инициирането на
заповедно производство, отколкото, ако той направо би предявил осъдителен иск
за вземането си по общия ред. Съответно, не би следвало се приеме, че нормата
на чл. 117, ал. 2 ЗЗД е приложима към влязло в сила решение, но не и по
отношение на влязла в сила заповед за изпълнение, доколкото това би означавало
за идентични по установително действие и изпълнителна сила съдебни актове, да
се придадат различни правни последици досежно течението на давността.
Възприемането на противното би довело до различни правни последици на съдебни
актове, които са били стабилизирани. /в
подобен смисъл са определение № 480/27.07.2010 г. по ч. гр. д. № 221/2010 г. на
ВКС, IV ГО, определение № 443/30.07.2015 г. по ч. т. д. № 1366/2015 г. на ВКС,
II ТО, определение № 576 от 16.09.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4647/2015 г.,
IV ГО, определение № 480 от 19.07.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2566/2013 г.,
IV ГО).
Съгласно задължителните разяснения, дадени в
ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС, когато
взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на
две години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал.
1, т. 8 ГПК. В доктрината и съдебната практика е трайно установено разбирането,
че прекратяването на изпълнителното производство поради т. нар. „перемпция”
настъпва по силата на закона, а съдебният изпълнител може само да прогласи в
постановление вече настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на
съответните правно релевантни факти. Без правно значение е дали съдебният
изпълнител ще постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение и кога
ще направи това. Прекратяването на изпълнителното производство става по право,
като новата давност е започнала да тече от предприемането на последното по
време валидно изпълнително действие.
Според даденото с ППВС № 3/18.11.1980г.
тълкуване образуването на изпълнителното производство прекъсва давността, а
докато трае изпълнителното производство давност не тече, като същото съгласно
чл. 130, ал. 2 ЗСВ е задължително за органите на съдебната и изпълнителната
власт. С т. 10 от ТР № 2/ 26.06.2015г., постановено по тълк. дело № 2/2013г. на
ОСГТК на ВКС е дадено противоположно разрешение като е прието, че в
изпълнителното производство давността се прекъсва с всяко действие по
принудително изпълнение, като от момента на същото започва да тече нова
давност, но давността не се спира. С решение № 170/17.09.2018г. по гр. д. №
2382/2017г., IV ГО на ВКС, и решение № 51/21.02.2019г. по гр. д. № 2917/2018г.,
IV ГО на ВКС, е прието, че прилагането на даденото с посоченото тълкувателно
решение тълкуване за период преди постановяването му би имало за последица
погасяването по давност на дадени вземания, които са били предмет на
изпълнителни производства, но по тях не са предприемани действия за период
по-голям от този срок. С оглед на това давността ще се счита изтекла със задна
дата преди момента на постановяване на тълкувателното решение, но въз основа на
даденото с него тълкуване, което би довело и до несъобразяване на действащото
към онзи момент ППВС. Поради даденото с отмененото тълкувателно ППВС и ТР
тълкуване на правната норма следва да намери приложение и след отмяната на
същото, когато спорът се отнася до последиците от нормата, които са били
реализирани за периода преди отмяната на тълкувателния акт, като новото
тълкувателно решение ще се прилага от този момент за вбъдеще. С оглед на това
извършената с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015г, постановено по тълк. дело № 2/2013г.
на ОСГТК на ВКС отмяна на ППВС № 3/18.11.1980г. поражда действие от датата на
обявяването на тълкувателното решение, като даденото с т. 10 от ТР №
2/26.06.2015г., постановено по тълк. дело № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС разрешение
се прилага от тази дата и то само по отношение на висящите към този момент
изпълнителни производства, но не и към тези, които са приключили преди това.
Следва да се отбележи, че към настоящия момент
е налице образувано тълкувателно дело №3/2020 пред ОСГТК на ВКС по въпроса „От
кой момент поражда действие отмяната на ППВС №3/18.11.1980 г., извършена с т.
10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. №2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, и прилага ли
се последното за вземания по изпълнително дело, което е образувано преди
приемането му?“. Въпросът е обуславящ изхода на настоящия спор, но по аргумент
от т. 1 от ТР №8 от 07.05.2014 г., по тълк. д. № 8/2013 г., на ОСГТК на ВКС, но
право да спре настоящото производство има единствено и само касационната
инстанция.
От уведомление до ищеца се установява, че
последното валидно изпълнително действие по образуваното от ответника изп. д.
20118440401108, по описа на ЧСИ С.Я., датира от 17.11.2013 г. , изразяващо се в
опис на движими вещи на ищеца, с което давността е прекъсната по аргумент от
чл. 116, б. „в“ от ЗЗД. След тази дата в продължение на две години не са
предприема други изпълнителни действия, поради което на основание чл. 433, ал.
