Р Е Ш Е Н И
Е № 260
040
16.03.2021г., гр.
Варна.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в публично съдебно заседание на седемнадесети февруари
две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИЛИЯН ПЕТРОВ
ЧЛЕНОВЕ: Г. ЙОВЧЕВ
НИКОЛИНА ДАМЯНОВА
при участието на
секретаря Ели Тодорова, като разгледа докладваното от съдията Н. Дамянова въззивно т. д. № 511 по описа на ВнАпС за 2017г., за
да се произнесе взе предвид следното:
Производството е въззивно, по реда на
чл. 258 и сл. ГПК, образувано по жалба на „КАТАР МЕНИДЖМЪНТ ЕЙДЖЪНСИ“ ЕООД –
гр. София, ЕИК *********, София, чрез адв. Г. А., против решение №
471/07.07.2017г., постановено по т. д. № 409/2016г. по описа на Варненски
окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният от въззивника конститутивен иск
срещу „БЪЛГАРИЯ – КАТАР СЕЛСКОСТОПАНСКА КОМПАНИЯ“ ООД, ЕИК *********, със
седалище с. Тополи, Област Варна, за отмяна на решение на Общото събрание на
съдружниците на ответното дружество, обективирано в протокол № 2127/2016г., том
първи, рег. № 71 на нотариус Ж. Т, рег. № 214 в НК, проведено на 15.03.2016г. в
гр. Варна, след 15 часа, за изключване на съдружника „КАТАР МЕНИДЖМЪНТ
ЕЙДЖЪНСИ“ ЕООД, на основание чл. 74 ТЗ.
В жалбата са инвокирани конкретни
оплаквания за неправилност на решение поради противоречие с материалния закон.
Основното оплакване е за неправилност на извода на първоинстанционния съд, че
решение на ОСС, прието от лице, което няма качеството на съдружник, е нищожно.
Жалбоподателят се позовава на липса на подобна хипотеза в разясненията по ТР №
1/06.12.2002г. по тълк. дело № 1/2002г. на ОСГК на ВКС. Изложените са доводи и
съображения по същество относно наличието на предпоставките на чл. 74 ТЗ.
Искането към въззивния съд е за отмяна на решението и уважаване на иска изцяло,
с присъждане на съдебно – деловодни разноски за две инстанции.
С протоколно определение от 15.11.2017г. въззивното
производство е спряно, на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК, до окончателно приключване на спора по т. д. №
1006/2017г. по описа на ВОС.
Преюдициалният спор е разрешен окончателно, като с влязло в сила решение по т. д. № 1006/2017г. по описа
на ВОС, Търговско отделение, е уважен искът на въззивника, с
правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, предявен срещу „България– Катар
селскостопанска компания“ ООД, за прогласяване нищожност на същото решение на
ОСС на ответното дружество, чиято отмяна на основание чл. 74 ТЗ се претендира в
настоящото производство.
В изпълнение на указания на въззивния съд, дадени на
основание чл. 101 ГПК, с молба вх. № 260181/12.01.2021г. представителят на въззивника
заявява становище за наличие на правен интерес от разглеждане по същество на
въззивната жалба и уважаване на предявения иск по чл. 74 ТЗ. Изложени са
съображения, че прогласената нищожност на процесното решение на ОСС с влязло в
сила съдебно решение по преюдициалния срок не е пречка за отмяна на същото
решение, по иск с правно основание чл. 74 ТЗ. Твърди се, че правният интерес
следва да се преценява към момента на предявяване на иска, а не към датата на
постановяване на решението.
С определение № 260027/15.01.2021г. въззивното
производство е възобновено, на основание чл. 230, ал. 1 от ГПК и делото е
насрочено за разглеждане на въззивната жалба. В проведеното открито съдебно заседание процесуалният
представител на въззивника отново заявява, че поддържа жалбата.
Въззиваемото дружество, представлявано
от адв. М. С. от ВАК, представя молба вх. № 260971/15.02.2021г., докладвана в
съдебното заседание, в която е изразено становище за недопустимост на иска по
чл. 74 ТЗ в резултат на уважаването на установителния иск за нищожност по чл.
124, ал. 1 ГПК с влязло в сила решение по приключилото съдебно производство.
Съставът на въззивния съд, в съответствие с
правомощията си по чл. 269, ал. 1 от ГПК, за служебно произнасяне по
допустимостта на първоинстанционното решение, намира следното:
Производството по т. д. № 400/2016г. по
описа на Варненски окръжен съд, по което е постановено обжалваното решение, е
образувано по предявен от „Катар мениджмънт ейджънси“ ЕООД – гр. София срещу
„България– Катар селскостопанска компания“ ООД, конститутивен иск с правно
основание чл. 74 ТЗ за отмяна на решение на Общото събрание на съдружниците в
ответното дружество, обективирано в протокол № 2127/2016г., том първи, рег. №
71 на нотариус Ж. Т, рег. № 214 в НК, проведено на 15.03.2016г. в гр. Варна,
след 15 часа, за изключване на съдружника „Катар мениджмънт ейджънси“ ЕООД.
