Р Е Ш Е Н И Е
гр. Монтана, 01.08.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД-МОНТАНА, Първи граждански състав, в открито заседание на трети юли през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЯНА МИХАЙЛОВА
при секретаря Елена Ефремова, като разгледа докладваното от съдия МИХАЙЛОВА гр. д. № 512 по описа за 2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Ищецът „О. г. 2. Е. ЕИК: xxxx седалище и адрес на управление гр.София, ул.Дечко Йорданов №64, представлявано от Пламен Костов, управител, чрез пълномощника си юрисконсулт И.Н.Й. предявява срещу ответника М.Ц. xxx установителен иск с правно основание чл. 422 от ГПК вр. с чл.221, ал.2 КТ.
Поддържа, че с ответника М.Ц.Ц. бил сключен трудов договор на 06.12.2016г. и лицето било назначено на длъжността „организатор дейности” във връзка с договор №510-0457-16-51363/ 17.11.2016г., сключен с Агенция по заетостта чрез Бюро по труда гр.Монтана, на основание чл.36, ал.1 от Закона за насърчаване на заетостта. Последният работен ден, в който ответникът се е явил на работа бил 30.06.2017г., като следващите работни дни от 03.07.2017г. до 14.07.2017г. същата не се явява на работа. Ищецът твърди, че на 14.07.2017г. е издадена заповед №1/ 14.07.2017г., с която на ответника е наложено дисциплинарно наказание „уволнение” на основание чл.190, ал.1, т.2 КТ вр. с чл.330, ал.2, т.6 КТ и чл.188, т.3 от КТ, за което са спазени и изискванията на чл.189, чл.193, ал.1 и ал.3 и чл.194 от КТ. На работника е дадена възможност преди налагане на дисциплинарното наказание да даде писмени обяснения за неявяването си на работа, но същата не се е явила в деловодството на ищцовото дружество.
Ищецът поддържа, че с оглед сключения договор с Агенция по заетостта, последната превежда част от работната заплата и дължимите осигуровки. Неспазването на срока на предизвестието за прекратяване на трудовия договор и самоволното напускане на работа от страна на ответника, без дължимото предизвестие, има за последица непревеждането на дължимите суми от Агенция по заетостта, а именно: за м.юли 2017г., м.август 2017г. и м.септември 2017г. по 384.92 лева на месец или общо в размер на сумата от 1 154.76 лева, която сума представлява нанесена щета за дружеството.
Ищецът претендира от ответника и обезщетение за неспазено предизвестие в размер на 3 брутни заплати в размер на 1 440.00 лева.
Във връзка с предсрочното прекратяване на трудовия договор, в резултат на самоволното напускане на работника без дължимото предизвестие, от Агенция по заетостта, Бюро по труда гр.Монтана, на ищеца е наложена глоба във вид на „неустойка” в размер на 38.49 лева, което представлява щета за дружеството.
Поддържа, че неколкократно е изпращал покани за доброволно изпълнение на задължението до длъжника, както и за размера на задължението, но въпреки това ответникът не е погасил задължението си.
Горните обстоятелства са основание на 29.10.2018г. ищцовото дружество да депозира заявление за издаване заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, по което е образувано гр.дело № 2652/2018г. по описа на РС Монтана, по което е издадена заповед за изпълнение № 1512/30.10.2018г. за сумата от 1 440 лева главница за неспазен срок на предизвестие, както и за разноските по заповедното производство.
В срока по чл.414 от ГПК длъжникът М.Ц. е депозирала възражение срещу издадената заповед за изпълнение с твърдение, че не дължи изпълнение на същата, поради което в срока по чл.415, ал.1 от ГПК ищецът предявява настоящия установителен иск с искане да бъде признато за установено, че ответникът дължи сумите по издадената заповед за изпълнение, а именно сумата от 1 440.00 лева за неспазен срок на предизвестие, сумата от 1 154.76 лева, представляваща нанесена щета на дружеството за непреведени суми от Агенция по заетостта, сумата от 38.49 лева наложена глоба във вид на неустойка от Агенция по заетостта, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 29.10.2018 г. до окончателното й изплащане, в т.ч. и разноските по заповедното производство. Моли за присъждане и на разноските в настоящето исково производство.
По същество поддържа предявените искове и моли да бъдат уважени изцяло.
Ответникът М.Ц. xxx, в срока по чл. 131 от ГПК, не представя писмен отговор на исковата молба и не взема становище по предявения установителен иск.
По същество признава, че не се е явила на работа и поради това й е наложено дисциплинарно наказание „уволнение”, но причината за това е, че в продължение на 2 месеца не е ползвала почивка и не е изпълнявала длъжността, на която е била назначена. Предоставя на съда да вземе решението си съобразно с доказателствата по делото.
Доказателствата по делото са писмени. Прието е заключение на вещо лице по съдебно-икономическа експертиза, изпълнена от вещото лице Л.З..
Съдът, след като прецени доводите на страните, доказателствата по делото и на основание чл. 235 ГПК, приема за установени следните обстоятелства:
По допустимостта:
С оглед характера на производството, а именно предявен иск след направено възражение по издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – искът е допустим, предявен в предвидения едномесечен срок от получаване съобщението от кредитора за постъпило възражение от длъжника по заповедното производство.
Предявеният иск е редовен и процесуално допустим, подаден в предвидения от закона преклузивен едномесечен срок.
Производството е по предвидения ред, след направеното възражение от страна на длъжника, поради което, съда счита, че предявеният иск е редовен.
Предмет на делото е специален установителен иск за признаване съществуване на вземането към един минал момент, след успешно проведено заповедно производство, по което е направено възражение от страна на длъжника в заповедното производство – чл. 422 ГПК.
По основателността на иска:
При предявен иск по чл. 422 ал. 1 ГПК предмет на установяване и признаване по исков ред ще бъде заявеното и обективирано в заповедта за изпълнение право и ако това право съществува, то ще бъде удостоверено със съдебното решение.
Искът, който заявителят в заповедното производство по чл. 410 ГПК е предявил при направено възражение от страна на длъжника по реда на чл. 414 ГПК е с установителен характер. Установителният характер произтича от целта на иска, наличието на вече издадена и съществуваща заповед за изпълнение, с която съдът е разпоредил длъжникът за заплати определена сума в полза на заявителя по ч. гр. д. № 2652/2018г. по описа на Районен съд гр.Монтана и е определен ясно и недвусмислено в закона – чл. 415 ал. 1 ГПК.
Целта на предявяването на иск при подадено възражение в срок от длъжника, е да се установи наличието на вземането, към момента на подаване на заявлението, за което е издадена заповед за изпълнение, но вече със сила на присъдено нещо, тъй като подаденото възражение срещу заповедта за изпълнение представлява пречка за влизането й в сила. При уважаването на иска за съществуване на вземането, съгласно чл. 416 ГПК заповедта за изпълнение придобива изпълнителна сила и въз основа на нея съдът издава изпълнителен лист. В заповедното производство, при хипотезата на чл. 410 ГПК тази цел е постигната чрез издаването на заповед за изпълнение и при подадено възражение – чрез уважаването на предявения установителен иск.
При предявен иск по чл. 422 ал. 1 ГПК предмет на установяване и признаване по исков ред ще бъде заявеното и обективирано в заповедта за изпълнение право и ако това право съществува, то ще бъде удостоверено от съдебното решение. С влизане в сила на съдебното решение ще влезе в сила и заповедта за изпълнение, въз основа на която заявителят, следва да се снабди с изпълнителен лист и ще продължи процесуалните действия по образуване на изпълнително дело и това е същественият процесуален въпрос, свързан с характера на иска по чл. 422 ГПК, т. е. не е необходимо предявяване на осъдителен иск за вземането – предмет на издадената заповед за изпълнение. Не е достатъчно обаче само твърдението на длъжника в заповедното производство, по силата, на което е започнала предвидената процедура по установяване на вземането по исков ред – в тежест на ответника е да установи по безспорен и категоричен начин, че не дължи изпълнение по издадената заповед за изпълнение на парично задължение.
Преценката на обстоятелствената част и петитума на исковата молба обосновават категоричен извод, че ищцата е сезирала съда с предявен по реда и при предпоставките на чл. 422, ал. 1 от ГПК установителен иск, за да установи със сила на пресъдено нещо спрямо насрещната страна съществуването на вземането си, предмет на издадената заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д.№ 2652/2018г. на МРС. Исковата молба, която определя пределите на търсената съдебна защита, не може да съдържа петитум на осъдителен иск, какъвто би бил недопустим при наличие на издадена в полза на ищеца - кредитор заповед за изпълнение.
