№ 2408
гр. София, 17.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 43 СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:ЕЛЕНА ЛЮБ. ДОНКОВА
при участието на секретаря РАЛИЦА Г. НАКОВА
като разгледа докладваното от ЕЛЕНА ЛЮБ. ДОНКОВА Гражданско дело
№ 20221110134316 по описа за 2022 година
Предявен е за разглеждане иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1-во
ЗЗД.
Производството е образувано по исковата молба от А. М. Ч. против
[**********], с която е предявен осъдителен иск за сумата от 20 лв., представляваща
част от общо дължимата сума от 144 лв., представляващ недължимо заплатени суми по
договор за потребителски кредит № 10153700/07.04.2022 г., ведно със законната лихва,
считано от датата на подаване на исковата молба в съда - 27.06.2022 г. до окончателно
заплащане на задължението.
В исковата молба ищецът твърди, че на 07.04.2022 г. сключил с ответника
[**********] договор за кредит № 10153700 за предоставяне на сумата от 920,33 евро
или левовата равностойност на 1800 лева. Твърди, че се е задължил по договора да
върне заетата сума на 8 равни месечни погасителни вноски с ГПР в размер на 41,85% и
ГЛП – 39,72%. Посочва, че съгласно чл.12 от договора за предоставяне на кредит се е
задължил в 7-дневен срок от сключване на договора да обезпечи кредита чрез гарант –
физическо лице, на възраст над 18 г. и получаващо трудово възнаграждение поне 600
лв. на месец и което е на трудов договор поне 6 месеца, предхождащи сключване на
договора за кредит, като посоченото лице следва да поеме солидарно задължение по
отношение на заемодателя за връщане на всички дължими суми по договора. Поради
непредоставяне на исканото обезпечение и съгласно условията на договора, на ищеца,
в качеството му на кредитополучател, били начислени неустойки в размер на 507,74
лв., която неустойка се заплаща разсрочено. Ищецът твърди, че погасил изцяло
1
задълженията си по договора за кредит на 09.05.2022 г., като заплатил суми в общ
размер на 1944,00 лв. Счита, че процесният договор за кредит е нищожен поради
неспазване на предвидената от закон форма. Посочва, че договорът е нищожен и
поради противоречие с чл.11, ал.1, т.10 вр. с чл.22 ЗПК поради липса на посочен
годишен процент на разходите. Твърди, че в договора не е разписана ясна методика за
формиране на ГПР по кредита, не е посочено кои компоненти се включват в него.
Счита, че договорът е нищожен поради невъзможен предмет, доколкото не е било
възможно да предостави в едноседмичен срок уговореното в договора обезпечение на
кредитора. Твърди, че неустойката за непредоставяне на обезпечение накърнява
добрите нрави, доколкото кредиторът не търпи вреди от непредоставянето на
обезпечение и следователно неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна
обезщетителна и санкционна функции. Твърди, че е налице заобикаляне на закона с
посочената неустойка за непредоставяне на обезпечение на основание чл.33, ал.1 ЗПК,
доколкото кредиторът имал право при забава на потребител единствено на лихва за
просрочената сума за периода на забавата. Посочва, че клаузата за неустойка е
неравноправна и нищожна на основание чл.143, ал.2, т.5 ЗЗП, доколкото задължава
потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано
висока неустойка. Посочва, че неустойката за непредоставяне на обезпечение е скрита
печалба за кредитора и поради това е следвало да се включи в ГПР, поради което
оспорва договора поради прилагана от ответника заблуждаваща търговска практика и
поради непосочване на точен ГПР в договора за кредит, а също така поради
превишаване на императивния максимален размер на ГПР от 50%. По изложените в
исковата молба доводи и съображения, ищецът обуславя правния интерес от
предявения иск. Претендира и направените в хода на производството разноски.
В подадения в срока по чл.131 ГПК писмен отговор ответникът изразява
становище за допустимост, но неоснователност на предявения иск. Не оспорва
изложените в исковата молба твърдения, че между страните е сключен договор за заем.
