Решение по дело №7651/2020 на Софийски градски съд

Номер на акта: 260613
Дата: 18 февруари 2022 г. (в сила от 18 февруари 2022 г.)
Съдия: Силвана Иванова Гълъбова
Дело: 20201100507651
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 28 юли 2020 г.

Съдържание на акта Свали акта

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 № …

гр. София, 18.02.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и осми януари две хиляди двадесет и втора година в състав:

 

                   ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ

                                                                                        ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА

                                        Мл.с. СИЛВИЯ ТАЧЕВА

 

при секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №7651 по описа на СГС за 2020 г., за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ответника „С.1“ ЕООД срещу решение от 02.03.2020 г., поправено и допълнено с решение от 06.10.2020 г., по гр.д. №38877/2017 г. на Софийския районен съд, 53 състав, с което е уважен предявеният от „Д.“ ООД срещу жалбоподателя насрещен осъдителен иск с правно основание чл.373 ал.1 ТЗ за сумата от 5866,80 лв. /частично от 30 308,80 лв./, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба – 08.08.2017 г. до окончателното изплащане, като ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски по делото.

В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно и необосновано, тъй като съдът е допуснал съществено процесуално нарушение – не е обсъдил твърденията на страните и представените писмени доказателства. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да отхвърли предявения насрещен иск. Претендира разноски.

Въззиваемата страна „Д.“ ООД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли обжалваното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Третото лице-помагач „Й.2.” ЕООД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема становище по въззивната жалба.

Решението не е обжалвано от ответника „Д.“ ООД в частта, в която е уважен предявеният срещу него осъдителен иск с правно основание чл.372 ал.1 ТЗ, и от ответника „С.1“ ЕООД в частта, в която е уважен предявеният срещу него насрещен осъдителен иск с правно основание чл.86 ЗЗД, поради което решението е влязло в законна сила в тази му части.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е основателна.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно. При осъществената дължима служебна проверка въззивният съд приема, че решението на СРС е недопустимо, поради следните съображения:

Първоинстанционният съд е сезиран от „С.1“ ЕООД с искова молба, с която срещу „Д.“ ООД е предявен осъдителен иск с правно основание чл.372 ал.1 ТЗ за сумата от 5866,80 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на исковата молба до окончателното изплащане, представляваща неизплатено задължение по договор за транспорт от 07.10.2016 г., и от „Д.“ ООД с насрещна искова молба, с която срещу „С.1“ ЕООД са предявени насрещни осъдителни искове с правно основание чл.99 ЗЗД вр. чл.373 ал.1 ТЗ и чл.86 ЗЗД за сумата от 5866,80 лв., като част от общо дължимата сума от 30 308,80 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на исковата молба до окончателното изплащане, представляваща обезщетение по договор за транспорт от 07.07.2016 г., и сумата от 146,64 лв., представляваща лихва за забава за периода 23.11.2016 г. – 07.08.2017 г.

Видно от приетите във въззивното производство решение от 13.12.2017 г., постановено по гр.д. №22277/2017 г. по описа на СРС, 78 състав, и решение от 25.08.2020 г., постановено по гр.д. №4524/2019 г. по описа на СГС, ІІ-в въззивен състав, влязло в сила на 25.08.2020 г., отхвърлен е предявеният от „Д.“ ООД срещу „С.1“ ЕООД насрещен иск с правно основание чл.373 ал.1 ТЗ вр. чл.17 пар.1 Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки /СМR/ вр. чл.99 ЗЗД, предявен като частичен за сумата от 5784,40 лв. от вземане в цял размер от 30 308,80 лв., представляващо прехвърлено на ищеца вземане за обезщетение по договор за международен автомобилен превоз по заявка №542993/06.07.2016 г. и заявка №50845/07.07.2016 г.

