№ 133
гр. Плевен, 31.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, ІІІ ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и трети март през две хиляди двадесет и
трета година в следния състав:
Председател:ЕКАТЕРИНА Т. Г.А-ПАНОВА
Членове:МЕТОДИ Н. ЗДРАВКОВ
ЖАНЕТА Д. Г.А
при участието на секретаря ДАФИНКА Н. БОРИСОВА
като разгледа докладваното от ЖАНЕТА Д. Г.А Въззивно гражданско дело
№ 20234400500142 по описа за 2023 година
Производство по чл. 258 и сл. от ГПК.
Производството по делото е образувано въз основа на депозирана
въззивна жалба от „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪН“ АД, ЕИК **********, гр.
София чрез пълномощника му старши юрисконсулт М. К. против решение №
1879/22.12.2022 г. по гр.д. № 4547/2021 г. по описа на Плевенския районен
съд. Във въззивната жалба се иска отмяна на решението на ПлРС като
неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Във въззивната жалба се
твърди, че съгласно клаузата на чл.3 ал. 3 от Договора за поръчителство
№3691274 въззивното дружество е овластено единствено да приеме плащане
на договореното възнаграждение за поръчителство, поради което сумата е
посочена като платена в представената по делото справка, но този факт не
прави дружеството титуляр на вземането на дължимото възнаграждение.
Твърди се, че възнаграждението е договорено между потребителя и
поръчителя без участието на въззивното дружество, което не е страна по
договора за поръчителство и въззивното дружество не би могло да се обогати
с постъпилата сума и не дължи връщането й. Въззивното дружество
възразява, че дори да се приеме, че е налице нищожност на основението за
плащане, то платеното по договора за поръчителство следва да се търси от
поръчителя, а не от действалото като негов представител въззивно дружество,
за което платецът е знаел. Позовава се на практика на ВКС в този смисъл –
решение № 267/07.12.2018 г. по гр.д. № 2088/2018 г., ІV г.о. на ВКС.
1
Възразява в договора за паричен заем между страните да са налице нищожни
клаузи, договорени в противоречие с чл. 11 ал. 1 т. 9, т. 10 и т. 11 от ЗПК,
които да водят до недействителност на договора. Счита, че договореният
между страните лихвен процент, дължим от заемателя е ясно договорен в чл.
2 т. 6 от договора, определен е на годишна база и с цифров израз в проценти,
поради което не е налице нарушение на чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК, като
възразява законът да има изискване в погасителния план да се посочва
разпределянето на възнаградителната лихва във вноските, респ. предоставяне
на предварителна информация на потребителя в тази насока. Позовава се на
практиката на съда на ЕС, обективирана в решение от 09.11.2016 г. по дело №
С-42/15, с което се тълкува Директива 2008/48/ЕО на ЕП и на Съвета от
23.04.2008 г., цитирана във въззивната жалба. Възразява, че при договорен
фиксиран лихвен процент за целия срок на договора не е налице нарушение
на чл. 11 ал. 1 т. 11 от ЗПК, като се поддържа, че не е необходимо
представяне на подробен погасителен план, тъй като съгласно чл. 11 ал. 3 от
ЗПК потребителят има право във всеки един момент да поиска безвъзмездно
предоставяне на извлечение от сметката му във формата на погасителен план,
от което да се установяват извършените и предстоящите плащания. Позовава
се повторно на цитираното по-горе решение на СЕС и в тази насока, като се
посочва, че нормите на ЗПК транспонират приетата Директива и тълкуването
на Директивата обвързва националните съдилища. Възразява, че в договора е
налице посочен ГПР и не е налице нарушение на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК,
като се поддържа, че ГПР представлява възнаграждението на кредитора под
формата на възнаградителната лихва и другите разходи, пряко свързани с
договора за кредит и същият е изчислен на основание чл. 19 ал. 2 от ЗПК по
формулата в Приложение № 1 от ЗПК като са взети предвид всички общи
положения и допълнителни допускания. Поддържа се, че възнаграждението
към поръчителя не е възнаграждение към въззивното дружество и не следва
да се включва в ГПР, като наред с това потребителят е имал възможност да
представи и някое от останалите посочени в договора обезпечения за
изпълнение на задълженията си. Посочва се подробно предмета на договора
за поръчителство и се поддържа, че се касае за второ, акцесорно
облигационно правоотношение, което няма връзка с договора за заем и
възнаграждението по същото не следва да се включва в ГПР по договора за
заем, тъй като не представлява пряк разход по този договор. Позовава се и на
обстоятелството, че към датата на сключване на договора за заем между
страните заемодателят няма как да знае какво обезпечение ще предостави
заемополучателя. Възразява, че законът изисква в договора да се посочи
математическият алгоритъм, по който се изчислява ГПР, както и да бъдат
изчерпателно изброени всички разходи включени в ГПР, като допусканията
или предвижданията, включени в ГПР са изчерпателно изброени в чл. 19 от
цитираната по-горе Директива, а от тях в конкретната хипотеза е приложимо
това по т.3 б. „а“ от Приложение № 1 към ЗПК, което е допускане за
валидност на договора до края на срока му и изпълнение на задълженията на
2
страните по договора. В заключение се иска от съда да отмени решението на
ПлРС и да присъди в полза на въззивното дружество направените по делото
разноски за двете инстанции, включително юрисконсултско възнаграждение
за въззивната инстаниция в размер на 360 лв.. С жалбата се прави и
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение заплатено от
въззиваемата страна. Приложени са квитанция за внесена държавна такса и
юрисконсултско пълномощно. Не се правят доказателствени искания.
В срока по чл. 263 от ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната
жалба от въззиваемата страна Х. И. И. чрез пълномощника му адвокат Г. Ч. от
САК, с който се оспорва основателността на въззивната жалба. Излагат се
подробни доводи относно нищожността на клаузата на договора за заем за
поръчителството, както и за наличие на тристранно правоотношение, в което
участват заемодателя, поръчителя и и кредитополучателя, което води до
заплащане на таксите към поръчителя на заемодателя. Поддържа се, че при
отчитане на възнаграждението на поръчителя като разход по кредита ГПР
многократно надвишава максималния размер на ГПР, установен с
императивната разпоредба на 19 ал. 4 от ЗПК и се позовава на заключението
на приетата ССчЕ в този смисъл. Излагат се доводи за нарушаване на
цитираната от въззивното дружество Директива, като се твърди, че
неправилното изчисляване на ГПР е самостоятелно основание за нищожност
на договора за заем. Позовава се също на практиката на съда на ЕС,
обективирана в решение от 15.03.2012 г. по дело № С-453/10, с което се
тълкуват разпоредби на няколко цитирани Директиви на ЕП и Съвета, имащи
отношение към нелоялни търговски практики на търговци спрямо
потребители. Прави се и възражение относно липсата на основание за
присъждане на разноски в полза на въззивното дружество при уважаване на
въззивната жалба, като се позовава на чл. 6 §1 от Директива 93/13/ЕИО на
Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските
договори и прави извод, че липсата на норма в националното право, която да
е аналогична е в пряко противоречие с правото на ЕС и на основани принципи
на правото,поради което разпоредбата на чл. 78 от ГПК не следва да бъде
прилагана в частния случай, в който е частично е уважен иск на потребител
за връщане на платеното без основание, какъвто е настоящия спор, тъй като
вземането е основано на неравноправна клауза. Позовава се на практика на
СЕС и ВКС в този смисъл, като от последната се сочат решение №
217/17.03.2021 г. по т.д. № 2364/2019 г., ІІ т.о. на ВКС и определение №
366/16.08.2022 г. по ч.т.д. № 1085/2022 г., І т.о на ВКС. Моли се въззивният
съд да отхвърли като неоснователна въззивната жалба като присъди на
пълномощника на въззиваемия направените по делото във въззивната
инстанция разноски за адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 ал. 1 т. 2
от ЗА. Прави се алтернативно и възражение за прекомерност на заплатеното
адвокатско/юрисконсултско възнаграждение от въззивната страна. Не се
правят доказателствени искания.
В о.с.з. въззивното дружество не се представлява, но депозира писмени
3
бележки чрез пълномощника си старши юрисконсулт М. К. и поддържа
подадената въззивна жалба. Претендират се направените по делото разноски
и се представя списък на разноските по чл. 80 от ГПК.
Въззиваемата страна не се явява и не се представлява, но чрез
пълномощника си адвокат Г. Ч. от САК депозира писмено становище, в което
оспорва основателността на въззивната жалба. Претендира се направените по
делото разноски по реда на чл. 38 от ЗА и представя списък на разноските по
чл. 80 от ГПК.
Окръжният съд, като обсъди оплакванията, изложени в жалбата,
взе предвид направените доводи, прецени събраните пред първата
инстанция доказателства в тяхната съвкупност и по отделно и съобрази
изискванията на закона, намира за установено следното:
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259 от
ГПК, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
С исковата молба /ИМ/, уточнена с молба от 11.02.2022 г., Плевенския
районен съд е сезиран от ищеца Х. И. И. с иск против „ИЗИ АСЕТ
МЕНИДЖМЪН“ АД, ЕИК **********, гр. София с правно основание чл. 55
ал. 1 пр. 1 от ЗЗД за осъждане на ответника да върне на ищеца сумата от 25
лв. /като искът е предявен като частичен от иск за сумата от 1049 лв. /платена
от него без правно основание по договор за паричен заем №
3691274/25.11.2019, сключен между страните. В ИМ се излагат доводи за
получен кредит в размер на 1 250 лв. от кредитодателя, сключване на
договора за кредит в нарушение на чл. 10, ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7, 9, т. 10, т. 11,
т. 20, чл. 19 ал. 1 вр. чл. 10 ал. 2 и чл. 10а ал. 2 и 4, чл. 19 ал. 4 от ЗПК и др.,
водещо до нищожността както на отделни клаузи на договора, така и на
договора като цяло при условията на чл. 22 от ЗПК и чл. 143 ал. 2 т. 19 и чл.
147а от ЗЗП. Твърди се, че ищецът е получил кредит в размер на 1 250 лв., но
е заплатил на ответника на сумата от 2 299 лв., поради което разликата в
размер на 1 049 лв. се явява платена без правно основание по
недействителния договор и за ответника е възникнала отговорност да ги
върне като платени без правно основание.
С отговора на ИМ ответникът „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪН“ АД, ЕИК
**********, гр. София чрез пълномощника си юрисконсулт Д. Н. оспорва
твърденията и доводите в ИМ относно действителността на договора или
отделни клаузи от него. Излагат се подробни доводи за действителността на
договора като сключен при спазване на изискванията на чл. 10 ал. 1 от ЗПК
относно задължителните реквизити на договора , чл. 11 ал. 1 т. 7 от ЗПК при
ясно посочване на размера на задължението по договора в общ размер на
1 452,66 лв., ясно посочване на общо дължимата сума и размера на всяка от
22 – те погасителни вноски в размер на 66,03 лв. платими за срок от 44
седмици, чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК при посочване на ГПР, формиран съгласно
Приложение № 1 към ЗПК и в рамките на размера, определен в чл. 19 ал. 4 от
ЗПК, чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК при ясно посочени условия за прилагане на
4
договорения лихвен процент, уговоряне на размера на възнаградителната
лихва по кредита в съответствие с добрите нрави, съставяне на погасителен
план в съответствие с чл. 11 ал. 1 т. 11 от ЗПК, спазване на чл. 11 ал. 1 т. 20 от
ЗПК чрез информиране на потребителя за възможността да упражни правото
си на отказ от договора в 14 дневен срок от сключването му. Излагат се
доводите за действителността на договора за поръчителство, като според
ответника плащането по него на възнаграждение е избор на ищеца и резултат
от постигнато съгласие между ищеца и поръчителя, като ищецът доброволно
е сключил договора по предоставяне на тази неблагоприятна като последици
за поръчителя услуга, който се ангажира солидарно с него по договора за
кредит да изпълни задълженията му. Според ответника ищецът не е бил
задължен да сключи договора за поръчителство единствено с дружеството –
поръчител, а е имал възможност да избере друг от предложените му варианти
да обезпечи кредита, както и да се откаже от сключения договор за кредит в
14 – дневен срок или да ползва услугите на друга кредитна институция. Наред
с това се посочва, че сумата, представляваща възнаграждение по договора за
поръчителство е заплатена от ищеца на кредитодателя, но за сметка на
дружеството – поръчител. Възразява се срещу включването на
възнаграждението по договора за поръчителство към ГПР, както и относно
начина на изплащането му, като се твърди, че се касае за еднократно платимо
възнаграждение. Възразява се, че договорът е бил сключен от потребителя
поради измама или грешка, както и за сключването поради крайна
необходимост и при явно неизгодни условия, като твърди, че липсват
доказателства в тази насока, като наред с това договорът не е унищожен по
съдебен ред в срока предвиден в закона. Възразява се, че клаузите на
договора за заем са неравноправни, както и че не са индивидуално
договорени, като се твърди, че договорът е сключен по предложение на
потребителя и същият е имал възможност да влияе на неговото съдържание,
т.е. договорът е сключен при индивидуални уговорки между страните, а не
при общи условия /ОУ/. С отговора на ИМ се претендират направените по
делото разноски и се прави възражение за прекомерност на претендираното
от ищеца адвокатско възнаграждение.
В о.с.з на 22.11.2022 г. пред ПлРС по писмено искане на процесуалния
представител на ищеца адвокат Г. Ч. от САК е допуснато на основание чл. 214
от ГПК изменение на цената на иска чрез увеличение на цената на иска на 1
039,01 лв., от която неоснователно заплатена възнаградителна лихва в размер
на 179,97 лв. и възнаграждение по договора за поръчителство в размер на
859,04 лв..
