№ 3024
гр. София, 08.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на петнадесети май през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Любомир Василев
Членове:Ваня Н. Иванова
Виктория М. Станиславова
при участието на секретаря Донка М. Шулева
като разгледа докладваното от Виктория М. Станиславова Въззивно
гражданско дело № 20221100511206 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 7378/30.06.2022 г. по гр. д. № 15501/2022 г. по описа на Софийски
районен съд, Гражданско отделение, 40 състав, са отхвърлени предявените от П. Д. С. срещу
„Т. София“ ЕАД обективно, кумулативно съединени отрицателни установителни искове с
правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК за установяване недължимост на сумата от 2 194,44
лева – неплатен остатък от главница по изпълнителен лист от 14.01.2010 г., ведно със
законната лихва върху тази сума, която за периода 15.06.2015 г. – 08.10.2018 г. възлиза на
сумата от 739,13 лева, както и на сумата от 60,00 лева – държавна такса по ч. гр. д. №
883/2009 г. на Софийски районен съд, за които суми е бил издаден изпълнителен лист на
14.01.2010 г. по ч. гр. д. № 8883/2009 г. по описа на Софийски районен съд, 89 състав,
поради погасяването им по давност.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищцата П. Д. С. е осъдена да заплати на ответника „Т.
София“ ЕАД сумата в размер на 100 лева – разноски по делото.
Срещу първоинстанционното решение, в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1
ГПК, е депозирана въззивна жалба от ищцата П. Д. С., чрез адвокат М.З.. Излагат се доводи
за незаконосъобразност, неправилност и необоснованост на обжалваното решение.
Поддържа се, че същото е било постановено в противоречие с тълкувателната практика на
ВКС и формираната трайна практика на съдилищата по въпросите относно приложимата
погасителна давност по отношения на задължения за комунални услуги, установени с влязла
в сила заповед за изпълнение, както и относно възможността погасителната давност да бъде
прекъсната чрез изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е
настъпила перемпция. Позовавайки се на практика на ВКС, въззивникът счита, че
предприетите след 08.09.2017 г. изпълнителни действия по процесното изпълнително дело
не са били годни да прекъснат приложимата в разглежданата хипотеза тригодишна
погасителна давност касателно периодичните му задължения към ответното дружество,
доколкото към посочената дата инициирания срещу него изпълнителен процес е бил
прекратен на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. При изложените аргументи моли за отмяна
на първоинстанционното решение и за постановяване на друго, с което предявените искове
да се уважат в тяхната цялост. Претендира разноски по делото.
1
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК ответната страна – „Т. София“ ЕАД, не е депозирала
писмен отговор на въззивната жалба.
В проведеното на 15.05.2023 г. открито съдебно заседание пред настоящата съдебна
инстанция въззивницата П. Д. С., редовно призована, не се явява и не изпраща представител.
С молба вх. № 45651/15.05.2023 г. адвокат М.З. – пълномощник на въззивницата, заявява, че
поддържа въззивната жалба и няма доказателствени искания пред въззивната инстанция.
Моли за уважаване на въззивната жалба и отмяна на първоинстанционното решение.
Претендира разноски пред втората инстанция.
В проведеното на 15.05.2023 г. открито съдебно заседание пред настоящата съдебна
инстанция въззиваемата страна „Т. София“ ЕАД, редовно призована, не изпраща
представител. С молба от 12.05.2023 г. същата изразява становище за неоснователност на
наведените с жалбата доводи за неправилност на първоинстанционното решение и моли за
неговото потвърждаване. Претендира сторените разноски по делото.
Софийски градски съд, Гражданско отделение, II Б въззивен състав, след като
прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед
разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно, кумулативно съединени
отрицателни установителни искове с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК за признаване за
установено, че ищцата не дължи на ответното дружество сумата от 2 194,44 лева – неплатен
остатък от главница по изпълнителен лист от 14.01.2010 г., ведно със законната лихва върху
тази сума, която за периода 15.06.2015 г. – 08.10.2018 г. възлиза на сумата от 739,13 лева,
сумата от 60,00 лева – държавна такса по ч. гр. д. № 883/2009 г. на Софийски районен съд,
за които суми е бил издаден изпълнителен лист на 14.01.2010 г. по ч. гр. д. № 8883/2009 г.
