РЕШЕНИЕ
гр. София, ………….. г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, III „В” състав в публично заседание на осми май през две хиляди и деветндесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ
ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА
ПЕЙЧИНОВА
мл.
съдия: БИЛЯНА КОЕВА
при секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от мл. съдия Коева гр. д. № 15378 по описа на СГС за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 415507/25.05.2018 г., постановено по гр. д. № 58441/2015 г. по описа на СРС, I ГО, 53 състав са частично уважени предявените по реда на чл. 422 ГПК от “К.Е.” ЕООД срещу П.Д.Д. искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК, като е признато за увановено, че ответникът дължи на ищцовото дружестви сумата от 162,90 лв., главница по договор за паричен заем № 404 от 20.11.2013 г., ведно със законната лихва от момента на подаване на заявлението 01.04.2015 г. до окончателното изплащане на вземането, сумата от 27,10 лв., лихва за забава върху непогасената гласница за периода от 18.02.2014 г. до 27.03.2015 г. С решението е отхвърлен предявеният иск за главницата за сумата над 162, 90 до пълния предявен размер от 466,67 лв, иска за възнаградителна лихва в размер от 292,27 лв. за периода от 18.02.2014 г. до 19.05.2014 г., както и предявения иск за лихва за забава за периода от 18.02.2014 г. до 27.03.2015 г. за сумата над 27,10 лв. до пълния предявен размер от 52,36 лв.
Решението в уважителната му част е влязло в сила като необжалвано от ответника.
Решението в отхвърлителната му част е обжалвано от ищеца. Поддържа, че са неправилни изводите на съда относно накърняването на добрите нрави посредством постигнатата между страните по делото уговорка за възнаградителна лихва, надвишаваща петкратния размер на законната лихва. Излага съображение, че само наличието на нееквивалентност на насрещните престации според представата на ВКС не е достатъчно да се стигне до извода, че сделката е нищожна. Поддържа, че неправилно е уважено направеното от ответника възражение за прихващане, като съдът необосновано е разместил доказателствената тежест и е приел, че ищецът е създал пречки относно доказването. Искането към съда е да отмени решението в обжалваната част. Претендират се разноски.
Въззиваемата страна не е подала отговор в законоустановения срок.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна, във връзка с наведените във въззивните жалби пороци на оспорения съдебен акт.
СРС, 41 състав, е бил сезиран с предявени
по реда на чл. 422 ГПК искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. 9,
ал. 1 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Договорът за потребителски кредит е
формален (изискуемата форма за действителност е писмена – арг. чл. 10, ал. 1 ЗПК; реален или консенсуален, в зависимост от това дали той се
сключва с предаването на паричните средства, предмет на кредита или с
постигането на съгласието за предоставяне на конкретна парична сума –
арг. чл. 9 ЗПК,
като е от значение и обстоятелството дали сключването на договора предпоставя
предаване на паричните средства или само постигане на съгласие по основните
негови уговорки; възмезден и комутативен, като за заемодателят възниква притезателното
право да иска от заемателя връщане на дадената сума – в същата валута и размер.
Тази двустранна сделка е възмездна, тъй като в този договор следва да е
уговорен в момента на сключването му годишният процент на разходите (ГПР) по
кредита – арг. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, включващ в себе си разходите, които
потребителят се е задължил да заплати във връзка с предоставяне на кредита и
уговорената възнаградителна лихва – арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК. Възнаградителната лихва представлява по своето правно естество
възнаграждение, което длъжникът на пари или на други заместими вещи трябва да
престира на кредитора, защото са му предадени и се е разпоредил с тях. Лихвата
е граждански плод и се дължи по силата на едно правоотношение, като нейният
размер се определя от размера на дадения в заем капитал и времето на ползването
му.
Тъй като въззивният съд възприема изцяло
фактическите и правни изводи в обжалваното решение, по силата на чл. 272 ГПК
следва да препрати към мотивите на обжалваното решение, които стават част от
логическите съждения на въззивната съдебна инстанция.
Въззивният съд следва да се произнесе само
по наведените във въззивната жалба правни доводи за неправилност на обжалваното
решение.
Настоящият съдебен състав намира за неоснователни оплакванията на въззивника отновно изводът на СРС за нищожност на възнаградителната лихва в размер на 204,63 % годишно поради противоречие с добрите нрави:
Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1
от ЗЗД е налице, когато се нарушава правен принцип, който може
и да не е законодателно изрично формулиран, но спазването му е проведено чрез
създаване на други разпоредби, част от действащото право. Такива са принципите
на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските
взаимоотношения и на предотвратяването на несправедливото облагодетелстване на
някоя от страните, за сметка на другата.
Съдебната практика за нищожност на договор поради накърняване на добрите
нрави е непротиворечива, че "добри нрави" по смисъл на чл. 26, ал. 1
пр. 3 ЗЗД, е обща правна категория, приложима към конкретни
граждански, респ. търговски правоотношения, изведена от юридическите факти,
обуславящи тези правоотношения, понятие, свързано с относително определени
правни норми, при приложението на които съдът прави конкретна преценка на
обстоятелствата. Във всеки отделен случай, въз основа събраните доказателства
по конкретното дело, съдът може да прецени дали поведението на конкретния
правен субект съставлява действие, което накърнява "добрите нрави",
злепоставя чужди интереси с цел извличане на собствена изгода. С оглед тази
конкретна преценка, съдът прави извод дали са налице действия, които да правят
договора нищожен поради накърняване на добрите нрави.
Принципно, възнаградителната лихва съставлява цена за
предоставеното ползване на заетата сума. Когато е налице явна нееквивалентност
между предоставената услуга и уговорената за това цена, се нарушава принципът на
добросъвестност при участие в облигационните отношения. Както е прието в
решение № 452/25.06.2010 г. по гр. д. № 4277/2008 г. на ВКС, ІV г. о.,
"понятието добри нрави предполага известна еквивалентност на насрещните
престации и при тяхното явно несъответствие се прави извод за нарушение, водещо
до нищожност....". Когато едната престация е предоставяне в собственост на
парични средства, то насрещната престация - заплащане на възнаградителна
лихва следва да се съизмерява както със стойността на отпуснатия заем,
така и със срока, за който се уговаря връщане на заетата сума и с обстоятелството,
дали заемът е обезпечен. Ето защо съдът намира, че при потребителски заем за относително
малка сума от 800 лв., с кратък срок на ползване, при изискване на съответна информация
за доходите на кредитополучателя, дори да не е предоставено обезпечение,
уговарянето на възнаградителна лихва в полза на кредитора в размер на
от 204, 63 % годишно не е обяснимо нито с разходите, които прави заемодателят,
нито с риска, който носи, нито с размера на добросъвестно очакваната от
сделката печалба. Висока възнаградителна лихва е типична за
дългосрочни кредити (над 15 години), когато, независимо от обезпечението,
рискът на заемодателя е увеличен поради възможните инфлационни процеси и процеси,
които биха намалили стойността на даденото обезпечение. В настоящия случай
такива обстоятелства не са налице.
Поради изложеното, съдът счита, че уговорката за заплащане
на възнаградителна лихва в претендирания от ищеца размер, е в
противоречие с добрите нрави, поради което е нищожна. Посочената от въззивника
практика и наведените доводи относно нищожност на договор за покупко-продажба
на недвижим имот са неотносими към настоящия казус.
По отношение оплакването за неправилност на изводите на съда относно основателността
на направеното възражение за прихващане:
Противно на твърденията на въззивника, съдът е приложил правилно правилата
за разпределение на доказателствената тежест. Насрещното вземане на ответника е
такова по договор за агентство и сътрудничество сключен между него и ищеца. Ищецът
не оспорва горното. Съгласно правилото на чл. 154 от ГПК
за разпределение на доказателствената тежест, всяка от страните доказва
фактите, на които основава твърденията и възраженията си, и които са обуславящи
за претендираното, съответно отричаното право. По силата на посоченото правилно
ищецът в настоящото производство е следвало да докаже изправността си по
сключения договор. С Определението си от 24.01.2018 г. съдът е указал на ищеца,
че е в негова тежест да ангажира доказателства за изправността си по договора. Ищецът
не е ангажирал годни доказателства, от които да се установи последното.
Въз основа на тези правни съображения и с оглед на обстоятелството, че правният
извод до който въззивната инстанция е достигнала, съответства на правните съждения
на първоинстанционния съд, обжалваното решение трябва да бъде потвърдено, а
въззивната жалба да бъде оставена без уважение.
По разноските:
При този изход на правния спор, предмет на
настоящото съдебно производство, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл.
273 ГПК в полза на въззиваемата страна трябва да се присъдят съдебни разноски. Последната
не е направила такова искане, липсват и доказателства да са били сторени
такива, поради което не следва да бъдат присъждани.
С
оглед цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по
правилата на 280, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският
градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 415507/25.05.2018 г., постановено по гр. д.
№ 58441/2015 г. по описа на СРС, I ГО, 53 състав състав в обжалваната част.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.