За да уважи изцяло предявения иск с правно основание чл. 55 ал. 1 пр. 1
от ЗЗД за сумата от 1 039,01 лв., ПлРС е приел, че договорът за кредит е
недействителен и извършените плащания от страна на ищеца на посочената
сума са без правно основание. Приел е за доказано по делото, че уговореното
възнаграждение за поръчителство в общ размер на 967.34 лв. е включено в
5
погасителния план към договора за паричен заем, сключен с дружеството –
кредитодател, а от представените квитанции и вносна бележка, както и от
заключението на изготвената по делото ССчЕ се установява, че ищецът е
погасил изцяло сумата по сключения договор като е заплатил сума в общ
размер на 2 289.01лв., от която главница в размер на 1 250 лв., договорна
лихва в размер на 179.97 лв. и възнаграждение за поръчителство в размер на
859.04 лв.. Приел е за доказано по делото въз основана заключението по ССЕ,
че ако се вземе предвид само погасяването по договора за заем с дружеството
– кредитодател се установява ГПР до договора в раземр на 41,74%, но ако се
включи в погасяването и платената сума по договора за поръчителство в
размер на 859.04 лв. се установява надвишаване на нормативно определеният
ГПР от 50%, т.к. същият ще е над 150%. ПлРС е приел, че уговорката за ГПР
е недействителна, тъй като в същата следва да бъдат описани всички разходи
по кредита, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен
в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно
ще дължи, като според ПлРС посочването на ГПР в размер на 41.74 % не е
достатъчно след като от съдържанието на договора не може да се направи
извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран
ГПР. ПлРС е приел също, че кредиторът е знаел за сключения договор за
поръчителство и е следвало да включи в ГПР сумата по договора за
поръчителство след като е включена в погасителния план към договора за
заем. ПлРС е приел, че е налице прекомерност при определяне на ГПР по
договора, тъй като таксата за поръчителство следва да се включи в ГПР и
същият става 150%. Поради тези изводи ПлРС е приел, че действителният
ГПР по договора е различен от посочения в него в нарушение на чл. 11 ал. 1 т.
10 от ЗПК и неспазването на това изискване води до недействителност на
процесния договор за заем при условията на чл. 22 от ЗПК, поради което
заемателят по договора дължи връщане само на чистата стойност на заема, но
не и лихва и други разходи при условията на чл. 23 от ЗПК. Позовал се е на
практика на въззивния съд в този смисъл. Приел е също, че клаузата на чл. 4
от процесния договор за заем, отнасяща се за обезпечаване на заема с
поръчителство с точно определено лице - „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“
ЕООД, в полза на дружеството – кредитодател се намира в пряко
противоречие с преследваната цел, посочена в съображение 26 от преамбюла
на Директива 2008/48/ЕО на ЕП и на Съвета, т.е. да не се допускат кредити
6
без предварителна оценка на кредитоспособността. Наред с това ПлРС е
приел, че извършеното плащане за поръчителство е изцяло лишено от
основание и нищожно, тъй като е за сума, по-висока от 2/3 от отпуснатия
заем от 1 250лв. и близка до неговия размер, и по уговорка, която предполага
поради сложността на останалите алтернативи единствената възможност да се
избере само поръчителство от конкретното дружество поръчител. Приел е че
плащането на възнаграждението на поръчителя в резултат на нищожната
клауза води до неоснователно обогатяване на кредитора, на когото е
заплатена тази сума и съответно неоснователно обедняване на
кредитополучателя, който я е заплатил, като е приел, че дори кредиторът да е
превел получената сума на поръчителя това не води до извод, че не са налице
предпоставките на неоснователното обогатяване по чл. 55 ал.1 от ЗЗД, т.к.
сумата е недължимо платена от кредитополучателя именно на кредитора.
Приел е че сумата е дължима и с оглед основанието, на което е предявен иска
- за връщане на сума, платена без основание при условията на чл. 55 ал. 1 от
ЗЗД. Приел е, че с оглед нищожността на гаранцията сумата за нея в размер
на 859.04лв. е заплатена от ищеца без основание и е недължима, поради което
подлежи на връщане на осн. чл. 55 ал.1 пр. 1 от ЗЗД. ПлРС е приел въз основа
на заключението на вещото лице по ССЧЕ, че по договора е заплатена от
ищеца общо сумата от 2 289.01 лв. при главница в размер на 1 250 лв. и
недължимо платената сума възлиза общо на 1 039.01 лв., поради което
предявеният осъдителен иск с правно основание чл. 55 ал. 1 пр. 1 от ЗЗД се
явява основателен и доказан.
Въззивният съд приема за установено от фактическа и правна
страна следното:
ИМ, с която е предявен искът с правно основоние чл. 55 ал. 1 пр. 1 от
ЗЗД е редовна, а искът допустим, поради което правилно е разгледан от ПлРС
по същество.
От представеният по делото в първата инстанция договор за паричен
заем № 3961274, сключен на 25.11.2019 г. между страните се установява
сключването на договор за заем, по силата на който въззивното дружество е
предоставило на въззиваемия в качеството на потребител заем в размер на
сумата от 1 250 лв. за срок от 44 седмици, като общата сума за плащане по
кредита от кредитополучателя съгласно чл.2.7 от договора за заем е 1 452,66
7
лв.. Установява се от чл.2.6 и чл.2.8 договора, че годишният лихвен процент
по заема е в размер на 35 %, а ГПР е посочен в размер на 41,74 %, като
относно начина на формиране на разходите по заема се препраща към чл. 19
от ЗПК и Приложение № 1 към ЗПК относно формулата за формирането му.
Установява се от клаузата на чл. 4 от договора за заем, че заемателят се е
задължил в срок от три работни дни, считано от даата на сключване на
договора за заем да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения:
1. Две физически лица – поръчители, всяко от които да отговаря на следните
изисквания: да представи служебна бележка от работодател за размер на
трудово възнаграждение, нетен размер на осигурителния му доход над 1 000
лв., да работи по безсрочен договор, да не е заемател или поръчител по друг
договор за паричен заем, сключен с дружеството – заемател, да няма
неплатени осигуровки за последните две години, да няма задължения към
други банкови и финансови институции или ако има има кредитната му
история по ЦКР към БНБ за една година назад да е със статус не по-лош от
редовен, поръчителят да подпише договор за поръчителство, 2. Банкова
гаранция с бенефициер – заемодателя за сумата по чл. 2 . 7 от договора със
срок на валидност 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по
процесния договор за заем, 3. Одобрено от заемодателя дружество –
поръчител, което предоставя гаранционни сделки.
Установява се от представеният в първата инстанция с ИМ погасителен
план, подписан от страните и неразделна част от договора за заем, че в
същият са посочени сумата по кредита, срока на кредита, датата на първата и
следващите 22 вноски, размера на вноската по договора за заем в размер на
66,03 лв., както и размера на главницата и лихвата, включени в тази вноска,
размера на възнаграждението за поръчителство и общият размер на
дълмимата вноска от 110 лв.. В погасителният план страните изрично са
договорили, че в случай, че заемателят не представи обезпечение под
формата на две физически лица или банкова гаранция, а е избрал да
предостави обезпечение чрез поръчителство от юридическо лице, което
предоставя гаранционни сделки срещу възнаграждение, той дължи и вноски в
размера, посочен в колонка 7. Видно от погасителния план, че в същият са
посочени начините на плащане – в брой в офисите на дружеството на
заемодател или по банков път на посочена банкова сметка, в пощенските
станции на „Български пощи“ ЕАД в офисите на Фаст Пей, с използване на
8
платежна карта след регистрация в сайта на дружеството – заемодател.
Установява се от представеният в първата инстанция с ИМ договор за
предоставяне на поръчителство № 3691274 от 25.11.2019 г., че между
въззиваемия и „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, гр. София, ЕИК
**********, последният действащ чрез въззивното дружество – заемател
„ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪН“ АД, ЕИК **********, гр. София е сключен
договор за поръчителство, по силата на който поръчителят е длъжен да
сключи договор за поръчителство с заемателя, по силата на който да отговаря
пред него солидарно с потребителя за изпълнението на задълженията му по
договора за кредит за сумата от 1 250 лв., като за поемане на това задължение
поръчителят има право на възнаграждение в размер на 967,34 лв., платимо
разсрочено на вноски, всяка от които в размер на 43,97 лв., дължими на
падежа на плащането на погасителните вноски по договора за паричен заем
със заемодателя, като възнаграждението се заплаща по начина на плащане,
установен в договора за паричен заем. Установява се от чл. 2 на договора, че
същият влиза в сила, в случай, че потребителят не изпълни задължението си
по чл. 4.1 и чл. 4.2 от договора за паричен заем и в указания срок не
предостави обезпечение – поръчителство чрез две физически лица или
банкова гаранция в полза на дружеството – заемодател и не влиза в сила при
представяне на някое от посочените обезпечения. Установява се от чл. 2.3 на
договора за поръчителство, че заемодателят е овластен да приема плащания в
полза на поръчителя, а в случай, че сумата платена на заемодателя е
недостатъчна за погасяване на всички задължение се счита, че се погасяват с
приоритет задълженията към поръчителя. Установява се, че при забава на
пращанията към поръчителя съгласно чл.2.4 от договора за поръчителство,
потребителят дължи на поръчителя обезщетение в размер на законната лихва
за забава, заедно с всички направени разноски от поръчителя за събиране на
вземането. Установява се от клаузите на чл. 4.1 и чл. 5.1 на договора за
поръчителство, че поръчителят е поел задължение да плати на дружеството
заемодател при поискване всички дължими изискуеми суми, като в случай, че
изпълни задълженията си по договора има право да поиска от потребителя
възстановяване на всички платени от него парични суми по договора в полза
на заемодателя, ведно със законната лихва върху тях и направените разноски.
Установява се от чл.7 от договора за поръчителство, че ако потребителя
упражни правото си на отказ от договора за паричен заем, той остава да
9
дължи заплащането на поръчителя на възнаграждение, пропорционално на на
периода на действие на договора за заем и връщане на главницата и лихвата
по договора за заем, като възнаграждението се заплаща не по-късно от 30
календарни дни, считано от изплащане на писмено уведомлението до
дружеството – заемодател. Установява се от чл. 8 от договора за
поръчителство, че при предсрочно прекратяване на договора за заем
възнаграждение за поръчителство се дължи за периода на действието му до
връщане на главницата и лихвата по заема.
Установява се от представеното в първата инстанция с ИМ приложение
към договора за предоставяне на поръчителство, че в същото е са посочени
данни за дружеството –поръчител, вкл. че негов посредник е дружеството –
заемодател и същото сключва договорите за поръчителство и приема
плащания, дългжими на дружеството – поръчител.
Установява се от от представеното в първата инстанция с ИМ
удостоверение, издадено от въззивното дружество, че към 24.06.2020 г.
заемателят е заплатил сумата от 314 лв. и дължи сумата от 2 106 лв., като
забавените вноски по кредита са в размер на 1 336 лв.. Посочено е, че общата
сума подлежаща на връщане от заемателя, включваща всички плащания,
възникнали по повод или във връзка с кредита е в размер на 2 420 лв., както и
че при предсрочно погасяване към посочената дата дължи сума в размер на
984,58 лв..
Установява се от представеният в първата инстанция от въззивното
дружество рамков договор за поръчителство от 10.07.2019 г., че между
въззивното дружество и „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, гр. София е
сключен договор, по силата на който поръчителят се задължава спрямо
кредитора по сключените от кредитора договори за заем заемополучатели,
сключили договори за предоставяне на поръчителство с поръчителя подробно
описани в приложение № 1, неразделна част от договора. Установява се от
представеното потвърждение без дата от изпълнителния директор на
въззивното дружество, че в приложението към рамковия договор за
поръчителство, че е вписано името на въззиваемия, размера на отпуснатия
заем, срока на договора за кредит, броя и размера на погасителните вноски и
всички други данни, индивидуализиращи договора за паричен заем.
Установява се от представеният в първата инстанция от въззивното
10
дружество седмичен отчет на паричните постъпления от КК, че в същият са
вписани получени суми от въззиваемия по процесния договор за заем в
размер на 100 лв. на 10.12.2019 г., 110 лв. на 17.12.2019 г., 55 лв. на
10.04.2020 г., 55 лв. на 11.05.2020 г., 2 лв. на 25.06.2020 г., както и че в
същият са отразени получени суми от въззиваемия по друг договор за заем.
Не се спори между страните, а се установява и от заключението на
приетата в първата инстанция СИЕ на вещото лице Т. И.а, че по процесния
договор за кредит въззиваемият е заплатил по сметка на въззивното
дружество на общо сумата от 2 289,01 лв., от която сумата от 1 250 лв.
главница, сумата от 179,97 лв. за договорна лихва и сумата от 859,04 лв. за
поръчителство. Вещото лице установява, че договорът е погасен предсрочно,
поради което останалата част от договорната лихва и възнаграждението за
поръчителство съгласно погасителния план не са заплатени. Вещото лице
установява, че от общото задължение по договора за заем в размер на 1
452,66 лв. са погасени 1 429,97 лв., в това число цялата главница, а по
договора за поръчителство от 967,34 лв. са погасени 859,04 лв.. Вещото лице
установява, че ГПР по договора за заем е в размер на 41,74 % и е съобразен с
посочените в договора допускания и чл. 19 ал. 4 от ЗПК и Приложение № 1
към него, но ако към ГПР се включи възнаграждението по договора за
поръчителство същият би бил в размер над 150 % за срока на действие на
договора за заем.
Установява се от изготвената пред въззивния съд справка за актуално
съдебно състояние на „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, гр. София, че
едноличен собственик на капитала на същото е въззивното дружество.
Съгласно разпоредбата на чл. 55 ал. 1 ЗЗД, който е получил нещо без
основание или с оглед на неосъществено или отпаднало основание, е длъжен
да го върне. В тежест на ищеца, въззиваем в настоящото производство е
докаже по делото предаването на паричната сума в размер на 859,04 лв. на
ответника на посоченото от нея основание, а в тежест на ответника, въззивник
в настоящото производство е да докаже валидно основание, на което е
получена паричната сума, ако съществува такова.
Като съобрази събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност,
въззивният съд приема, че от страна на въззиваемия е доказана по делото
първата изискуема предпоставка за уважаване на иска, а именно плащане на
11
сумата от 2 289,01 лв. за погасяване на задълженията му по договорите за
заем и за предоставяне на поръчителство от 25.11.2019 г. в полза на
въззивното дружество, в качеството на заемодател и лице, упълномощено да
получава парични суми от името на търговското дружество – поръчител.