Съобразено с представените по делото доказателства, съдът намира следното:
Ищецът, в качеството си на заявител по заповедното производство е депозирал своето искане пред съда, който със Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК е разпоредил заплащане на дължимото така, както е заявено.
Едва в исковото производство, след направено възражение и представяне на доказателства, в тежест на страните, съобразно правилото на чл. 154 ГПК, съдът се произнася по основателността на претенцията. При тези доказателства, съда намира, че ищеца не установи по безспорен и категоричен начин вземането си за посочения период, предмет на издадената заповед за изпълнение.
Установява се, че ответникът работел по трудово правоотношение при ищеца „О. г. 2. Е. на длъжността „организатор дейности” на основание чл.68, ал.1, т.1 вр. с чл.70, ал.1 от КТ, с място на работа в гр.София, за пълно работно време от 8 часа, с основно месечно възнаграждение 420.00 лева, за срок от 18 месеца. Трудовото правоотношение е възникнало на основание трудов договор № 1 от 06.12.2016г., с който работникът се е задължил да постъпи на работа от датата на връчване на договора, 06.12.2016г.
Със Заповед №1 от 14.07.2017г. на основание чл.190, ал.1, т.2 КТ вр. с чл.330, ал.2, т.6 и чл.188, т.3 от КТ на ответницата е наложено дисциплинарно наказание „уволнение” и трудовото й правоотношение било прекратено, поради неявяването й на работа в продължение на два последователни работни дни.
Преди налагане на дисциплинарното наказание от ответницата М.Ц. работодателят е изискал писмени обяснения за причините, поради които не се е явила на работа от 03.07.2017г. до 05.07.2017г. и я приканил да се яви в канцеларията на дружеството, в противен случай ще бъдат предприети дисциплинарни мерки.
Изявлението на работодателя е връчено на ответницата, видно от известие за доставяне на л.9 от делото, на 11.07.2017г. В указания в писмото 3-дневен срок ответницата не се я явила на работа, поради което е прекратено трудовото правоотношение с налагане на дисциплинарно наказание „уволнение”.
В уволнителната заповед ответницата е задължена на основание чл.221, ал.2 от КТ да заплати сумата от 1 380 лева, представляваща дължимо обезщетение за неспазен срок на предизвестие в размер на 3 брутни месечни трудови възнаграждения.
Ищецът е изпратил на ответницата покана за доброволно плащане на дължимите суми и тъй като същите не били платени подал на 29.10.2018г. заявление за издаване заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, по което е образувано ч.гр.дело № 2652/2018г. на РС Монтана и на 30.10.2018г. е издадена заповед № 1512, с която длъжникът М.Ц. е задължена да заплати на заявителя „О. г. 2. Е. сумата от 1 440.00 лева, представляваща обезщетение за неспазен срок на предизвестие, законната лихва от датата на депозиране на заявлението и разноските по делото.
От заключението на вещото лице по съдебно-икономическата експертиза се установява, че дължимото обезщетение по чл.221, ал.2 КТ в размер на три месечни брутни трудови възнаграждения е в размер на 1 380.00 лева, непреведената сума от Агенция по заетостта на ищеца, поради напускането на ответника от работа, без предизвестие, за три месеца, м.юли, м.август и м.септември 2017г. е общо в размер на 1 154.76 лева, както и прихваната неустойка от Агенция по заетостта в размер на 38.49 лева. Размерът на обезщетението по чл.86 от ЗЗД до датата на депозиране на заявлението е общо в размер на 319.52 лева.
Съдът приема изцяло констатациите на вещото лице, като обективни и достоверни, изготвени след справка с платежните документи, не оспорено от страните.
Предвид установената фактическа обстановка, съдът приема следните правни изводи:
Целта на установителното производството е да се установи наличието на изискуемо вземане към момента на подаване на заявлението за издаване заповед за изпълнение.
Процесните суми се претендират от ищеца на основание прекратено трудово правоотношение, поради наложено дисциплинарно наказание „уволнение” със заповед № 1/14.07.2017г.
По делото не се съдържат писмени данни за връчване на процесната уволнителна заповед на работника.
В тази връзка настоящият състав на съда приема следното:
Моментът на налагане на дисциплинарното наказание е този на връчване на заповедта за уволнение – чл.195, ал.3 КТ. Съгласно разпоредбата на чл.195, ал.2, изр.1 от КТ заповедта за дисциплинарно наказание се връчва срещу подпис на работника или служителя, като се отбелязва датата на връчването. Законодателят е предвидил и още един способ за връчване на заповедта - изпращането й по пощата – чл.195, ал.2, изр.2 от КТ, като за да е надлежно това връчване, не е необходимо то да е извършено лично на получателя - редовно е и всяко друго връчване, което е извършено съобразно общите правила, уредени в ГПК, както и съобразно специалния закон – чл.36 от Закона за пощенските услуги. /В този смисъл Решение № 283 от 06.04.2010 г. на ВКС по гр.дело № 507/2009 г., ІІІ г. о., ГК, постановено по реда на чл290 ГПК/.
Изброяването на начините на връчване в чл.195, ал.2 от КТ не е изчерпателно, като връчването на заповедта за дисциплинарно наказание може да се установява с всички допустими доказателства. Между страните не е имало спор, че след издаване на заповедта за уволнение ответникът не е бил на работа, поради което тя не е могла да му бъде непосредствено, физически връчена от работодателя или от упълномощено от него длъжностно лице. Доколкото единствено от значение е волеизявлението на работодателя за прекратяване на трудовия договор да достигне до работника или служителя, настоящият съдебен състав приема, че е допустимо уведомяването за заповедта да се осъществи и по друг начин, а именно чрез способите на процесуалния закон за връчване на съдебни книжа.
Аргумент в подкрепа на тази теза е и обстоятелството, че в хипотезата на чл.195, ал.2, изр.2 от КТ за да се приеме, че изявлението е достигнало до адресата, работодателят следва да е изпратил препоръчаното писмо на адреса, посочен от работника и пощенският служител да е удостоверил доставянето на писмото на адреса. Обстоятелството дали работникът е променил адреса, посочен от него на работодателя или не е предприел действия за получаване на пощенската пратка е без правно значение. С достигане на изявлението на посочения от работника адрес, работодателят е изпълнил задължението си за връчване на заповедта за налагане на дисциплинарно наказание и изявлението му е породило правно действие / Решение № 35 от 7.05.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1877/2010 г., IV г. о., ГК, постановено по реда на чл.290 ГПК/.
В разглеждания случай не е установено работодателят да е връчил заповедта за уволнение по реда на чл.195, ал.2, изр.2 от КТ, с препоръчано писмо с обратна разписка на адреса на работника, което да е удостоверено от съответния пощенски служител.
Към приложенията на исковата молба на л.9 от делото се съдържа известие за доставяне връчено и получено от адресата на 11.07.2017г., преди налагане на дисциплинарното наказание, което обаче е относимо досежно връчването на писмото, с което работникът е поканен да даде писмени обяснения от работодателя за неявяването си на работа.
Липсват доказателства в случая за надлежно връчване на заповедта, с която е наложено дисциплинарно наказание „уволнение”, с оглед на което се обосновава извода, че изискванията на закона, чл.195, ал.2, изр.2 от КТ, не са изпълнени.
В контекста на изложеното съдът приема, че процесната заповед за дисциплинарно наказание не е връчена на ответника М.Ц.Ц. и по аргумент от чл.195, ал.3 от КТ дисциплинарното наказание „Уволнение” не е наложено. Липсата на наложено дисциплинарно наказание, поради не връчване на заповедта за налагането му, води до извод за липса на изискуемо вземане от ищеца към ответника.
Следователно към деня на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, 29.10.2018г., заявителят не е имал изискуемо вземане към ответника, което съответно обуславя и неоснователността на предявения установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.221, ал.2 от КТ.
Предявените искове следва да бъдат отхвърлени изцяло, като неоснователни и недоказани, ведно със законните последици.
Разноски от ответника не са претендирани, поради което не се присъждат такива.
Водим от гореизложените мотиви, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „О. Г. 2. Е., ЕИК: xxxx седалище и адрес на управление гр.София, ул.Дечко Йорданов №64, представлявано от управителя Пламен Костов против М.Ц. xxx, ЕГН xxxxxxxxxx установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК за следните суми: сумата от 1 440.00 лева обезщетение за неспазено предизвестие по чл.221, ал.2 от КТ, сумата от 1 154.76 лева нанесена щета на дружеството за непреведени суми от Агенция по заетостта, сумата от 38.49 лева наложена глоба във вид на неустойка, ведно със законната лихва от 29.10.2018г., както и разноските по делото изцяло, като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд - Монтана в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: