№ 116
гр. Велико Търново , 31.05.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ПЪРВИ ГРАЖДАНСКИ И
ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ в публично заседание на тридесети март, през две
хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:ЯНКО ЯНЕВ
Членове:ДАНИЕЛА ДЕЛИСЪБЕВА
ДИМИТРИНКА ГАЙНОВА
при участието на секретаря МИЛЕНА С. ГУШЕВА
като разгледа докладваното от ЯНКО ЯНЕВ Въззивно търговско дело №
20214001000041 по описа за 2021 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258, ал. 1, предложение първо ГПК - въззивно
обжалване.
С Решение № 260008/25.09.2020 г., постановено по т. д. № 153/2019 г. по описа на
Окръжен съд – Ловеч е осъдено Застрахователно дружество „ЕИГ Ре” ЕАД (с предишно
наименование „ХДИ Застраховане” АД), ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София 1592, район „Искър”, бул. „Христофор Колумб” № 43,
представлявано от Р. Г. Б. и Й. Ц. Ц. – изп. директори да заплати на Н. П. К., ЕГН
**********, с постоянен адрес: гр. Ловеч, ул. „*************, на основание чл. 226 от КЗ
(отм.), във вр. с § 22, § 96 от КЗ - нов и чл. 45 от ЗЗД, сумата 60 000 лв., представляваща
обезщетение за претърпените от нея неимуществени вреди от смъртта на баща й П. В. К. -
поч. на 19.12.2014 г., в ПТП, причинено при управление от В. К. П. на автомобил с марка
„Фиат Пунто“ с ДК № ВТ 62****, при наличие на валидно сключена към момента на ПТП
задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите” с това
застрахователно дружество, ведно със законната лихва върху тази сума с начало от
19.12.2014 г. до окончателното й изплащане, като е отхвърлен иска до пълния претендиран
размер от 120 000 лв., като неоснователен и недоказан. Със същото решение е отхвърлен
1
изцяло, като неоснователен и недоказан, иска на А. В. К., ЕГН **********, с постоянен
адрес: гр. Ловеч, ул. „************* срещу „ЕИГ Ре” ЕАД (с предишно наименование
„ХДИ Застраховане” АД), ЕИК *********, за присъждане на обезщетение по реда на чл. 226
от КЗ (отм.), във вр. с § 22, § 96 от КЗ - нов и чл. 45 и чл. 52 от ЗЗД, за сумата 30 000 лв. -
частичен иск от 60 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени от нея
неимуществени вреди от смъртта на дядо й П. В. К. - поч. на 19.12.2014 г., в ПТП,
причинено при управление от В. К. П. на автомобил с марка „Фиат Пунто“ с ДК № ВТ
62****, при наличие на валидно сключена към момента на ПТП задължителна застраховка
„Гражданска отговорност на автомобилистите” с това застрахователно дружество. С
решението е осъдено „ЕИГ Ре” ЕАД (с предишно наименование „ХДИ Застраховане” АД),
ЕИК ********* да заплати на Окръжен съд - Ловеч държавната такса в размер на 2 400 лв.,
на основание на чл. 78, ал. 6 от ГПК. Осъдено е „ЕИГ Ре” ЕАД (с предишно наименование
„ХДИ Застраховане” АД), ЕИК *********,с горните данни да заплати на адв. Р.С. Р., ЕГН
**********, вписан в АК - Велико Търново, със съдебен адрес: гр. София, бул. **********,
ап. 12, адвокатски хонорар съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА и във вр. с чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредба
№ 1/2004 г. на ВАС за минималните размери на адвокатските възнаграждения, с оглед
уважената претенция, в размер на 2 330 лв. Осъдена е Н. П. К., ЕГН **********, с горните
данни да заплати на „ЕИГ Ре” ЕАД, с горните данни сумата 150 лв., представляваща
разноски по съразмерност. Осъдена е А. В. К., ЕГН **********, с горните данни да заплати
на „ЕИГ Ре” ЕАД, с горните данни сумата 42 лв., представляваща разноски по съразмерност.
В законния срок е постъпила въззивна жалба от Н. П. К., ЕГН ********** и А. В. К.,
ЕГН ********** и двете от гр. Ловеч, ул. „*************, съд. адрес: гр. София,
**************, ет. 2, ап. 12, чрез адв. Р.Р. от АК – Велико Търново против Решение №
260008/25.09.2020 г., постановено по т. д. № 153/2019 г. по описа на Окръжен съд – Ловеч.
В същата се прави оплакване, че обжалваното решение в осъдителната му част е
неправилно и незаконосъобразно. На първо място се излага, че определения размер на
обезщетението на Н.К. не отговаря на реално претърпените от нея вреди. На следващо място
неправилен бил изводът на съда за принос от страна на пострадалия и то в размер от 40 %,
тъй като от събраните по делото доказателства по никакъв начин не се установявало
нарушение на ЗДвП от страна на пешеходеца, а още повече неговото поведение да е довело
до настъпване на инцидента. На следващо място се излага, че неправилно било решението
на първоинстанционния съд и в частта, с която е отхвърлен предявените искове от А.К..
Излага се, че между тях съществувала силна емоционална връзка.
Направено е искане да се отмени съдебният акт в обжалваната му част и да се
постанови друг, с който да бъдат отхвърлени предявените искове. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е подаден отговор на въззивна жалба от ЗД „ЕИГ Ре“
ЕАД (предишно наименование „ХДИ Застраховане“ АД), ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, район Искър, бул. „Христофор Колумб“ № 43,
2
представлявано от Р. Г. Б. и Й. Ц. Ц. – изп. директори, чрез юриск. Любомира Димова, в
който се излага, че постановеното решение в обжалваната му част е правилно и
законосъобразно, а подадената жалба неоснователна и като такава следва да бъде оставена
без уважение.
Постъпила е въззивна жалба и от ЗД „ЕИГ Ре“ ЕАД (предишно наименование „ХДИ
Застраховане“ АД), ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, район
Искър, бул. „Христофор Колумб“ № 43, представлявано от Р. Г. Б. и Й. Ц. Ц. – изп.
директори, чрез юриск. Любомира Димова против Решение № 260008/25.09.2020 г.,
постановено по т. д. № 153/2019 г. по описа на Окръжен съд – Ловеч.
В същата се излага, че решението, в частта, в която е осъдено да заплати законна
лихва от 19.12.2014 г. до окончателното й изплащане е неправилно. Излага се, че за
първоинстанционния съд не бил взел предвид възражението на ответника, че 19.12.2014 г. –
18.12.2016 г. вземането за лихва е погасено по давност, което представлявало процесуално
нарушение.
Направено е искане да се отмени съдебният акт в обжалваната му част и да се
постанови друг, с който да бъде отхвърлена претенцията за лихва за периода 19.12.2014 г. –
18.12.2016 г. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е подаден отговор на въззивна жалба от Н. П. К.,
ЕГН ********** и А. В. К., ЕГН ********** и двете от гр. Ловеч, ул. „*************, съд.