по описа на Софийски районен съд, 89 състав, както и сумата от 1 164,87 лева – разноски по
изпълнително дело № 2100/2010 г. по описа на ЧСИ М.Б., с рег. № 838 на КЧСИ /съобразно
уточнителна молба от 31.10.2019 г./
С протоколно определение от 23.06.2022 г. производството по делото пред районната
инстанция е било прекратено, на основание чл. 232 ГПК, в частта, в която е предявен
отрицателен установителен иск за сумата от 1 164,87 лева – разноски по изпълнението.
Определението е влязло в сила като необжалвано на 01.07.2022 г.
С оглед процесуалното поведение на страните и доводите, наведени във въззивната
жалба, съобразно правомощията му съгласно разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК,
настоящият въззивен състав намира за безспорни между страните на етапа на въззивното
производство следните обстоятелства: 1./ на 14.01.2010 г. по ч. гр. д. № 8883/2009 г. по
описа на СРС, ГО, 89 състав, е издаден изпълнителен лист въз основа на влязла в сила
заповед за изпълнение, съгласно който П. Д. С. е осъдена да заплати на „Т. София“ ЕАД
следните суми: 4 973,52 лева – главница за доставена и консумирана топлинна енергия за
периода м. 02.1999 г. – м.02.2009 г., 2 538,91 лева – законната мораторна лихва за периода
01.04.1999 г. – 26.05.2009 г. ведно със законната мораторна лихва върху главницата, считано
от 17.08.2009 г. до окончателното изплащане, 150,25 лева – разноски по делото, 365,37 лева
– юрисконсултско възнаграждение; 2./ въз основа на така издадения изпълнителен лист, по
молба на „Т. София“ ЕАД от 27.04.2010 г., е образувано изпълнително дело /ИД/ №
20108380402100 по описа на ЧСИ М.Б., рег. № 838 на КЧСИ; 3./ към дата 08.10.2018 г. по
ИД № 20108380402100 са постъпили суми в общ размер на 9 312,63 лева, като
неизплатеният остатък от задълженията към тази дата възлиза на сумата от 4 158,44 лева –
видно и от Удостоверение изх. № 93069/08.10.2018 г. на ЧСИ М.Б., рег. № 838 на КЧСИ; 4./
към дата 09.10.2019 г. общият размер на постъпилите суми по ИД № 20108380402100
възлиза на 9 312,63 лева, а актуалният размер на дълга към тази дата възлиза на 4 465,75
лева – видно и от Удостоверение изх. № 101886/09.10.2019 г. на ЧСИ М.Б., рег. № 838 на
КЧСИ; 5./ с молба от 22.10.2019 г. взискателят „Т. София“ ЕАД е признал, че актуалният
размер на задълженията по ИД № 20108380402100 към посочената дата възлиза на 2 194,44
лева – главница, 60 лева – държавна такса, и 967,79 лева – законна лихва към 21.10.2019 г.,
като в тези суми не са включени таксите и разноските, дължими към ЧСИ; 6./ с
Постановление от 07.09.2015 г., вписано в СВ – София на 08.09.2015 г., ЧСИ М.Б. е наложил
възбрана върху недвижими имоти, притежавани от длъжницата в изпълнителното
производство, с което действие погасителната давност за вземанията на взискателя „Т.
София“ ЕАД е била прекъсната; 7./ в периода 07.09.2015 г. – 07.09.2017 г. не са били
поискани или извършвани валидни изпълнителни действия, които да са прекъснали
течението на срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, поради което с изтичането на така посочения
2
двугодишен период ИД № 20108380402100 се е перемирало; 8./ на 26.01.2018 г. е бил
наложен запор върху вземания на длъжницата П. Д. С.; 9./ с Постановление от 08.02.2019 г.
ЧСИ М.Б. е спрял изпълнителното производство по ИД № 20108380402100, на основание чл.
432 ГПК, вр. чл. 389 и сл. ГПК, поради издадена на 16.01.2019 г. обезпечителна заповед по
гр. д. № 72020/2018 г. по описа на СРС, ГО, 39 състав.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Въззивната жалба е депозирана в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна,
поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Съображенията за това са
следните:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси съдът е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато
следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните – съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от
Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При извършена служебна проверка настоящият въззивен състав установи, че
първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо. Не е допуснато и
нарушение на императивни материалноправни норми.
Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща
към мотивите, изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за неоснователност на
предявените отрицателни установителни искове с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК.
По релевираните във въззивната жалба доводи във връзка с правилността на
решението съдът намира следното:
В предмета на делото се включват отрицателни установителни искове за
установяване в отношенията между страните, че ищцата не дължи на ответното дружество
следните суми: 2 194,44 лева – неплатен остатък от главница по изпълнителен лист от
14.01.2010 г., ведно със законната лихва върху тази сума, която за периода 15.06.2015 г. –
08.10.2018 г. възлиза на сумата от 739,13 лева, сумата от 60,00 лева – държавна такса по ч.
гр. д. № 883/2009 г. на Софийски районен съд, за които суми е бил издаден изпълнителен
лист на 14.01.2010 г. по ч. гр. д. № 8883/2009 г. по описа на Софийски районен съд, 89
състав. Изпълнителният лист от 14.01.2010 г. е издаден, на основание чл. 416 ГПК, въз
основа на влязла в сила заповед за изпълнение по посоченото частно гражданско дело.
Разпоредбата на чл. 439 ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред, след като
кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на изпълнителното основание.
Законодателят е уредил защитата на длъжника да се основава само на факти, настъпили след
приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното
основание. По реда на действащия ГПК, в сила от 01.03.2008 г., заповедите за изпълнение се
ползват със стабилитет, тъй като влизат в сила, за разликата от несъдебните изпълнителни
основания по чл. 237 ГПК (отм.). По тези съображения разпоредбата на чл. 439, ал. 2 ГПК
следва да се прилага и за факти, настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение,
когато заповедното производство е приключило, независимо че съдебно дирене не е било
провеждано – в този см. Определение № 956/22.12.2010 г. по ч. т. д. № 886/2010 г. по описа
на ВКС, I ТО. Като средство за защита на длъжника по висящ изпълнителен процес чрез
предявяване на иска по чл. 439 ГПК се дава право на длъжника да установи, че
изпълняемото право е отпаднало, поради факти и обстоятелства, настъпили след съдебното
му установяване, които обаче имат правно значение за неговото съществуване. Ето защо не
всички правоизключващи и правопогасяващи факти имат отношение към спорния предмет,
а само тези, които са настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение (в този см.
Определение № 214/15.05.2018 г. по ч. гр. д. № 1528/2018 г. по описа на ВКС, ІV ГО).
По изложените съображения в съответствие с императивните изисквания на
процесуалния закон решаващият съд е разгледал фактите, които са настъпили след влизане в
сила на заповедта за изпълнение, въз основа на която е бил издаден изпълнителен лист, по
силата на който е било образувано изпълнително производство – а именно тези във връзка с
възражението за изтекла погасителна давност.
Първият спорен въпрос на етапа на въззивното производство се концентрира в това
коя е приложимата погасителна давност досежно процесните задължения, представляващи
3
по своя характер периодични задължения за плащане на топлинна енергия, установени с
влязла в сила заповед за изпълнение. Във връзка с конкретно релевираните в тази насока
оплаквания на въззивника, настоящият състав намира следното:
Настоящият въззивен състав споделя становището на първоинстанционния съд, че в
случая е приложима разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, тъй като процесните вземания са
установени с влязла в сила заповед за изпълнение и издаден въз основа на нея изпълнителен
лист. Нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД регламентира, че ако вземането е установено със съдебно
решение, срокът на новата давност е всякога пет години. Заповедта за изпълнение замества
съдебното решение като изпълнително основание, но при оспорването от длъжника чрез
възражение по реда на чл. 414 ГПК проверката дали вземането съществува се извършва в
общия исков процес. По силата на чл. 416 ГПК, когато възражение не е било подадено в
срок, какъвто е и разглежданият случай, заповедта за изпълнение влиза в сила. Не е налице
изрична правна норма, която да предвижда, че съществуването на вземането в този случай е
установено със сила на пресъдено нещо. Следва да се съобрази обаче обстоятелството, че
ако длъжникът не възрази в рамките на установения в нормата на чл. 414, ал. 2 ГПК
преклузивен срок, заповедта за изпълнение влиза в сила, като се получава ефект, близък до
силата на пресъдено нещо, тъй като единствената възможност за оспорване на вземането са
основанията по иска с правно основание чл. 424 ГПК – при новооткрити обстоятелства и
нови писмени доказателства. В този смисъл е и трайната и непротиворечива съдебна
практика на ВКС – напр. Определение № 480/9.07.2013 г., постановено по ч. гр. д. №
2566/2013 г. по описа на ВКС, IV ГО. Извън иска по чл. 424 ГПК длъжникът не може да се
ползва от друга форма на искова защита, с която да оспорва самото вземане. Когато
длъжникът е бил лишен от възможността да оспори вземането, може да поиска от въззивния
съд отмяна на заповедта за изпълнение на основание чл. 423 ГПК. Този режим се различава
от регламентирания в ГПК (отм.) във връзка с издаването на изпълнителен лист въз основа
на несъдебно изпълнително основание, в който се предвиждаше възможност за предявяване
искове – чл. 252 ГПК (отм.), чл. 254 ГПК (отм.), чл. 255 ГПК отм.), които не се преклудират
със специални срокове. В действащия ГПК с изтичането на преклузивния срок за подаване
на възражение против заповедта за изпълнение се получава крайният ефект именно на
окончателно разрешен правен спор относно съществуването на вземането.
