Р Е Ш Е Н И Е
гр. Варна
Варненски окръжен съд,
наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и девети ноември през
две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : МАРИН АТАНАСОВ
ЧЛЕНОВЕ : НИКОЛАЙ ПЕТКОВ
ДЕЯН ДЕНЕВ
при секретаря ЕЛКА
КОЛЕВА разгледа докладваното от съдия
ДЕНЕВ ВНЧХД № 627 по описа за две хиляди и осемнадесета година и установи :
Въззивното производство е
образувано във връзка с жалба от Т.Г.В. срещу неправилността на присъда № 99/ 2
04. 2018 г по НЧХД № 5143/ 2016 г. по описа на ВнРС.
С подобно оплакване е сезирал
въззивната инстанция и защитникът на подс. В..
В двете жалби се излагат
пространствени съображения в подкрепа на оплакване срещу необосноваността на
направените от съда констатации и противоречието на атакувания акт с
материалния закон и процесуалните правила.
В заключение се желае отмяна
на обжалваната присъда и постановяване на оправдателна.
Подсъдимият Т.В. е бил признат за
виновен в това, че на 31 03 2016 г. в гр.Варна, в открито съдебно заседание,
проведено но НЧХД № 3684/ 2015 г- на ВнРС, 38 състав, публично обидил Д.Н.Ц.,
като заявил „ Колега, ще ти еба путка ти лелина“ , поради което и на основание
чл. 148 ал. 1. т. 1 във вр. с чл. 146 ал. 1 във вр. с чл. 78а от НК бил
освободен от наказателна отговорност за извършеното престъпно деяние, с
налагане на административно наказание „ глоба“ в размер на 1000 лв.
Подсъдимият бил осъден и да
заплати на частния тъжител Ц. сумата от 2000 лв., представляваща обезщетение за
претърпени в следствие на деликта неимуществени вреди.
Съдът присъдил и заплащане от
подсъдимия на направените по делото и от частния тъжител разноски, както и
държавна такса върху уважения размер на гражданския иск.
В съдебно заседание, по
съществото на делото пред въззивната
инстанция страните вземат следните становища :
Подсъдимият и неговият
защитник преповторят тезата за неправилността на присъдата, като допълват
изложението си. Навеждат нови аргументи в подкрепа на изразеното недоволство от
необосноваността на присъдата и пристрастността на постановилия я съдебен
състав.
Считат, че обвинението не е
доказано и заради обективната и субективна несъставомерност на деянието
настояват за оправдателна присъда.
Повереникът на частният
тъжител намира присъдата за правилна, излага доводите си в тази насока и моли
жалбата да бъде оставена без уважение.
Настоящият състав, след като
изслуша пледоариите на страните, запозна
се с материалите по делото и извърши дължимата пълна проверка на проверяваната
присъда, констатира следното :
Събирайки, проверявайки и
анализирайки относимите към
производството доказателства, първоинстанционният съдебен състав е установил
фактическа обстановка, която въззивният съд приема за обосновано и напълно
изяснена.
Това становище прави
преповтарянето на коректно описаната фактология ненужно.
Неоснователно е оплакването
срещу противоречието на наличните и включени в предмета на доказване
обстоятелства с направените от съда изводи в тази насока.
Той е изпълнил задължението
си да изясни всички факти по реда и със средствата, предвидени в процесуалния
наказателен закон и да мотивира становището си относно приетите доказателствени материали.
Това, че изводите са в
дисонанс с избраната защитна теза, не е причина да се изрази съгласие с
инвокираните твърдения за необосноваността им. Многословността на защитното
изложение не допринася за неговата основателност.
Възраженията срещу
обвинението са в две насоки- обидата не е отправена към тъжителя и / или думите
на са обида.
Идентични възражения са
правени и пред първата инстанция, като още тогава са били аргументирано
отхвърлени.
Убеждението за
съставомерността на извършеното, като условие за неговата наказуемост, е
изведено от установените факти, а правният им анализ е даден чрез съдържанието
на проверяваната присъда.
