Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 02.03.2020 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Б въззивен
състав, в
публичното заседание на втори декември през
две хиляди и деветнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА
АНАСТАСОВА
мл. съдия
КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при секретаря Донка Шулева, като разгледа
докладваното от мл. съдия Христова гр.
дело № 3657 по описа
за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба, подадена от ответника Б.Б.Ц. /конституирана по делото в това качество на основание
чл. 227, предвид обстоятелството, че е наследник по закон, приел по опис
наследството на починалия в хода на процеса ответник - Б.Р.Ц./, действаща чрез
своята майка и законен представител И.Д.Т., срещу решение от 19.12.2018 г.,
постановено по гр. д. № 20742/2017 г. по описа на СРС, ГО, 31-ви състав, с
което е осъдена да заплати в полза на Е.К.М. на основание чл. 36, ал. 2 от ЗАдв. сумата от 600 лева, представляваща главница за
незаплатено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие
№ 0066452/20.03.2012 г., ведно със законната лихва, считано от 31.03.2017 г. до
окончателното изплащане на сумата, както и сумата от 305 лева, представляваща мораторна лихва върху главницата за периода 02.04.2012 г. –
30.03.2017 г.
Във
въззивната жалба се излагат съображения за неправилност на първоинстанционното
съдебно решение и се моли за неговата отмяна. Поддържа се, че въззиваемата
страна на се е явявала в процесното дело, не е
извършила никакви правни и юридически действия във връзка с делото и не е
пледирала по същото. Посочва се, че от страна на адвокат Е.М. са били извършени
действия единствено по подаване на молба за издаване на изпълнителен лист в
полза на Б.Р.Ц., като дори самото получаване на изпълнителния лист било
извършено от самия Ц... Поради което се намира, че липса изпълнение по
процесния договор за правна защита и съдействие от страна на ищцата.
Претендират се разноски.
В
срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК въззиваемата страна Е.К.М.
не е депозирала отговор на въззивната жалба. В проведеното пред СГС на
02.12.2019 г. публично съдебно заседание последната се явява лично и с адв. Д.Д., като изразява
становище за правилност и законосъобразност на атакуваното решение, поради
което иска неговото потвърждаване, респ. оставяне на въззивната жалба без
уважение. Претендира разноски.
Софийски
градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена от
легитимирана страна, в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК и срещу подлежащ на
въззивно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество, въззивната жалба е неоснователна.
Въззивният съд, съобразявайки разпоредбата на чл. 269 от ГПК, според
която дължи служебна проверка за валидността на решението, за неговата
допустимост в обжалваната част и за правилността му единствено по въведените в
жалбата основания, намира обжалваното решение за валидно и допустимо.
Решението на СРС е и
правилно, като настоящата въззивна
инстанция споделя изложените в мотивите му съображения, обосноваващи
окончателен извод за уважаване на предявените от Е.К.М. срещу Б.Б.Ц. искове с правно основание чл. 36, ал. 2 ЗАдв. и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД като основателни и доказани.
Поради което на основание чл. 272 от ГПК СГС препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка
с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
Отношенията
между адвокат и клиент по повод оказване на правна защита и съдействие,
включително процесуално представителство, се уреждат при специалната
регламентация по Закона за адвокатурата /ЗАдв./.
Поначало законът предполага дължимото възнаграждение за положения от
адвоката труд да бъде уговорено с договор - чл. 36, ал. 2 ЗА, но това не е императивно изискване - договор може и да
няма, без това да лишава адвоката от правото да получи възнаграждение - чл. 36, ал. 3 от ЗАдв.
За разлика от пълномощното за процесуално представителство, което трябва да е в
писмена форма /а устно само по изключение - чл. 25, ал. 1 от ЗАдв./,
за договора между адвокат и клиент не е предвидена писмена форма. Съгласието е
валидно и ако не е оформено писмено. Въпросът дали договорът по чл. 36 от ЗАдв. е сключен писмено и дали доказателства за наличието
му са представени по делото, по което адвокатът се е задължил да оказва правно
съдействие, няма отношение към въпроса възникнало ли е задължение за клиента да
плати адвокатско възнаграждение и изискуемо ли е то. Възнаграждението може
да бъде дължимо и тогава, когато договорът между адвокат и клиент не е в
писмена форма или когато е в писмена форма, но не е представен по делото, по
което адвокатът се е задължил да окаже правно съдействие. В отклонение от
общото правило на чл. 286 от ЗЗД, съгласно което възнаграждение за изпълнение на
поръчката се дължи само, когато е уговорено, възнаграждение по
договор за процесуално представителство, сключен с адвокат, се дължи винаги и
за всяка инстанция - чл. 36, ал. 1 от ЗАдв..
При липса на договор или когато страните по договора не са определили размера
му, то възнаграждението, по искане на адвоката или клиента, се определя от
адвокатския съвет съгласно действащата наредба на Висшия адвокатски съвет за
минималните адвокатски възнаграждения, а изискуемостта на вземането настъпва от
момента на изпълнение на поръчката - от извършването на уговореното от страните
правно действие. В тази хипотеза съдът не може да замести волята на страните по
договарянето на справедливия и обоснован размер на адвокатското възнаграждение,
като присъди възнаграждение, определено по Наредбата. Законът за адвокатурата и Наредбата изрично
предвиждат, че липсваща воля по договарянето на възнаграждение може да
бъде заместена само от Адвокатския съвет по реда на чл. 36, ал. 3 от ЗАдв..
Съдът не е в правомощията си да определя размера на възнаграждението по едно
правоотношение, отличаващо се с доверителния си елемент и свободата на
договаряне - в този смисъл Решение № 102
от 16.07.2018 год. на ВКС по гр. д. № 3762/2017 год., III г. о., ГК, Решение №
208 от 22.06.2015 год. на ВКС по т. д. №3961/2013 год., II т. о., ТК, Решение №
236 от 24.10.2017 г. на ВКС по гр. д. № 576/2017 г., IV г. о., ГК.
Основателността на иска по чл. 36, ал. 2 от ЗАдв. е предпоставена от
установяване кумулативното наличие на следните материалноправни
предпоставки: 1. наличие на действително правоотношение между ищцата и
ответника, възникнало от договор за правна защита и съдействие, представляващ
договор за поръчка; и 2. изпълнение на задълженията по договора от ищцата -
довереник: осъществила е процесуално представителство за ответника - доверител,
като е защитавала интересите му и го е представлявала в съответствие с
действащата нормативна уредба /вкл. ЗАдв/ и съобразно
сключения договор.
Установява се въз основа на представените писмени
доказателства, че между ищцата Е.К.М. и първоначалния ответник Б.Р.Ц. е
възникнало и съществувало валидно облигационно правоотношение по договор за
поръчка с особености, произтичащи от спецификата на предоставяните адвокатски
услуги /чл. 36 от ЗАдв./, по който ищцата е имала
качеството на довереник, а ответникът - качеството на доверител. По този
договор Б.Ц.. е поел едно основно задължение - да заплати договореното
адвокатско възнаграждение в срока, установен по взаимно съгласие на страните.
Според сключения на 20.03.2012 г. бланков договор за правна защита и съдействие
/под № 0066452/, договореното за осъществяване на процесуално представителство
по гр. дело № 632/2012 г. на СРС, 86-ти състав, адвокатско възнаграждение от 600
лева следвало да бъде заплатено от клиента Ц.. на адв.
М. „по б. сметка или поща до 01.04.2012 г,“. Липсва уговорка между страните
заплащането на адвокатското възнаграждение да е обвързано от постигнатия за
доверителя правен резултат.
Установява се също така, че адв.
М. е участвала в производството по гр. дело № 632/2012 г. на СРС, 86-ти състав,
образувано по предявен от Р.Г.Ц. срещу Б.Р.Ц. иск по чл. 139, вр. чл. 141 от СК. След подписване на процесния договор за
правна защита и съдействие, ищцата, заедно с другия упълномощен от страна на Б.Ц..
адвокат да го представлява по гр. дело № 632/2012 г. на СРС – адв. П., се е явила в единственото проведено пред Софийски
районен съд публично съдебно заседание на 03.04.2012 г., като в последното е
осъществила процесуално поведение при защита интересите на представляваната
страна: изразявала е становища, правила е оспорвания срещу претенцията на другата
страна и е пледирала по същество на спора. След постановява на решението по
делото, адв. Е.М. е подала и молба за издаване на
изпълнителен лист в полза на Б.Ц... Ето защо, настоящият съдебен състав намира,
че ищцата е изпълнила точно и в цялост задължението си по процесния договор за
правна защита и съдействие. Поради което, доказателствено
неподкрепени и съответно неоснователни са изложените от въззивника доводи, че
въззиваемата страна на се е явявала в процесното
дело, не е извършила никакви правни и юридически действия във връзка с делото и
не е пледирала по същото.
Съобразявайки всичко гореизложено настоящият съдебен
състав намира за несъмнено установено, че за първоначалния ответник по делото е
възникнало задължението да заплати на ищцата Е.К.М. договореното между страните
в договор за правна защита и съдействие № 0066452/20.03.2012 г. възнаграждение
в размер на сумата от 600 лева. Въз основа на събраните по настоящото дело
доказателства не се установява процесното адвокатско
възнаграждение да е било заплатено на ищцата, поради което и разглеждания в
настоящото производство иск с правно основание чл. 36, ал. 2 от ЗАдв. е напълно основателен и като такъв правилно е бил
уважен от районната съдебна инстанция.
Уважаването
на главната претенция води и до уважаване на акцесорната
претенция с правно основание чл. 86 от ЗЗД за периода от 02.04.2012 г. /денят,
в който първоначалният ответник е изпаднал в задава/ до датата на предявяване
на исковата молба - 30.03.2017 г., като правилно СРС е определил по реда на чл.
162 от ГПК размерът на мораторната лихва, възлизащ на
сумата от 305,27 лева.
По изложените
съображения, доколкото други доводи за неправилност на първоинстанционния
съдебен акт не са наведени, следва да се приеме, че решението на Софийски
районен съд е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено, а
подадената срещу него жалба – оставена без уважение.
По
отношение на разноските:
Предвид изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК,
право на разноски има въззиваемата страна. Същата е претендирала присъждането
на такива в размер на 500 лева – заплатено адвокатско възнаграждение, като е
представила доказателства за извършването им. Ето защо на основание чл. 78, ал.
3 от ГПК въззивникът следва да бъде осъден да заплати
на въззиваемата страна направените пред настоящата инстанция разноски за
адвокатско възнаграждение в размер на 500 лева.
Воден от горното, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение от 19.12.2018 г., постановено по гр. д. № 20742/2017 г. по описа на
СРС, ГО, 31-ви състав.
ОСЪЖДА
Б.Б.Ц., ЕГН: **********, действаща чрез своята майка
и законен представител И.Д.Т., ЕГН: **********, да заплати на основание чл. 78,
ал. 3 от ГПК на Е.К.М., ЕГН: **********, сумата от 500 лева – разноски във
въззивната инстанция.
Решението
е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.