Установява се, че с платената сума са погасени задължения на въззиваемия в
размер на 1 429,97 лв. за главница и договорна лихва към въззивното
дружество и в размер на 859,04 лв. за възнаграждение на поръчителя, поради
което следва да се обсъди действителността на клаузите на договорите, по
силата на който е извършено плащането на сумата от 179,97 лв. за договорна
лихва и сумата от 859,04 лв. за поръчителство. Неоснователни са
възраженията на процесуалния представител на въззивното дружество, че
същото не е пасивно легитимирано по предявения иск за връщане на сумата
по договора за поръчителство като платена без основание, тъй като сумата
след получаването й е преминала в патримониума на дружеството –
поръчител и ако някой се е обогатил с тази сума, то това е дружеството –
поръчител, а не въззивното дружество. Въззивният съд приема, че от
представените по делото доказателства не се доказва предаване на сумата от
859,04 лв. от въззивното дружество на дружеството поръчител, поради което
не може да се приеме, че със същата се е обогатило третото неучастващо в
делото лице.
Въззивният съд споделя доводите във въззивната жалба относно
липсата на нарушение на чл. 11 ал. 1 т. 11 от ЗПК и липсата на задължение за
заемодателя по срочен договор за кредит, предвиждащ погасяването на
главницата и лихвата чрез последователни вноски да уточнява под формата
на погасителен план каква част от съответната вноска е предназначена за
погасяването на главницата и каква за лихвата, в който смисъл е т. 5 и 6 на
Решение на СЕС от 09.11.2016 г. по дело № С-42/15, с което се тълкува чл. 22
§ 1 Директива 2008/48/ЕО на ЕП и на Съвета от 23.04.2008 г. относно
договорите за потребителски кредит, разпоредбите, на която са въведени със
ЗПК, но приема, че в конкретният случай не тези доводи нямат решаващо
значение за спора между страните, тъй като видно от погасителния план,
подписан от страните в същия е налице посочване на основанието и размера
на всяка от сумите, включени в погасителната вноска, вкл. включената под
условие в тази вноска сума по договора за поръчителство.
По отношение на сключването на договор за потребителски кредит и
12
недействителността на клаузите на договора за заем, определящи размера на
ГПР и задължаващи въззиваемия, в качеството на потребител да предостави
обезпечение чрез възмезден договор за поръчителство с предварително
определено от заемодателя юридическо лице, както и че разходите по
договора за поръчителство като пряко свързани с договора за кредит е
следвало да бъдат включени в ГПР съгласно императивните разпоредби на
чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК и чл. 19 ал. 1 от ЗПК въззивният съд споделя изцяло
доводите на първоинстанционния съд и не следва да ги преповтаря подробно,
като намира за неоснователни възраженията, изложени във въззивната жалба
в тази насока. Установява се от съдържанието на договора за заем и от
съдържанието на договора за поръчителство, както и от поведението на
кредитора след сключване на договора за заем, изразяващо се в задържане в
патримониума му на получените суми по договора за поръчителство, че се
касае за заобикаляне на закона и разходът по заема за възнаграждение на
поръчителя е получен реално от заемодателя, който е едноличен собственик
на капитала на поръмителя без да е включен в ГПР, като същевременно
същият съставлява необходимо условие за сключване на договора за заем.
Допълнителен аргумент в тази насока са обстоятелствата, че въззивното
дружество и дружеството – поръчител са свързани лица, като представителят
на дружеството – заемодател е действал и като представител на дружеството -
поръчител при сключване на договора за поръчителство в деня на сключване
на договора за заем, т.е. двата договора са сключени едновременно без да се
даде възможност на потребителя да изпълни условията, посочени в договора
за заем със срок на изпълнение от 3 дни, след сключване на договора за заем,
а напротив уговорено е като условие за пораждане на действието на договора
за поръчителство неизпълнение на задълженията на заемодателя за
предоставяне на друго обезпечение на кредита в този срок. Установи се, че е
налице нарушение и на чл. 19 ал. 4 от ЗПК при съобразяване на този разход,
както и че договорът за поръчителство е сключен без основание, тъй като
липсва реално предоставена услуга от поръчителя. Въззивният съд приема
също, че от съдържанието на договора за заем не се установява по какъв
начин кредиторът формира ГПР в размер на 41,74 % и алгебрично освен
лихвеният процент по кредита в размер на 35 %, сборът от кои други
конкретни показатели обхваща ГПР, за да се приеме, че са спазени
изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, а именно: договорът за
13
потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 към ЗПК начин. От
съдържанието на чл. 15 от ДР на договора за заем се установява, че страните
са договорили единствено такса за удостоверение за липса на задължения в
размер на 12 лв. и не е налице яснота какви разходи по договора, такси,
комисионни или застраховки е имал предвид заемодателят при сключване на
договора за формира посочения ГПР при положение, че законът изисква да е
налице яснота в тази насока за да може се извърши преценка на
действителността на клаузите при условията на 10а и др. от ЗПК. Посочената
по-горе клауза за конкретната такса е нищожна, тъй като е в противоречие
както с чл. 10а ал. 2 от ЗПК, така и с чл. 11ал. 3 от ЗПК, които задължават
кредитора безвъзмездно да предоставя на потребителя информация във
връзка с погасената и непогасената част от кредита.