Престъплението по чл. 146 от НК
се осъществява чрез съзнателно, целенасочено унижаване чувството на лично
достойнство на пострадалия чрез думи и/или действия, които по своето съдържание
противоречат на изискванията за морално благоприличие и добрите нрави /в този
смисъл р.№ 20 от 14.07.1998 г. по к.д.№
16/98 г. на КС на РБ/.
За да е налице съставомерно
деяние, наказателно отговорно лице трябва да е изрекло думи или извършило
жестове или действия, които по своето съдържание засягат честта и достойнството
на персонално индивидуализиран адресат на обидата и се обективират именно с
такава цел.
По отношение на субективната
страна на деянието първоинстанционният съд е изтъкнал подробни съображения,
които въззивната инстанция приема. Престъплението „обида“ от субективна страна
се извършва умишлено и поради това следва да бъде доказано, че деецът е искал
или допускал чрез думи или действия с унизително съдържание, да засегне честта
и достойнството на частния тъжител.
Горното, съотнесено към
възприетата от първоинстанционният съд фактология, води до категоричния извод,
че подсъдимият е осъществил състав на престъплението обида, което, с оглед
начина на извършването му, следва да се
квалифицира по чл. 148 ал. 1 т. 1 във вр. с
чл. 146 ал.1 от НК.
В никакъв случай не може да
се възприеме тезата на защитата, че изразът не е обиден, а точното му
съдържание неизяснено. Опитът за иновативно тълкуване на думите „еба“ , „путка“ а и „ леля“ , чрез използване на отдавна
загубили значението си архаизми и съпоставка с географски названия може и да
има някакво значение за обогатяване на хумористичния фолклор или да намери
своето място в позабравената рубрика „ Темида се смее“.
Но и въззивният съдебен
състав, както и първоинстанционният, намира израза ,“ ще ти еба путка ти
лелина“ , не като уведомление, че „на планински връх в чужбина има леща“,
каквото примерно предложение за тълкуване на думите индиректно е предложено, а
като изключително цинична и вулгарна псувня. Съдът не намира, че следва да
разяснява и какво според него означава термина „псувня“. От значение е обаче
становището му, че изразът е с повече от унизително съдържание.
Не се споделя и възражението,
че частицата „ще“, пред спрегнатия глагол, придавала на изречението бъдеща
условност. Ако условността съществува, тя е за действието, а не за израза.
Никой не твърди, че подсъдимият е казал, „ ще те напсувам“. Не намира опора в
доказателствата по делото, а и в житейската логика, твърдението, че с многоточието
в съдържанието на протокола, където псувнята е материализирана с писмени знаци,
се е стигнало до недоказаност на обвинението в обида. На първо място съдът е посочил, въз основа на
какви доказателства приема, че е изречена именно процесната обидна фраза.
Отделно от това, естеството на израза е такова, че и без броене на точките и
попълването им с букви остава малко съмнение за конкретизацията на спестеното в
протокола действие. Не без значение за доказаността на обвинението е и
обстоятелството, че именно след възприемане на този така ревностно оспорван
израз съставът на съда, разглеждащ делото, по което е
протоколирано…многоточието е прекратил заседанието, заради приетото за
недопустимо процесуално поведение на подсъдимия, който псувал и обиждал частния
тъжител Ц.. Същият съдебен състав е сезирал и дисциплинарната комисия на ВнАК.
Заради изложеното и
въззивният състав приема, че в открито съдебно заседание на ВнРС и в
присъствието на публика от подсъдимият е била изречена конкретизираната в
диспозитива на ревизираната присъда псувня.
Липсва и твърдяното съмнение
за адресата на обидата. Както е посочил и проверяваният състав, освен кредитираните
свидетелски показания, аргумент за
несъмнеността на вътрешното му убеждение е бил необореният аргумент, че
основание или мотив да псува друг конкретен свой колега, подсъдимият адвокат В.
няма. Не без значение е и споменатата вече констатация, намираща се в
приложения към делото протокол от съдебно заседание.
Несъмнено е, че изречената по
такъв начин псувня е целяла и е засегнала честта и достойнството на частния
тъжител, към когото е била и адресирана.
Ако съществува непрецизност
на квалификацията, тя не е в приемането на деянието за обида, а за
оприличаването му единствено на обида. Действително, мотивът на подсъдимия е
бил личен – публично да унизи Ц. чрез отправения вулгарен израз, но това е
станало в съдебна зала, пред свидетели, адвокати и съдебен състав, от адвокат,
по отношение на друг адвокат, при изпълнение на вменени им от закона и доверени
им от страни по делото функции.
Това непристойно действие не
само че грубо нарушава реда в съдебната зала и изразява пренебрежително отношение
към обществото, на което е станало достояние а и може да бъде охарактеризирано
като изключително цинично, засягащо и други обществени отношения, регулиращи
реда и общественото спокойствие.
Отсъствието на съответна
жалба в тази насока не позволява на въззивният състав да приложи разпоредбата
на чл. 335 ал. 1 от НПК, но той намира за уместно да изрази становището си във
връзка със съставомерността на извършеното.
Проверяващият присъдата
състав не се ангажира, не само със становище, а дори и с мнение относно това,
по- интелигентни ли са псуващите хора, в каквато насока са наведените с жалбата
индиции, но е експертно доказано, че по време на деянието подсъдимият не се е
намирал в състояние на афект и е разбирал смисъла и значението на извършеното,
тоест следва да се счете, че общественоопасното деяние, обявено за наказуемо е
извършено виновно.
Правилно съдът е приел, че от
субективна страна деянието е извършено от подс. В. с пряк умисъл, тъй като той е съзнавал
общественоопасния му характер, предвиждал е неговите общественоопасни последици
и е искал настъпването им. Подсъдимият е съзнавал унизяващият характер на
псувнята съм към тъжителя, целял е и тя да стане достояние на множество хора.
С оглед избраната защитна
теза, оплакване срещу несправедливостта на отмерената заради деянието санкция
не е отправяно, но въззивният състав, дължащ цялостна служебна проверка на
ревизираната присъда, констатира, че са отчетени всички относими към индивидуализацията
й обстоятелства, освен състоянието на обикновено раздразнение, в което
подсъдимият безспорно се е намирал по време на деянието.
Размерът на наложеното при
условията на чл. 78а от НК административно наказание е адекватен на степента на
обществена опасност на деянието и дееца и в състояние да изпълни превенционните
си цели.
След като законосъобразно и в
съответствие с доказателствата по делото е приел, че са налице предпоставки за
ангажиране отговорността на подсъдимия по отношение дължимото на частния
тъжител обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди, съдът е
определил размера му в съответствие с критерия, залегнал в чл. 52 от ЗЗД.
Присъдената като обезщетение сума, към датата
на деликта, напълно съответства на причинените вреди и настъпилите в резултат
на тях неблагоприятни за пострадалия последствия- публично унижение и обида,
накърнено достойнство, занижена самооценка и уронване на служебен престиж.
Поради изложеното и с оглед съвпадението на крайните изводи
на двете съдебни инстанции, въззивният състав приема, че обжалваната присъда е
правилна и като такава следва да се потвърди.
Изложените в жалбата и
допълненията към нея твърдения в обратна насока са неоснователни. Съдебният акт
е постановен при безспорно и коректно изяснена фактическа обстановка, не са
допуснати нарушения на процесуалните правила и на материалния закон, а
отмерените санкции са справедливи.
Ето защо и на основание чл.
338 от НПК , съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА присъда № 99/ 2
04. 2018 г. по НЧХД № 5143/ 2016 г. по описа на ВнРС. ИЗЦЯЛО.
РЕШЕНИЕТО НЕ ПОДЛЕЖИ НА
ОБЖАЛВАНЕ.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ :