РЕШЕНИЕ
№…
гр. Плевен, 19.03.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛЕВЕНСКИ ОКРЪЖЕН
СЪД ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ - ІV гр.с. в
публично заседание на двадесет и трети февруари през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЦВЕТЕЛИНА ЯНКУЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1.РЕНИ Г.
2.ЕМИЛИЯ КУНЧЕВА
при секретаря КОНА ДОЧЕВА и в присъствието
на прокурора …., като разгледа докладваното от ЧЛЕН - СЪДИЯТА РЕНИ Г. в.гр.д. № 869 по описа за 2020 г. и на
основание данните по делото и закона, за да се произнесе, взе предвид следното:
С решение № 260007/25.09.2020 г. по гр.д.№ 256/2020 г. по описа
на ПлРС е признато на основание чл.357, във
вр. чл.344, ал.1, т.1 от КТ за незаконно уволнението на Д.Г.У. от Директора на СУ „***“, адрес: гр.Червен бряг, ул.“ ***“ *** и е отменена издадената Заповед №РД – 19-974/20.01.2020г. на Директора на Средно училище „***“ гр. Червен бряг като като
незаконосъобразна.Възстановена е
на основание чл.344, ал.1 т.2 от КТ Д.Г.У. на
заеманата от нея длъжност преди прекратяване на трудовия й договор със Заповед №РД – 19-974/20.01.2020 г. на Директора
на СУ „***“ – Червен бряг, а именно на длъжността „Главен
счетоводител” в Средно училище „***“ гр. Червен бряг.Осъден е на
основание чл. 344, ал.1 т.3 вр. чл.225 от Кодекса на труда СУ „***“ – Червен бряг да заплати на Д.Г.У. сумата от 12 244.69 лв., представляваща обезщетение за
оставане без работа поради незаконно уволнение.Осъдено е на
основание чл.78, ал.6 от ГПК СУ
„***“ – Червен бряг да заплати на Д.Г.У. сумата от 500 лева деловодни разноски за
адвокатско възнаграждение.Осъдено е на
основание чл.78, ал.6 от ГПК СУ „***“ – Червен бряг да заплати в
полза на бюджена неа съдебната власт по сметка на РС Червен бряг сумата от 589.79 лв. държавни такси и разноски
за вещо лице по назначената счетоводна експертиза.
Депозирана
е въззивна жалба от СУ”***” със седалище гр.Червен бряг обл.Плевен, рещу решение № 260007/25.09.2020 г. по гр.д.№
256/2020 г. по описа на ЧбРС, което се обжалва изцяло.Въззивникът счита
постановеното решение за неправилно, като постановено в нарушение на
материалния закон, при допуснати съществени процесуални нарушение и
немотивирано.Прави се искане да се отмени обжалваното решение и вместо него да
се постанови ново, с което да се отхвърлят като неоснователни и недоказани
исковите претенции на въззиваемата.
За въззиваемата страна – Д.Г.У., процесуалният представител
изразява становище да се постанови решение, с което да се остави в сила
първоинстанционното решение като законосъобразно, като се присъдят и
направените разноски съобразно списък.Позовава се на т.д.№ 4/2017 г.Тя е
уволнена поради това, че не притежава образованието за заемане на длъжността
главен счетоводител, което не е доказано от страна на въззивника.Същата
притежава необходимото образование за заемане на длъжността.
Въззивната жалба е
процесуално допустима, а по същество неоснователна.
Съгласно чл.269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта - в обжалваната му част, като обжалваното такова е валидно и
допустимо, а по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в
жалбата.Според ТР № 1/9.12.2013 г. на ВКС по тълк.д.№ 1/2013 г., ОСГТК, при
проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да
приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е
въведено като основание за обжалване.
Настоящата инстанция намира решението и за
правилно, поради което по силата на чл.272 ГПК
препраща към мотивите на първоинстанционния съд.Във връзка с доводите
във въззивната жалба съдът приема
следното.
