Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 06.08.2021г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ПЪРВО ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, 9-ти състав в публичното заседание на петнадесети юли две хиляди двадесет
и първа година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ : БИЛЯНА МАГДЕЛИНОВА
при секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от
съдия Магделинова гр.дело №15130/2018год. и за да се произнесе, взе предвид
следното.
Предявени са субективно съединени искове с правно
основание чл. 2в от ЗОДОВ, вр. с чл.4, § 3 от ДЕС.
Ищецът М.С.С., гражданин на Германия, излага в исковата
молба, че на 08.05.2016г. при преминаване на Митнически пункт Калотина не е
декларирал сумата от 365 300евро и 925 турски лири. За деянието е образувано
досъдебно производство и ищецът бил
задържан. На 10.05.2016г. РС- гр.С. одобрил споразумение по НОХД №307/2016г., с
което на основание чл.251 , ал.1 от НК е наложено наказание лишаване от свобода за седем месеца, отложено
с три годишен изпитателен срок, а на основание чл.251, ал.2 от НК
недекларираната сума, предмет на престъплението, е отнета в полза на Републилка
България. Ищецът поискал възобновяване на наказателното производство, но с
решение №337 от 01.08.2016г. по НОХД №701/2016г. искането е оставено без
уважение.
Предвид гореизложеното било допуснато нарушение на чл.9, пар. 1 Регламент
/ЕО/ №1889/2005г. на ЕП и на Съвета, който осигурява защита на гражданите от
несъразмерни и изключително тежки санкции в случай на неизпълнение на
задължението за деклариране. Сочи, че нормата на чл.251 от НК се намира в
противоречие с горепосочената норма от Регламента и това е постановено от Съда
на ЕС по реда на преюдициалното производство по инициатива на РС – Свиленград
по дело № С 707/2017г. Счита, че ответникът Н.С.на Република България, като не
е отменил разпоредбата на чл.251, ал.2 от НК, за да премахне несъответствието
между националното и европейско законодателство, е допуснал нарушение на
правото на Съюза, с което е причинил вреди на ищеца, които подлежат на
обезщетяване на основание на чл.4, пар.3 от ДЕС. Ответникът РС – С., като е
одобрил споразумението по горепосоченото наказателно дело, допускайки
кумулиране на санкциите по двете алинеи на чл.251 от НК, без да съобрази
прякото приложение, което имат нормите на регламента, също е увредил ищеца и
следва да отговаря за претърпените от него вреди на същото основание.
Предвид изложеното ищецът
предявява иск за постановяване на решение, с което да бъдат осъдени солидарно
ответниците да заплатят на ищеца сумата
от 715 010,18лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди в резултат
от неприлагане на правото на ЕС, ведно със законната лихва от 15.07.2018г. до
окончателното плащане. Претендира направените по делото разноски.
Ответникът Н.С.на РБ в писмения си отговор излага съображения за недопустимост и неоснователност на иска. Счита, че не е надлежен ответник по делото, тъй като
разпоредбите на ЗОДОВ не включват в предметния си обхват дейността на НС, а
искът по чл.4, пар.3 от ДЕС е различен от предметния обхват на ЗОДОВ и не може
да се прилага аналогия между тях. Счита, че не е пасивно легитимиран и на осн.
чл.31, ал.1 от ГПК, съгласно която разпоредба държавата се представлява от
министъра на финансите. Излага, че като законодателен орган, който представлява
суверена на страната, дейността му не подлежи на контрол от страна на съдебната
власт. Контролът върху законосъобразността на актовете на НС принадлежи само на
Конституционния съд, а не на гражданските съдилища. На следващо място поддържа,
че разпоредбата на чл.251, ал.2 от НК е приета през 1995г. от 37-мото НС, което
изключва процесуалната легитимация на 44-тото НС, чийто мандат тече към момента
на подаване на писмения отговор. Навежда аргументи, че не е налице съвместен акт
между ответниците, за да се претендира солидарна отговорност между тях, както и
че СГС не е компетентен да разглежда административни спорове. По същество,
поддържа, че макар и отменена понастоящем, нормата на чл.251, ал.2 от НК е била
част от действащото българско законодателство към 2016г., когато ищецът е
осъществил от обективна и субективна страна състава на престъплението по
чл.251, ал.1 от НК. Съгласно чл.4, пар.2 от Регламент №1889/2005г., ако
задължението за деклариране не е изпълнено, парите в брой могат да бъдат
задържани след издаване на административно решение в съответствие с условията,
предвидени по националното законодателство. Регламентът не посочва изрично дали
парите се връщат и при какви условия. Съгласно разпоредбата на чл. 9 от Регламента,
всяка държава-членка въвежда санкции за неизпълнение на задължението за
деклариране, които трябва да са ефективни, съразмерни и възпиращи. Счита, че
държавата-членка с външна за ЕС граница разполага с възможността да установява
и прилага различни методи на контрол, дори и по-строги. Ето защо, употребата на
„задържани“ в чл. 4 от Регламента не означава забрана предметът на
престъплението да се отнема в полза на държавата. Поддържа, че съгласно
мнението на ЕК конфискацията е допустима мярка в случая, което се извежда от
писмо на Генералния секретариат от 28.04.2016г. На последно място, дори да се
приеме, че е налице нарушение на правото на ЕС, то не може да се квалифицира
като съществено, липсва и причинно-следствена връзка с твърдените вреди. Ако
въобще е налице такава, то тя не е със законодателната му дейност, а с
постановения съдебен акт от РС – С.. Моли производството да бъде прекратено,
евентуално – искът да бъде отхвърлен. Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът РС – С. в писмения си отговор излага съображения за неоснователност на иска,
като счита че в исковата молба не е направено надлежно разграничение на административно-наказателната отговорност по
Валутния закон и наказателната отговорност по чл.251 , ал.2 от НК. Счита, че не следва да отговаря районният съд, в
качеството му на правоприлагащ орган, който е приложил действащото национално
законодателство към момента на одобряване на споразумението, което национално
законодателство впоследствие е било обявено за противоречащо на правото на ЕС.
Отговорността е за НС, което не е синхронизирало вътрешното право с правото на
ЕС.
Участващият в производството като контролираща страна
на осн чл. 10, ал.1 от ЗОДОВ прокурор намира иска за неоснователен и недоказан.
Съдът като взе предвид събраните по делото доказателства и становищата на страните, приема за
установено от фактическа страна
следното:
Безспорно
е между страните и от доказателствата се установява,
че при преминаване на българската граница на 08.05.2016г.
при МП – Калотина ищецът не е декларирал пред митническите органи сумата от 365 300 евро с левова равностойност 714 464,70лева и 925 турски лири
с левова равностойност 545,48лева или сума на обща стойност от 715 010,18лева.
Валутата била иззета с Протокол за оглед на местопроизшествие от 08.05.2016г. С
одобрено на осн. чл. 382 от НПК споразумение от 10.05.2016г. по НОХД №307/2016г.
по описа на РС - С., ищецът бил признат за виновен в нарушение на разпоредби от
Валутния закон и на Наредба № Н – 1 от 01.02.2012г. на Министъра на финансите,
за което на осн. чл.251, ал.1, вр. чл.54, ал.1 от НК му било наложено наказание
6 месеца лишаване от свобода, отложено с 3-годишен изпитателен срок, а на осн.
чл.251, ал.2 от НК недекларираната сума на обща стойност от 715 010,18 лева, предмет на престъплението, била отнета в полза на
държавата.
Не е спорно, че към момента на извършване на
инкриминираното деяния на ищеца, в националното право е действала изрична
материалноправна норма, обективирана в разпоредбата на чл. 251, ал. 1 от НК, която предвижда, че
при нарушение на закон, на акт на МС или на обнародван акт на БНБ, относно
режима на сделките, вноса, износа или други
действия с валутни ценности или задълженията за тяхното деклариране и
стойността на предмета на престъплението е в особено големи размери – деецът се
наказва с лишаване от свобода или с глоба, а разпоредбата на чл. 251, ал.2 от НК (отм. - ДВ, бр. 83 от 2019 г.) предвижда, че предметът на престъплението се отнема в полза на Държавата, а когато той липсва или е отчужден
– се присъжда неговата равностойност.
На съда е служебно известно, че в проведено производство
пред Съда на ЕС в Люксембург по преюдициално запитване на Районен съд – гр.