адрес: гр. София, **************, ет. 2, ап. 12, чрез адв. Р.Р. от АК – Велико Търново.
Апелативен съд – Велико Търново, след като разгледа жалбите, обсъди доводите
на противната страна, прецени събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност, провери правилността на обжалваното решение, съобразно
правомощията си, приема за установено следното:
Производството по търговско дело № 153/2019 г. по описа на Окръжен съд – Ловеч е
образувано въз основа на предявени от Н. П. К. и А. В. К., и двете от гр. Ловеч против ЗД
„ЕИГ Ре” ЕАД (с предишно наименование „ХДИ Застраховане” АД), гр. София искове с
посочено в молбата правно основание чл. 226, ал. 1 от Кодекса за застраховането (отм.) за
неимуществени вреди за сумата от 30 000 лв. - частичен иск от 60 000 лв. за А. В. К. и за
сумата от 120 000 лв. за Н. П. К.. В исковата молба се излага следното:
Ищците твърдят, че на 19.12.2014 г., около 18.15 ч., на главен път І-4, в с. Сопот, на
ул. „Софийска“ № 9 настъпило ПТП, при което л. а. с марка „Фиат Пунто“ с рег. № ВТ
62****, собственост на В. К. П., управляван от него, блъснал пешеходеца П. В. К., който в
този момент пресичал пътното платно от ляво на дясно. За настъпилото ПТП бил съставен
констативен протокол за ПТП и с оглед изясняване на обстоятелствата и причините за
инцидента било образувано ДП № 89/2014 г. по описа на РУ на МВР - гр. Угърчин и ПП №
3
227/2014 г. по описа на ОП - Ловеч. Излагат подробно установената в хода на наказателното
производство фактическа обстановка. С Присъда ) 16/23.05.2017 г., постановена по НОХД
№ 159/2016 г. по описа на Окръжен съд – Ловеч, В. К. П. бил признат за виновен в
извършването на престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „в“, предл. първо във вр. с чл. 342, ал. 1,
предл. трето от НК - за това, че на 19.12.2014 г., около 18.50 ч., в с. Сопот, Област Ловеч, на
ул. „Софийска”, пред дом № 9, при управление на л. а. марка „Фиат”, модел „Пунто”, с рег.
№ ВТ 62****, негова собственост, по непредпазливост и при условията на независимо
съпричиняване с неизвестен извършител, е причинил смъртта на П. В. К.. Излага се, че
между собственика на л. а. „Фиат Пунто“ и „ХДИ Застраховане“ АД бил сключен
застрахователен договор по „Гражданска отговорност на автомобилистите“ с №
09114001119290, със срок на валидност от 15.04.2014 г. до 15.04.2015 г., т.е. валидна към
момента на настъпване на застрахователното събитие. Твърдят, че настъпилата смърт на
родственика им е изцяло в причинно-следствена връзка с настъпилото ПТП и е причинила
необратима загуба за Н. П. К. -дъщеря на загиналия и на А. В. К. – негова внучка. Твърди се,
че Н.П. е претърпяла и продължава да изпитва болка и страдания от загубата на баща й, като
до настъпване на инцидента тя разчитала на подкрепата му, споделяла с него радостите в
живота, негативните преживявания, поддържала постоянен контакт с него, споделяли си
празниците, когато имали възможност, винаги намирала бащина подкрепа, рамо и
разбиране. Излага се, че П. завинаги загубила баща си, който я отгледал с любов и
внимание, принудена била да живее без най-близкия си човек и единственото, което й
останало били множеството спомени и безкрайна скръб. След 19.12.2014 г. живота й се е
променил и въпреки, че имала свое семейство, празнината, оставена от смъртта на баща й
нямало как да бъде запълнена. Твърди, че е съществувала много силна връзка между баща и
дъщеря, поради което причинените болки и страдания от загубата му нямало как да бъдат
преодолени с изминаване на времето и ще я терзаят до края на живота й. Ищцата А.К. сочи,
че имала много близка и специфична емоционална връзка с дядо си. До настъпване на
инцидента разчитала на подкрепата на дядо си, споделяла с него всички житейски
преживявания, поддържали контакт, споделяли празниците, когато имали възможност, в
него намирала подкрепата на обичащия дядо, получавала много съвети, израснала с любовта
му и били изградили тясна емоционална връзка, типична за отношенията дядо-внучка.
Излага, че завинаги загубила дядо си, който я дарил с любов и внимание, принудена била да
живее без един от най-близките си хора и единственото, което й било останало били
множество спомени, дядовите съвети и безкрайна скръб. След 19.12.2014 г. живота й бил
променен необратимо и въпреки, че имала собствено семейство празнината, оставена от
смъртта на дядо й нямало как да се запълни с каквито и да било отношения и контакти. С
оглед на силната връзка между дядо и внучка причинените й болки и страдания заявява, че
те няма как да бъдат преодолени с изминаване на времето и ще я терзаят до края на живота
й. Сочат, че за доброволно уреждане на отношенията им с ответника ищците били
предявили претенции - на 03.08.2017 г. - от Н. - получен на 04.08.2017 г., а от А. на
14.09.2018 г. - получен на 19.09.2018 г. за изплащане на обезщетение за претърпени
неимуществени вреди. От застрахователя постъпил отговор - на 11.08.2017 г. - за Н. и на
4
09.10.2018 г. - за А., с които се отказвало изплащане на застрахователно обезщетение и за
двете.
Прави се искане съдът да осъди ответното дружество да им заплати обезщетение за
неимуществени вреди в размер на 30 000 лв. - частичен иск от 60 000 лв. за А. В. К. и в
размер на 120 000 лв. за Н. П. К., ведно със законната лихва от деня на увреждането –
19.12.2014 г. до окончателното им изплащане. Претендират разноски.
Пред първоинстанционния съд ответникът ЗД „ЕИГ Ре” ЕАД (с предишно
наименование „ХДИ Застраховане” АД), гр. София с отговорът на исковата молба е оспорил
предявените искове по основание и по размер. Не се оспорва настъпилото на 19.12.2014 г.
ПТП, в следствие на което е пострадал и починал П. В. К.. С оглед влязлата в сила присъда
не оспорва, че вина за настъпване на леталния изход има водачът В. К. П. доколкото той,
макар и да е спорно, с управлявания от него автомобил е нанесъл първоначалния удар върху
тялото на пострадалия К., тъй като в наказателното производство било установено, че
престъплението било извършено при условията на независимо съизвършителство с друг
неустановен водач. Твърди, че неустановеният водач е прегазил пострадалия и по този
начин е причинил смъртта му. Не оспорва, че към датата на инцидента водачът В. К. П. е
имал валидно сключена застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите” при „ЗД
ЕИГ Ре” ЕАД. Не се оспорва и родствената връзка между ищците и починалия – дъщеря-
баща и внучка-дядо. Оспорва обаче наличието на изградена връзка между внучката и
дядото, която по интензитет да надхвърля обичайната за нашите географски ширини такава,
както и да се е характеризирала с изключителност. Твърди, че връзка с такъв интензитет не е
съществувала и между дъщерята Н.К. и баща й, тъй като дълги години преди тя е живяла
отделно и е имала спорадични и формални контакти с него. Заявява възражение за
съпричиняване от страна на починалия, който към момента на сблъсъка е пресичал на
необозначено за тази цел място и в условията на интензивен трафик. Твърди, че П. К. е имал
възможност трайно да възприеме както движението на цялата колона, така и на автомобила
на застрахования към „ЗД ЕИГ Ре” ЕАД водач и вместо да изчака преминаването на
автомобилите, е предприел неправилно пресичане на пътното платно. Пресичал в тъмната
част от денонощието, на неосветено място, облечен в тъмни дрехи, без светлоотразителна
жилетка или други подобни елементи. Носил е и брадва и дърва за огрев, които също не са
били с отличителни в тъмното белези. Оспорва акцесорната претенция за заплащане на
лихва и прави възражение за изтекла погасителна давност за нея.
В срока по чл. 373, ал. 1 от ГПК е постъпила допълнителна искова молба от Н. П. К.
и А. В. К., и двете от гр. Ловеч. Излага се, че са неоснователни възраженията за липса на
близка връзка с починалия. Оспорват твърдението за съпричиняване от страна на
пострадалия на вредоносния резултат.
В срока по чл. 373, ал. 1 от ГПК е постъпил допълнителен отговор от ЗД „ЕИГ Ре”
ЕАД (с предишно наименование „ХДИ Застраховане” АД), гр. София. В същият се излага,
5
че са неоснователни възраженията на ищците срещу изразените в отговора оспорвания,
както и че претендираните обезщетения са в завишени размери.
Въззивният съд приема за установена следната фактическа обстановка:
На 19.12.2014 г., около 18.50 ч. В. К. П. управлявал л. а. марка „Фиат”, модел
„Пунто”, с рег. № ВТ 62****, негова собственост, като в с. Сопот, Област Ловеч, на ул.
„Софийска”, пред дом № 9, нарушил правилата за движение по пътищата, при което
реализирал ПТП с пешеходеца П. В. К., по непредпазливост и при условията на независимо
съпричиняване с неизвестен извършител. Вследствие на настъпилия удар е причинена
смъртта му.
В Констативен протокол за ПТП с пострадали лица Констативен протокол за ПТП с
пострадали лица № 84/19.01.2015 г. по описа на ОД на МВР - Ловеч в графа „пострадали” е
отбелязано - П. В. К. – починал.
От Препис-извлечение от Акт за смърт № 7/20.12.2014 г. на Кметство с. Сопот,
Община Угърчин се установява, че на 19.12.2014 г., е настъпила смъртта на П. В. К. (баща
на ищцата Н. и дядо на ищцата А.).
Видно от Удостоверение за родствени връзки № 10-033/29.08.2018 г. на Община
Ловеч и Удостоверение за наследници № 384/10.02.2015 г. е на Община Ловеч е, че ищцата
Н. П. К. е дъщеря на П. В. К., а ищцата А. В. К. - внучка на П. В. К..
С Присъда № 16/23.05.2017 г., постановена по НОХД № 159/2016 г. по описа на
Окръжен съд – Ловеч, В. К. П. е признат за виновен в това, че на 19.12.2014 г., около 18.50
ч., в с. Сопот, Област Ловеч, на ул. „Софийска”, пред дом № 9, при управление на л. а. марка
„Фиат”, модел „Пунто”, с рег. № ВТ 62****, негова собственост, по непредпазливост и при
условията на независимо съпричиняване с неизвестен извършител, е причинил смъртта на
П. В. К. - престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „в“, предл. първо във вр. с чл. 342, ал. 1, предл.
трето от НК.
Не е спорно по делото, че автомобилът, управляван от В. К. П. бил застрахован по
договор за застраховка „Гражданска отговорност“ № 09114001119290, със срок на действие
от 15.04.2014 г. до 15.04.2015 г. в ответното „ЕИГ Ре” ЕАД (с предишно наименование
„ХДИ Застраховане” АД), гр. София.
От заключението на допуснатата и изслушана съдебно – автотехническа експертиза
приета, като доказателство по делото се установява, че ПТП е настъпило участъка на път І-4
– София - Варна, попадащ в землището на с. Сопот, на ул. „Софийска“, пред дом № 9, като
ударът е бил в лентата за движение на автомобилите в посока Варна, на около 2.70 – 3.00 м.
в ляво от двойната непрекъсната линия, разделяща трите ленти за движение в източно
направление (Варна) от лентата за движение на запад (София). Заявява, че асфалтовата
настилка на ул. „Софийска“ в района на ПТП е ограничена от бордюри с височина 10 см.,
6
след които има банкети - ляв с ширина 1.5 м. и десен с ширина 4.5 м., като нямало данни за
наличие на тротоари. Вещото лице дава заключение, че непосредствено преди настъпване на
ПТП пешеходецът К. се е движел в посока юг-север и отляво на дясно на път І-4, по който
се е движел процесният лек автомобил, с посока Варна -София. Вещото лице е дава
заключение, че в момента на настъпване на удара пешеходецът е бил в движение, като е
достигнал до втората от общо четирите ленти на пътното платно в участъка, а именно тази за
движение в посока Варна, близо до прекъснатата разделителна линия, отделяща я от лентата
на завиващите от София към Угърчин (центъра на с. Сопот) - трета поредна лента. Счита, че
пострадалият е стъпил на опорен ляв крак, а десният е бил във въздуха. Изводът си гради от
факта, че десният крак и подбедрица не са счупени от удара на предната броня. Обяснява, че
от удара пострадалият се е завъртял около вертикала (собственото му тяло) обратно на
часовниковата стрелка. В този момент тялото му е било подето от предния капак и при
завъртането вероятно е счупена бедрената кост на левия крак. Пояснява, че тялото
придобива скоростта на движение на автомобила и бива носено до момента, в който в
следствие на закъснителното движение на автомобила поради реализиране на спиране, пада
на пътното платно в ляво от автомобила, търкаля се и се плъзга до установяването му на
положението, където е намерено. В съдебно заседание при представяне на заключението и
след като изслуша обясненията на св. В. К. П., експертът пояснява, че констатираното
счупване на предното обзорно стъкло с налично хлътване навътре, е възможно да бъде както
от тялото на пострадалия, така и от носените от него дърва. Допълва, че колоната от
автомобили в посока София, в която е бил и процесният л. а. „Фиат Пунто“ не са се движели
в крайната дясна лента, предвидена за тях, а по-наляво в насрещното платно. Допуска, че
загиналият е познавал добре участъка, тъй като имало данни, че често е ходел за дърва в
гората и преминавал в района. Вещото лице предполага, че К. е целял да достигне двойната
непрекъсната линия, която отделя лентата за София и влиза в селото. Допуска, че се е
оглеждал приоритетно за автомобили от към София и е бил изненадан от идващата от към
Варна колона от автомобили. Вещото лице дава заключение, че на местото, където е
пресичал, не е имало пешеходна пътека, като в близост имало подлез, но той не се
използвал. Дава заключение, че пострадалият е имал възможност да възприеме автомобила
от много голямо разстояние, тъй като било тъмно и се е движел с включени къси светлини.