1, т. 8 ГПК изпълнителното производство е прекратено по силата на закона, т.е.
считано от 17.11.2015 г. Но дори изпълнителното дело да е било перемирано, необразуването на постъпили нови
искания от взискателя в отделно дело нямат значение за прекъсването на
давността. Действително образуването на изпълнително дело не е предприемане на
принудително изпълнение, а е от категорията на административни такива
/канцеларско действие/, което следва предявяването на изпълнителния лист за
изпълнение. Когато обаче молбата за изпълнение съдържа искане за изпълнителни
действия, които са от категорията да прекъснат давността – те ще прекъснат
давността, но с ефект от поискването им, освен ако осъществяването им е
забавено по причина, за която взискателят отговаря – след направеното искане не
е внесъл такси, разноски, не е оказал необходимото съдействие и така е
осуетявал тяхното прилагане, без значение на това дали е настъпила перемция или
не по конкретното изпълнително дело. /в този смисъл е и споделяната от
настоящия състав практика на ВКС обективирана в РЕШЕНИЕ № 3724 от 24.02.2021
г., постановено по гр. д. № 1747/2020 г.; РЕШЕНИЕ № 93 от 17.05.2021 г.,
постановено по гр.д. 2766/2020 г.; Определение № 248 от 1.04.2021 г. на ВКС по
гр. д. № 3647/2020 г., IV г. о., ГК/
Предвид приетото от настоящия състав, че до
отмяната на ППВС №3/1980 г. по образуваните изпълнителни дела давността е
спряла да тече, то и следва да се приеме, че до прекратяване на изп. д
20118440401108 (17.11.2015 г.) по силата на закона, давност не е текла. Едва
след този момент, считано от 17.11.2013 г. е започнала да тече нова петгодишна
погасителна давност и същата би изтекла на 17.11.2018 г. Съгласно
разпоредбата на чл. 116, б. „в“ ЗЗД давността се прекъсва с предприемане на
действия за принудително изпълнение. В случая давността е била прекъсната на 27.07.2017 г. с изпращане от ЧСИ С.Я.на
запорни съобщения изх. № 045572/27.07.2017 г. до „Райфайзенбанк България“ ЕАД,
до „Юробанк България“ АД с изх. № 045573/27.07.2017 г. и до „Обединена
Българска Банка“ АД с изх. № 045571/27.07.2017 г., с които е наложен запор
върху всички банкови сметки на длъжника И.П. – арг. т. 10 Тълкувателно решение
по тълк.д. № 3/2015 г. на ОСГТК на ВКС /“Когато взискателят не е
поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и
изпълнителното производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК (чл. 330,
ал. 1, б. „д” ГПК отм.), нова
погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето
последното валидно изпълнително действие“/. Предшестващото „прекратяване“ на
изпълнителното дело поради перемция е без правно значение, както беше посочено
по-горе. По изложените по-горе съображения изводите на СРС санеобосновани, а
оплакванията в жалбата са основателни.
В случая давността е била
прекъсната и е започнала да тече нова 5 /пет/ годишна давност, която не е
изтекла нито към момента на предявяване на исковата молба-04.01.2019 г.,
нито към приключване на устните
състезания пред въззивната инстанция – 25.06.2021 г.
Тъй като крайните правните изводи на двете
съдебни инстанции съвпадат, обжалваното решение следва да бъде потвърдено, а
предявената жалба отхвърлена.
При този изход на спора на основание чл. 78,
ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК в полза на въззиваемия-ответник следва да се
присъдят съдебни разноски в размер на сумата от 100 лв., представляваща
заплатено юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство пред
СГС, като възражението за прекомерност в случая е безпредметно, тъй като
размера на юрисконсултското възнаграждение е нормативно установен.
С оглед цената на
исковете, по аргумент от чл. 69, ал. 1, т. 1, вр. чл. 113, вр. чл. 280, ал. 3,
т. 1 ГПК, въззивното решение подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 8172 от 10.01.2020 г.,
постановено по гр. д. № 394/2019 г., по описа на СРС, I ГО, 169 състав.
ОСЪЖДА И.Л.П., ЕГН **********,***,
със съдебен адрес ***, офис 1 чрез адв. М.П. САК да заплати на „Е.М.“ ЕООД, ЕИК
******, със седалище и адрес на управление ***, сграда ******, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 273 ГПК разноски за юрисконсултско възнаграждение
в размер на сумата от 100,00 лв. за производството пред СГС.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен съд по
правилата на чл. 280 ГПК в едномесечен срок от връчването на препис на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: