№ 1070
гр. София, 04.01.2024 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 35 СЪСТАВ, в закрито заседание на
четвърти януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Калина В. Станчева
като разгледа докладваното от Калина В. Станчева Частно гражданско дело
№ 20231110169896 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 410 и сл. от ГПК.
Образувано е по заявление на „фирма“ ЕООД за издаване на заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК срещу Д. С. З. за сумите, както следва:
сумата 450,00 лева (четиристотин и петдесет лева), представляваща главница по
Договор за потребителски кредит № ******/08.11.2023 г., сключен между Д. С. З. и "фирма"
ООД, ведно със законна лихва за период от 02.11.2023 г. до изплащане на вземането, сумата
45,42 лева (четиридесет и пет лева и 42 стотинки), представляваща възнаградителна лихва за
период от (дата) г. до 08.03.2019 г., сумата 62,22 лева (шестдесет и два лева и 22 стотинки),
представляваща мораторна лихва за период от 08.03.2019 г. до 31.10.2023 г., сумата от
182,29 лева (сто осемдесет и два лева и 29 стотинки), представляваща такси, съгласно
Тарифа за таксита и разходите, събирани от „фирма“ ООД, сумата от 220,58 лева (двеста и
двадесет лева и 58 стотинки), представляваща неустойка, начислена по чл. 6.2. от Договор за
потребителски кредит от (дата) г., както и държавна такса в размер на 25,00 лева (двадесет и
пет лева) и юрисконсултско възнаграждение в размер на 100,00 лева (сто лева).
При извършване на проверка за редовност, допустимост и основателност на
заявлението, съобразно вменените му по закон служебни правомощия, съдът намира, че
заявлението в частта относно сумата от 220,58 лв. – представляваща договорна
компенсаторна неустойка, начислена по чл. 6.2. от Договор за потребителски кредит от
(дата) г., както и за сумата от 182,29 лева (сто осемдесет и два лева и 29 стотинки),
представляваща такси, съгласно Тарифа за таксита и разходите, събирани от „фирма“ ООД,
следва да бъде отхвърлено. Съображенията за това са следните:
Разпоредбите на чл.411, ал.2, т.2 и т.3 ГПК задължават съда да откаже издаване на
заповед за изпълнение, когато искането е в противоречие със закона и с добрите нрави,
както и когато то се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или
е налице обоснована вероятност за това. Задължението на съда да следи служебно за
наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, е предвидено и в чл.
7, ал. 3 ГПК.
В случая длъжникът има качеството на потребител по смисъла на § 13, т.1, вр. т.12 от
ДР на Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, поради което по отношение на представения
договор за кредит са приложими правилата на Закон за потребителския кредит /ЗПК/ и
1
разпоредбите на чл. 143 – 148 ЗЗП. Съгласно приложимия закон и при анализ на
представените доказателства съдът намира, че по отношение на уговорените неустойки е
налице нарушаване на императивни норми на ЗПК, като клаузите са в противоречие с
добрите нрави, не отговарят на изискването за добросъвестност и водят до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца/доставчика и потребител.
Съгласно ТР № 1 от 2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСTK, нищожна поради
накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като преценката за нищожност се
прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора.
Като клауза уговорена в договора, неустойката е проявление на принципа на автономия на
волята в частното право /чл. 9 ЗЗД/. С нея страните уговарят предварително размера на
обезщетението, което ще заплати неизправната страна, в случай че не изпълни своите
задължения, без да е необходимо да се доказва размера на вредите, настъпили от
неизпълнението. Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието
на договора и в частност да уговарят неустойка е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в
две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на
закона, а в равна степен и на добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на които
законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е
приравнена с тази на противоречието на договора със закона /чл. 26, ал. 1
ЗЗД/. Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а
съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им при иск за
присъждане на неустойка съдът следи служебно. Един от тези принципи е принципът на
справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква да се
закриля и защитава всеки признат от закона интерес. Разяснено е по-нататък, че условията и
предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка, произтичат от нейните функции,
както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения, като
примерно са изброени следните критерии, които следва да се съобразят при преценката дали
конкретна клауза за неустойка противоречи на добрите нрави: естеството им на парични или
на непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава
с неустойка; дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи-
поръчителство, залог, ипотека и др.; вид на уговорената неустойка /компенсаторна или
мораторна/ и вида на неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна
негова част; съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от
неизпълнение на задължението вреди, като при конкретната преценка за нищожност
на неустойката, могат да се използват и други критерии, като се вземат предвид конкретните
факти и обстоятелства за всеки отделен случай.
Прочитът на съдържанието на клаузата, по силата на която се предвижда дължимостта
на неустойка в полза на кредитора поради непредоставяне в 3-дневен срок на поне едно от
обезпеченията, посочени в договора: поръчител или банкова гаранция (вж. чл. 6.1 от
контракта, вр. чл. 33, ал. 1 от ОУ) и съпоставянето й с естеството на сключения договор за
потребителски кредит, налага извод, че тя представлява скрито възнаграждение за
кредитора. Така въведените изисквания в цитираната по-горе клауза от договора за вида
обезпечение по избор на заемателя: 1. безусловна банкова гаранция, издадена от
лицензирана в БНБ търговска банка, за период от сключване на договора за кредит до
изтичване на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по погасяване на кредита
и обезпечаваща задължение в размер на два пъти общата сума за плащане по договора, в
това число договорената главница и лихви или 2. Поръчителство на едно или две физически
лица, които да отговарят кумулативно на следните условия (разписани в чл. 33, ал. 1 от ОУ):
осигурителният доход следва да е в размер на не по-малко от 7 пъти размера на
минималната работна заплата за страната, като при двамата поръчители – размерът на
осигурителния доход на всеки от тях следва да е в размер не по-малко от 4 пъти
2
минималната работна заплата за страната; да не е/са поръчител/и по други договори за
кредит, сключен/и с кредитора; да не /са кредитополучател/и по договори за кредит,
сключени с кредитора, по които е налице неизпълнение; да нямат кредити към банки или
финансови институции с класификация, различна от „Редовен“, както по активни, така и по
погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят
служебна бележка от работодателя си или друг съответен документ, удостоверяващ размера
на получавания от тях доход, създават значителни затруднения на длъжника при
изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства.
Изискванията, които посочената клауза от договора въвежда за потребителя, са на
практика неосъществими за него. Не само правно, но и житейски необосновано е да се
счита, че потребителят ще разполага с възможност да осигури банкова гаранция в размер
двойно по-голям от цялото задължение на заемателя по договора или физическо лице -
поръчител, отговарящ на всички поставени изисквания към него, при положение, че
кандидатства за отпускане на кредит в размер от 450 лева. С други думи, поставяйки
изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, кредиторът цели да
се обогати.
Уговореното задължение на кредитополучателя за предоставяне на обезпечение чрез
поръчителство или банкова гаранция има за цел кредиторът да получи допълнително
възнаграждение върху стойността на отпуснатия заем, което представлява заобикаляне на
изискванията на (ЗПК). Следва да се обърне внимание на задължението на кредитора преди
сключването на договора за кредит да оцени кредитоспособността на потребителя и ако
прецени, че не е достатъчно платежоспособен, да откаже предоставянето на заемните
средства. На практика се получава така, че с оспорената клауза кредиторът прехвърля риска
от неизпълнение на това си задължение на потребителя, кандидатстващ за отпускане на
парични средства чрез сключването на договора. Последното води до значително нарастване
на цената на кредита и възлага на потребителя финансова тежест.
Основното задължение на заемателя по договор за паричен заем, е да върне на падежа
заетата сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва, което съответства на интереса на
кредитора да получи на падежа главницата и възнаграждението за предоставения заем. С
коментираната договорна клауза е уговорена компенсаторна неустойка за неизпълнение, но
не на главното задължение на заемателя – да върне заетата сума на падежа, а на
задължението за представяне обезпечение за кредитора в 3-дневен срок от деня на
сключване на самия контракт. Неизпълнението на това задължение е санкционирано
с неустойка в размер екзактно на сумата от 91,66 лева, чието погасяване е уговорено да бъде
разсрочено, съобразно посочения в Приложение 1 погасителен план. При преценка на тези
обстоятелства и съобразно критериите на Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на
ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСTK, съдът намира, че така уговорената неустойка излиза
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, противоречи
на добрите нрави и е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД.
Насетне, досежно начислената съобразно Тарифата на кредитодателя „фирма“ ООД
такса за събиране на задължението, съдът намира следното. Задължението за заплащане на
такса за събиране на просрочени задължения се поражда от неизпълнението на главните
задължения на кредитополучателя да върне на падежа предоставената му в заем сума, ведно
с възнаградителната лихва. С оглед посочената обусловеност на задълженията, респ.
предпоставките за възникването на процесното такова за такса, то следва да се приеме, че
целта на последното е да обезпечи срочното изпълнение на основните задължения на
кредитополучателя и да обезщети вредите от тяхното неизпълнение. Целта на таксите и
комисионните по смисъла на разпоредбата на чл. 10а, ал. 1 ЗПК, на която се позовава
заявителят, е да се покрият административните разходи на кредитора при предоставяне на
допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, но различни от
3
основната услуга по предоставяне на кредит, а отделно от това следва да се посочи, че
кредиторът не може да изисква заплащане на такси за действия, свързани с управление на
кредита, тъй като те са част от дейността му по предоставяне на кредита – чл. 10а, ал. 2 ЗПК,
както и да събира повече от веднъж такса за едно и също действие. Следователно клаузите в
договора за кредит, на които заявителят основава процесните вземания и с които съответно
е уговорено, че кредитополучателят дължи възнаграждение за допълнително услуги и че при
забава кредиторът ще има право да получи нещо различно от лихвата за забава,
противоречат на горепосочените императивни законови норми, което обосновава извод за
липса на валидно възникнало (въз основа на нищожни договорни клаузи) задължение на
длъжника за сочената такса.
Предвид гореизложеното, съдът намира, че са налице предпоставки за частично
отхвърляне на подаденото заявление на основание чл. 411, ал. 2, т. 2, предл. 2 ГПК.
С оглед отхвърлената част от претенциите, заявлението следва да бъде отхвърлено и
в частта за разноските над сумата от 18,54 лева за юрисконсултско възнаграждение (при
определен от съда общ размер на възнаграждението от 50 лв.).
За останалите суми, претендирани със заявлението по чл. 410 ГПК, следва да бъде
издадена заповед за изпълнение.
Така мотивиран, съдът
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК,
подадено от „фирма“ ООД срещу Д. С. З., в частта, с която се претендира сумата от сумата
от 220,58 лв. – представляваща договорна компенсаторна неустойка, начислена по чл. 6.2. от
Договор за потребителски кредит от (дата) г., както и за сумата от 182,29 лева,
представляваща такси, съгласно Тарифа за таксита и разходите, събирани от „фирма“ ООД,
както и за сумата над 18,54 лв. до пълния размер от 50 лв. - юрисконсултско
възнаграждение.
Разпореждането подлежи на обжалване с частна жалба пред Софийски градски съд в
едноседмичен срок от връчване на препис на заявителя.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4