С влязло в сила решение по т.
д. № 1006/2017г. по описа на ВОС, Търговско отделение, е уважен
установителен иск на въззивника, с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК,
предявен срещу „България– Катар селскостопанска компания“ ООД, за прогласяване
нищожност на същото решение на ОСС на ответното дружество, чиято отмяна се
претендира в настоящото производство, на основание чл. 74 ТЗ.
Резултатът от приключилия преюдициален
спор е новонастъпил факт, релевантен за преценката относно допустимостта на
иска по чл. 74 ТЗ, която следва да е налице във всички фази, до приключване на
производството. Този факт следва да бъде съобразен от съда, съгл. чл. 235, ал.
3 ГПК.
Според ТР № 1 на ОСГК на ВКС от 2002 г. нищожност на
решения на ОС е налице в ограничен брой случаи: при нарушение на чл. 75, ал. 2
във връзка с ал. 1 ТЗ, чл. 197, ал. 3 ТЗ и чл. 216 от ТЗ; невзето решение на
ОС, което обаче е отразено като съществуващо в протокола на ОС или в
протоколната книга на дружеството, а също така и ако е вписано в търговския
регистър, както и вписано решение без изобщо да е провеждано ОС; решение на ОС,
взето извън пределите на неговата и на другите органи на АД компетентност,
определена от закона и устава.
Независимо от това коя от посочените хипотези е налице в
конкретен казус, на практика нищожното решение на общо събрание не представлява
същинско решение, то е засегнато от тежък порок, препятстващ настъпване на
целените с него правни последици и изключващ квалифицирането му като
незаконосъобразно, респ. като годен предмет за отмяната му по иск с правно
основание чл. 74 ТЗ.
С провеждане на производство по иск с
правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК по приключилото т. д. № 1006/2017г. по описа на
ВОС е осъществената успешна защита срещу процесното решение на
ОСС в ответното дружество, на по- силно основание, като е прогласена неговата
нищожност поради приемането му от лице, извън състава на Общото събрание, т. е.
от лице, което не е било съдружник към момента на събранието.
Като последица от силата на пресъдено нещо на влязлото в
сила решение в отношенията между страните, висящият иск по чл. 74 ТЗ за
отмяната на процесното, прогласено за нищожно решение на ОСС, е недопустим.
След като валидността на решението е отречена по съдебен ред ищецът не
разполага с право на иск по чл. 74 ТЗ, тъй като не може да заяви годен предмет
на искова защита за отмяна на действително и съществуващо решение на ОС.
Въз основа на посоченото въззивният съд
прави крайния правен извод, че атакуваното първоинстанционно решение следва да
бъде обезсилено като постановено по недопустим иск, а производството по иска –
прекратено.
Съдебният състав намира, че процесуалното поведение на ищеца след
приключване на производството по т. д. № 1006/2017г. по описа на ВОС
изключва приложение по аналогия на чл. 78, ал. 2 ГПК и уважаване на исканията му за присъждане
на разноски, като съображенията за този извод са следните:
Според трайно установената съдебна практика, с приложение по аналогия
на чл. 78, ал. 2 ГПК, в тежест на ответника следва да се поставят направените
по делото разноски, когато след предявяването на иска поради нови факти,
независещи от ищеца, предявеното от него право се погаси и ищецът веднага след
това се откаже от иска си. Тогава не се прилага чл. 78, ал. 4 ГПК, а
отговорността за разноските следва да се понесе от ответника, въпреки че делото
ще бъде прекратено, на основание чл. 233 ГПК.
В случая, при настъпване на новите факти в хода на разглеждането на
делото, ищецът не е осуетил продължаването на делото чрез своевременен отказ от
иска, а е продължил да поддържа предявения иск по чл. 74 ТЗ и след приключване
на преюдициалния спор по т. д. № 1006/2017г. по описа на ВОС. Следователно,
за отговорността за разноски в настоящото производство е приложима разпоредбата
на чл. 78, ал. 4 ГПК.
Въззиваемото дружество обаче не е представило доказателства за
направени съдебно – деловодни разноски, които да подлежат на присъждане на
основание чл. 78, ал. 4 ГПК.
Въззивният съд е сезиран и с частна жалба на „България– Катар
селскостопанска компания“ ООД, подадена чрез адв. М. С. от ВАК, срещу
определение № 2497/09.08.2017г. по т. д. № 409/2016г. по описа на Варненски
окръжен съд, с което е отхвърлена молбата
с правно основание чл. 248 ГПК за изменение на първоинстанционното решение в
частта за осъждане на жалбоподателя да заплати по сметка на ВОС „Гаранции и
вещи лица” сумата 2 472 лв., на основание чл. 81 вр. чл. 77 ГПК. Сумата,
за която ответникът е осъден, представлява разликата над размера на авансовото
плащане при допускане на повторната тричленна съдебно – счетоводна експертиза
до общия размер на окончателно определените възнаграждения на вещите лица при
приемане на експертизата. Оплакванията за неправилност на определението са
обосновани със съображенията, че възнагражденията на вещите лица, изготвили
тричленната съдебно– счетоводна експертиза, следва да бъдат намалени
наполовина, съобразно действително отработените часове.
Частната жалба подлежи
на разглеждане по реда на чл. 278 във вр. чл. 248, ал. 3 ГПК. Същата е подадена
в срок, от легитимирано лице, чрез надлежно упълномощен процесуален
представител, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и е процесуално
допустима.
Разгледана по
същество, частната жалба се преценява като неоснователна.
Съдът може да намали
размера на възнаграждението на назначено вещо лице по справката – декларация,
респ. да откаже увеличаване на първоначално определеното възнаграждение само в
случаите на очевидно несъответствие между декларираните данни и приложимите
критерии: сложност и специфика на поставените задачи, компетентност и степен на
квалификация, време, необходимо за извършване на експертизата, обем на
извършената работа и др.
Подобно несъответствие
не се констатира в случая. Посочените в справките– декларации на трите вещи
лица часове съответно: за запознаване с материалите по делото, за посещение в
дружеството, за обработка на счетоводна информация и подготовка за анализ и
сравнение, за изготвяне на заключение, за предаване на заключение и явяване в
съдебно заседание, са напълно адекватни на извършената работа, отчетена в първа
колона по съответните таблици.
Неправилно страната
извличат съображения за невъзможност часовете по справките – декларации да
отговарят на действително отработеното време, след умножаването на отчетените
действително отработени часове по три. Например, тъй като изпълнението на
задачите е възложено от съда общо на трима експерти, по т. 3 и т. 4 от
справките –декларации, посочените във всеки документ 15 часа за обработка на
счетоводна информация и подготовка за анализ и сравнение и 35 часа за изготвяне
на заключение, съставлява отчитане на действително отработени 50 часа от три
вещи лица, а не дейност, осъществена в рамките на 150 часа / в какъвто смисъл
са твърденията на жалбоподателя/.
Съгласно чл. 25 от
Наредба № 2/2015г. за всеки действително отработен час се заплаща
възнаграждение в размер на 2.3 % от минималната работна заплата за страната към
датата на възлагане на експертизата. Минималната работна заплата към
20.02.2017г., когато е допусната повторната тричленна съдебно – счетоводна
експертиза, е в размер на 460 лв. Възнагражденията по всяка една от справките –
декларации е изчислено въз основа на часова ставка от 10.35 лв., а при
минимална работна заплата от 460 лв. часова ставка е по – висока - 10.58 лв.
Така мотивиран
съдебният състав приема, че окончателното възнаграждение на вещите лица,
изготвили допълнителна тричленна съдебно – техническа експертиза, е определено от
първостепенния съд при спазване на критериите по чл. 75 ГПК, съобразно
извършената работа и сторените разноски, във връзка с Наредба № 2/2015г. за
вписването, квалификацията и възнагражденията на вещите лица, въз основа на
представени от тях справки - декларации по чл. 23, ал. 2 и чл. 24, ал. 2 от
Наредбата. Следователно, не се установява основание за изменение на
първоинстанционното решение в частта по чл. 81 вр. чл. 77 ГПК, поради което
обжалваното определение по чл. 248 ГПК следва да се потвърди.
Воден от горното, ВнАпС, ТО, І-ви състав
Р Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА решение № 471/07.07.2017г., постановено по т. д. № 409/2016г. по описа на
Варненски окръжен съд, в частта по същество, с която е отхвърлен предявен от
„КАТАР МЕНИДЖМЪНТ ЕЙДЖЪНСИ“ ЕООД – гр. София, ЕИК *********, конститутивен иск
с правно основание чл. 74 ТЗ срещу „БЪЛГАРИЯ – КАТАР СЕЛСКОСТОПАНСКА КОМПАНИЯ“
ООД, ЕИК *********, със седалище с. Тополи, Област Варна, за отмяна на решение
на Общото събрание на съдружниците на ответното дружество, обективирано в
протокол № 2127/2016г., том първи, рег. № 71 на нотариус Ж. Т, рег. № 214 в НК,
проведено на 15.03.2016г. в гр. Варна, след 15 часа, за изключване на
съдружника „Катар мениджмънт ейджънси“ ЕООД, и
ПРЕКРАТЯВА
производството по иска с правно основание чл. 74 ТЗ.
ПОТВЪРЖДАВА
определение № 2497/09.08.2017г.,
постановено по т. д. № 409/2016г. по описа на Варненски окръжен съд, с което е отхвърлена молбата на „БЪЛГАРИЯ – КАТАР
СЕЛСКОСТОПАНСКА КОМПАНИЯ“ ООД, ЕИК *********, със седалище с. Тополи, Област
Варна, с правно основание чл. 248 ГПК за изменение на решение №
471/07.07.2017г., постановено по т. д. № 409/2016г. по описа на Варненски
окръжен съд, ТО, в частта, с която жалбоподателят е осъден да заплати по сметка
на ВОС „Гаранции и вещи лица” сумата 2 472 лв., на основание чл. 81 вр.
чл. 77 ГПК.
Решението подлежи
на касационно обжалване пред ВКС, при условията на чл. 280 ГПК, в едномесечен
срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.