№ 134
гр. В., 16.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – В., II-РИ СЪСТАВ ВЪЗЗИВНИ МНО И УБДХ, в
публично заседание на четвърти октомври през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:С.Ж.С.
Членове:Г.П.Й.
Н.Д.Н.
при участието на секретаря И.С.К.
като разгледа докладваното от С.Ж.С. Въззивно гражданско дело №
20231300500285 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 от ГПК.
Делото е образувано по въззивна жалба на Д. А. Ф. ЕГН **********, чрез адв.-
пълномощник И. И. от АК-В. и заявен съдебен адрес: гр. В., ул. „Самарско знаме“ № 1А
против Решение № 251/09.03.2023 г., постановено по гр.д. № 1098/2021 г. по описа на PC –
В..
С обжалваното Решение № 251/09.03.2023 г., постановено по гр.д. № 1098/2021 г.,
РС- В. е отхвърлил предявените от жалбоподателката установителни искове по реда на чл.
422, ал. 1 от ГПК, във връзка с чл. 415, ал. 1 от ГПК, във връзка с чл. 232, ал. 2 от ЗЗД, във
връзка с чл. 79 от ЗЗД за признаване дължимостта от ответника А. В. П. с ЕГН **********,
от гр. В. на следните суми: 4200.00 лева, представляваща обща дължима наемна цена за
четиринадесет месеца от по 300 лева, за периода: месец 05.2016 г. до месец 12.2016 г., както
и от месец 02.2017г. до месец 07.2017 г. вкл.; 170.00 лева, представляваща незаплатена
изразходвана вода за наетото жилище за периода 16.01.2017 г. до 17.08.2017 г. и 266.18
лева, представляваща незаплатени суми за ползвана топлоенергия за периода месец
11.2015г. до месец 04.2016 г., ведно със законната лихва от 28.01.2021 г. - датата на
депозиране на заявлението по чл. 410 от ГПК до окончателното изплащане, за което вземане
е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 20514-РЗ от
12.04.2021 г. по ч.гр.д. № 392/2021 г. по описа на Районен съд - В., като погасени по
давност. Жалбоподателят е осъден да заплати на ответника разноски по производството
пред РС-В. в размер на 450лв. за адвокатско възнаграждение.
1
С въззивната жалба се навеждат доводи за неправилност на обжалваното решение,
поради допуснати нарушения на съдопроизводствените правила, материалния закон и
необоснованост. Изразява несъгласие с изводите на първоинстанционния съд за отхвърляне
на исковете.
Поддържа се, че исковата претенция не е погасена по давност, обратно на извода на
ВРС. Давността за претендираните вземания е била прекъсната многократно с признание на
ответника/въззиваемата/ в проведени телефонни разговори и съгласно чл. 116 ЗЗД.
Твърди се, че е допуснато съществено процесуално нарушение при проведения
разпитан на свидетелката Т.Н., разпитана по делегация, като разпита не бил проведен по
представеният от нея въпросен лист.
Твърди се, че по делото била доказала периода на ползване на наетото от ответницата
жилище и след изтичането на срока на договор, с което договора е станал безсрочен, а
ответната страна е ползвала имота до м. юли 2017 г., включително. След като е доказала
ползването на имота, то ответницата дължала и сумата за ползвани ВиК услуги в размер на
170.00 лева за периода от 16.01.2017 г. до 17.08.2017 г. Ответницата незаплатила и разходите
за консумирана топлоенергия в размер на 266.18 лева, като посочва, че и тази сума не била
погасена по давност, поради признаване на дължимостта на сумата от ответницата в
проведени телефонни разговори.
Моли Съда да отмени обжалваното решение, вместо което да постанови друго с което
да уважи предявените искове. Отправя искане за присъждане на разноски.
Прави доказателствени искания: За разпит по делегация в Районен съд гр. В. на
допуснатите двама свидетели пред РС-В. и по представения въпросен лист по
първоинстанционното дело. Да се изиска удостоверение за семейно положение на ответника,
от което да се установи, че ответника има родено дете в гр. В. и се премесил да живее в гр.
В., след претендирания период. Да се изиска удостоверения за постоянен и настоящ адрес
на ответника за периода 2012 год. до настоящия момент.
В законния двуседмичен срок по чл.263 от ГПК от ответната по жалбата страна А. В.
П. е постъпил отговор на въззивната жалба, чрез адв.-пълномощник П.Б. и заявен съдебен
адрес:гр.В., ул. „6- ти септември” №5 с който оспорва същата по подробно изложените
съображения, като неоснователна. Иска потвърждаване на постановеното от ВРС решение.
Не претендира съдебни разноски за въззивното производство.
В проведеното открито съдебно заседание въззивницата не се явява и не се
представлява.
Въззиваемата страна А. В. П. се представлява от пълномощника си – адвокат, чрез
2
когото оспорва въззивната жалба и пледира за потвърждаване на обжалваното решение. Не е
направила искане за присъждане на разноски пред настоящата инстанция.
В производството по настоящето дело, в съответствие с разпоредбата на чл. 266, ал. 1
от ГПК, с определение от 04.10.2023г., постановено в проведеното открито съдебно
заседание са оставени без уважение направените доказателствени искания на въззивната
страна, поради настъпила преклузия.
В.ският окръжен съд, след като взе предвид събраните по делото доказателства и
доводите на страните, прие за установено от фактическа страна следното:
Жалбата е подадена от надлежна страна и е в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, явява се
процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с искова молба от Д. А. Ф. от гр.В. против
А. В. от гр.В. с която са предявени установителни искове по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК,
във връзка с чл. 415, ал. 1 от ГПК, във връзка с чл. 232, ал. 2 от ЗЗД, във връзка с чл. 79 от
ЗЗД за признаване за установено по отношение на ответницата, че дължи на ищцата
следните суми: 4200.00 лева, представляваща обща дължима наемна цена за четиринадесет
месеца от по 300 лева, за периода: месец 05.2016 г. до месец 12.2016 г., както и от месец
02.2017г. до месец 07.2017 г. вкл.; 170.00 лева, представляваща незаплатена изразходвана
вода за наетото жилище за периода 16.01.2017 г. до 17.08.2017 г. и 266.18 лева,
представляваща незаплатени суми за ползвана топлоенергия за периода месец 11.2015г. до
месец 04.2016 г., ведно със законната лихва от 28.01.2021 г. - датата на депозиране на
заявлението по чл. 410 от ГПК до окончателното изплащане, за което вземане е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 20514-РЗ от 12.04.2021 г.
по ч.гр.д. № 392/2021 г. по описа на Районен съд – В.. Претендирани са и разноските по
производството.
Обстоятелствата, на които се основават предявениите иск, са: сключен между
страните на 10.06.2015 г. договор за наем по силата на който ищцата, като наемодател е
отдала за временно и възмездно ползване собствения си недвижим имот на ответницата за
срок от една година срещу заплащане от ответницата на наемна цена от 300лв. Твърди се, че
ответницата продължила да ползва имота и след изтичане на срока до м.юли включително,
като договора от срочен се превърнал в безсрочен. Ответницата не й заплатила 14 месечни
вноски за наем, посочени помесечно в допълнителна молба /л.59/, консумирана и
незаплатена вода- В и К услуги, които ищцата заплатила, както и незаплатена консумирана
топлинна енергия към топлофикационното дружество, която сума също е заплатена от
ищцата. Опитала се няколко пъти да покани устно по телефона ответницата да заплати
дължимите суми но последната не отговаряла на обажданията . Изпратила на ответницата
и писмени покани за доброволно плащане с препоръчани писма с обрати разписки но
писмата се върнали, като непотърсени. С исковата молба са представени писмени
3
доказателства.
В срока по 131 от ГПК ответната страна чрез процесуалния си представител-адв.П.Б.
е постъпил отговор на исковата молба с който е направила правоизключващо възражение за
недължимост на претендираните вземания за наем, консумативи за вода-В и К услуги и
топлинна енергия, поради погасяването им с изтичане на тригодишна погасителна давност
преди предявяване на исковете, на основание чл. 111, буква „в“ от ЗЗД. Посочва се, че
претендираните вземания по своя характер са периодични, поради което са погасени с
изтичането на предвидената в закона кратка тригодишна погасителна давност.
В условие на евентуалност, ако съдът приеме иска за доказан, е направено и
възражение за прихващане по чл. 104, ал. 2 от ЗЗД, като посочва, че със сключване на
договора за наем и съгласно чл. 18 и чл.19 била предоставила на наемодателя/ищеца/
обезпечение в размер на 300лв., което служи за покриване на неплатен месечен наем или
неуредени сметки за консумативи. Оспорил е представените с ИМ доказателства.
От приложеното ч. гр. д. № 1122/2021г. на РС-В. се установява, че ищцата е
депозирала заявление пред РС-В. на 28.01.2021г. с длъжник ответницата А. В. П.. С
определение от 29.01.2021г. делото е прекратено пред РС-В. и изпратено по подсъдност на
РС-В. за произнасяне по заявлението, като впоследствие е образувано приложеното ч.гр.д.
№392/2021 г. по описа на Районен съд – В..
От приложеното ч.гр.д. №392/2021 г. по описа на Районен съд – В. се установява, че
в полза на въззивницата/ищцата/ е издадена заповед № 20514-РЗ/12.04.2021г. за изпълнение
на парично задължение по чл.410 ГГЖ срещу въззиваемата/ответника/, за следните суми:
5936.18 лева - главница, ведно със законната лихва от 28.01.2021 г.- датата на депозиране на
заявлението в съда до изплащане на вземането, както и съдебни разноски в размер на
118..72 лева - за заплатена ДТ и 300лв. за адвокатско възнаграждение.
В заповедта е посочено, че вземането произтича от дължими но незаплатени суми за
наем и консумативни разходи за отдаден на длъжника имот, находящ се в гр.В.,
ж.к.Младоск, бл.115, вх.11, ет.4, ап.18.
Заповедта за изпълнение е връчена на длъжника/въззиваемата/ и от същия е
постъпило възражение по 414 ГПК. С разпореждане от 20.04.2021г РС-В. е дал указания на
въззивника /заявителя/ да предяви установителен иск за вземането си в едномесечен срок
съгласно чл.422 ГПК. Вследствие на изпълнените указания е образувано настоящото
производство.
Между страните пред настоящата инстанция не е спорно обстоятелството, че
сключили, приложения по делото, договор за наем на 10.06.2015 г. по силата на който
въззивницата/ищцата/ отдала на въззиваемата/ ответницата/ недвижим имот, находящ се в
гр. В., ж.к. „Младост“ бл. 115, вх. 11, ет. 4, ап. 18 срещу уговорен месечен наем в размер на
300 лева /чл.5/, платим от 1-во до 5-то число на текущия месец, като наемателя /ответницата/
4
се задължила за заплаща отделно и разходите за ползваните консумативи /ел. енергия, вода и
топлоенергия/ на съответните дружества. От представеният нотариален акт № 84, том I, рег.
№1695, дело №81 от 15.07.2014г. се установява, че отдаденият под наем имот е собственост
на въззивницата – наемодател.
Видно от представения договор за наем, същият е сключен за срок от 12 месеца,
считано от 01.07.2015 г., който срок е изтекъл на 01.07.2016 г. По делото няма данни
договора за наем да е продължен извън уговорения едногодишен срок.
От представените разписки се доказва заплатеният от въззиваемата/ответницата/
наем по дати, както следва: 27.09.2015г. за платен наем за м. 09.2015г.; 19.10.2015г. за
платен наем за м. 10.2015г. 23.11.2015г.; за платен наем за м. 11.2015г.; 28.12.2015г. за
платен наем за м. 12.2015г.; 27.02.2016г. за платен наем за м. 02.2016г. Тези разписки
удостоверяват плащане на наема от ответницата А. П., доколкото същите съдържат подпис
за платеца и удостоверяват неизгоден за ищеца факт.
Съдът приема за установено, че за периода на действие на договора за наем между
страните от 01.07.2015 г. до 01.07.2016 г. въззиваемата/ответницата/, като наемател не е
заплатила на въззивницата/наемодател/ само две месечни наемни вноски за м.май 2016г. и за
м. юни 2016г. от по 300лева всяка.
Настоящият състав приема, че останалите разписки с издател въззивницата Д. А. Ф. и
неподписани от посочения в разписката платец А. В.П. не доказват наличието на наемно
правоотношение след изтичане на срока на договора на 01.07.2016г. Тези разписки
представляват частни документи, съгласно чл.180 от ГПК, които са подписани единствено от
въззиваемата/ищцата/ и съставляват доказателство, че изявленията, които се съдържат в тях,
са направени от това лица. В тази насока следва да се посочи, че ВРС изчерпателно е
пояснил доказателствената сила на частният свидетелстващ документ, съобразно
цитираната съдебна практика, а именно, че същият няма материална доказателствена сила,
освен ако съдържа неизгодни за издателя му факти, в който случай има силата на
извънсъдебно признание и е противопоставим относно тези факти срещу своя издател.
От показанията на разпитания по делегация свидетел Т.И.Н. – дъщеря на
въззивницата/ищцата/Д. Ф. се установява и същата заявява, че ответницата-наемател живяла
в наетия имот с един господин. Свидетелката посочва, че присъствала на разговори между
наемодателя ищцата Д. Ф. и наемателката – ответницата А. П. и знае, че след напускането
на имота останали незаплатени от ответницата П. суми за консумирана от нея вода и
топлоенергия.
От представеното известие за дължими суми на частен абонат адресирано до
въззивницата Д. А. Ф. от „В и К-В.“ ООД се установява, че същата е поканена доброволно
5
да заплати неплатени задължения на дружеството за консумирана вода по издадени 5 бр.
месечни фактури за периода от 16.06.2017г. до 09.10.2017г. на обща стойност 205.30 лева,
ведно с лихва за забавено плащане. Съгласно известието претендираната от
въззивника/ищец/ сума в размер на 170лв. за периода от 16.01.2017г. до 17.08.2017г.,
представляваща стойността по фактури и лихви за забавено плащане е отразена и
претендирана от наемодателя. Съдът констатира, че по делото няма доказателства,
установяващи заплащането от въззивницата на тази претендирана сума от 170лв. за
ползвани В и К услуги.
От представената Заповед № 5470/20.09.2016 г. по ч.гр.д. № 11172/2016 г. по описа на
Районен съд - В. е видно, че съдът е разпоредил ищцата Д. А. Ф. да заплати на „Веолия
Енерджи В.“ ЕАД сумата от 251.22 лева - главница, дължима за потребена и незаплатена
топлинна енергия за периода от м. 11.2015 г. до месец 04.2016 г. вкл. по партида 18207 за
имот, находящ се в гр. В., ж.к. „Младост“ бл. 115, вх. 11, ап. 18 и сумата от 12.20 лева -
лихва за забава за периода от 01.01.2016 г. до 29.08.2016 г., което общо прави сумата от
266.18 лева.
Видно от приложеното Извънсъдебно споразумение от 02.11.2016г., сключено между
„Веолия Енерджи В.“ ЕАД и въззивницата/ищцата/, като собственик на топлофицирания
недвижим имот, предмет на договора за наем, са се споразумели за разсрочено плащане на
всички задължения на въззивницата за доставена и ползвана топлинна енергия в имота.
Предмет на споразумението е и претендираната по делото от ищеца сума от 266,18лв.,
представляваща ползвана и незаплатена топлоенергия от въззиваемата/ответницата/ за
периода от м.11.2015г. до м.04.2016г., от коита 251,22лв. –главница и 12.20лв. лихви за
забава. Тази сума е заплатена от въззивницата, което обстоятелство се установява от
приложените фискални бонове към исковата молба.
За да отхвърли предявените искове ВРС е приел, че по делото ищцата не е доказала
трансформирането на срочния договор за наем в безсрочен. Приел е за основателно и
доказано наведеното правопогасяваващо възражение на ответника за недължимост на
претендираните суми - за наемни месечни вноски, за неплатена вода/В и К услуги/ и
неплатена топлоенергия поради погасяването им с изтичане на тригодишна погасителна
давност преди предявяване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410
ГПК на 28.01.2021г. в РС-В. въз основа на което е образувано ч.гр.д. №1122/2021г. по описа
на същия съд.
С оглед на така установената фактическа обстановка, В.ският окръжен съд намира
следното от правна страна:
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението и по допустимостта му в обжалваната му част, а по всички останали въпроси той
6
е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното решение, предмет на настоящата проверка, е валидно и допустимо –
постановено е от компетентен съд, съобразно правилата на родовата и местната подсъдност,
от надлежен състав и в рамките на правораздавателната власт на съда, изготвено е в
писмена форма и е подписано.
Разгледана по същество и при така установената по делото фактическа обстановка
въззивната жалба се явява неоснователна, поради следните съображения:
Предявените искове са с правна квалификация по чл. 422, ал. 1 от ГПК, във връзка с
чл. 415, ал. 1 от ГПК, във връзка с чл. 232, ал. 2 от ЗЗД, във връзка с чл. 79 от ЗЗД.
Съгласно чл.228 от ЗЗД с договора за наем наемодателят се задължава да предостави
на наемателя една вещ за временно ползване, а наемателя – да му плати определена цена. В
чл.232, ал.2 ЗЗД е предвидено, че наемателят е длъжен да плаща наемната цена и разходите
свързани с ползването на вещта.
Между страните не е спорно, че на 10.06.2015 г. са сключили процесния писмен
договор за наем на посочения недвижим имот, находящ се в гр.В. срещу наемна цена от
300лв. месечно, платима от въззиваемата/наемателя/ от първо до пето число на текущия
месец, съгласно чл.7 от договор. Съгласно чл.13 от договора наемателят /въззиваемата/ се е
задължил да заплаща отделно и разходите за ползваните консумативи /ел. енергия, вода и
парно и др. / и разходите за поддръжка на общите части. Процесният договор за наем е
срочен, доколкото изрично страните са уговорили, че срокът е 12 месеца, считано от
01.07.2015 г., следователно крайният срок на договора е изтекъл на 01.07.2016 г.
Възражението, че процесният договор се е трансформирал в безсрочен е
неоснователно.
В чл.236 от ЗЗД е предвидено, че ако след изтичане на наемния срок използването на
вещта продължи със знанието и без противопоставянето на наемодателя, договорът се счита
продължен за неопределено време.
Съдът констатира, че по делото от въззивницата/ищцата/ не са ангажирани
доказателства от които да се обоснове извода, че въззиваемата/ответницата/ е продължила да
ползва наетия недвижим имот и след 01.07.2016 г., когато е настъпил крайният срок на
договора, и до твърдения в исковата молба край на ползването посочено като „… и м.юли
включително“. Съгласно чл.154 от ГПК всяка страна е длъжна да установи фактите, на
които основава своите искания или възражения. С определение №593/18.04.2022г.,
постановено по първоинстанционното дело, ВРС с изготвения проект на доклад по делото
съобразно чл.140 ГПК и е указал на въззивницата/ищцата/, че не сочи доказателства относно
твърдяното обстоятелство, че след изтичане на наемния срок – 01.07.2016г. ответницата е
продължила и ползвала имота до м. юли 2017г., както и че договорът е продължен за
неопределено време.
От показанията на разпитания по делото свидетел Т.И.Н. – дъщеря на
въззивницата/ищцата/Д. Ф. не се установява въззиваемата/ответницата/ да е ползвала
7
процесния имот в периода 01.07.2016г. и до края на м.юли 2017г., т.е до 31.07.2017г.
Показанията на свидетелката са общи. Свидетелката е заявила, че е присъствала на
разговори между наемодателя ищцата Д. Ф. и наемателката – А. П. и знае, че след
напускането на имота останали незаплатени от ответницата П. суми за консумирана от нея
вода и топлоенергия.
Неоснователни са и възраженията за допуснати процесуални нарушения от
първоинстанционния съд при извършения разпит по делегация на свидетелката Т.И.Н..
От първоинстанционното дело настоящият състав констатира, че от въззивницата
/ищцата/ пред ВРС е направено и допуснато доказателственото искане за събиране на гласни
доказателства, чрез разпит на свидетелите Т.И.Н. и Й.С.С. по делегация. Видно от
приложения по първоинстанционното дело Протокол №246/20.01.2023г. от открито съдебно
заседание по ч.гр.д.№ 20223110116494 по описа за 2022г. на РС-В. делегацията е
осъществена, като делегирания съд е провел разпита на явилия се свидетел Т.Н..
Въззивницата е била надлежно призована за това съдебно заседание но същата не се е явила
и не е била представлявана от процесуален представител. При проявена процесуална
активност и заинтересованост от нейна страна е имала възможност да участва при разпита
на свидетеля и да зададе своите въпроси. Имала е също така възможност да направи искане
за отлагане на делото и разпит на неявилият се свидетел. След като не е упражнила
надлежно посочените процесуални права в първоинстанционното производство, поради
проявеното бездействие, то по отношение на тези доказателства е настъпила преклузия за
събирането им във възизивното производство, на основание чл.266 ГПК. Поисканите
доказателства - удостоверение за семейно положение и удостоверения за постоянен и
настоящ за ответника също са несвоевременни и преклудирани с приемането на доклада по
делото по чл.146 ГПК в открито съдебно заседание на 14.06.2022г., доколкото въззивницата
е имала възможност да ги заяви своевременно пред първата инстанция. Следва да се
отбележи, че посочените доказателства не касаят нововъзникнали или узнати по–късно
обстоятелства, доколкото липсват такива твърдения.
От приложените по делото доказателства и при така установената фактическа
обстановка, съдът приема за установено, че през периода на действие на договора за наем от
01.07.2015 г. до 01.07.2016г., въззиваемата/ответницата/, като наемател не е заплатила на
въззивницата/наемодател/ две месечни наемни вноски за м.май 2016г. и за м. юни 2016г. от
по 300 лева всяка, или общо сумата от 600лева.
Искът за претендираната сума от 170.00 лева, представляваща незаплатена
изразходвана вода за наетото жилище за периода 16.01.2017 г. до 17.08.2017 г. е
неоснователен и недоказан, поради обстоятелството, че касае период след прекратяване на
процесния договор за наем с изтичане на крайния уговорен срок - 01.07.2016г. Следва да се
отбележи, че по делото не са ангажирани доказателства, установяващи заплащането на тази
сума от въззивницата /ищцата/.
8
По делото е доказано, че през периода на наемното правоотношение
въззиваемата/ответницата/ не е заплатила консумираната от нея топлоенергия за периода от
м.11.2015г. до м.04.2016г. възлизаща на стойност 251,22лв., съгласно уговореното в
договора. Тази сума е заплатена от въззивницата, ведно с лихва за забава в размер на
12.20лв., което се доказва от приложените по делото доказателства – Заповед за изпълнение
на парично задължение по чл.410 ГПК № 5470/20.09.2016 г. по ч.гр.д. № 11172/2016 г. по
описа на Районен съд – В., Извънсъдебно споразумение от 02.11.2016г., сключено между
„Веолия Енерджи В.“ ЕАД и въззивницата/ищцата и фискални бонове.
Настоящият състав намира за основателно и доказано по делото наведеното в процеса
от въззиваемата страна/ответника/ с отговора на исковата молба възражение за недължимост
на претендираните от въззивната страна/ищеца/ вземания, поради погасяването им по
давност.
Съгласно чл.111, б „в“ ЗЗД с изтичането на тригодишна давност се погасяват
вземанията за наем, за лихви и за други периодични плащания.
Съгласно задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение №
3/18.05.2012 г. по тълкувателно дело № 3/2011 г. на ВКС, ОСГТК, задълженията на
потребителите на предоставяните от топлофикационните и водоснабдителните дружества
стоки и услуги са за изпълнение на повтарящи се парични задължения, имащи единен
правопораждащ факт договор, чиито падеж настъпва през предварително определени
интервали от време, а размерите им са изначално определяеми, независимо от това дали
отделните плащания са с еднакъв или различен размер, поради което същите се погасяват с
изтичането на тригодишен давностен срок - арг. чл. 111, б. "в" ЗЗД, както и лихвите за
забава.
Предвид изложеното, по отношение на предявените искове на въззивника/ищеца/ за
вземания за незаплатени наеми, консумирана вода и топлоенергия е приложима кратката
тригодишна давност предвидена в чл.111, б „в“ ЗЗД.
Началото на давностния срок е датата на която вземането е станало изискуемо.
В процесния случай вземането за всяка наемна месечна вноска е с начало на
давностния срок - шесто число на месеца, когато е настъпила изискуемостта на вземането,
предвид уговореното в чл.7 от договора за наем, че наема се заплаща от първо до пето число
на текущия месец.