Признава, че е предоставил на кредитополучателя Ангел Чолибагов сумата в размер на
1800 лева или 920,33 евро, но посочва, че кредитополучателят се е задължил да върне в
края на заемния период сумата от 1898,28 лева, от които 1800 лв. – главница и 98,28
лв. – договорна възнаградителна лихва. Признава, че в договора за кредит е била
включена клауза за неустойка при непредоставяне на обезпечение, но оспорва тя да
представлява скрита неустойка и посочва, че доколкото представлява разход поради
неизпълнение на договорно задължение не е следвало да се включи в ГПР. Оспорва
ищецът да е заплатил сумите по договора за кредит. Счита, че не са налице сочените
основания за недействителност на договора. Оспорва, че е налице неяснота по
отношение на начина на формиране на ГПР и сочи, че в договорът е налице
погасителен план. Посочва, че при фиксиран лихвен процент, какъвто е процесният
случай, не е необходимо договорът да съдържа погасителен план. В условията на
2
евентуалност твърди, че в случай, че съдът счете, че клаузата за неустойка е нищожна
поради противоречието й с добрите нрави, се изразява становище, че нейната
нищожност не следва да води до нищожност на целия договор за кредит, тъй като
задължението за неустойка било несамостоятелно задължение по договора и част от
несъщественото съдържание на договора. По изложените в отговора доводи и
съображение, ответникът моли за отхвърляне на предявения иск и присъждане на
сторените по производството разноски.
С определение, обективирано в протокол от проведеното на 14.02.2023 г.
открито съдебно заседание, съдът е допуснал на основание чл.214, ал.1 ГПК изменение
на размер на предявения осъдителен иск, като същият е предявен за сумата от 0,46
лева.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства по отделно и в
тяхната съвкупност, и като взе предвид становището на страните, приема за
установено следното от фактическа страна:
С доклада по делото, обявен за окончателен в първото по делото открито
съдебно заседание, съдът е отделил като безспорни и ненуждаещи се от доказване
обстоятелствата, че са страниje са сключили процесния договора за заем №
10153700/07.04.2021 г., по силата на който кредитодателят се е задължил да предостави
сумата от 1800 лева, а кредитополучателят да я върне, заедно с възнаградителна лихва
при ГПР в размер на 41,85% и ГЛП – 39,72%, както и че ответникът е предоставил на
ищеца заемната сума по договора в размер на 1800,00 лв. Предходното се установява и
от приложения по делото заверен препис от договор за заем от 07.04.2020 г. Видно от
клаузата на чл.3 е, че заема е със срок 12 седмици, като същият следва да бъде върнат
на 6 двуседмични погасителни вноски от по 316,38 лева. Предвиден е годишен лихвен
процент по заема от 40,05 % и ГПР от 32,09 %. Видно от ал.6 е, че общият размер на
всички плащания по заема възлиза на сумата от общо 1898,28 лева. Съгласно чл.12,
ал.1 от договора, заемателят се задължава в срок от 7 дни след сключване на договора
да осигури трето физическо лице, което да отговаря солидарно за връщане на заема. В
ал. 3 е уговорено, че това лице подлежи на предварителна проверка от заемателя и
следва да отговоря на шест конкретно посочени изисквания. Съгласно ал.4, при
неизпълнение на това задължение, заемателят дължи неустойка в размер на 507,74
лева, като в ал. 6 е възпроизведен погасителен план на кредита при дължимост и на
неустойката, като същата е дължима на части, чийто падежи съвпадат с падежите на
вноските по заема.
Видно от приложената по делото разписка, че заемната сума от 1800лв. е
получена от заемателя в брой на 07.04.2022 г.
По делото е изслушано и прието заключение на съдебно-счетоводна експертиза,
което съдът кредитира като обективно, обосновано и компетентно дадено. Видно от
същото е, че от извършената проверка в счетоводството на ответното дружество и
3
представените документи, вещото лице е установило, че на 09.05.2022 г. А. М. Ч. е
изплатил на ответното дружество сума в размер на 1826,21 лева – за погасяване на
задължението по процесния договор. С внесената сума дружеството е погасило
задължения на ищеца, както следва: главница в размер на 1800,00 лева и
възнаградителна лихва за 13 дни в размер на 26,21 лева. При направените изчисления,
вземайки предвид размера на отпуснатия кредит, ГЛП в размер на 40,05 %, срока на
кредита и изплатената от ищеца сума, вещото лице е посочило, че ГПР възлиза на
50,06 %. Вещото лице е посочило още, че с внесената от ищеца сума не е погА.а
неустойка, като в случая законът допуска да бъде начислена такава в размер на 9,13
лева.
По делото е допусната и изслушана допълнителна съдебно-счетоводна
експертиза, чието заключение съдът кредитира като обективно и компетентно. В
същото вещото лице е посочило, че размера на дължимата възнаградителна лихва за
срок от 13 дни /периода, през който ищецът е погасил целия кредит/ възлиза на 25,75
лева.
Други относими и допустими доказателства не са представени.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни
изводи:
От изложеното от фактическа страна, безспорно по делото е, че между страните
е възникнало облигационно правоотношение по повод предоставяне на паричен заем в
размер на 1 800,00 лева. Не се спори също, че заемодателят – настоящ ответник е
небанкова институция по смисъла на чл.3 ЗКИ и има право да отпуска кредити със
средства, което не са набрани чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е
действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла
на чл.9 ал.3 ЗПК и на кредитор съгласно чл.9 ал.4 ЗПК. Сключеният договор за
паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за
потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат
изискванията на специалния закон - ЗПК.
За неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи
служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива
възражения или не (в този смисъл е решение № 23/07.07.2016г. по т.д. №
3686/2014г., I т.о. на ВКС). Доколкото в случая се касае за приложение на
императивни материалноправни норми, за които съдът следи служебно по аргумент от
т. 1 на ТР № 1 от 09.12.2013г., постановено по тълк.д. № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК,
нищожността на уговорките в процесния договор за кредит може да бъде установена и
приложена служебно от съда без от страните да е наведен такъв довод.
Както бе посочено, клаузата на чл.12, ал.1 от договора възлага в тежест на
заемателя – настоящ ищец, в срок от 7 дни след сключване на договора да осигури
4
трето физическо лице, което да отговаря солидарно за връщане на заема, което да
отговаря на шест конкретни изисквания на ответника. Прочитът на посочената клауза
налага разбирането, че по своето същество тя представлява неотменимо изискване за
получаване на кредитно финансиране и на практика не предоставя избор за
потребителя дали да предостави обезпечение и какво да бъде то. Изискванията, които
посочената клауза от договора възвежда за потребителя
са на практика неосъществими за него, като не само правно, но и житейски
необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност
да осигури физическо лице, което да отговарят на посочените многобройни
изисквания. Поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от
длъжника, то се обуславя извод, че кредиторът цели да се обогати. Същевременно,
кредиторът не включва т.нар.
от него „неустойка” към договорната лихва дължима по кредита и към ГПР,
като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл.19, ал.4 ЗПК.
В подкрепа на тези изводи е и обстоятелството, че самият кредитор, в
чл.12, ал.6 от договора, изначално разсрочва вземането за „неустойка”. Предходното
обуславя извод, че кредиторът очаква, че длъжникът не би могъл да
покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Тази неустойка по своя характер е
санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, но
същата не зависи от вредите от това неизпълнение и по никакъв начин не
кореспондира с последиците от неизпълнението. Предвидена е да се кумулира към
погасителните вноски и мораторната лихва към тях, не се намира в никакво
съотношение с изпълнение или неизпълнение на задължението на заемателя да върне
заетата сума, като по този начин се отклонява от обезпечителната и обезщетителната
си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин в
договора, тази неустойка по същество е добавък към възнаградителната лихва на
търговеца - заемодател и го обогатява неоснователно доколкото именно лихвата би се
явила цена на услугата по предоставения заем и в този смисъл би представлявала и
печалбата на заемодателя. Следва да се отбележи още, че изискване на обезпечение на
задължение с поемане на поръчителство от физическо лице, което да отговаря на
определени изисквания създаващи значителни затруднения за изпълнението им,
противоречи на принципа на добросъвестността и цели да създаде предпоставки за
начисляване на неустойката от договора. Именно възнаградителната договорна лихва
обхваща печалбата на търговеца, но в случая съдът намира, че клаузата за неустойка от
договора въвежда още един сигурен източник на доход на икономически по-силната
страна. От една страна, неустойката е включена като падежно вземане - обезщетение
на кредитора, а от друга - същата е предвидена в размер, който не съответства на
вредите от неизпълнението тъй като е почти съизмерима с предоставената сума по
кредита. По този начин заобикаля и ограничението в чл.19, ал.4 ЗПК при определяне
5
ГПР.
Отделно от предходното, съдът намира, че главното задължение на заемателя по
договора за заем е да върне заетата сума, а не даването на обезпечение. Поставя се
обаче въпроса какви са вредите, които биха настъпили за кредитора при неизпълнение
на задължението за даване на обезпечение на заемателя и адекватна ли е уговорената
неустойка да обезщети очакваните от неизпълнение вреди, при наличие и на
доброволно изпълнение по договора за заем. Очевидно е, че вредите при липса на
обезпечение биха се изразили в затруднения за кредитора да събере вземанията си
доброволно и разходи за принудителното им събиране, в това число воденето на
съдебни дела и разноски в изпълнително производство. Съдът намира, че уговорената
парична неустойка, няма как да улесни събирането на кредита доброволно и в същото
време не е адекватна да обезпечи разходите по принудителното събиране. Напротив,
начислената неустойка увеличава дълга на заемателя и естествено води до
затрудняване доброволното му погасяване, както и до увеличаване на разноските при
евентуално принудително събиране. Всичко това навежда на извод, че целта на
неустойката е неоснователно обогатяване на кредитора.
Предвид гореизложеното, съдът приема, че предвидената в процесния договор
клауза за неустойка се явява нищожна, поради заобикаляне на закона и поради
противоречието й с добрите нрави – чл. 26, ал.1 ЗЗД
Съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит
е обявен за недействителен, потребителят връща чистата стойност на кредита, без да
дължи лихва или други разходи по кредита. Ето защо, в случая ищецът дължи връщане
по договора само на получената сума от 1800лв., а всичко над тази сума е недължимо
платено. В конкретния случай ищецът, след допуснато по реда на чл.214, ал.1 ГПК
изменение, претендира сумата от 0,46 лева, представляваща разликата между
заплатената от него възнаградителна лихва в размер на 26,21 лева и размера на същата,
изчислен за периода на ползване на заемната сума – 25,75 лева.
С оглед предходното, предявения иск следва да бъде уважен в пълния му размер
/след допуснатото изменение/ от 0,46 лева. Върху тази сума се дължи и законна лихва,
считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 27.06.2022 г. до
окончателното изплащане.
По разноските:
С оглед изхода на делото и на основание чл.78, ал.1 ГПК право на разноски има
ищецът. Видно от приложения по делото списък на разноските по чл.80 ГПК и
доказателствата по делото е, че ищецът претендира и е направил разноски за държавна
такса и депозити за ССчЕ в общ размер на 500,00 лева. Платените банкови такси нямат
характер на разноски по смисъла на чл.78, ал.1 ГПК, т.е. разноски, които страната
реално е заплатила във връзка с извършването на определени правни действия в
процеса. Разходите за банкова такса са във връзка с предоставени услуги от трети лица
6
и като такива не следва да бъдат присъждани, съответно възлагане в тежест на
ответника. Ето защо, ответникът следва да бъде осъден два заплати на ищеца разноски
в горепосочения размер.
Видно от приложения по делото договор за правна защита и съдействие,
сключен между ищцата и Адвоктаско дружество „Д. М.“ е, че същите са се договорили,
че процесуалното представителство е безплатно – чл.38, ал.1, т.2 ЗА. На основание
чл.38, ал.2 ЗА, вр. чл.7, ал.2, т.1 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, съдът определя адвокатско възнаграждение в
минимален размер от 400,00 лева. Това е така, тъй като делото не е от фактическа и
правна сложност, и е приключило само в две открити съдебни заседания. Тъй като по
делото са представени доказателства, че адвокатското дружество е регистрирано по
ДДС, върху горепосочената сума се дължи и сумата от 80,00 лева /20 % ДДС/. С оглед
предходното, ответникът следва да заплати на адвокатското дружество сумата от общо
480,00 лева.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА на основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД [**********], ЕИК
[************], със седалище и адрес на управление: [************], да заплати на А.
М. Ч., ЕГН ********** сумата от 0,46 лева, представляваща недължимо платена сума
по договор за потребителски кредит № 10153700/07.04.2022 г., ведно със законната
лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда - 27.06.2022 г. до
окончателно заплащане на задължението.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК [**********], ЕИК [************] да
заплати на А. М. Ч., ЕГН ********** сумата от общо 500,00 лева, представляваща
направени разноски по производството.
ОСЪЖДА [**********], ЕИК [************], със седалище и адрес на
управление: [************] да заплати на основание чл.38, ал.2, вр.ал.1, т.2 ЗА на
Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, БУЛСТАТ [************], сумата от 480,00
лева с ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатно
адвокатска помощ и съдействие на ищеца по производството.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7