Имало колона от поне три автомобила - пред процесния се е движел друг, след него също е
имало. Пострадалият е имал възможност да възприеме първия автомобил от тази котлона.
Вещото лице допуска, че пострадалият не го е видял, тъй като в този момент се е оглеждал
за автомобили от към София. Отклонението на автомобила „Фиат Пунто“ наляво от лентата
за София в лентата за Варна било осуетило намерението на пешеходеца да извърши
пресичането. След изслушване на обясненията на св. В. К. П., вещото лице допуска, че
причината автомобилът да свие рязко в дясно била извършената идентична маневра от
автомобила, движещ се преди него. Вещото лице заключава, че от техническа гледна точка
пешеходецът е имал възможност да възприеме л. а. „Фиат Пунто“ при непрекъснато
оглеждане в двете посоки, да изчака преминаването му и на останалите съпътстващи го
автомобили и след това да предприеме пресичане на пътното платно.
7
От заключението на допуснатата и изслушана съдебна психологична-психиатрична
експертиза приета, като доказателство по делото се установява, че смъртта на дядо й П. К.,
А.К. не е предизвикала клинично значимо отражение върху психичното й състояние.
Липсвали както убедителни субективни оплаквания, така и поведенчески или други
симптоми, подкрепа на такъв тип поведение. Нямало и вероятност в бъдеще при ищцата да
възникнат такъв тип реакции и психични разстройства. Липсвали симптоми на
посттравматично стресово разстройство или друг тип реакции на тежък стрес и
разстройство на адаптацията. Нямало никаква вероятност да възникнат такъв вид психични
разстройства при ищцата, като резултат от смъртта на дядо й. Вещите лица заключават, че
от прегледа не са установени последици върху психиката на А.К. от загубата на родственика
й. Вещите лица дават заключение, че А.К. е психически здрава, без каквито и да е симптоми
на невротично, психично или психосоматично заболяване, както в миналото, така и към
момента на освидетелстването.
От показанията на св. С. К. (майка на ищцата А.) се установява, че за смъртта на П.
научили след погребението от сестра му. Заявява, че А. от малка се виждала с дядо си, но
втората му съпруга не желаела да се среща с първото си семейство, поради което се виждали
тайно в къщата на сестра му в кв. Продимчец. След като А. разбрала за смъртта на дядо си
го изживяла много тежко – не се хранела като преди, сънят й се развалил, водели я на лекар,
едва след като родила нещата се уталожили, сега била преодоляла смъртта му, но винаги на
задушници и помени се разстройвала. Заявява, че А. споделяла много с дядо си, помагал й е
финансово и със съвети. По отношение на Н. свидетелствува, че макар тя от дълги години да
живее в Кипър (около 30 години), когато си идвала (1-2 пъти) в годината винаги му се
обаждала и се срещали, а през останалото време контактували по телефона. Н. също
изживяла много тежко смъртта на баща си. Станала по-затворена.
От показанията св. В. К. (баща на ищцата А. и брат на ищцата Н.) се установява, че
разбрал за инцидента с баща му няколко дни след това. Заявява, че Н. и баща му били в
прекрасни отношения макар тя да живеела в Кипър, но си идвала периодично. Винаги когато
си идвала се виждали, но не явно, защото се криели от втората му съпруга. Такива били
отношенията им и преди тя да замине, бил му слабост. Не били на погребението, защото не
знаели за него. Н. приела зле смъртта на баща им. И сега, когато говорели за него тя се
разстройвала. Дъщеря му А. също разбрала от него за инцидента. С нея баща му се виждал
редовно (в месеца веднъж- два пъти).
От показанията на св. Н. С. (позната на ищцата А.) се установява, че познава А. от
около 10 години. Заявява, че след инцидента с дядо й А. била разстроена. Знаела от нея, че
били в добри отношения – че се чували и виждали, но не знае колко често. Свидетелствува и
че към този момент споменавала дядо си и не била преодоляла смъртта му още.
От показанията на св. К. К. (позната на ищцата А.) се установява, че познава А. от
около 15 години. Заявява, че след инцидента с дядо й, когото го блъснала кола, А. се
8
чувствала зле, не и се говорело. Знаела от нея, че били в добри отношения – че се чували и
се виждали тайно, но не знае колко често.
От показанията на св. С. Н. (съседка на пострадалия) се установява, че знае, че П.
имал деца, но не ги била виждала, не знае как се казват. Заявява, че на погребението не
дошли нито децата му, нито съпругата му. Погребали го сестра му, племенника му и хора от
селото.
От показанията на св. В. К. (извършителят) се установява, че в деня на инцидента
минавал през с. Сопот, пътувайки посока гр. София. Било вечерта късно, около 19.00 ч.,
карал в колона от много автомобили. Според него ударил дървета, а не човек след което
спрял. Видял, че има нещо на пътя, което помислил за магаре или куче, но като отишъл до
него и видял, че е човек звъннал на 112. Заявява, че докато сложи триъгълник, най-малко
две коли минали през човека, което променило и положението му.
Относно валидността и допустимостта на обжалвания съдебен акт:
Решение № 260008/25.09.2020 г., постановено по т. д. № 153/2019 г. по описа на
Окръжен съд – Ловеч е постановено от законен състав, в пределите на правораздавателната
власт на съда, изготвено е в писмена форма, подписано е и е разбираемо. Следователно
обжалвания съдебен акт не е нищожен по смисъла на чл. 270, ал. 1 и 2 от ГПК.
При извършената служебна проверка с оглед на всички процесуални нарушения,
които водят до нищожност или недопустимост на обжалваното решение, съдът констатира,
че същото е валидно и допустимо. Не е налице нито един от пороците, които обуславят
нищожност или недопустимост на същото.
След като констатира, че решението е валидно и допустимо, съдът пристъпи към
проверка на правилността на същото.
При така установената фактическа обстановка въззивният състав приема за
установено следното от правна страна:
С оглед на изложените в исковата молба обстоятелства и направеното искане, съдът
счита, че са предявени искове с правно основание чл. 226, ал. 1 от Кодекса за застраховането
(отм.) и чл. 86, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите.
Съгласно чл. 226, ал. 1 от Кодекса за застраховането (отм.) увреденият, спрямо който
застрахованият е отговорен, има право да иска обезщетението пряко от застрахователя. При
наличие на непозволено увреждане увреденият може да търси обезщетение за причинените
му вреди от застрахователя или от застрахования по свой избор.
С договора за застраховка „Гражданска отговорност” застрахователят - в случая ЗД
„ЕИГ Ре” ЕАД (с предишно наименование „ХДИ Застраховане” АД), гр. София, се
9
задължава да покрие в границите на определената в договора застрахователна сума
отговорността на застрахования за причинените от него на трети лица имуществени и
неимуществени вреди – чл. 223, ал. 1 от Кодекса за застраховането (отм.).
Настоящият състав на въззивната инстанция приема за безспорно установено, че при
настъпилото ПТП на 19.12.2014 г., около 18.50 ч. В. К. П. управлявайки л. а. марка „Фиат”,
модел „Пунто”, с рег. № ВТ 62****, негова собственост, в с. Сопот, Област Ловеч, на ул.
„Софийска”, пред дом № 9, нарушил правилата за движение по пътищата, при което
реализирал ПТП с пешеходеца П. В. К., по непредпазливост и при условията на независимо
съпричиняване с неизвестен извършител причинил смъртта на П. В. К..
В случая е налице влязла в сила присъда, признаваща вината на водача за настъпване
на произшествието поради нарушаване правилата за движение и причинената в резултат на
това смърт по непредпазливост на пострадалото лице.
Съгласно чл. 300 от ГПК влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна
за гражданския, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това дали е
извършено деянието, неговата противоправност, както и виновността на дееца. Т.е. относно
фактите, които са съставомерни по Наказателния кодекс, съществува забрана да бъдат
установявани от граждански съд. Такива съставомерни факти в случая, които не могат да
бъдат пререшавани от настоящия съд, са и тези за причинената смърт на пострадалото лице
в резултат на настъпилото ПТП, именно заради което деецът е наказан за престъпление по
чл. 343, ал. 1, б. „в“, предл. първо във вр. с чл. 342, ал. 1, предл. трето от НК за причинена
смърт по непредпазливост. Тези факти са елемент от състава на престъплението и без
наличието им извършителят нямаше да бъде наказан за точно това престъпление.
При това положение налице са всички елементи от фактическия състав на чл. 45 от
ЗЗД.
Не е спорно, че към датата на процесното пътно-транспортно произшествие е
съществувало валидно застрахователно правоотношение по отношение увреждащия лек
автомобил марка „Фиат”, модел „Пунто”, с рег. № ВТ 62****.
Спорът по настоящото дело се съсредоточава върху обстоятелството дали
пострадалият чрез своето противоправно поведение е допринесъл в съвкупния
съпричинителен процес на явленията и фактите в обективната действителност до
настъпване на процесния вредоносен резултат (чл. 51, ал. 2 от ЗЗД), както и дали
първоинстанционният съд правилно е приложил критериите за справедливост, уредени в
разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, при определяне размера на заместващото обезщетение.
Спори се по делото, с оглед възраженията на ответника, и по въпроса дали ищците
имат право да получат обезщетение във връзка със загубата на своя близък родственик.
Кръгът на лицата, материалноправно легитимирани да търсят обезщетение за
10
неимуществени вреди при причинена смърт на техен близък, не е изрично уреден в закона.
Задължително за съдилищата разрешение е дадено с Тълкувателно решение № 1/21.06.2018
г. по т. д. № 1/ 2016 г. на ОСНГТК на ВКС на РБ, постановено с оглед задълженията на
българската държава по чл. 16 от Директива 2012/29/ЕС на Европейския парламент и на
Съвета от 25.10.2012 г. за установяване на минимални стандарти за правата, подкрепата и
защитата на жертвите на престъпления. Съгласно цитираната разпоредба държавите-членки
гарантират, че в хода на наказателното производство жертвите имат право да получат
решение за обезщетение от извършителя на престъплението в рамките на разумен срок,
освен ако в националното право не се предвижда това решение да бъде постановено в друго
производство. За целите на директивата понятието „жертва“ е дефинирано в нормата на чл.
2, §. 1, б. „а“: физическо лице, което е претърпяло вреди, включително физическо, душевно
или емоционално страдание или икономическа вреда, които са пряка последица от
престъпление; - членове на семейството на лице, чиято смърт е пряка последица от
престъпление и които са претърпели вреда в резултат на смъртта на лицето. Б. „б“ на чл. 2,
§. 1 изчерпателно изброява лицата, които се считат за „членове на семейството“:
съпругът/ата, лицето, което живее с жертвата в ангажирана, постоянна и стабилна интимна
връзка в общо домакинство, роднините по пряка линия, братята и сестрите и издържаните
от жертвата лица.
С Тълкувателно решение № 1/21.06.2018 г. по тълкувателно дело № 1/2016 г. на
ОСНГТК на ВКС на РБ се прие, че материално легитимирани да получат обезщетение за
неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в
Постановление № 4/25.05.1961 г. и Постановление № 5/24.11.1969 г. на Пленума на
Върховния съд, и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока
емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и
страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се
присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от
смъртта му вреди. Обяви се за изгубило сила Постановление № 2/30.11.1984 г. на Пленума
на Върховния съд, което приемаше, че кръгът на лицата, имащи право на обезщетение за
неимуществени вреди в случай на смърт, е посочен изчерпателно в Постановления № 4/1961
г. и № 5/1969 г. и няма основания за разширението му, включително по отношение на други
възходящи и низходящи на починалия и на неговите братя и сестри.
В мотивите на тълкувателното решение е прието, че най-близките на починалия (по
смисъла на двете постановления) се ползват с право на обезщетение, тъй като поради
естеството на съществувалата житейска връзка е логично да се предполага, че те търпят
пряко, непосредствено и за продължителен период от време значителни по степен морални
болки и страдания от загубата му. Правото на най-близките да получат обезщетение не е
абсолютно и не може да бъде реализирано, ако претендиращият обезщетение не докаже, че
действително е претърпял неимуществени вреди, които е справедливо да бъдат обезщетени
съгласно чл. 52 от ЗЗД. От гледна точка на чл. 52 от ЗЗД обаче е справедливо и други лица,
11
извън най-близкия семеен и родствен кръг, да могат да получат обезщетение за
неимуществени вреди, ако са създали с починалия постоянна, трайна и дълбока
емоционална връзка, заради съдържанието на която търпят морални болки и страдания от
смъртта му, сравними по интензитет и продължителност с болките и страданията на най-
близките. Отричането на правото на обезщетение при реално проявени и доказани
неимуществени вреди от загубата на близък човек противоречи на принципа за
справедливост по чл. 52 от ЗЗД и на гарантираното с чл. 6, ал. 2 от Конституцията на
Република България и с чл. 20 и чл. 47 от Хартата за основните права в Европейския съюз
равенство на всеки пред закона. Възможността за обезщетяване на други лица, извън
изброените в Постановление № 4/1961 г. и Постановление № 5/1969 г., следва да се допусне
като изключение - само за случаите, когато житейски обстоятелства и ситуации са станали
причина между починалия и лицето да се породи особена близост, оправдаваща
получаването на обезщетение за действително претърпени неимуществени вреди (наред с
най-близките на починалия или вместо тях - ако те не докажат, че са претърпели вреди от
неговата смърт). Особено близка привързаност може да съществува между починалия и
негови братя и сестри, баби/дядовци и внуци. В традиционните за българското общество
семейни отношения братята и сестрите, съответно бабите/дядовците и внуците, са част от
най-близкия родствен и семеен кръг. Връзките помежду им се характеризират с взаимна
обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. Когато поради конкретни
житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от
родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по
интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка,
справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия
родственик. В тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само
формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек
преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна
степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в
постановления № 4/1961 г. и № 5/1969 г. на Пленума на ВС - че в случай на смърт право на
обезщетение имат само най-близките на починалия. Наличието на особено близка житейска
връзка, даваща основание за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смърт,
следва да се преценява от съда във всеки отделен случай въз основа на фактите и
доказателствата по делото. Обезщетение следва да се присъди само тогава, когато от
доказателствата може да се направи несъмнен извод, че лицето, което претендира
обезщетение, е провело пълно и главно доказване за съществуването на трайна и дълбока
емоционална връзка с починалия и за настъпили в резултат на неговата смърт сериозни
(като интензитет и продължителност) морални болки и страдания. Връзка с посоченото
съдържание предполага оправдани очаквания за взаимна грижа и помощ, за емоционална
подкрепа и доверие, и нейното отсъствие изключва проявлението на неимуществени вреди,
подлежащи на обезщетяване съобразно принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД.
Действително с Тълкувателно решение № 1/21.06.2018 г. по тълкувателно дело №
12
1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС на РБ се изостави досегашната практика на ограничаване на
кръга на лицата с право на обезщетение за неимуществени вреди. С него обаче не се дава
неограничена възможност за присъждане на обезщетения за неимуществени вреди винаги и
на всички близки на починалия, които страдат от смъртта. Смисълът на тълкувателното
решение е изрично поставеното в него изискване за изключение, породило връзка, трайна и
дълбоко емоционална, отличаваща се от обичайните. Това изключение налага тези случаи -
за разлика от обичайните житейски ситуации, ищецът да е най-близкия или сред най-
близките на починалия, а не съпругата, низходящите или възходящите му. Такова
изключение напр. ще е налице, ако починалият е нямал друго семейство освен ищеца (или
обратно) и заедно, споделяйки едно домакинство, са изградили отношения, заместващи тези
между най-близките – съпруг, низходящи, възходящи. Т.е., дори ищецът да не е сред най-
тесния родствен кръг съобразно цитираните постановления, следва да се установи, че на
практика е бил най-близкият човек на починалия, поради което и е справедливо да бъде
обезщетен вместо или заедно с тях. Възможно е напр. поради определени житейски
обстоятелства брат и сестра да са изградили отношения, сходни на тези между най-близки
кръвни роднини (останали без родители, споделяли трайно общо домакинство, при взаимна
помощ и грижа), което обаче не бива да ги лишава от правото на обезщетение, само защото
са такива по съребрена линия. Или племенник, за когото също поради стечение на
обстоятелствата, леля/чичо са поели заместваща родителска грижа.
По отношение на ищцата А. В. К.
Ищцата А.К. е внучка на починалия П. К.. Към момента на деянието А. е била на 31
г. От показанията на св. С. К., св. В. К., св. Н. С. и св. К. К., еднопосочно се установява, че
ищцата и починалия поддържали близки и топли отношения. По-конкретно - че се чували и
виждали, споделяла с дядо си, той й помагал финансово.
Съдът възприема показанията на свидетелите, вкл. тези на св. С. К. (майка на ищеца)
и св. В. К. (баща на ищцата), които цени при условията на чл. 172 от ГПК и приема за
безспорно установено, че ищцата и нейния прародител са поддържали близки и топли
отношения, характеризиращи се с обичайната за тази връзка взаимна обич, морална
подкрепа, духовна и емоционална близост.
Въпросът е в това дали помежду им е била изградена такава особена връзка, която
поради определени житейски обстоятелства, се различава от нормалната и обосновава
изключителност на отношенията, водеща до неимуществени вреди, надхвърлящи
обичайните при добри, социално-активни отношения в бита, без конфликти и при взаимна
грижа и помощ и съответно оправдаваща присъждането на обезщетение наред с най-
близките на пострадалия. По принцип житейски недостоверно е едно починало лице да има
дълбока емоционална връзка с неограничен брой лица, които да са претърпели вреди от
неговата смърт и да е справедливо да бъдат обезщетени. В случая починалият е имал близки
и топли отношения с внучката си (ищцата А.К.). Няма как от събраните по делото
13
доказателства обаче да се приеме, че това общуване, за ищцата А. представлява такава
трайна и извънредна емоционална връзка, която да покрива предвиденото в ТР изключение.
При наличие на живи родители, с които ищцата е в отлични отношения, не може да се
приеме, че най-близките й хора е бил дядо й, нито може да се приеме, че дядо й е нямал
други близки, които да го обичат и да се грижат за него. Съдът не оспорва болките и
страданията на ищцата, продължаващата тъга, но не намира, че същите са от вида на тези,
които подлежат на репариране по изключение. Обстоятелството, че ищцата и починалия са
поддържали близки и топли отношения, дори без да живеят в едно домакинство, прекарвали
много време заедно, действително илюстрира положителната емоционална връзка, обич и
привързаност, но не и отношения, заместващи отношенията й с най-близките от тесния
семеен кръг – нейните родители.
Ето защо съдът приема, че ищцата А.К. не доказа материалноправната си
легитимация по спора – не се установи наличие на особена близка привързаност – трайна и
дълбока емоционална връзка с починалия, породила значителни душевни болки и страдания,
извън традиционно присъщите за родствената връзка. Поради това съдът приема, че
принципът на справедливостта не налага включването на ищцата А.К. в кръга на най-
близките лица, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на дядо й –
П. К..
По изложените съображения, съдът приема, че предявеният от А. В. К. от гр. Ловеч
против ЗД „ЕИГ Ре” ЕАД (с предишно наименование „ХДИ Застраховане” АД), гр. София
иск с правно основание чл. 226, ал. 1 от Кодекса за застраховането (отм.) за неимуществени
вреди за сумата от 30 000 лв. - частичен иск от 60 000 лв., както и акцесорния иск с правно
основание чл. 86, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите са неоснователни и
недоказани и следва да бъдат отхвърлени.
Крайните изводи на въззивната инстанция в тази им част съвпадат с тези на
първоинстанционния съд, поради което Решение № 260008/25.09.2020 г., постановено по т.
д. № 153/2019 г. по описа на Окръжен съд – Ловеч, с която са отхвърлени предявените от А.
В. К. от гр. Ловеч против „ЕИГ Ре” ЕАД (с предишно наименование „ХДИ Застраховане”
АД), гр. София искове с посочено в молбата правно основание чл. 226, ал. 1 от Кодекса за
застраховането (отм.) за неимуществени вреди за сумата от 30 000 лв. - частичен иск от 60
000 лв. за А. В. К. следва да се потвърди.
По отношение на ищцата Н. П. К.
Ищцата Н.К. е дъщеря на починалия П. К.. Пострадалият живеел е заедно с втората
си съпруга, но не бил прекъснал връзка с дъщеря си (ищцата), макар същата да живеела в
Кипър и да са контактували 1-2 годишно (св. С. К. и св. В. К.), помагал й е с каквото може,
имали са отношения на близост, обич, уважение, взаимна привързаност и взаимопомощ.
След смъртта му животът на дъщеря му се променил, тя тежко преживявала невъзвратимата
липса. Загубила подкрепата, която той й оказвал. Ищцата не била преодоляла мъката си.
14
Свидетелските показания, макар и повърхностни, касаят лично възприети от
свидетеля факти, показанията са житейски логични, не се опровергават от доказателства по
делото и съдът счита, че същите могат да бъдат кредитирани.
Специфичното при неимуществени вреди, особено тези от причиняване на смърт, е че
те имат много по-дълго проявление, а в повечето случаи и неотменимо във времето
присъствие. При определяне на дължимия размер е нужно да се отчитат не само наличните,
вече осъществили се вреди, а и това трайно проявление във времето, обременяващо в голяма
част от случаите целия живот на пострадалите. Следва да се отчете, че претърпените болки
и страдания от загубата на близък човек са изключително интензивни както на емоционално
ниво, така и от гледна точка на очакванията за духовна, материална подкрепа, грижи и
внимание.
Съобразно изложеното, съдът намира, че дължимото на ищцата обезщетение следва
да се определи по справедливост, като се отчетат характерът и тежестта на вредите,
интензитетът и продължителността на негативните преживявания.
Следва да се отчетат и конкретните икономически условия и нивата на
застрахователно покритие към момента на смъртта на пострадалия, както и съдебната
практика. Минималният размер на застрахователните суми по застраховка „Гражданско
отговорност“ за неимуществени вреди при смърт или телесно увреждане на едно лице до
01.01.2010 г. е бил 700 000 лв., а след 01.01.2010 г. до 11.06.2012 г. е бил 1 000 000 лв., след
11.06.2012 г. е 2 000 000 лв. Съдебната практика е определяла обезщетения в границите от
80 000 лв. до 130 000 лв. - Определение № 44 от 30.01.2017 г. на ВКС по т. д. № 454/2016 г.,
I т. о., ТК, с което не е допуснато до касационно обжалване Решение № 1420 на САС, ГК,
12-и с-в, от 02.07.2015 г., постановено по гр. дело № 2023/2015 г., с което е определена
сумата от 100 000 лв. за обезщетение за неимуществени вреди, Определение № 211 от
02.04.2019 г. на ВКС по т. д. № 2616/2018 г., II т. о., ТК, с което не е допуснато до
касационно обжалване Решение № 1908 от 1.07.2018 г. на САС по в. гр. д. № 1514/2018 г., с
което е определена сумата от 130 000 лв. за обезщетение за неимуществени вреди.
При съобразяване на посочените обстоятелства, въззивният съд приема, че исковата
претенция е основателна за сумата от 100 000 лв. за обезщетение за неимуществени вреди за
ищцата Н.К..
Настоящата инстанция приема, че от заключението на допуснатата и изслушана
съдебно-автотехническа експертиза бе безспорно установено, че ако пострадалият П. К. не
се е намирал на платното за движение, то вероятно нямаше да му бъдат причинени телесни
увреждания.
Както посочихме по-горе, изискването на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а е
свързано с преценка на конкретни, обективно настъпили обстоятелства като се отчете и
15
наличието на съпричиняване от страна на пострадалия. В случая, освен посоченото
противоправно поведение на водача на лекия автомобил В. К. П., довело до причиняване на
смъртта на пострадалия, е налице и съпричиняване от страна на последния, изразяващо се в
нарушаване правилата за движение по пътищата – извън населените места и по
двулентовите двупосочни пътища в населените места, когато в близост до пешеходците
няма пешеходна пътека, те могат да пресичат платното за движение и извън определените за
това места, като при това спазват правилата по чл. 113, ал. 1, т. 1 и 2 (преди да навлязат на
платното за движение, да се съобразят с приближаващите се пътни превозни средства (т. 1);
да не удължават ненужно пътя и времето за пресичане, както и да не спират без
необходимост на платното за движение (т. 2); както и да пресичат платното за движение при
ограничена видимост - чл. 113, ал. 2 от ЗДвП и чл. 165 от ППЗДвП и чл. 114, т. 2 от ЗДвП и
чл. 166, т. 2 от ППЗДвП.
Съгласно дефиницията на чл. 107, ал. 1, изр. първо от ЗДвП, пешеходец е всеки
участник в движението, който се намира на пътя извън пътно превозно средство и не
извършва работа на пътя. Към момента на реализиране на произшествието пострадалият се е
намирал на пътя извън превозно средство, не е извършвал работа на пътя и по силата на чл.
107, ал. 1, изр. първо от ЗДвП същият е имал качеството на пешеходец, участващ в
движението и обвързан от правилата за движение на пешеходци. Т.е. пешеходците нямат
право да стоят на платното, предназначено за движение на превозни средства, особено в
тъмната част на денонощието, когато видимостта е намалена, тъй като по този начин
създават предпоставки за реализиране на ПТП с движещите се в платното превозни средства
и излагат живота и телесната си цялост на изключително висок риск.
В случая, произшествието и последвалата от него смърт не биха настъпили, ако
пострадалият не се е намирал на платното за движение на превозни средства по начин и в
момент, когато това не е било безопасно за него. Предвид изложеното, преминаването на
пострадалия през пътното платно в тъмната част на денонощието, несъмнено съставлява
нарушение на правилата за движение на пешеходци и обуславя наличие на принос от негова
страна по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД.
По повод въпроса за съпричиняването, като съобрази т. 7 от ППВС № 17/1963 г.,
както и Тълкувателно решение № 1/2014 по т.д. № 1/2014 на ОСТК на ВКС, настоящият
състав намира, че е налице принос на починалия П. К. за настъпване на пътния инцидент.
Съгласно чл. 51, ал. 2 ЗЗД обезщетението за вреди от непозволено увреждане може да се
намали, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване. Съпричиняването на
вредата изисква наличие на пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и
настъпилия вредоносен резултат, но не и вина. Приносът на увредения – обективен елемент
от съпричиняването, може да се изрази в действие или бездействие, но всякога поведението
му трябва да е противоправно и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го
обуславя в някаква степен.
16
В конкретния случай пострадалият с поведението си е допринесъл за настъпване на
вредоносния резултат, тъй като както бе посочено по-горе, безспорно се установява със
заключението на приетата по делото съдебно-автотехническа експертиза, че ако
пострадалият П. К. не се е намирал на платното за движение, то нямаше да му бъдат
причинени телесни увреждания.
Въззивният съд, че намира заключението на вещото лице е компетентно и обосновано
и при липса на доказателства, които да го опровергават, правилно първоинстанционният съд
е приел възражението на ответника за допуснато съпричиняване от страна на пострадалия К.
за основателно.
В случая, настоящият състав определя допуснатото съпричиняване в размер на 40 %,
тъй като допуснатото от страна на пострадалия К. нарушение на правилата за движение в
много по-голяма степен е довело до причиняване на констатираните увреждания. На
основание чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, съобразно този принос следва да бъде намалено
справедливото обезщетение, дължимо от ответника.
При пресичането на пътното платно пострадалият е можел да съобрази движението
на автомобилите и да не навлиза в същото. С оглед поведението на двамата участници –
водач и пешеходец, съдът определя приноса на пострадалия в размер на 40 %, поради което
и определеното по-горе застрахователно обезщетение следва да бъде намалено със сумата от
40 000 лв.
Настоящата инстанция споделя и останалите изводи на първоинстанционния съд, по
отношение възражението за съпричиняване, поради което на основание чл. 272 от ГПК,
препраща към тях.
По изложените съображения, съдът приема, че предявения от Н. П. К. от гр. Ловеч
против ЗД „ЕИГ Ре” ЕАД (с предишно наименование „ХДИ Застраховане” АД), гр. София
иск с правно основание чл. 226, ал. 1 от Кодекса за застраховането (отм.) за неимуществени
вреди за сумата от 120 000 лв. е основателен и доказан до размер на 60 000 лева. В
останалата си част предявения иск с правно основание чл. 226, ал. 1 от Кодекса за
застраховането (отм.) е неоснователен и недоказан.
Поради съвпадане на правните изводи на настоящата инстанция с тези на
първоинстанционния съд, обжалваният съдебен акт в тази му част следва да се потвърди.
Основателно се явява своевременно релевираното - с отговора на исковата молба,
възражение за изтекла погасителна давност по отношение на предявеното акцесорно
вземане (за заплащане на законната лихва от момента на настъпване на застрахователното
събитие до окончателното й изплащане). Първоинстанционният съд не е формирал и
изразил правни доводи по него (не го е разгледал), поради което за пръв път въззивната
инстанция трябва да обсъди това възражение. Установява се, че покритият застрахователен
17
риск е настъпил на 19.12.2014 г., а искът с правно основание чл. 226, ал. 1 от КЗ (отм.); във
вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД е предявен от дъщерята на пострадалия на 19.12.2019 г. Следователно,
при прилагане на правилата по чл. 111, б. „в“, предл. 2 от ЗЗД тази акцесорна претенция
трябва да бъде отхвърлена за периода от 19.12.2014 г. до 18.12.2016 г. В т. см. - Решение №
95/26.06.2014 г., постановено по т. д. № 3060/2013 г. по описа на Върховен касационен съд
на Република България, I т.о., ТК, докладчик съдията Ирина П., Решение № 73/30.05.2019 г.,
постановено по т. д. № 1608/2018 г. по описа на Върховен касационен съд на Република
България, II т. о., ТК, докладчик председателят Татяна Върбанова и др.
Тъй като правният извод, до който настоящата съдебна инстанция достига, не
съвпада с изводите на първоинстанционния съд, в тази му част обжалваното решение трябва
да бъде отменено в частта, в която е уважено искането за заплащане на законна лихва върху
дължимото застрахователно обезщетение за периода от 19.12.2014 г. до 18.12.2016 г.
Ответникът има право на разноски и юрисконсултско възнаграждение, съразмерно на
отхвърлената част на иска, на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 от ГПК. Ответникът е
представляван от юрисконсулт, за което и съгласно чл. 78, ал. 8 от ГПК му се следват
направените разноски пред въззивната инстанция разноски за юрисконсултско
възнаграждение, като съдът определя последното по реда на чл. 37 от ЗПП във вр. чл. 25, ал.
1 от Наредба за заплащане на правна помощ в размер на 100 лв. и 25 лв. за въззивния съд (25
лв. – държавна такса), съобразно отхвърлената част на претенцията. Т.е. съобразно
направеното искане и изхода на спора ищците следва да заплатят на ответното дружество
направените по делото разноски за въззивната инстанция в размер на 125 лв., на основание
чл. 78, ал. 3 във вр. с чл. 78, ал. 8 от ГПК.
По изложените съображения и на основание чл. 271, ал. 1, предл. трето от ГПК,
Апелативен съд – Велико Търново
РЕШИ:
ОТМЕНЯВА Решение № 260008/25.09.2020 г., постановено по т. д. № 153/2019 г. по
описа на Окръжен съд – Ловеч, В ЧАСТТА , с която е осъдено Застрахователно дружество
„ЕИГ Ре” ЕАД (с предишно наименование „ХДИ Застраховане” АД), ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София 1592, район „Искър”, бул. „Христофор Колумб”
№ 43, представлявано от Р. Г. Б. и Й. Ц. Ц. – изп. директори да заплати на Н. П. К., ЕГН
**********, с постоянен адрес: гр. Ловеч, ул. „************* законна лихва върху
обезщетението за неимуществени вреди за периода от 19.12.2014 г. до 18.12.2016 г., вместо
което
ПОСТАНОВИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Н. П. К., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. Ловеч,
18
ул. „************* против Застрахователно дружество „ЕИГ Ре” ЕАД (с предишно
наименование „ХДИ Застраховане” АД), ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София 1592, район „Искър”, бул. „Христофор Колумб” № 43,
представлявано от Р. Г. Б. и Й. Ц. Ц. – изп. директори акцесорен иск с правно основание чл.
86, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите за законната лихва за периода от 19.12.2014
г. до 18.12.2016 г., като неоснователен и недоказан.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260008/25.09.2020 г., постановено по т. д. № 153/2019
г. по описа на Окръжен съд – Ловеч в останалата му обжалвана част.
ОСЪЖДА Н. П. К., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. Ловеч, ул.
„************* да заплати на „ХДИ Застраховане” АД), ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София 1592, район „Искър”, бул. „Христофор Колумб” № 43,
представлявано от Р. Г. Б. и Й. Ц. Ц. – изп. директори направените по делото разноски пред
въззивната инстанция в размер на 125 (сто двадесети пет) лева, на основание чл. 78, ал. 3 във
вр. с чл. 78, ал. 8 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд на Република
България в едномесечен срок от съобщението до страните, че същото е изготвено, при
наличие на предпоставките, визирани в чл. 280 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
19