Безспорно е
между страните, че със заповед № РД-19-874/09.01.2020 г. на директора на
СУ”***” гр.Червен бряг на въззиваемата е наложено дисциплинарно наказание
„забележка”, която е влязла в сила.Тя е във връзка със спор между страните
относно преместването на работното й място.
На първо място във въззивната жалба се
сочи, че първоинстанционният съд в противоречие със събраните доказателства е
приел, че въззиваемата отговаря на
въведените с длъжностна характеристика, утвърдена на 17.01.2020 г., изисквания
за наличие на образование.Този извод е направил, като е ценил като годно
доказателство удостоверение изх.№ 93.00-8/28.02.2020 г., издадено то
СА”Д.А.Ценов” - Свищов, въпреки че същото е своевременно оспорено от въззивника
както като авторство, така и относно съдържанието/верността му.От страна на
въззиваемата в условията на пълно и главно доказване не е установено, че
отразените в това удостоверение факти и обстоятелства, а именно: че специалност
„Счетоводна отчетност” е преименувана в специалност „Счетоводство и контрол”
през 1984 г.Въпреки изискваните от въззивника доказателства за наличието на
решение на компетентен орган (академичен
съвет) за удостоверяване на отразеното в нарочното
удостоверение, такива не са или представени.
Настоящата
инстанция приема, че такова решение на компетентен орган (академичен съвет) не е необходимо, тъй като въвеждането на
специалността „Счетоводство и контрол” възниква по силата на закона - ПМС № 8
от 22.03.1983 г. за номенклатурата на професионалните направления и на
специалностите на висшето образование, включително и по тези, по които се води
обучение в трите икономически ВУЗ за страната и не предвижда въвеждането на
тази специалност да става и с издаването
на друг акт от компетентен за това орган.
След влизането в сила на новата номенклатура по групи
професионални направления и специалности съгласно Приложение № 2/ДВ бр.30/1983
г. обучението за новоприети студенти се осъществява по специалността
„Счетоводство и контрол”.
Въззиваемата е завършила ВФСИ „Д.И.Ценов”
гр.Свищов, сега СА”Д.А.Ценов” със специалност „Счетоводна отчетност”.
Съгласно §6 от ПЗР на ЗВО дипломи за висше
образование, издадени от висшите училища до влизането на този закон в сила,
дават правата на завършилите образователна степен „магистър”.
Въззиваемата е приета специалност
„Счетоводна отчетност” през месец август 1983 г. и е завършила тази специалност
на 08.07.1987 г.
Основателно е възражението й, че към
момента на приемането й специалност „Счетоводство и контрол” не е съществувала
в номенклатурата на специалностите във ВФСИ.
Неоснователно е възражението на
въззивника, че към момента на започване на висшето й образование през 1983 г. е съществувала
специалността „Счетоводство и контрол”.Липсват доказателства по делото, че за
учебната 1983/1984 г. приемът на студенти в този икономически ВУЗ е
осъществяван по две специалности „Счетоводна отчетност” и „Счетоводство и
контрол”.
Специалността „Счетоводство и контрол” е
въведена през учебната 1984/1985 г.Този
извод може да се направи от писмо вх.№ 3341/04.08.2020 г. на СА”Д.А.Ценов”
гр.Свищов и приложените доказателства на стр.78-101 от първоинстанционното
дело.Дипломиралите се по тази специалност могат да се реализират като главни
счетоводители, методисти и анализатори на финансово-счетоводната дейност, като
консултанти и специалисти по счетоводство, финансово-данъчен контрол и да
заемат други икономически длъжности (решение
№ 239/21.05.2012 г. на ВКС по гр.д.№ 799/2011 г., ІV г.о.).
Във въззивната жалба е налице позоваване
на приложената информация-оценка, от
която е видно, че „ръководството на института е приело план-график за
разработване и утвърждаване на учебната документация за осигуряване на обучението
по новите професионални направления и специалности и тристепенна структура”,
както и „Трето, разработване на учебните планове по новите специалности в срок
до ….”.Сочи се също така, че от текста на приложената информация за
разработване на квалификационни характеристики на специалностите в направление
„Икономика на народното стопанство и отраслите” е видно, че „в съответствие с
ПМС № 8 от 22.03.1983 г. за утвърждаване и въвеждане в действие на нова
номенклатура на професионалните направления
и на специалностите на висшето образование, Министърът на народната
просвета със заповед №Р-231-55/18.11.1983 г. разпореди да се разработят
квалификационни характеристики на новите специалности на основа, на
инструкцията, приложена към заповедта”, както и че е „налице стремеж
квалификационните характеристики да отразяват същността на изискванията по
отношение на знанията и уменията по новите специалности, а не да бъдат сбор на
тези от старите специалности”.
Сочената информация - оценка е изготвена
на 28.11.1983 г. и въз основа на нея не може да се направи извод, че вече е
въведена, т.е. осъществен е прием на студенти по специалността „Счетоводство и
контрол”, т.е. за учебната 1983/1984 г., който не следва и от посоченото, че
ръководството на института е приело план-график за разработване и утвърждаване
на учебната документация за осъществяване на обучението по новите професионални
направления и специалности в тристепенната структура.
Този извод следва и от основните задачи,
които предстоят да се решат - общо шест и сроковете, посочени във втора, трета,
четвърта задача - 28.02.1984 г., м.май 1984 г. и 15.04.1984 г.Приложеният
учебен план за „Счетоводство и контрол” е утвърден на 30.12.1985 г.
Посочената приложена информация е от
23.01.1984 г.
Още един довод, че приемът по специалността
„Счетоводство и контрол” е започнал от учебната 1984/1985 г. е и
обстоятелството, че в т.3 е посочено, че проекта на учебните планове за
отделните специалности да бъдат разработени до 20.04.1984 г.
Още един довод в тази насока е и посоченото
в Приложение № 1 към чл.2, ал.1,
съгласно който втория етап на обучението - 1984/1985 г. е за
професионални направления ( и
принадлежащите към тях специалности):
14.Икономика на народното стопанство и отраслите, към което принадлежи и
специалността „Счетоводство и контрол“.
Работодателят носи тежестта да докаже
законосъобразността на извършеното прекратяване на трудовото правоотношение с
въззиваемата при иска по чл.344, ал.1, т.1 КТ, т.е. че тя не притежава
изискуемото образование за заемане на длъжността „Главен счетоводител” съгласно
длъжностната характеристика от 17.01.2020 г.
От друга страна, тъй като е налице
оспорване от страна на работодателя както на авторството, така и на
съдържанието/верността на удостоверението от 28.02.2020 г., то разпоредбата на
чл.193 ГПК се отнася само за официалните документи - диспозитивни и
свидетелстващи, а верността на частните документи се преценява от съда по
вътрешно убеждение при съвкупната преценка на всички доказателства по делото.
Настоящата инстанция приема, че удостоверението
съставлява частен свидетелстващ
документ, който не притежава материална доказателствена сила, но
отразените в него обстоятелства в случая са установени и с други писмени
доказателства.Следва да се приеме за недоказано
направеното от въззивника оспорване на горепосоченото удостоверение от
28.02.2020 г.
На следващо място във въззивната жалба се
сочи, че съдът неправилно е интерпретирал показанията на свидетелката Т. П.,
като е приел, че въззивникът не е
представил длъжностна характеристика, спрямо която да се извърши съпоставка
относно изискванията, на които въззиваемата е отговаряла преди изменението й,
посредством утвърждаване на нова длъжностна характеристика с нови изисквания.
Сочи, че свидетелката заявява:”У. през декември
искаше справка от досието си за длъжностна характеристика, не си спомням точно,
но мисля, че искаше справка за длъжностна характеристика дали е там.Искаше да
извърши проверка дали длъжностната и характеристика е в досието.Аз й направих
тази проверка, видях, че всичко е налице и върнах досието отново.Мисля, че една
длъжностна характеристика има в досието”, както и „Справка да съм й правила
откога е назначена за главен счетоводител не си спомням такова нещо.Нямало е
период от време едновременно да е имало двете длъжности главен счетоводител и
счетоводител”.
В тази насока от доказателствата по делото
е видно, че има само една длъжностна характеристика - на длъжността
„счетоводител” и допълнение към длъжностната характеристика - стр.281-284.
Другата длъжностна характеристика е за
длъжността „главен счетоводител”, утвърдена на 17.01.2020 г.
Неоснователно във въззивната жалба се
сочи, че без да е налице сключване на допълнително споразумение за промяна на
длъжността, въззиваемата започва да заема длъжността „главен счетоводител”.
От доказателствата по делото е видно, че с
въззиваемата е сключен трудов договор на 01.10.2008 г. на длъжността
„счетоводител”, с изискуемо образование висше счетоводно-икономическо
образование с образователно квалификационна степен „магистър”, а в
допълнителното споразумение от
19.03.2012 г. е посочено, че заема длъжността „Главен счетоводител”,
макар и да няма длъжностна характеристика за длъжността „Главен счетоводител”.
В трудовата книжка е отразено, че въззиваемата
е заемала длъжността „счетоводител” от 01.10.2008 г. до 31.07.2011 г., а от
01.08.2011 г. насетне длъжността „Главен счетоводител”.
Във въззивната жалба е посочено, че сред
множеството документи, съдържащи се в трудовото досие на въззиваемата в
различни периоди от време относно нея е отразявано „главен счетоводител” ,
„счетоводител”, което показва една тенденция при липса на разграничение на тези
длъжности.
В тази насока от приложените по делото
допълнителни споразумения след горепосоченото от 2012 г. е посочвана длъжността
„главен счетоводител”, а само в това от 25.10.2017 г. е посочена длъжността
„счетоводител”.Трудовата книжка е официален удостоверителен документ съгласно
императивната материалноправна норма на чл.347 КТ и в нея и за този период е
посочено, че е заемала длъжността „Главен счетоводител”.
В ТР № 4/01.02.2021 г. на ВСК по тълк.д.№
4/2017 г., ОСГК е посочено в т.1а, че не е налице основанието по чл.328, ал.1,
т.6 от КТ за прекратяване на трудовия договор, ако при сключването му
работникът или служителят не отговаря на въведените от работодателя изисквания
за образование или професионална квалификация за изпълняваната работа.
Когато
минималните изисквания за образование или професионална квалификация не
са предвидени в нормативен акт, какъвто следва да се приеме и процесния случай,
то работодателят може да определя тези изисквания с длъжностната характеристика
и /или в щатното разписание.В процесния случай длъжностната характеристика за
длъжността „Главен счетоводител” е утвърдена на 17.01.2020 г.
В горепосоченото ТР е посочено, че ако
работодателят се е съгласил, че притежаваното от работника образование и/или
професионална квалификация не представлява обективна причина за изпълнение на
трудовата функция при сключването на трудовия договор, но впоследствие е
прекрати ТПО поради липсата им за заемане на съответната длъжност,
работодателят всъщност ще се позове на въведените от него изисквания при
приемане на работа, за които самият той е приел, че не са били пречка да се
изпълнява трудовия договор.
Въз основа на гореизложеното съдът счита,
че не са налице основания за отмяна на решението в обжалваната му част, в която
е уважен предявеният иск с правно основание чл.344, ал.1 т.1 от КТ и следва да
бъде потвърдено в същата.
По отношение на решението в обжалваната му
част, в която е уважен предявеният иск с правно основание чл.344, ал.1, т.2 от КТ, то този иск е акцесорен, въззивната жалба е бланкетна в тази й част, не е
допуснато и нарушение на императивна материалноправна норма, поради което
същото също следва да бъде потвърдено в същата.
