Решение по дело №1197/2020 на Софийски градски съд

                                Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

                               гр.София, 22.02.2021г.

 

                                 В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІI-Д въззивен състав, в публично съдебно заседание на девети октомври през две хиляди и двадесета година в състав:                                                 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимир Мазгалов

ЧЛЕНОВЕ: Силвана Гълъбова

Мл.съдия: Ивелина Симеонова

 

при секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдия Мазгалов в.гр.дело №1197 по описа за 2020 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение №278319 от 19.11.2019г., постановено по гр.дело №20489/2019г. по описа на СРС, ГО, 51 с-в е признато за установено на основание чл.124, ал.1, вр.чл.439, ал.1 ГПК, че Б.А.В. с ЕГН********** не дължи на „О.Ф.Б.“ЕАД с ЕИК****** сумите 8422,96 лева- договорна лихва за периода от 05.12.2009г. до 28.12.2011г., 550,11 лева- съдебни разноски и законна лихва върху главницата от 19082,46 лева за периода от 29.12.2011г. до 22.01.2014г., за които е издаден изпълнителен лист на 24.01.2012г. по ч.гр.д.№ 229/2012г., по описа на СРС, 40 състав. Отхвърлени са предявените от Б.А.В. срещу „О.Ф.Б.“ЕАД искове по чл.124, ал.1, вр.чл.439, ал.1 ГПК за сумата 19082,46 лева- главница, както и за законната лихва върху нея за периода от 23.01.2014г. до изплащането й, които суми също са предмет на горепосочения изпълнителен лист. Ответникът е осъден да заплати на ищеца 850,07 лева разноски, а ищецът- да заплати на ответника 250,22 лева разноски, съразмерно на отхвърлената част от исковете.

Срещу решението в частта, с която исковете са уважени, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника „О.Ф.Б.“ЕАД. Жалбоподателят поддържа, че решението е недопустимо като постановено по недопустим иск, тъй като ищецът разполагал с възможността да подаде възражение срещу издадената заповед за изпълнение, след което кредиторът да предяви иск по реда на чл.415 вр.чл.422 от ГПК и длъжникът да направи в това производство всичките си възражения. Заповедта била връчена на ищеца на 31.01.2017г. и възражение не било подадено в законоустановения срок. Не били налице новонастъпили обстоятелства, които да послужат като предпоставка за предявяване на иск с правно основание чл.439 от ГПК. Моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната част, а исковете– отхвърлени изцяло. Претендира разноски.

Ответникът по жалбата Б.А.В. в подадения в срок отговор на въззивната жалба оспорва същата като неоснователна. Счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено като правилно, като излага подробни съображения в тази насока. Претендира разноски за адвокатско възнаграждение.

 

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:

Предявени са искове с правно основание чл.439 от ГПК.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Съгласно чл.439 ГПК длъжникът може да оспорва чрез иск изпълнението, който може да се основава само на факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. В случая процесният изпълнителен лист (изпълнителното основание) е издаден въз основа на заповед за незабавно изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК. Както правилно е отбелязал и първостепенният съд, заповедите за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК не подлежат на връчване от съда, а въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение, инкорпорирано в тях, се издава изпълнителен лист и препис от заповедта (както и от самия изпълнителен лист) се връчва от съдебния изпълнител заедно с поканата за доброволно изпълнение, съгласно чл.418, ал.5 от ГПК. При това положение е напълно възможно (както е и в настоящия случай) кредиторът след издаването и получаването на препис от заповедта за незабавно изпълнение и изпълнителния лист, да бездейства и да не поиска образуването на изпълнително производство- в случая от 24.01.2012г. до 23.01.2017г., или пет години без един ден. Изпълнителното производство е образувано и длъжникът е получил препис от заповедта за незабавно изпълнение на 31.01.2017г., към който момент вече е изтекъл законовоустановеният давностен срок за част от вземанията по същата. В такива случаи право на длъжника е да избере средството си за защита- дали чрез подаване на възражение по чл.414 от ГПК и съответно- възражение за погасяване на вземането по давност в рамките на исковото производство по евентуално предявения от кредитора установителен иск, или чрез предявяване на отрицателен установителен иск по реда на чл.439 от ГПК. Длъжникът е избрал втория вариант и искът е допустим, тъй като се основава само на факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание (заповедното производство, приключило с издаването на заповедта за незабавно изпълнение и изпълнителен лист на 24.01.2012г.). Изтичането на срока на погасителната давност за част от вземанията е именно такова новонастъпило обстоятелство.

Предвид гореизложеното въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено като правилно в обжалваната му част.

При този изход на спора жалбоподателят няма право на разноски. Ответникът по жалбата е направил разноски в размер на 1000 лева за възнаграждение на един адвокат. Като взе предвид фактическата и правна сложност на спора, както и минимално възможното адвокатско възнаграждение съгласно  Наредба №1 на ВАдвС съдът намира възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение за неоснователно.

Предвид изложените съображения, съдът

 

                                                 

Р    Е    Ш    И    :

 

 

ПОТВЪРЖДАВА решение №278319 от 19.11.2019г., постановено по гр.дело №20489/2019г. по описа на СРС, ГО, 51 с-в в обжалваната му част.

ОСЪЖДА „О.Ф.Б.“ЕАД с ЕИК****** да заплати на Б.А.В. с ЕГН********** сумата от 1000 лева (хиляда лева)- разноски в производството пред въззивната инстанция.

Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

                                                    

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                        

 

 

 

ЧЛЕНОВЕ: 1/

 

 

                                                                                   

2/