ОПРЕДЕЛЕНИЕ №
гр.
Ямбол, 03.05.2019 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ЯМБОЛСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, въззивен
граждански състав в закрито съдебно
заседание в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИРА ТАГАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
НИКОЛАЙ ИВАНОВ
ВЕСЕЛА СПАСОВА
разгледа докладваното от съдия В. Спасова възз.гр. дело № 128/ 2019 г.
Производството е по реда на чл. 274, ал. 1, т. 1 и сл. от ГПК.
Подадена е частна жалба от „Профи кредит България“ ЕООД - гр.София, представлявано от
юрисконсулт Р.И.И., срещу протоколно Определение №553/28.02.2019 г. по гр.д. №3871 от 2018 г. на ЯРС, с което е
прекратено производството по делото и е обезсилена изцяло заповедта за
изпълнение по чл.410 ГПК № 2151/30.07.2018 г., издадена по ч.гр.д. №
2936/2018 г. по описа на ЯРС. В жалбата се излагат съображения за неправилност на атакувания съдебен
акт. Сочи
се, че не е налице основанието, на което първоинстанционният
съд е прекратил производството- липса на идентичност между вземането по
заповедното производство и това в исковото. Според жалбоподателя се касае за
вземане с едни и същи характеристики: едни и същи страни, размер и правопораждащ факт-договор за потребителски кредит. Ищецът
е подал подробна уточнителна молба, с която е
конкретизирал всички вземания, които е включил в цената на иска, по основание и
размер. Заявява, че за вземанията за възнаградителна
лихва и за възнаграждение по закупен пакет от допълнителни услуги е предявил
при условията на евентуалност осъдителна претенция, като няма пречка искът да
бъде изменен. Предвид тези съображения иска отмяна на атакувания съдебен
акт и връщане на делото на ЯРС за продължаване на съдопроизводствените действия
по него за постановяване на решение относно вземанията в общ размер на 4524,81 лв.
В срока
за отговор въззиваемата страна чрез адв.Ж.Г. оспорва
частната жалба като неоснователна и пледира за
потвърждаване на атакуваното с нея определение, което намира за правилно.
Ямболският окръжен съд, след като съобрази
оплакванията в частната жалба и доказателствата по делото, намира за установено
следното от фактическа и правна
страна:
По ч.гр.дело № 2936/2018
г. на ЯРС е подадено от частния жалбоподател заявление за издаване на заповед
за изпълнение срещу И.В.А. за сума в
общ размер на 4524.81 лв., от които: 4473.52 лв. – главница по Договор за потребителски кредит № ********** от 13.03.2018 г., такси за
извънсъдебно събиране на вземането в размер на 30.00 лв. за периода от
21.09.2017 г. до 13.03.2018 г., законова лихва за забава в размер на 21.29 лв.
за периода от 21.09.2017 г. до 13.03.2018 г., ведно със законна лихва, считано
от датата на подаване на заявлението в съда – 27.07.2018 г. до плащането. Издадена
е заповед за тези суми, срещу която е депозирано възражение.
В указания от съда
едномесечен срок е подадена искова молба от „Профи кредит България“
ЕООД - гр.София срещу И.В.А., по която е образувано гр.д. №3871 от 2018 г.
на ЯРС. С нея се иска да бъде
прието за установено вземане в размер на 4473.52 лева, представляващо
неизплатено парично задължение по Договор за потребителски кредит № **********,
ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение. Изложени са
фактите, че на длъжника е отпуснат кредит в размер на 2000 лв., който подлежи
на връщане на 24 месечни вноски от по 123.64 лв. Договорен е годишен лихвен
процент: 41.17 % и общо задължение по кредита: 2967.36 лв. Сключено е
споразумение за закупуване на пакет от допълнителни услуги срещу възнаграждение
от 2400.96 лв., заедно с което общото
задължение е 5368.32 лв., платимо на вноски от по 223.68 лв. На 13.11.2017 г.
между страните е сключен Анекс № 1 за отлагане на една погасителна вноска от
погасителния план, който се променя от 24 на 25 погасителни вноски. Длъжникът
не е изпълнявал точно поетите с договора задължения и е направил само четири
пълни погасителни вноски и една непълна на 20.11.2017 г., като след изпадането
в забава и съгласно уговореното в т. 12.3. от Общите условия към договора за
потребителски кредит (при просрочване на една месечна вноска с повече от 30 календарни
дни) е настъпило автоматично прекратяване на договора и е обявена предсрочна
изискуемост на 13.03.2018 г., след което длъжникът е следвало да плати
непогасените вноски по погасителен план, включващи и възнаграждение при закупен
пакет от допълнителни услуги, лихви за забава и такси. Изрично е заявено, че
ищецът се отказва да търси претендираната със
заявлението лихва за забава. С допълнителна молба е направено уточнение на
претенцията, че претендираната с иска сума от 4473,52
лв. включва неизплатено договорно възнаграждение в размер на 706,56 лв.,
неизплатена част от пакета по Споразумение за предоставяне на пакет за
допълнителни услуги в размер на 2000.72 лв. и неизплатена част от главницата в
размер на 1766,24 лв. Заявено е, че ако съдът прецени, че договорното
възнаграждение и възнаграждението за закупен пакет от допълнителни услуги не са
предмет на заповедта за изпълнение, в условията на евентуалност да се даде
възможност ищецът да ги претендира на осн. чл. 124
ал.2 от ГПК. Съдът е постановил (върху молбата) разпореждане от 30.10.2018 г.,
с което е приел конкретизацията на претенцията.
В срока по чл. 131,
ал.1 от ГПК ответникът чрез адв.Ж.Г. е оспорил иска
като недопустим и неоснователен. Признал е, че между страните има сключен
договор за сумата от 2000 лв., както и договорена лихва. Заявил е, че в заповедното
производство сумата от 4473.52 лв. е претендирана
като главница по договора, за разлика от уточнението на исковата молба, което
обосновава явно несъответствие в основанието на претендираните
суми в заповедното и исково производство и автоматично води до недопустимост на
иска. Позовал се е на TP №4/2013
г. на ОСГТК на ВКС, че в производството по иска, предявен по реда на чл.422, не
намират приложение правилата за изменение на иска по чл.214 ГПК - за изменение
на основанието чрез заменяне или добавяне на друго основание, от което
произтича вземането по издадената заповед за изпълнение и въвеждането на друго
основание, от което произтича вземането, различно от това въз основа на което е
издадена заповедта за изпълнение, може да се заяви чрез предявяване на
осъдителен иск при условията на евентуалност, какъвто счита, че не е предявен
от ищеца.
Съдът е квалифицирал
предявения иск по чл.422,ал.1 от ГПК във връзка с чл.415, ал. 1 от ГПК и чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86,ал.1 ЗЗД. Уважил е възражението на
ответника за недопустимост на иска, като е изложил доводи, че предвид
обусловеността на установителния иск по чл.422 от ГПК
от издадената заповед за изпълнение, предмет на установяване по исков ред е
заявеното в заповедното производство право. Предвид преюдициалния
характер на заповедното производство спрямо исковото, съдът следва да установи
дали ищецът има вземане по основание и размер, съвпадащи със заявеното в
заповедното, а именно за 4473.52 лв. – главница по Договор за потребителски
кредит № ********** от 13.03.2018 г., такси за извънсъдебно събиране на
вземането в размер на 30.00 лв. за периода от 21.09.2017г. до 13.03.2018 г.,
законова лихва за забава в размер на 21.29 лв. за периода от 21.09.2017г. до
13.03.2018 г. Посочил е, че при положение, че предмет на заявлението не са отделни
неизплатени задължения по кредита: договорно възнаграждение в размер на 706,56 лв., неплатената
сума по Споразумение за предоставяне на пакет за допълнителни услуги - 2000.72 лв.,
неплатена част от главницата в размер на 1766,24 лв., то съдът е недопустимо да се произнася по подобна
претенция по чл.422 от ГПК, тъй като това означава въвеждане на ново основание,
различно на това, за което е е издадена заповедта. ЯРС се е позовал на Решение
№ 53/18.05.2015г. на ВКС по т.д.№ 888/2014 г. на II т.о., постановено по реда
на чл.290 от ГПК, което обаче касае друг правен въпрос-относно обявяването на предсрочната изискуемост на
длъжника и не разглежда изобщо въпроса относно идентичността на вземанията по
заповедното и исковото производства.
Частната жалба, подадена на осн. чл.
274, ал.1, т.1 ГПК, в законовия срок по чл. 275, ал.1 ГПК /при съобразяване на
чл. 275, ал.2, вр. с чл.259, ал.2 и ал.3 ГПК/ и от
легитимирано лице, е допустима.
Разгледана по същество, е основателна, поради следните съображения:
В заповедното производство частният
жалбоподател е претендирал три вземания от договора за кредит между страните-
главница, такси за събиране на вземането и лихва за забава. Сумата 4473,52 лв. е записана като размер на вземане за главница,
без да е посочена възнаградителна лихва в графата
„лихви” в т.9 от образеца на заявлението, нито са изложени обстоятелства
относно сключването на пакет за допълнителни услуги и за договорено възнаграждение
за тях. Не е и заявено нито в т.12 („обстоятелства, от които произтича
вземането”), нито в „допълнителните изявления” (т.14) претенция за такава лихва
и възнаграждение. Т.е. от изявленията на заявителя може да се направи
единствено изводът, че претенцията за 4473,52 лв.
е за главница (такъв извод е направил и заповедният съд). В исковата молба се сочи,
че отпуснатата по договора за кредит главница е 2000 лв., а посоченият в
заявлението размер на месечните погасителни вноски -223,68 лв. включва и др.
вземания, вкл. по допълнителен пакет услуги. Не е конкретизирано, как е формирана
претендираната сума от 4473,52 лв..
С допълнителна писмена молба ищецът е заявил изрично, че претенцията обхваща
няколко вземания. С исковата молба не са претендирани
посочените в заявлението такси за извънсъдебно събиране на вземането в размер
на 30.00 лв. и законова лихва за забава
в размер на 21.29 лв., като само по отношение на втората изрично е заявен отказ
да бъде предмет на иска. При тези данни
правилно ЯРС е приел, че се въвежда ново основание на вземането в частта за възнаградителни лихви и възнаграждение по закупен пакет от
допълнителни услуги, което е недопустимо. Настоящият съд споделя становището,
че исковата молба по чл. 422 от ГПК следва да съдържа същото вземане, което е
заявено пред заповедния съд, основаващо се на същите обстоятелства.
Жалбоподателят счита, че за да е налице идентичност на вземанията по
заповедното и исковото производства, е достатъчно претенциите да съвпадат по
размер, страни и договор, от който произтичат. Характеристика на вземането
обаче е видът му, естеството му, определящо възникването, изискуемостта,
погасяването му, въобще съществуването му-цялото му правно битие. С оглед на
това има значение дали една сума се претендира като главница или лихва, или
друга цена за услуга. Това че в заповедното производство се търси главница в
размер на 4473,52
лв., обуславя организирането на
защитата на длъжника, който е възразил срещу това вземане. Самият образец на
заявлението изисква вземанията да се разграничават по вид, като се съдържа
самостоятелна графа „лихви“. Именно с оглед на това е недопустимо и изменение
на основанието на иска, както е прието с Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014
г. по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС. С оглед на
това съдът счита, че е недопустим установителен иск
за вземанията, които не са посочени в заявлението пред заповедния съд. Главницата
обаче е била предмет на заявлението и искът по чл. 422 от ГПК за нея, макар и
предявен за по-малък размер –за 1766,24 лв.,
е допустим, тъй като едно и също вземане е предмет и на двете производства.
Съгласно посоченото ТР, недопустим е иск по чл. 422 за по-голям размер на
вземането, т.е. не и за по-малък. Другите две вземания, формиращи общата искова
сума от 4473,52
лв., не са били предмет на
заповедното производство. Ищецът би могъл да претендира вземанията с евентуално
съединен осъдителен иск съгласно посоченото ТР на ВКС.
В уточнителната
молба ищецът е заявил изрично, че ако претенцията за лихви и възнаграждение за
допълнителен пакет услуги бъдат приети от съда за непосочени в заявлението и
извън обхвата на заповедта за изпълнение, в условията на евентуалност да му се
даде възможност да ги претендира по реда на чл. 124 ал.2 от ГПК. Посочената
разпоредба касае осъдителна претенция за повтарящи се задължения, дори тяхната
изискуемост да настъпва след постановяване на решението. С оглед на това
съдържание на нормата е неясно какво точно е било искането на ищеца към съда, доколкото
предмет на делото не са подобни -повтарящи се- задължения (каквито са например
тези за издръжка). ЯРС е разпоредил, че приема уточнението на исковата молба,
но не е разгледал в обжалваното определение евентуалното искане. В молба,
постъпила в съда след с.з., в което е прекратено производството, ищецът е
заявил, че установителният му иск касае само главница
в размер на 1766,24
лв., а за възнаградителната лихва и възнаграждението
за пакет от допълнителни услуги предявява осъдителен иск. Би могло да се приеме, че с това волеизявление
се изяснява позицията на ищеца относно вземанията за възнаграждение, т.е. че се
касае за осъдителен иск. Не е ясно обаче дали с новата молба е оттеглил първоначалното
искане за евентуално съединяване на осъдителните претенции с установителната, т.е. дали е предприел изменение на
съотношението между предявените искове, които вече предявява като кумулативно
съединени. Съдът не е предприел действия за изясняване на волята на страната,
тъй като производството е било вече прекратено. С оглед на наличието на евентуална
осъдителна претенция за вземанията, незаявени в заповедното производство, не е
следвало по отношение на тях производството да бъде прекратявано. Определението
в тази му част е неправилно. Поради това следва да бъде отменено относно
прекратяването изцяло и делото да бъде върнато за продължаване на процесуалните
действия по разглеждане на предявените искове.
Съдът е обезсилил изцяло заповедта за изпълнение. Съгласно Тълкувателно
решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г.,
ОСГТК на ВКС, компетентен да обезсили заповедта за изпълнение,
издадена по чл.410, съответно по чл.417 ГПК, както и изпълнителния лист по чл.418 ГПК, при прекратяване на производството по иска, предявен по реда на чл.422 ГПК, е съдът в исковото производство, който е постановил
определението за прекратяване. Т.е. ЯРС е
бил компетентен да обезсили заповедта относно вземанията, които са били
предмет на исковото производство. Що се отнася до вземанията, за които не е
предявен иск в преклузивния срок, на осн. чл. 415 ал.5 от ГПК заповедният съд е компетентен да
обезсили заповедта си в тази й част. Това че той не го е направил, не дава
основание на исковия съд да постанови обезсилването вместо него. Поради това определението
в тази му част е неправилно.
Тъй като е налице
твърдяната от жалбоподателя неправилност и незаконосъобразност на атакуваното
определение, частна жалба следва да бъде уважена, а определението - отменено.
Поради
гореизложеното настоящият състав
ОПРЕДЕЛИ:
ОТМЕНЯ Определение №553/28.02.2019 г. по гр.д. №3871 от 2018 г. на ЯРС и връща делото на ЯРС за продължаване на
съдопроизводствените действия.
Определението не подлежи на касационно обжалване
на основание чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.