На следващо място във въззивната жалба се
сочи относно уважения иск с правно основание чл.344, ал.1, т.3 КТ във вр. с
чл.225, ал.1 КТ, че при определяне размера на дължимото обезщетение по чл.225 КТ за времето на оставане без работа, съдът не е приспаднал размерът на
изплатените при прекратяване на трудовото правоотношение суми за неизползван
годишен отпуск и обезщетение за неспазен срок на предизвестие, като такова
възражение за прихващане е било направено от въззивника още с отговора на ИМ в
случай, че искът бъде уважен.
В отговора на ИМ въззивникът е направил
алтернативно възражение за прихващане при уважаване на иска за обезщетение на
въззиваемата за оставането й без работа, за сумата в размер на 1 555.84 лв.
–представляваща изплатено на въззиваемата обезщетение по чл.220 от КТ за
неспазено предизвестие за прекратяване на ТПО и 655.09 лв. - представляваща
обезщетение по чл.224, ал.1 от КТ за неизползван платен годишен отпуск.
От заключението на ВЛ А., неоспорено от
страните, което съдът възприема като обективно и компетентно, се установява, че
изплатеното обезщетение за неспазено предизвестие по чл.220 от КТ е 1 555.84
лв., а изплатеното обезщетение за неизползван платен годишен отпуск по чл.224,
ал.1 КТ е 655.09 лв.
Предявеният иск е уважен за сумата от
12 244.69 лв., представляваща обезщетение за оставане без работа поради
незаконно уволнение.
При това положение подлежи на разглеждане
направеното от въззивника при условията на евентуалност възражение за
прихващане с горепосочените суми, обективирано в отговора на исковата молба.
Неоснователно е възражението за прихващане с
изплатеното от работодателя обезщетение по чл.224, ал.1 от КТ.Това обезщетение
се дължи безусловно към датата на прекратяване на трудовото правоотношение и не
е в зависимост от законосъобразното му извършване.При евентуалното завръщане на
работа работникът или служителят вече не може да претендира реалното ползване
на отпуска.Отношенията между страните са уредени в един предходен момент и
въпросът за отпадането на правото не стои.
С признаване на уволнението за незаконно
не отпада и правото на въззиваемата да получи обезщетение за неспазено
предизвестие.Такова се дължи, защото работодателят не е изпълнил задължението
си да предизвести въззиваемата 30 дни за безсрочен трудов договор във
съответствие с чл.326, ал.2 КТ, преди прекратяване на договора, в който месец
насрещната страна би получавала трудово възнаграждение.Отмяната на уволнението
като незаконно не санира договорното неизпълнение и не заличава основанието,
поради което неизправната страна е обезщетила изправната ( решение № 18/8.02.2013 г. на ВКС по гр.д.№ 1211/2012
г., ІV г.о.).
При този изход на процеса са присъдени и
разноски от първоинстанционния съд.
Въз основа на гореизложеното настоящата
инстанция счита, че не са налице основания за отмяна на обжалваното решение и
същото следва да бъде потвърдено.
При този изход на процеса следва да бъде
осъден въззивникът да заплати на въззиваемата разноски по делото за настоящата
инстанция в размер на 300 лв., съставляваща заплатено адвокатско
възнаграждение.
Водим
от горното, Плевенски окръжен съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №
260007/25.09.2020 г. по гр.д.№ 256/2020 г. по описа на Червенобрежки районен
съд.
Осъжда въззивника СУ”***”, адрес: гр.Червен бряг, ул.”***”***, да заплати на въззиваемата Д.Г.У., ЕГН **********, адрес: ***, разноски по делото за
настоящата инстанция в размер на 300 лв.
Решението
подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от получаване
на съобщението от страните чрез връчване на препис от същото.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: