№ 17400
гр. София, 29.09.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 87 СЪСТАВ, в публично заседание на
седми август през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:МАРИЯ ИЛЧ. ИЛИЕВА
при участието на секретаря ИЛИАНА Б. ВАКРИЛОВА
като разгледа докладваното от МАРИЯ ИЛЧ. ИЛИЕВА Гражданско дело №
20231110150861 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Ищецът В. П. Р. е предявил срещу ответника „..., ЕИК ..., /с предходно фирмено
наименование .../ осъдителни искове с правно основание чл. 128, т. 2 КТ за осъждане на
ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 4715 лв., впоследствие увеличен на
5182,25 лв., представляваща неизплатено нетно трудово възнаграждение за периода от
17.01.2023 г. до 14.07.2023 г., както и с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ за осъждане на
ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 1727 лв., представляваща обезщетение за
неизползван платен годишен отпуск в размер на 10 дена за 2023 г., ведно с обезщетение за
забава върху претендираните вземания в размер на законната лихва, считано от датата
на подаване на исковата молба в съда – 13.09.2023 г., до окончателното изплащане на
вземанията.
Ищецът чрез процесуалния си представител адв. В. Х. твърди, че с ответника били
обвързани от валидно възникнало трудово правоотношение по Трудов договор №
001/17.01.2023 г., по който ищецът бил назначен при ответника на длъжност „Ръководител,
отдел по продажбите“ срещу основно месечно трудово възнаграждение в размер на 3 800
лева, което трудово правоотношение е прекратено на 14.07.2023 г. по взаимно съгласие на
страните, изразено в Споразумение № 00001/14.07.2023 г. Ищецът посочва, че в периода от
17.01.2023 г. до 02.04.2023 г. е бил на работа и е полагал труд при работодателя, а в периода
от 03.04.2023 г. до 03.07.2023 г. вкл. е бил в отпуск поради временна неработоспособност и
ефективно е получавал обезщетение от НОИ. Твърди, че на 04.07.2023 г. се е завърнал на
работа и е изпълнявал служебните си задължения до датата на прекратяване на трудовото
правоотношение между страните - 14.07.2023 г. Излага, че до момента ответникът е
извършил общо три частични плащания на полагащото се на ищеца трудово
1
възнаграждение, а именно: 1 000 лв. за месец януари 2023 г., преведени по банкова сметка на
13.02.2023 г.; 1 500 лв., платени на ищеца в брой в началото на месец февруари 2023 г., и
1 500 лв., преведени по банкова сметка на 04.04.2023 г., като до настоящия момент остатъкът
от трудовото възнаграждение не му е изплатен. Ищецът посочва, че за периода на трудовото
правоотношение не е използвал полагащия му се платен годишен отпуск в размер на 10
дена. С оглед гореизложеното прави искане работодателят да бъде осъден да му заплати
остатъка от дължимото се нетно трудово възнаграждение в размер на 4 715 лв. за дните, през
които ефективно е полагал труд: 11 работни дена през м. януари 2023 г., пълен отработен м.
февруари 2023 г., пълен отработен м. март 2023 г. и 8 работни дена през м. юли 2023 г., както
и обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на 1 727 лв. Претендира
разноски. Представя списък по чл. 80 ГПК.
Извън срока по чл. 131 ГПК, ответникът е подал отговор на исковата молба, с който
оспорва предявените искове като неоснователни. Не оспорва, че между страните е
съществувало валидно трудово правоотношение по Трудов договор № 001/17.01.2023 г.
Твърди, че ищецът не е изпълнявал стриктно трудовите си задължения през процесния
период. Посочва, че ищецът е получавал трудово възнаграждение, отговарящо на
фактически отработеното от него. Не претендира разноски. Прави възражение за
прекомерност на разноските на ищеца.
В срока по чл. 214, ал. 1, изр. 3 ГПК ищецът е направил искане за изменение на
размера на предявения от него осъдителен иск с правно основание чл. 128, т. 2 КТ от сумата
в размер на 4715 лв. на сумата в размер на 5182,25 лв., представляваща неизплатено нетно
трудово възнаграждение за периода от 17.01.2023 г. до 14.07.2023 г., което е допуснато от
съда с определение № 20027 от 10.07.2024 г., постановено в открито съдебно заседание,
проведено на същата дата.
Съдът, след като взе предвид доводите на страните и след оценка на събраните по
делото доказателства, при спазване на разпоредбата на чл. 235 ГПК, намира от
фактическа и правна страна следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 128, т.
2 КТ и чл. 224, ал. 1 КТ.
В тежест на ищеца при условията на пълно и главно доказване по чл. 154 ГПК е да
установи, че между страните е възникнало трудово правоотношение с посоченото
съдържание, включително размера на уговореното трудово възнаграждение, че е полагал
труд при ответника за претендирания период, че трудовото правоотношение е прекратено на
соченото основание, пораждащо правото на обезщетение за неизползван платен годишен
отпуск, както и размера на търсените вземания.
При установяване на горните факти в тежест на работодателя е да установи, че е
погасил процесните вземания.
Съгласно чл. 124 КТ работникът или служителят по трудовото правоотношение е
длъжен да изпълнява работата, за която се е уговорил и да спазва установената трудова
2
дисциплина, а работодателят - да осигури на работника или служителя условия за
изпълнение на работата и да му плаща възнаграждение за извършената работа. Положеният
труд по трудово правоотношение е възмезден, като правилото на чл. 242 КТ е императивно,
поради което уговарянето на безвъзмездно престиране на труд е недействително на
основание чл. 74, ал. 1 вр. чл. 242 КТ.
Според чл. 128, т. 2 КТ работодателят е длъжен в установените срокове да плаща
уговореното трудово възнаграждение за извършената работа. Работодателят дължи трудово
възнаграждение, ако работникът е престирал дължимия труд. Трудово възнаграждение се
дължи и когато работникът се е явил на работа, но не по негова вина не е имал възможност
да полага труд, напр. при престой или производствена необходимост.
В настоящия случай липсват твърдения от страните за наличие на някое от
горепосочените изключения. Верността на твърдението на работодателя, че ищецът не е
изпълнявал трудовите си задължения не се установява по делото, въпреки предоставената на
ответника възможност за довеждане на допуснатите му за установяване на тези
обстоятелства свидетели.
От приетото по делото и неоспорено от страните заключение на ССчЕ, на което съдът
дава вяра като компетентно изготвено, се установява, че на вещото лице не е предоставен
достъп до воденото в ответното дружество счетоводство - както до данни относно начислени
и изплатени нетни трудови възнаграждения на ищеца за процесния период, така и до
информация относно начислено и изплатено обезщетение за неизползван платен годишен
отпуск. Поради тази причина вещото лице обосновава експертното си заключение въз основа
на договореното между страните в представения по делото Трудов договор № 001/17.01.2023
г. и на приетите като писмени доказателства банкови извлечения за платени суми,
неоспорени от страна на ответника.
Съгласно ССчЕ на ищеца са били изплатени нетни трудови възнаграждения за периода
на трудовото правоотношение в общ размер от 4000 лв., както следва: 1500 лв., платени на
ръка срещу разписка съгласно твърденията на ищеца, които вещото лице е в невъзможност
да потвърди; 1000 лв., преведени по банкова сметка на ищеца на 13.02.2023 г. с основание
„заплата за месец 01.2023 г.“ и 1500 лв., преведени по банкова сметка на ищеца на
04.04.2023 г. с основание „заплата“. Остатъкът от трудовото възнаграждение за исковия
период не се установява да е начислявано, респ. изплатено на ищеца.
Вещото лице е предложило два варианта за изчисляване на дължимия се на ищеца
остатък от нетното трудово възнаграждение в зависимост от осигурителния доход,
деклариран в НАП. Съгласно първия вариант се установява, че за процесния период от
17.01.2023 г. до 14.07.2023 г. при непълно отработено време за месеците март 2023 г.
/декларирани 15 отработени дена/ и юли 2023 г. /декларирани 8 отработени дена/, дължимото
се на ищеца нетно трудово възнаграждение е в общ размер на 9563,90 лв. След приспадане
на вече извършеното от работодателя плащане в размер на 4000 лв. неплатеното нетно
трудово възнаграждение за процесния период възлиза в размер на 5563,90 лв. При втория
вариант за изчисляване при пълно отработено време за месеците март 2023 г. /22 отработени
3
дена/ и юли 2023 г. /9 отработени дена/ се установява, че дължимото се на ищеца нетно
възнаграждение е в общ размер на 10726,79 лв. След приспадане на вече извършеното от
работодателя плащане в размер на 4000 лв. неплатеното нетно възнаграждение за процесния
период възлиза в размер на 6726,79 лв., от които неизплатено нетно трудово
възнаграждение за периода на действие на правоотношението в размер на 5182,25 лева и
неплатено нетно обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ за неизползван платен годишен отпуск
от 1554,54 лева или 1727,27 лева брутен размер.
Доколкото от приетите по делото писмени доказателства не следва извод, че през
месец март 2023 г. ищецът е полагал труд единствено в рамките на 15 работни дена вместо
през максималните за конкретния месец 22 работни дена, то при изчисляване размера на
дължимото нетно трудово възнаграждение по отношение на месец март 2023 г. следва да
бъде взета предвид сумата съгласно описания в заключението втори вариант. По отношение
на броя отработени работни дни през месец юли 2023 г. съдът счита, че доколкото по делото
не се установи друго, то ищецът е полагал труд в рамките на 8 работни дена, считано от
04.07.2023 г. до 13.07.2023 г. вкл. Това е така, защото съгласно разпоредбата на чл. 335, ал. 2,
т. 3 КТ в случаите на прекратяване без предизвестие трудовият договор се прекратява от
момента на получаването на писменото изявление за прекратяването на договора. В
настоящия случай както се установява от приетото по делото Споразумение №
00001/14.07.2023 г., между страните е постигнато съгласие процесният трудов договор да
бъде прекратен, считано от 14.07.2023 г., което кореспондира с приетото по делото
уведомление по чл. 62, ал. 5 КТ, в което като дата на прекратяване на трудовия договор е
посочена също датата 14.07.2023 г. Макар задължението на работодателя по чл. 62, ал. 3 КТ
да е с административен характер и в този смисъл изпълнението или неизпълнението на това
задължение да няма правно значение за съществуването или прекратяването на трудовия
договор (така Определение № 492 от 28.05.2020 г. по гр. д. № 286/2020 г. на ВКС), от него се
установява волята на работодателя да прекрати договорното отношение на посоченото от
него основание и в посочения от него момент (така Определение № 877 от 27.11.2019 г. по
гр. д. № 2669/2019 г. на ВКС). Ето защо, споразумението от 14.07.2023 г. е произвело своето
правно действие на посочената дата. По тази причина на ищеца се дължи нетно трудово
възнаграждение за месец юли в периода от 04.07.2023 г. – когато се е върнал на работа да
полага труд след ползвания до 03.07.2023 г. вкл. отпуск поради временна
неработоспособност, до 13.07.2023 г. вкл., т.е. за отработени 8 дена, в размер на 2677,87 лв.
/ред 7 от Таблица № 1 на стр. 3 от заключението/.
С оглед изложеното, съдът намира, че за процесния период на ищеца се дължи нетно
трудово възнаграждение по вариант две на експертизата в размер на 5182,25 лв., поради
което искът с правно основание чл. 128, т. 2 КТ след допуснатото увеличение, следва да се
уважи за пълния претендиран размер от 5182,25 лв. за периода от 17.01.2023 г. до 14.07.2023
г., ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата на осн. чл.
214 ГПК, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 13.09.2023 г., до
окончателното изплащане на вземането.
4
Съгласно чл. 224, ал. 1 КТ при прекратяване на трудовото правоотношение работникът
или служителят има право на парично обезщетение за неизползван платен годишен отпуск,
правото за който не е погасено по давност. Целта на обезщетението е да се компенсира
работещият за това, че реално не е ползвал полагащия му се отпуск, а когато работодателят
установи, че реално е изплатил дължимото обезщетение на работника или служителя, съдът
не може да го осъди повторно да го заплати (така Решение № 50 от 07.03.2016 г. по гр. дело
№ 3458/2015 г. на III ГО на ВКС).
В настоящия случай от заключението на вещото лице се установи, че към датата на
прекратяване на трудовото правоотношение ищецът е имал неползван платен годишен
отпуск за 2023 г. в размер на 10 дена, за които брутното обезщетение възлиза на 1727,27 лв.
Ето защо предявеният иск, на основание чл. 6, ал. 2 ГПК, следва да се уважи изцяло за
сумата от 1727 лв., ведно с обезщетение за забава върху сумата в размер на законната лихва,
считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 13.09.2023 г., до окончателното
изплащане на вземането.
По допускането на предварително изпълнение по чл. 242 ГПК:
Разпоредбата на чл. 242, ал.1 ГПК предвижда задължително и служебно допускане на
предварително изпълнение, винаги когато се уважава претенция за присъждане на
обезщетение за работа. Последната хипотеза обхваща всички обезщетения, които се
присъждат във връзка с извършването на работа, вкл. заплащане на неизплатено от
работодателя дължимо трудово възнаграждение, каквото в настоящия случай следва да се
присъди по предявения иск с правно основание чл. 128, т. 2 КТ. Предварителното
изпълнение на решенията, с които се присъждат вземанията, изброени в чл. 242, ал. 1 ГПК, е
правна последица, която настъпва по силата на закона, като съдът не може да разглежда
въпроса дали следва да допусне предварително изпълнение - той е длъжен да стори това.
Ето защо и доколкото не са налице ограничения по чл. 243, ал. 2 ГПК, съдът намира, че
са налице предпоставките за допускане на предварително изпълнение на съдебното решение
по уважения иск за вземането за трудово възнаграждение.
По отношение на разноските:
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК право на разноски има
единствено ищецът, който е заявил претенция за присъждане на адвокатско възнаграждение.
Съгласно представения на лист 8 Договор № 003285 за правна защита и съдействие от
05.09.2023 г. договореното адвокатско възнаграждение е в размер на 1200 лв., платимо по
банкова сметка. Видно от приетата по делото на лист 9 разплащателна сметка сумата от 1200
лв. е преведена на 12.09.2023 г., поради което съдът приема, че е налице доказателство за
нейното реално заплащане. Ответникът е направил възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение, платено на процесуалния представител на ищеца, което е
основателно с оглед минимално установения размер на адвокатските възнаграждения по чл.
7, ал. 1, т. 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, поради което възнаграждението за адвокат следва да се намали до сумата от
990,92 лв., която да се присъди на ищеца.
5
Ответникът на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК следва да бъде осъден да заплати по
сметка на Софийския районен съд сумата в общ размер на 604,26 лв., представляваща 4%
върху цената на уважените искове – 276,37 лв., както и 327,89 лв. за възнаграждение на вещо
лице по ССчЕ (лист 63), платени от бюджета на съда съгласно издадения РКО.
Мотивиран от горното, Софийският районен съд
РЕШИ:
ОСЪЖДА „... /с предходно фирмено наименование .../, ЕИК ..., със седалище и адрес
на управление в ..., да заплати на В. П. Р., ЕГН **********, с адрес ..., на основание чл. 128,
т. 2 КТ сумата от 5182,25 лева, представляваща нетно трудово възнаграждение за периода от
17.01.2023 г. до 14.07.2023 г., ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва
върху главницата от датата на подаване на исковата молба в съда – 13.09.2023 г., до
окончателното изплащане на вземането.
ОСЪЖДА „... /с предходно фирмено наименование .../, ЕИК ..., със седалище и адрес
на управление в ..., да заплати на В. П. Р., ЕГН **********, с адрес ..., на основание чл. 224,
ал. 1 КТ сумата от 1727 лева, представляваща брутно обезщетение за неползван платен
годишен отпуск в размер на 10 дена за 2023 г., ведно с обезщетение за забава в размер на
законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба в съда –
13.09.2023 г., до окончателното изплащане на вземането.
ОСЪЖДА „... /с предходно фирмено наименование .../, ЕИК ..., със седалище и адрес
на управление в ..., да заплати на В. П. Р., ЕГН **********, с адрес ..., на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК сумата от 990,92 лева – разноски в производството.
ОСЪЖДА „... /с предходно фирмено наименование .../, ЕИК ..., със седалище и адрес
на управление в ..., да заплати по сметка на Софийския районен съд, на основание чл. 78, ал.
6 ГПК, сумата от 604,26 лева – разноски в производството.
ДОПУСКА на основание чл. 242, ал. 1 ГПК предварително изпълнение на решението
в частта относно присъденото вземане за трудово възнаграждение.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийския градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Определението по чл. 242 ГПК може да се обжалва с частна жалба пред Софийския
градски съд в едноседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6