Съгласно ТР №3/2016 г. на ОСГТК на ВКС, при отхвърляне на частичния иск като неоснователен ищецът не би могъл успешно да предяви иск за останалата непредявена част от вземането, тъй като с влязлото в сила решение, с което се отхвърля частичният иск, се отрича цялото спорно право. Силата на пресъдено нещо обхваща цялото вземане, т.е. това решение се ползва със сила на пресъдено нещо и по отношение на непредявената част от вземането, включително и относно правопораждащите факти. Силата на пресъдено нещо на отхвърлителния диспозитив по частичния иск разпростира действието си и за непредявената част, защото от гледна точка на материалното право несъществуването на част от цялото вземане поради неосъществяване на правнорелевантните за възникване на твърдяното субективно материално право факти е равнозначна на несъществуване и на разликата до неговия пълен обем според твърденията на ищеца. Когато между същите страни, на същото основание и за една част от вземането е предявен частичен иск, по който делото е висящо, останалата част от вземането може да бъде предявена в друг исков процес. В този случай е налице изключението, предвидено в разпоредбата на чл.126 ал.1 ГПК. Ако в съда има две висящи дела между едни и същи страни, на едно и също основание, но претенцията е за различни части на едно и също вземане, не е налице идентитет между двете дела. В този случай производството по последващия частичен иск следва да бъде спряно до влизане в сила на съдебното решение по първоначално предявения частичен иск на основание чл.229 ал.1 т.4 ГПК. Ако първоначално предявеният частичен иск бъде отхвърлен като неоснователен, производството по последващия частичен иск следва да бъде прекратено като недопустимо, тъй като със СПН се отрича цялото спорно материално право.

При тези данни, настоящият съдебен състав намира първоинстанционното решение в обжалваната му част за недопустимо, доколкото с описаното по-горе решение на СГС е отхвърлен предявеният частичен иск за друга част от процесното вземане, и процесният частичен иск се явява недопустим, поради което и на основание чл.270 ал.3 изр.1 ГПК обжалваното решение следва да бъде обезсилено, а производството по делото - прекратено.

С оглед изхода на делото и направеното искане, на въззиваемата страна на основание чл.78 ал.4 ГПК следва да се присъдят разноски в първоинстанционното производство в размер на сумата от 630,00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение, и на основание чл.78 ал.1 ГПК разноски във въззивното производство в размер на сумата от 234,67 лв., представляваща държавна такса и сумата от 623,34 лв., представляваща адвокатско възнаграждение. Възражението на въззиваемата страна за прекомерност на заплатеното от въззивника адвокатско възнаграждение е основателно. По делото е представен договор за правна защита и съдействие, сключен между въззивника и адв. Б., според който въззивникът е заплатил адвокатско възнаграждение по настоящето дело в размер на сумата от 1400,00 лв. Съгласно ТР №6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, при намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл.78 ал.5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото в § 2 Наредба №1/09.07.2004 г. ограничение и е свободен да намали възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален размер. Договореното по настоящето дело адвокатско възнаграждение надвишава този минимален размер, изчислен съобразно чл.7 ал.1 и ал.2 Наредба №1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения и с оглед на фактическата и правна сложност на делото, следва да бъде намалено до минималния размер или сумата от 623,34 лв.

 

Воден от гореизложеното, съдът

 

       Р  Е  Ш  И:

 

ОБЕЗСИЛВА решение №56203/02.03.2020 г., поправено и допълнено с решение №118451/06.10.2020 г., постановено по гр.д. №38877/2017 г. по описа на СРС, ГО, 53 състав, в частта, в която „С.1“ ЕООД, ЕИК *****, седалище и адрес на управление:***, е осъден да заплати на „Д.– Б.“ ООД, ЕИК *****, седалище и адрес на управление:***, на основание чл.373 ал.1 ТЗ за сумата от 5866,80 лв. /частично от 30 308,80 лв./, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба – 08.08.2017 г. до окончателното изплащане.

ПРЕКРАТЯВА производството по гр.д. №38877/2017 г. по описа на СРС, ГО, 53 състав, в посочената по-горе част.

ОСЪЖДА „Д.– Б.“ ООД, ЕИК *****, седалище и адрес на управление:***, да заплати на „С.1“ ЕООД, ЕИК *****, седалище и адрес на управление:***, на основание чл.78 ал.4 ГПК сумата от 630,00 лв., представляваща разноски в първоинстанционното производство, и на основание чл.78 ал.1 ГПК сумата от 858,01 лв., представляваща разноски във въззивното производство.

Решението е постановено при участие на третото лице-помагач на страната на ответника „Й.2.” ЕООД.

 

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                             ЧЛЕНОВЕ: 1.                                   2.