Въпреки съществуващите сходства между уредбата на несъдебните изпълнителни
основания по ГПК (отм.) и на заповедното производство, уредено в Глава XXXVII на
действащия ГПК, последното има съществени специфики, които правят недопустимо
поставянето на знак за равенство помежду им. Стабилитетът на заповедта за изпълнение
произтича от това, че тя влиза в законна сила, за разлика от несъдебните изпълнителни
основания по чл. 237 ГПК (отм.).
Съгласно т. 14 от Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. по
описа на ОСГТК, ВКС, новият ГПК урежда заповедното производство като част от
изпълнителния процес и поради това заявлението за издаване на заповед за изпълнение не
прекъсва давността. Тя се прекъсва с предявяването на иска за съществуване на вземането,
но съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК предявяването на този иск има обратно действие, ако е бил
спазен срокът по чл. 415, ал. 4 ГПК. Ако иск не е предявен или ако е предявен след
изтичането на срока по чл. 415, ал. 4 ГПК, давността не се счита прекъсната със
заявлението. Неподаването на възражение от страна на длъжника създава презумпция, че
вземането е безспорно, поради което заповедта за изпълнение влиза в сила и въз основа на
нея се издава изпълнителен лист съгласно разпоредбата на чл. 416 ГПК.
По изложените съображения съдът намира, че нормата на чл. 117, ал. 2 ГПК следва да
намери приложение и по отношение на вземане, за което е налице постановена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, влязла в сила поради неподаване на
възражение от страна на длъжника в преклузивния срок по чл. 414, ал. 2 ГПК, респ.
въззивният съд не споделя доводите на въззивника за приложимост в случая на кратката
тригодишна погасителна давност досежно задълженията му към ответното дружество.
Независимо от характера на процесните задължения на „периодични плащания“ по смисъла
на чл. 111, б. „в“ ЗЗД, доколкото в случая те са установени с правораздавателен акт,
ползващ се със сила на пресъдено нещо – влязла в сила заповед за изпълнение по чл. 410
ГПК, то те се погасяват с изтичането на петгодишна погасителна давност по арг. от чл. 117,
ал. 2 ЗЗД.
Между страните не е спорно, че считано от датата на издаване на процесния
изпълнителен лист по ч. гр. д. № 8883/2009 г. по описа на Софийски районен съд, 89 състав
4
– на 14.01.2010 г., до 15.06.2015 г. регулярно са били извършвани изпълнителни действия по
ИД № 20108380402100 по описа на ЧСИ М.Б., рег. № 838 на КЧСИ, годни да прекъснат
както погасителната давност досежно процесните вземания, така и срока по чл. 433, ал. 1, т.
8 ГПК. Не съществува спор и относно факта, че с постановление от 07.09.2015 г., вписано в
СВ – София на 08.09.2015 г., ЧСИ М.Б. е наложил възбрана върху недвижими имоти,
притежавани от длъжницата П. Д. С., с което действие отново е била прекъсната
погасителната давност за вземанията на взискателя „Т. София“ ЕАД. След посоченото
действие в период от 2 години /07.09.2015 г. – 07.09.2017 г./ не са били искани или
извършвани валидни изпълнителни действие, които да прекъсват срока по чл. 433, ал. 1, т. 8
ГПК, поради което считано от 08.09.2017 г. ИД № 20108380402100 е прекратено поради
перемпция. С Постановление от 08.02.2019 г. изпълнителното производство по ИД №
20108380402100 е спряно поради издадена на 16.01.2019 г. обезпечителна заповед по гр. д.
