Решение по дело №9862/2023 на Софийски градски съд

Номер на акта: 2829
Дата: 9 май 2025 г.
Съдия: Велина Пейчинова
Дело: 20231100509862
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 31 август 2023 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ
№ 2829
гр. София, 09.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично
заседание на тринадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Николай Димов
Членове:Велина Пейчинова

ГЕОРГИ К. КАЦАРОВ
при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова
като разгледа докладваното от Велина Пейчинова Въззивно гражданско дело
№ 20231100509862 по описа за 2023 година
За да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение №8279 от 19.05.2023г., постановено по гр.дело №52373/2022г. по
описа на СРС, І Г.О., 33-ти състав, са отхвърлени като неоснователни предявените от
Б. С. С., ЕГН **********, против СТОЛИЧНА ОБЩИНА, с БУЛСТАТ *********,
искове с правно основание чл.49 вр. чл.45 ЗЗД за сумата от 20000 лв., представляваща
обезщетение за неимуществени вреди, представляващи болки и страдания в резултат
на счупване на десния крак, вследствие на попадане в неремонтирана и необезопасена
дупка на тротоара към общински път на 20.04.2020г. около 16:30ч. в гр.София,
ж.к."****" **, **, пред **, както и с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата от 4950
лв., представляваща лихва за забава върху главницата за периода от 21.04.2020г. до
28.09.2022г.. С решението е осъдена Б. С. С., ЕГН **********, да заплати на
СТОЛИЧНА ОБЩИНА, с БУЛСТАТ *********, на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата
от 300 лв., представляваща направени по делото разноски.
Постъпила е въззивна жалба от ищцата - Б. С. С., ЕГН **********, чрез
процесуален представител адв.Т. Л., с надлежно учредена представителна власт, с
която се обжалва изцяло решение №8279 от 19.05.2023г., постановено по гр.дело
№52373/2022г. по описа на СРС, І Г.О., 33-ти състав, като са инвокирани доводи
относно неговата неправилност, необоснованост и незаконосъобразност, като
постановено в нарушение на материалния закон. Излага се, че правно необоснован,
неподкрепен от събраните по делото доказателства, е изводът на първоинстанционния
съд, че в хода на съдебното производство не са доказани всички кумулативни
1
предпоставки, обуславящи ангажирането на отговорността на СТОЛИЧНА ОБЩИНА
по чл.49 от ЗЗД досежно претърпените от ищцата - Б. С. С. неимуществени вреди в
резултат на инцидент, станал на 20.04.2020г. около 16.00 ч. /следобед/, вървейки от
бул."Ломско шосе" по ул."Бели Дунав", с две пазарски торби в ръце, на тротоара, който
се намира успоредно на блок 635, находящ се в град София, ж.к."****" **, **, пред **,
десният й крак попада в необезопасена дупка, следствие на което не може да запази
равновесие и пада на земята, като при падането получава травматично увреждане на
глезена - отломъчно счупване на крайния израстък на дясната малко-пищялна кост.
Твърди се, че по делото е установен както механизма на настъпилата злополука,
съответно е доказано противоправно поведение на служители при ответника,
изразяващо се в неизпълнение на задълженията им, свързани със стопанисването и по-
конкретно - с поддръжката в изправно състояние на пътищата и улиците на
територията на град София, които са общинска собственост, съгласно Закона за
пътищата. Поддържа се, че е доказан фактически състав на нормата на чл.49 ЗЗД,
даваща основание за ангажиране на гаранционно-обезпечителната отговорност на
ответника - СТОЛИЧНА ОБЩИНА. По изложените съображения моли съда да
постанови съдебен акт, с който да отмени изцяло обжалваното съдебно решение и да
постанови друго решение, с което да уважи изцяло предявените искове с правно
основание чл.49 вр. чл.45 ЗЗД за сумата от 20000 лв., представляваща обезщетение за
неимуществени вреди, представляващи болки и страдания в резултат на счупване на
десния крак, вследствие на попадане в неремонтирана и необезопасена дупка на
тротоара към общински път на 20.04.2020г. около 16:30ч. в гр.София, ж.к."****" **, **,
пред **, както и с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата от 4950 лв.,
представляваща лихва за забава върху главницата за периода от 21.04.2020г. до
28.09.2022г.. Претендира присъждане на разноски, сторени пред двете съдебни
инстанции.
Въззиваемата страна - СТОЛИЧНА ОБЩИНА, с БУЛСТАТ *********, чрез
процесуален представител юрисконсулт М.М., с приложено пълномощно, в
законоустановения срок депозира писмен отговор, в който изразява становище относно
неоснователността на постъпилата въззивна жалба. Излага се, че при постановяване на
обжалваното решение първоинстанционният съд е приложил правилно материалния и
процесуалния закон, като се е съобразил и анализирал релевантните за спора факти и
доказателства, отчел е обстоятелството, че в хода на съдебното производство не са
събрани категорични доказателства относно механизма, начина и мястото, където е
настъпило увреждането досежно твърдения от ищцата инцидент, за който е посочено,
че е настъпил на 20.04.2020г. в гр.София. При така обоснования извод правилно е
прието от първостепенния съд, че не е необходимо да бъдат разглеждани останалите
елементи от фактическия състав на материалното право и съответно липсва основание
в закона за ангажиране на отговорността на ответника по реда на чл.49 ЗЗД. Моли съда
да постанови съдебен акт, с който да потвърди като правилно и законосъобразно
обжалваното съдебно решение. Претендира присъждане на основание чл.78, ал.8 ГПК
на разноски за юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.
Предявени са от Б. С. С., ЕГН **********, срещу СТОЛИЧНА ОБЩИНА, с
БУЛСТАТ *********, искове с правно основание чл.49 във вр. с чл.45 ЗЗД за
присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени от инцидент, за
който ищцата твърди, че е претърпяла на 20.04.2020г. около 16:30 часа /като датата и
часа са конкретизирани с допълнителна молба - уточнение с вх. №269650 от
05.12.2022г./, след като се е връщала от пазар, носейки две пазарски торби, на тротоара
2
пред входа на жилищния блок, в който е живеела, намиращ се в гр.София, ж.к."****,
пред **, кракът й е попаднал в необезопасена дупка на тротоара, вследствие на което е
загубила равновесие и паднала, което причинило травматично увреждане - отломъчно
счупване на крайния израстък на дясната малко-пищялна кост, което е довело до
преживени силни болки и страдания, силно психическо и нервно напрежение,
безпокойство и тревожност и страх от случилото се и от последствията от
злополуката, имала е затруднение в придвижването и повече от три месеца се е
движела с бастун; както и с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата от 4950 лв.,
представляваща лихва за забава върху главницата за периода от 21.04.2020г. до
28.09.2022г..
С оглед заявения петитум на въззивната жалба предмет на инстанционен
контрол е изцяло постановеното решение на СРС, с което са отхвърлени предявените
искове с правно основание чл.49 във вр. с чл.45 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД.
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди доводите на страните и
събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че
фактическата обстановка се установява така, както е изложена подробно от
първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани доказателства
по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 ГПК, които да променят установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на
настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата
инстанция доказателства, които са правилно обсъдени и преценени към релевантните
за спора факти и обстоятелства.
При така установената фактическа обстановка, съдът достигна до
следните правни изводи:
Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от
легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което
подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т.1- ТР№1/09.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г. ОСГТК на ВКС).
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и
процесуалноправни норми. За да постанови обжалваното решение, с което е отхвърлен
предявения иск с правно основание чл.49 във вр. с чл.45 ЗЗД, първостепенният съд е
приел, че макар и по делото да са ангажирани доказателства, че ищцата е претърпяла
описаното в исковата молба травматично увреждане, то липсва доказателства, че
същото е в причинна връзка с описания в исковата молба и в допълнителна молба-
уточнение инцидент относно време, място и начин, по който е настъпил.
Първоинстанционният съд е анализирал показанията на разпитаните по делото
свидетели, които като очевидци разказват пред съда за претърпян от ищцата инцидент
през 2022г., а не за твърдения от ищцата инцидент през 2020г., конкретизиран в
исковата молба и допълнително уточнен с последваща молба. При така наличните
доказателства е обоснован извода, че липсва основание в закона да се ангажира
отговорността на ответника по реда на чл.49 ЗЗД, поради което не са разгледани
3
останалите елементи от фактическия състав на материалното право. Прието е още от
първостепенния съд, че след като предявения главния иск е неоснователен, такъв се
явява и акцесорния иск за лихва за забава, което е послужило като основание за
отхвърляне на предявените искови претенции с правно основание чл.49 във вр. с чл.45
ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД. Постановеното решението е правилно, като на основание чл.272
ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи
окончателен извод за неоснователност на предявените от Б. С. С., ЕГН **********,
срещу СТОЛИЧНА ОБЩИНА искове с правно основание чл.49 във вр. с чл.45 ЗЗД и
чл.86, ал.1 ЗЗД. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата
на чл.154 ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е
основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото
и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа
доводите на жалбоподателката във връзка с неговата правилност. Настоящата въззивна
инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение
решаващи изводи за неоснователност на предявените искове с правно основание чл.49
във вр. с чл.45 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД, като на основание чл.272 ГПК препраща към тях.
Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от
районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Доводите в жалбата
са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи,
следва да се добави следното:
Отговорността за непозволено увреждане е предвидена в закона в защита на
правата и интересите на гражданите. Тя има за задача не само да задължи виновния да
обезщети пострадалия за причинените му вреди, но и да възпитава гражданите на
законността и да ги възпира да не увреждат противоправно правата и интересите на
другите граждани. В т.3 на ППВС №17/1963г. /допълнено с ППВС №4/75г./, са дадени
задължителни указания на съдилищата при разграничаване на отговорността по чл.45 -
чл.49 ЗЗД и тази по чл.50 ЗЗД. Отговорността по чл.50 ЗЗД може да се ангажира,
когато вредите са настъпили поради свойства на самата вещ, без виновно поведение
при ползването й. Отговорността по чл.50 ЗЗД е налице и когато не съществува
техническа възможност за пълното обезопасяване на вещта /в този смисъл са решение
№367 от 12.05.2010г. по гр.дело №1140/2009г. на ВКС, Г.К., ІІІ Г.О., решение
№177/25.10.2016г. по гр.дело №1263/2016г. на ВКС, Г.К., ІІІ Г.О., решение
№309/04.06.2014г. по гр.дело №1354/2012г. на ВКС, Г.К., IV Г.О. и др./. Доколкото в
случая съществува техническа възможност за поддържане на тротоарите в годно
техническо състояние, то правната квалификация на предявения главен иск е с правно
основание чл.49 ЗЗД, както правилно е приел първостепенния съд.
В конкретния казус не се спори, че твърденият от ищцата прилежащ тротоар, на
който е станал сочения от нея инцидент, намиращ се в гр.София, ж.к."****" **, **,
пред **, е на територията на Столична община и е със статут на публична общинска
собственост по смисъла на чл.3, ал.2, т.3 ЗОС - имоти, предназначени за трайно
задоволяване на обществени потребности от местно значение, определени от
общинския съвет, а разпоредбата на чл.11 ЗОС вменява в тежест на собственика
задължението да управлява общинските имоти в интерес на населението съобразно
разпоредбите на закона и с грижата на добър стопанин /в този смисъл решение №38 от
07.03.2018г. по гр.дело №2126/2017г. на ВКС, Г.К., IV Г.О./. Освен това и съгласно
разпоредбата на §7, т.4 от ПЗР на ЗМСМА общинските пътища, улиците, към които
спада и прилежащият тротоар, булевардите, площадите, обществените паркинги в
4
селищата и зелените площи за обществено ползване са общинска собственост. В
обхвата на пътя съгласно нормативната уредба попада "земното платно", част от което
е и тротоарът. Разпоредбата на чл.31 ЗП вменява в тежест на Общината поддържането
на общинските пътища и тротоарните пространства, като част от уличната
инфраструктура. Общината като собственик отговаря за управлението и поддържането
на общинската собственост. На СТОЛИЧНА ОБЩИНА е вменено, чрез оправомощени
длъжностни лица от общинска администрация, организирането и осигуряването на
поддържането и чистотата на тротоарните площи. Изграждането, ремонтът и
поддържането на подземните съоръжения, тротоарите, велосипедните алеи,
паркингите, пешеходните подлези, осветлението и крайпътното озеленяване по
републиканските пътища в границите на урбанизираните територии се организират
от съответната община - чл.30, ал.4 ЗП. Следователно именно СТОЛИЧНА
ОБЩИНА отговаря за изправността на тротоарната настилка, намираща се в гр.София,
ж.к."****" **, **, пред **. За да се ангажира обаче отговорността на ответника -
СТОЛИЧНА ОБЩИНА, следва ищцата да установи при условията на пълно и главно
доказване твърденията си, че установените по делото увреждания на същата /счупване
на външен /латерален/ малеолус/, са в причинна връзка от попадането на десния й крак
в необезопасена дупка на тротоарната настилка в непосредствена близост пред ** на
посочения по-горе административен адрес.
В конкретния случай за установяване на датата, мястото и обстоятелствата на
твърдения от ищцата – въззивник в настоящото производство, инцидент, по делото са
разпитани двама свидетели – Л.Г. и И.Х., съседи на ищцата, които са били очевидци на
претърпяната от нея злополука, чиито показания съдът кредитира като дадени в
резултат на техни преки и непосредствени впечатления, логично последователни са и
не са противоречиви. Двамата свидетели са категорични в показанията си, че
инцидентът, който е претърпяла ищцата и на който същите са били очевидци, е станал
през 2022г.. Следователно правилно първостепенният съд е приел, че от показанията
на разпитаните свидетели не се установява по несъмнен начин, че ищцата е
претърпяла инцидента, който е описала в исковата молба и от който твърди, че са й
били причинени сочените от нея неимуществени вреди.
Отделно от изложеното и само за пълнота въззивният съд намира да посочи, че
в приетото по делото като доказателство – съдебно-медицинско удостоверение №449
от 12.11.2021г., съставено от доц.д-р А.А. към съдебно-медицински кабинет, без
посочване този кабинет към кое конкретно медицинско заведение е част, е отразено, че
по данни на ищцата претърпения от нея инцидент е станал на 21.04.2020г.. В случая
въззивният съд приема, че ищцата сама е дала сведение пред длъжностното лице,
съставило съдебно-медицинско удостоверение №449 от 12.11.2021г., че датата, на която
е претърпяла твърдения от нея инцидент е 21.04.2020г., която дата е различна от тази,
която е конкретизирана по делото с допълнителна молба-уточнение с вх.№269650 от
05.12.2022г., че представлява датата на претърпения инцидент – 20.04.2020г..
Следователно се налага извода, че посочената от ищцата – въззивник в настоящото
производство при съставяне на съдебно-медицинско удостоверение №449 от
12.11.2021г. дата на претърпения от нея инцидент, а именно датата – 21.04.2020г.,
представлява извънсъдебно признание на неизгоден за страната факт, което
представлява доказателствено средство. Ако изявлението съставлява признание на
неблагоприятни за автора обстоятелства, това увеличава доказателствената стойност
на документа – в този смисъл са решение №70 от 19.02.2014г. по гр.дело №868/2012г.
на ВКС, Г.К., IV Г.О., определение №1015 от 03.09.2015г. по гр.дело №2930/2015г. на
5
ВКС, Г.К., IV Г.О.. Признанието на неблагоприятния факт е указание за неговата
истинност /в този смисъл е решение №475 от 08.06.2010г. по гр.дело №1311/2009г. на
ВКС, Г.К., III Г.О./.
При така изложените правни аргументи въззивният съд счита, че правилно и в
пълно съответствие с доказателствата по делото първостепенният съд е приел, че при
доказателствена тежест за ищцата не се установява по категоричен начин факта, че
претърпяното от нея травматично увреждане - счупване на външен /латерален/
малеолус, е в пряка и непосредствена причинна връзка с описания в исковата молба и
допълнително конкретизиран с допълнителна молба-уточнение с вх.№269650 от
05.12.2022г. инцидент относно дата на настъпване, време и място. Ищцата носи
доказателствената тежест да установи всички елементи от фактическия състав на
претенцията при условията на пълно и главно доказване, като за нея са и
неблагоприятните последици от непроведеното доказване. В конкретния случай
ищцата не доказва получената от нея травма - отломъчно счупване на крайния
израстък на дясната малко-пищялна кост, да е последица от инцидент, настъпил на
20.04.2020г. около 16:30 часа /като датата и часа са конкретизирани с допълнителна
молба - уточнение с вх. №269650 от 05.12.2022г./, след като се е връщала от пазар,
носейки две пазарски торби, на тротоара пред входа на жилищния блок, в който е
живеела, намиращ се в гр.София, ж.к."****, пред **, при който е стъпила в
необезопасена дупка на тротоара, вследствие на което е загубила равновесие и
паднала. Оттук и не се установява противоправно бездействие от страна на ответника,
което да е довело в причинно-следствена връзка с претърпените от ищцата
неимуществени вреди. Доколкото не се установява един от елементите на фактическия
състав на нормата на чл.49 ЗЗД, то е безпредметно да се обсъждат останалите такива.
В случая от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства и противно на
изложеното в жалбата не се установява, че са налице предпоставките по чл.49 ЗЗД за
ангажиране на отговорността на Столична община в качеството й на юридическо лице
за действията и бездействията на своите служители или на други лица, на които е
възложила изпълнението на нейни задължения, вменени й от законодателството. Не са
налице основанията за ангажирането на гаранционно-обезпечителната отговорност на
ответника. Предявените главен и съответно акцесорен иск с правно основание чл.49
във вр. с чл.45 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД са неоснователни и недоказани и като такива
следва да бъдат отхвърлени.
Поради съвпадение на изводите на въззивната инстанция с крайния извод на
първоинстанционния съд съдебното решение, с което са отхвърлени изцяло
предявените искове с правно основание чл.49 във вр. с чл.45 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД, вкл.
и в частта за разноските, възложени в тежест на ищцата с оглед изхода на спора, като
правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1
ГПК.
С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция право на разноски има
ответника – въззиваем в настоящото производство. На основание чл.78, ал.3 вр. с ал.8
ГПК (изм. и доп., ДВ бр.8/24.01.2017г.) въззивният съд определя юрисконсултско
възнаграждение за ответника – въззиваем в размер на 150 лв., съгласно чл.25, ал.1 от
Наредба за заплащане на правната помощ, чийто размер се определя с оглед
фактическата и правна сложност на спора и при съобразяване с извършените от
процесуалния представител правни действия – изготвяне на писмен отговор и явяване
в едно съдебно заседание. Въззивникът - Б. С. С. следва да бъде осъдена да плати на
въззиваемия - СТОЛИЧНА ОБЩИНА разноски във въззивното производство за
6
юрисконсултско възнаграждение в размер на сумата от 150.00 лв..
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №8279 от 19.05.2023г., постановено по гр.дело
№52373/2022г. по описа на СРС, І Г.О., 33-ти състав.
ОСЪЖДА Б. С. С., ЕГН **********, с адрес: гр.София, ж.к."****" **, **, **,
****; да заплати на СТОЛИЧНА ОБЩИНА, с БУЛСТАТ *********, с адрес: гр.София,
ул.”Московска” №33; на основание чл.78, ал.3 във вр. с ал.8 ГПК сумата от 150.00 лв.
/сто и петдесет лева/, юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
съобщението до страните при условията на чл.280, ал.1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7