Предвид изложеното исковите претенции за наемни вноски са погасени по давност
преди предявяване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК на
28.01.2021г., както следва: за м.май 2016г. на 07.05.2019г., за м.юни 2016г. на 07.06.2019г.,
поради което правилно и законосъобразно искът е отхвърлен, като неоснователен.
За пълнота следва да се отбележи, че дори въззивницата да беше провела пълно и
главно доказване на твърдението си, че договорът е продължил до м.юли 2017г., то и
претендираните още 12 бр. месечни вноски за наем също са погасени по давност, доколкото
9
най-късната наемна вноска за м.юли 2017г. е погасена на 07.07.2020г.
Разходите за топлинна енергия и вода безспорно са разходи за ползване на наетия
имот, които един наемател дължи и следва да заплаща, съобразно чл.232,ал.2 ЗЗД, доколкото
не е уговорено друго между страните. Вземането на наемодателя за тези разноски срещу
наемателя възниква и става изискуемо от датата, на която е възникнало и станало изискуемо
вземането на доставчика на комуналните услуги спрямо наемодателя
Настоящият състав счита, че за пълнота следва да се отбележи, че дори
въззивницата/ищцата/ да беше доказала наличие на наемно правоотношение до 31.07.2017г.,
то, претендиранато вземане за сума от 170.00 лева за изразходвана вода за периода
16.01.2017 г. до 17.08.2017 г. също се явява погасено по давност, поради изтичането на
тригодишната погасителна давност. Последната фактура за вода е с дата 19.08.2017г., видно
от приложеното известие за дължимите суми на частен абонат /л.20 от делото/. Съобразно
разпоредбата на чл. 35 от Наредба № 4/14.09.2004 г. за условията и реда за присъединяване
на потребителите и за ползване на водоснабдителните и канализационните системи,
издадена от МРРБ, стойността на потребената вода се плаща ежемесечно. Вземайки предвид
най-късната дата за плащане по последната претендирана фактура от 19.08.2017г.,
изискуемостта е настъпила на 20.09.2017г., а погасителната давност е настъпила на
20.09.2020г.
Според чл. 155 от Закона за енергетиката потребителите на топлинна енергия
заплащат цената, определена предварително и известна на страните по договора, на месечни
вноски.
Предявеният иск за признаване дължимостта на сума за топлинна енергия в размер на
266.18 лева е предявен за периода от м. 11.2015 г. до м. 04.2016 г. включително. Прилагайки
тригодишният давностен срок с начална дата 01.06.2016г., най-късната дата за плащане по
последната фактура, то погасителната давност за най-късното вземане е изтекла на
01.06.2019г., съответно към тази дата е изтекла и давността за по-старите вземания по
предходните фактури. Съдът достигна до извода, че и това вземане на въззивника е погасено
по давност преди предявяване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по
чл.410 ГПК на 28.01.2021г., поради което искът правилно е отхвърлен от ВРС, като
неоснователен.
Съдът констатира, че по делото от страна на въззивницата няма ангажирани
доказателства, установяващи прекъсването на давностния срок, поради признаване на тези
вземания от страна на въззиваемата, съгласно разпоредбата на чл.116, б“а“ ЗЗД, поради
което така наведеното възражение също е неоснователно.
Предвид изложеното по-горе, единственият извод до който достигна съда е, че
всички искове са погасени по давност преди заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК на 28.01.2021г., поради което правилно и законосъобразно са
10
отхвърлени с обжалваното решение, като неоснователни. Решението на РС-В. е постановено
след обсъждане на всички относими към предмета на спора доказателства и при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни
разпоредби. Настоящият съдебен състав споделя мотивите на първоинстанционния съд и на
основание чл. 272 ГПК препраща към тях.
Поради съвпадане на крайните изводи на двете инстанции обжалваното решението
следва да се потвърди.
По разноските:
С оглед изхода на спора на въззивната страна не се следва присъждането на разноски.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ответната по жалбата страна има право на разноски.
Съдът констатира, че пред настоящата инстанция от въззиваемата страна не е направено
искане за присъждане на разноски и по делото няма доказателства да е направила такива,
поради което разноски не й се следват.
Водим от горното В.ският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 251 от 09.03.2023 г. по гр. д. № 1098/2021 г. на Районен
съд-В..
Решението не подлежи на касационно обжалване, на основание чл. 280, ал. 3, т.1
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11