№ 72020/2018 г. по описа на СРС, ГО, 39 състав. Предвид тези безспорни между страните
фактически обстоятелства и с оглед формираните от настоящия състав правни изводи
относно приложимата погасителна давност следва извод за неоснователност на предявените
отрицателни установителни искове по чл. 439, ал. 1 ГПК, доколкото считано от датата на
последното безспорно извършено валидно изпълнително действие – налагане на възбрана на
07.09.2015 г., до датата на спиране на изпълнителното производство – 08.02.2019 г.,
обективно не е възможно изтичането на петгодишната погасителна давност. За пълнота и
във връзка с доводите на въззивника въззивният състав ще обсъди и възраженията му
относно това дали наложеният на 26.01.2018 г. запор върху вземанията на длъжника
представлява валидно изпълнително действие, годно да прекъсна погасителната давност
досежно процесните вземания.
По същество доводите на въззивника поставят като спорен пред въззивната
инстанция въпросът относно възможността погасителната давност да бъде прекъсната чрез
изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция.
Така очертаният въпрос е предмет на тълкувателно дело № 2/2023 г. по описа на ВКС
– Гражданска и Търговска колегии, образувано с Разпореждане от 09.03.2023 г. на
Председателя на ВКС, по което към датата на приключване на устните състезания пред
въззивната инстанция не е налице произнасяне.
Във връзка с така поставения въпрос настоящият въззивен състав също както
първоинстанционният съд споделя практиката на ВКС, обективирана в Решение №
37/24.02.2021 г. по гр. д. № 1747/2020 г. на ВКС, IV ГО, в която се възприема, че в т. 10 от
Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г. по описа на ОСГТК,
ВКС, не е бил разгледан въпросът при какви условия и кога настъпва перемпцията.
Перемпцията е без правно значение за давността. Общото между двата правни института е,
че едни и същи факти могат да имат значение както за перемпцията, така и за давността.
Това обаче са различни правни институти с различни правни последици: давността изключва
принудителното изпълнение /но пред съдебния изпълнител длъжникът не може да се позове
на нея и съдебният изпълнител не може да я зачете/, а перемпцията не го изключва –
обратното, тя предполага неудовлетворена нужда от принудително изпълнение, но въпреки
това съдебният изпълнител е длъжен да я зачете. Когато по изпълнителното дело е
направено искане за нов способ, след като перемпцията е настъпила, съдебният изпълнител
не може да откаже да изпълни искания нов способ – той дължи подчинение на представения
и намиращ се все още у него изпълнителен лист. Единствената правна последица от
настъпилата вече перемпция е, че съдебният изпълнител трябва да образува новото искане в
ново, отделно изпълнително дело, тъй като старото вече е прекратено по право. Новото
искане на свой ред прекъсва давността независимо от това дали съдебният изпълнител го е
образувал в ново дело или не е образувал ново дело; във всички случаи той е длъжен да
приложи искания изпълнителен способ. Необразуването на ново изпълнително дело с нищо
не вреди на кредитора, нито ползва или вреди на длъжника. То може да бъде квалифицирано
като дисциплинарно нарушение на съдебния изпълнител, само доколкото не е събрана
дължимата авансова такса за образуване на отделно дело и с това са нарушени
канцеларските правила по водене на изпълнителните дела.
В контекста на изложеното и с оглед конкретиката на разглежданата хипотеза
въззивният съд споделя изводите на СРС, че изпълнителното действие по налагане на запор
върху вземанията на длъжницата П. Д. С. на 26.01.2018 г., макар и предприето по
перемирано изпълнително дело, представлява валидно и годно изпълнително действие,
което на свой ред е прекъснало погасителната давност досежно процесните вземания.
5
Предвид така изложено процесните вземания не са погасени по давност, поради
което релевираните претенции се явяват неоснователни. Тъй като крайните правни изводи
на двете инстанции изцяло съвпадат, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
Относно разноските във въззивното производство
С оглед изхода на делото и предвид изричното искане в полза на въззиваемата страна
„Т. София“ ЕАД следва да се присъдят сторените по делото разноски в размер на сумата от
100 лева за юрисконсултско възнаграждение, определено по реда на чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл.
25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ.
Относно обжалваемостта на въззивното решение
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК и предвид цената на предявените искове
настоящото решение е окончателно.
Мотивиран от горното, Софийски градски съд, Гражданско отделение, II Б въззивен състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 7378/30.06.2022 г. по гр. д. № 15501/2022 г. по описа
на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 40 състав.
ОСЪЖДА П. Д. С., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ул. „*******, да заплати на
„Т. София“ ЕАД, ЕИК ******* на основание чл. 273, вр. с чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата в размер
на 100 /сто/ лева – разноски във въззивното производство.
Настоящото решение не подлежи на касационно обжалване, на основание чл. 280, ал.
3, т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6