Наред с това въззивният съд при условията на чл. 7 ал. 3 от ГПК с оглед
задължението си да следи служебно за неравноправни клаузи с потребител
приема, че е налице недействителност на клаузата на чл. 2.6. от договора за
заем, с която е определен размер на ГЛП по заема от 35 %. По отношение
размера на възнаградителната лихва в съдебната практика се приема, че
максималният размер, до който съглашението за плащане на такава е
действително не следва да бъде по - голям от трикратния размер на законната
лихва. В този смисъл са решение № 906/30.12.2004 г. по гр. дело №
1106/2003г., ІІ г.о., ВКС, решение № 378/ 18.05.2006г. по гр. дело №
315/2005г., ІІ г. о., ВКС, решение № 1270/ 09.01.2009 г. по гр. дело № 5093/
2007г., ІІ г.о., ВКС, определение № 901/ 10.07.2015 г. по гр. дело № 6295/
2014 г., ІV г. о., ВКС и др.. Съобразявайки посочената съдебна практика на
ВКС, въззивният съд в мнозинството си приема, че и размерът на
възнаградителна лихва е договорен между страните в противоречие на
добрите нрави и води до нищожност на клаузата. Според съда, преценката за
съотношението между възнаградителната лихва и законната лихва следва да
бъде направена към момента на сключване на договора. Към 25.11.2019 г.
основният лихвен процент, определен от БНБ, е 0.00 %, което означава, че
към същия момент законната лихва е 10 %, а нейният трикратен размер – 30
14
%, поради което обосновано може да се приеме, че договорената годишна
възнаградителна лихва в размер на 35 % надхвърля три пъти законната лихва
към датата на сключване на договора, явява се договорена в противоречие с
добрите нрави като правила за справедливост и добросъвестност, с които
сключените договори и сделки следва да бъдат съобразени за се гарантира
честно отношение при договарянето на гражданско – правните сделки и
съразмерност и еквивалентност в поемането на задължения и за двете страни
по сделката.
С оглед гореизложеното и нищожността на клаузата на договора за
заем, свързана с определяне на ГПР по кредита в нарушение на чл. 11 ал. 1 т.
10 от ЗПК, въззивният съд приема, че на основание чл. 22 от ЗПК договорът
за заем е нищожен изцяло и при условията на чл. 23 от ЗПК въззиваемият в
качеството на потребител е дължал на въззивното дружество само чистата
сума по кредита в размер на 1 250 лв., т.е. всички платени на въззивното
дружество парични суми над този размер се явяват платени без основание. С
оглед на тези правни изводи не следва да се обсъжда допустимостта и
основателността на останалите доводи на въззиваемия в ИМ за плащане на
сумите без правно основание поради унищожаемост на договорите.
При тези правни изводи, въззивният съд приема, че искът с правно
основание чл. 55 ал. 1 пр. 1 от ЗЗД за сумата от 1 039,01 лв. се явява доказан
по основание и размер и следва да бъде уважен със законните от това правни
последици, а решението на ПлРС следва да бъде потвърдено изцяло като
правилно и законосъобразно.
С оглед отхвърляне на въззивната жалба в полза на пълномощника на
въззиваемия следва да бъдат присъдени разноски по реда на чл. 38 от ЗА за
оказана безплатна правна помощ в производството в минимално
предвиденения в разпоредбата на чл. 7 ал. 2 т. 1 от Наредба № 1/2004 г. на
ВАС размер от 403,90 лв..
Водим от горното, Окръжният съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА на основание чл. 272 от ГПК решение №
15
1879/22.12.2022 г. по гр.д. № 4547/2021 г. на Плевенския районен съд Плевен.
ОСЪЖДА на основание чл. 38 ал. 2 от ЗА „ИЗИ АСЕТ
МЕНИДЖМЪН“ АД, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, **********, представлявано от Г.Т.Т. да ЗАПЛАТИ на адвокат Г.
Г. Ч., ЕГН ********** от гр. София, ********** сумата от 403,90 лв. за
възнаграждение за оказана по делото безплатна правна помощ на въззиваемия
Х. И. И..
РЕШЕНИЕТО Е ОКОНЧАТЕЛНО и не подлежи на касационно
обжалване пред ВКС на РБ при условията на чл. 280 ал. 3 т. 1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
16