Свиленград е налице произнасяне с
Определение от 12.07.2018г. по дело С-707/2017г. по описа на СЕС, което е прието,
че чл. 9, пар.1 от Регламент /ЕО/ №1889/2015г. на ЕП и на Съвета от
26.10.2015г. относно контрола на пари в брой, които се внасят и изнасят от
Общността, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна
уредба като разглежданата в главното производство, която предвижда, от една
страна, отнемане на недекларираната сума в полза на държавата, а от друга
страна, наказание лишаване от свобода до шест години или глоба в размер на
двойната сума на предмета на престъплението.
При така установената фактическа
обстановка, съдът приема за установено от правна страна следното:
Между страните е налице спор
относно наличието на предпоставките за ангажиране отговорността на държавата за
нарушаване правото на ЕС и кой е
органът, причинил с действието/бездействието си настъпилата имуществена вреда. Съгласно член 4, параграф 2 от Регламент /ЕО/
№1889/2005г., ако задължението за деклариране, предвидено в член 3, не е
изпълнено, парите в брой могат да бъдат задържани след издаване на
административно решение в съответствие с условията, предвидени в националното
законодателство. В член 9, параграф 1 от същия регламент е
предвидено, че всяка държава-членка въвежда санкции, които се налагат при
неспазване на задължението за деклариране по чл. 3. Тези санкции следва да
бъдат ефективни, съразмерни и възпиращи.
Съгласно българското законодателство, в приложимата му
към 2016г. редакция, и по-конкретно чл.251, ал.1 от НК, който не изпълни
задължение за деклариране на парични средства, благородни метали, скъпоценни
камъни и изделия със и от тях, пренасяни през границата на страната, която е
външна граница на Европейския съюз, и стойността на предмета на престъпление е
в особено големи размери, се наказва с лишаване от свобода до пет години или с
глоба в размер на една пета от стойността на предмета на престъплението. В
алинея втора на същия член е предвидено, че предметът на престъплението се
отнема в полза на държавата, а когато липсва или е отчужден, присъжда се
неговата равностойност. Втората алинея на чл.251 е отменена с изменение на НК /
ДВ, бр. 83 от 2019 г./.
Нормите на Регламента, посочени по-горе, предоставят
на частно-правните субекти правото на съразмерна санкция, което означава, че държавата членка има правото да предвиди за
съответното нарушение подходящите според нея санкции, чрез които ефективно да
се постигат целите на наказателното преследване и които да имат съответния
възпиращ ефект. Същевременно, държавата членка има задължението да следи
предвидените санкции да не са прекомерни съобразно извършеното нарушение,
защото това води до нарушаване на въведения с регламента принцип за
пропорционалността.
Спорната алинея втора на чл.251 от НК е в пряко
противоречие с посочения принцип. Съвместното приложение на предвиденото в нея
отнемане, ведно с наказанието „лишаване от свобода“ по ал.1, явно нарушава
принципа за съразмерност на санкцията, заложен в цитирания по-горе текст
на Регламента. Това е посочено в цитираните определения на СЕС от 12.07.2018г.
по дело № С-707/17 и от 30.01.2019г. по дела С-335/18 и С-336/2018, постановени
по преюдициални запитвания, отправени от български съдилища, с които е прието,
че кумулирането на някое от наказанията по чл. 251, ал.1 НК с отнемането на
недекларираната сума по чл. 251, ал.2 НК е в пряко противоречие с разпоредбите
на чл.4, параграф 2 и чл.9, параграф 1 от Регламент 1889/2005г. на ЕС и Съвета.
Това тълкуване действа от момента на влизане в сила на тълкуваната норма или в
случая от 2007г., когато Република България става член на ЕС, т.е. в този
смисъл същата е следвало да се разбира и към 2016г., когато е одобрено
споразумението от РС – С.. Ето защо, като е постановил необжалваем акт чрез
одобряването на Споразумението по чл.381 от НПК, при съвместно приложение на
двете алинеи на чл.251, РС – С. е допуснал съществено нарушение на правна норма
от общностното право, която предоставя права на частноправните субекти. Съдът
приема, че по отношение на този ответник са налице първата и
втората предпоставки за наличие на право на обезщетение – нарушена е правна
норма на европейското законодателство, с което са засегнати правата на ищеца.
Съществено нарушение е извършено от една страна, като
е допуснато съществуването в националния правов ред на норма, намираща сe в
противоречие с разпоредба на европейски регламент, и отдруга страна – като
въпросната норма на националното право е приложена спрямо ищеца. Първата и
втората предпоставки за ангажирането отговорността на държавата спрямо ишеца са
налице по отношение и на двамата ответници – спрямо Парламента, който не е
хармонизирал националното законодателство с европейското такова и спрямо съда –
който е приложил правна норма, намираща се в противоречие с европейски
регламент.Настъпилата имуществена вреда за ищеца е в размер на на отнетата сума.
По отношение на третата предпоставка, съдът намира, че
настъпването на имуществената вреда се намира в причинна връзка само с
действията на РС – С.. В решението по делото Kobler (дело С-224/01) СЕС изрично
допуска възможността подлежащите на обезщетяване вреди да бъдат причинени от
национална юрисдикция, която правораздава като последна инстанция. Съдът
правоприлага, като тълкува и прилага разпоредбите на вътрешното право и
общностното право, в съответствие с тълкуването, направено от СЕС. Ако установи
противоречие между национална норма и общностна норма, по силата на принципа на
върховенство на общностното право, съдът е длъжен да приложи общностната норма.
Извън това, според императивната норма на чл.267 ДФЕС, националната юрисдикция,
чиито решения не подлежат на обжалване, когато е сезирана със спор,
разрешаването на който налага тълкуване на норми от общностното право, е длъжна
да отправи преюдициално запитване до СЕС. Като не е приложил директно правната
норма на европейския регламент, а при съмнения относно тълкването й – не е
отправил преюдициално запитване и е постановил необжалваем по същество акт, РС
– С. е извършил съществено нарушение, в пряка причинно-следствена връзка от
което са произтекли имуществени вреди.
На следващо място, ако съответните власти бяха своевременно предприели
мерки по привеждане на законодателството в съответствие с посочените по-горе
норми на Регламента, чрез отстраняване на въпросната втора алинея на чл.251 от НК, а не едва през 2019г. след образуването на наказателна процедура срещу
Република България, въобще нямаше да се стигне до постановяването през 2016г. на процесния необжалваем акт на
РС – С. във вида му, довел до настъпването на вредите. Причинната връзка с това
бездействие обаче не е пряка. Вредоносният резултат в конкретния случай е
настъпил непосредствено от постановения съдебен акт, поради което и
постановилият го съд е органът, материално легитимиран да отговаря по
предявения иск. Бездействието на държавата, в лицето на законодателния й орган,
по отношение предприемането на адекватни стъпки за хармонизацията на вътрешното
законодателство в продължение на години, макар и укорително, не може да послужи
като основание за ангажиране отговорността на Народното събрание в конкретния случай
поради липсата на пряка причинна връзка с настъпилите вреди, тъй като същата е
опосредена от правоприлагащата дейност на съда.
Предвид изложеното, основателен е и следва да бъде уважен в пълния
предявен размер предявеният иск срещу ответника РС – С., а искът за солидарно
осъждане на НС, следва да се отхвърли като неоснователен и недоказан.
По
искането за присъждане на законна лихва
върху процесната главница от
15.07.2018г., заявено преди приключване на устните състезания в
настоящата съдебна инстанция, съдът взема предвид съдебната практика,
обективирана в Решение
№265/08.01.2020 по дело №760/2019 на ВКС, ГК, III г.о., постановено по реда на
чл.290 от ГПК, според което " По аргумент от чл. 214, ал. 2 от ГПК прибавянето на лихвите след завеждане на исковата молба не
е предявяване на отделен иск, поради което не е необходимо да се уточнява
размерът на изтеклите лихви, а е достатъчно съдът да ги присъди от определена
дата, посочена от ищеца, след завеждане на исковата молба. Претенцията за
законна лихва от подаване на исковата молба макар и да няма характер на
самостоятелен иск /по арг. от чл. 214, ал. 2 ГПК/, има самостоятелно материалноправно съществуване и представлява
различно от главницата вземане. Това вземане без съмнение се включва в предмета
на делото по чл. 6, ал. 2 ГПК, само
ако бъде предявено от ищеца, тъй като в противен случай, съдът не може да я
разгледа. Ищецът следва да е заявил претенцията най-късно до приключване на
устните състезания във второинстанционното производство и първоинстанционното
решение да не се обжалва единствено от ответника (арг. от забраната за
влошаване на неговото положение). Ако ищецът е направил искането за пръв път в
етапа на устни състезания пред инстанция по същество (първата или втората),
решението не е недопустимо, но съдът е длъжен да отмени определението за даване
на ход на устните състезания, за да предостави на ответника възможност да се
защити по претендираната материално-правна последица от предявения иск".
В тази връзка следва да се
приеме, че претенцията за присъждане на законна лихва е заявена своевременно и произнасянето
по нея е допустимо, а с оглед уважаването на осъдителния иск, същата е
основателна. Доколкото предмет на уважения иск е вземане, произтичащо от
непозволено увреждане, следва да се приеме, че лихва за забава се дължи от
датата на увреждането. Съдът приема, че в случая вредата е настъпила при изземване на процесната сума от ищеца с
протокол за оглед на местопроизшествие от 08.05.2016г. и от тази дата се дължи
законна лихва за забава, но с оглед диспозитивното начало в гражданския процес
такава следва да се присъди от датата, посочена от ищеца -15.07.2018г.
При този изход на спора и на основание чл.78, ал.1 от ГПК ищецът има право на
разноски. Представени са
доказателства за направени разноски в размер на 10,00лева държавна такса и
15830,00лева за адвокатско възнгараждение. Възражението за прекомрност на
адвокатското възнаграждение е неоснователно, тъй като същото е с размер,
съобразен с наредбата за минималните адвокатски възнаграждение и цената на
иска.
На основание чл.78, ал.3 от ГПК
ищецът дължи на отвтеника Н.С.на Републлика България направените разноски за
юрисконсултско възнаграждение, което следва да се определи по реда на чл.78,
ал.8 от ГПК в размер на 450,00лева.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА Районен съд – С. да заплати на М.С.С., роден на ***г. с немско граждаство, с адрес ул.*********гр.Щутгард,
Германия, представляван от адвокат В.Н.В. от БАК с
адрес ***, на основание чл.4, пар.3 от ДЕС сумата от 715 010,18лева – обезщетение за претърпени имуществени вреди от
нарушение на общностното право, представляващо постановяване на краен съдебен
акт – определение от 10.05.2016г. по нохд №307 по описа на РС – С. за 2016г., с което е
одобрено споразумение по чл.381 от НПК, в противоречие с чл.4, пар.2 и чл.9,
пар.1 от Регламент /ЕО/ №1889 на Европейския парламент и на Съвета от 26 октомври
2005 година относно контрола на пари в брой, които се внасят и изнасят от
Общността, ведно със законната лихва от 15.07.2018г. до окончателното
плащане, на основание чл.78,
ал.1 от ГПК направените по делото разноски в размер на 15840, 20лева за
държавна такса и адвокатско възнаграждение.
ОТХВЪРЛЯ предявния иск за солидарно осъждане на Народното
събрание на Република България, на основание чл.4, пар.3 от ДЕС, да заплати М.С.С.,
роден на ***г. с немско граждаство, с адрес ул.*********гр.Щутгард, Германия, представляван от адвокат В.Н.В. от БАК с адрес ***, на
основание чл.4, пар.3 от ДЕС, сумата от 715 010,18лева – обезщетение за претърпени имуществени вреди от
нарушение на общностното право, представляващо постановяване на краен съдебен
акт – определение от 10.05.2016г. по нохд №307 по описа на РС – С. за 2016г., с което е
одобрено споразумение по чл.381 от НПК, в противоречие с чл.4, пар.2 и чл.9,
пар.1 от Регламент /ЕО/ №1889 на Европейския парламент и на Съвета от 26 октомври
2005 година относно контрола на пари в брой, които се внасят и изнасят от
Общността
ОСЪЖДА Х.Г.,
роден на ***г., холандски гражданин, с адрес: Холандия, гр. Ротердам, ул. „********,
представляван от адвокат В.Н.В. от БАК с адрес ***, на осн. чл.78, ал.3 от ГПК,
вр. чл.10, ал.4 от ЗОДОВ, да заплати на Народното събрание на Република България
сумата от 450 лв. – юрисконсултско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО подлежи на
обжалване пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на
страните.