Р Е Ш Е Н И Е
гр.София,05.01.2022 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Софийски градски
съд, Гражданско
отделение, ІІ-В въззивен състав
в публичното заседание на осми декември
през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря Ива Иванова
и прокурора сложи за разглеждане
докладваното от
съдия Маркова в.гр.д.№ 749 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл.258-273 ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба на ищеца пред СРС- К.Г.К.. Със същата се обжалва
решение № 20231552/21.10.2020 г., постановено по гр.д. №25030/2019 г., с което
решение е отхвърлен предявения от ищеца- въззивник, иск по чл. 439 ГПК и в
негова тежест са възложени разноските по делото. Излагат се доводи за
неправилност, необоснованост и несправедливост на така постановеното решение,
допуснато било нарушение при приложение института на давността. Неправилно СРС
бил приел, че за да настъпи ефектът на погасителната давност следва да са
изтекли 5-години след последното изпълнително действие – 20.04.2015 г., когато
заповедта за изпълнение по чл.410 ГПК била влязла в сила. Давността в случая
била 3-годишна. Това било така защото се касаело до периодично вземане, както и
за вземане установено на несъдебно изпълнително основание. Позовава се на
съдебна практика, касаеща изпълнителни листове издадени по реда на отменения
чл.237, б.“в“ ГПК. Счита, че разпоредбата на чл.117, ал.2 ГПК в случая не
намира приложение. При тези си доводи, счита, че давността по отношение на процесните вземания е изтекла
на 09.10.2018 г.
Иска се от
настоящата инстанция да отмени изцяло обжалваното решение и вместо него да
постанови друго, с което предявеният иск да бъде уважен. Разноски се
претендират.
Ответникът по въззивната жалба- „Т.С.“
ЕАД не депозира отговор и не
изразява становище. Не претендира
разноски.
По допустимостта на въззивната жалба:
За решението на СРС, въззивникът
е бил уведомен на 27.10. 2020 г. Въззивната жалба е подадена на 10.11.2020 г. /по
пощата/.
Следователно
същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.
Въззивната
жалба е подадена от надлежна страна и срещу съдебен акт, подлежащ на
инстанционен контрол.
Тъй като с
първоинстанционното решение не е бил уважен предявеният от въззивника иск по
чл.439 ГПК, то за ищеца/в производството пред СРС, въззивник в настоящето/ е
налице правен интерес от обжалване.
Следователно,
въззивната жалба е допустима.
По основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната
инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта
– в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в
жалбата.
Ищецът е поискал от съда да
признае за установено, че не дължи на ответника сумата в размер на 932,45 лв., представляваща
½ от цялата главница в размер на 1864,93 лв. по изпълнителен лист от
21.04.2015 г., издаден на основание влязла в сила заповед за изпълнение по
чл.410 ГПК по ч. гр.д.№ 9385 по описа за 2015 г. на СРС, 33-ти състав поради
погасяване по давност в хипотезата на чл.117, ал.1 ЗЗД. Сочи, че изп.дело е
образувано на 16.08.2018 г., т.е. след изтичането на 3-годишната погасителна
давност.
За да постанови решение в
обжалвания смисъл, СРС е приел, че
от приложеното копие от изпълнително дело № 20188630401986
по описа на ЧСИ С.Х., рег. № 863, КЧСИ,
се установява, че с изпълнителен лист от 21.04.2015 г. по ч.г.д. № 9385 по
описа за 2015 г. на СРС, 33 състав., наследодателят на ищеца П.В.С.е осъдена да
заплати в полза на ответника следните суми: 1864,93 лева – незаплатена сума за
доставена топлинна енергия за периода от м.01.2012 г. до м.04.2014 г., ведно
със законна лихва върху главницата от 20.02.2015 г. до окончателното изплащане
на сумата; 361,78 лева – мораторна лихва за периода от 29.02.2012 г. до
28.01.2015 г.сумата от 352,46 лева разноски.
Ответникът подал молба до
съдебния изпълнител за образуване на производство по принудителното изпълнение
на 16.08.2018 г., като в молбата не били посочени конкретни изпълнителни способи,
а било направено възлагане по смисъла на чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ проучването на
длъжника и определянето на изпълнителен способ.
От приложеното по делото
удостоверение за наследници се установявало, че длъжникът срещу когото бил издаден
горния изпълнителен лист е починала на 28.06.2017 г. и оставила за свои законни
наследници Д.Г.К.– дъщеря и ищецът по делото–син, които с протокол от
06.02.2019 г. на осн. чл. 429, ал. 2 от ГПК били конституирани като длъжници в
хода на образуваното изпълнително производство на мястото на починалия длъжник.
По образуваното изпълнително дело
били предприети редица изпълнителни действия по отношение на длъжника Д.. Г.К.,
които не били предмет на разглеждане в настоящото производство, развиващо се по
депозирана от другия длъжник К.К. искова молба. По отношение на последния със
запорни съобщения от 12.02.2019 г. били наложени запори на вземанията по
банковите сметки. С писмо с изх. № 23166.12.02.2019 г. „ЦКБ“ АД уведомила ЧСИ Х., че длъжникът има
открита банкова сметка ***ължимата сума като върху вземането по банкова сметка ***.
Не било спорно между страните, че
заповедта за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 04.03.2015 г.
по ч.гр.д. № 9385/2015 г. по описа на СРС, 33-ти с-в, била влязла в сила и въз
основа на нея бил издаден на 21.04.2015 г. изпълнителен лист.
Според СРС влязлата в сила
заповед поради нейното неоспорване от длъжника в срока по чл. 414, ал. 1 ГПК,
правела вземането по заповедта безспорно. По арг. за противното от чл. 424 ГПК
тя се ползвала със сила на пресъдено нещо. Длъжникът, който не твърдял
обстоятелства по чл. 424, ал. 1 ГПК, можел да оспори изпълнението само въз
основа на факти, настъпили след изтичане срока за възражение по чл. 414 ГПК –
арг. чл. 439, ал. 2 ГПК. Това означавало, че давността за вземанията на
основание чл. 117, ал. 2 ЗЗД била станала петгодишна, защото, макар да не
представлява съдебно решение, постановено в исков процес, заповедта за
изпълнение правела вземането безспорно. Именно защото тя се ползвала с такава
правоустановителна сила, преклудирана била възможността длъжникът да оспорва
съществуването и изпълнимостта на вземанията по заповедта с аргументи, черпени
от възражения, които е могъл да изложи в срока за възражение по чл. 414 ГПК.
Съгласно чл. 439, ал. 2 ГПК той можел да релевира само възражения за
осъществили се юридически факти след този момент. Аргумент за наличието на сила
на пресъдено нещо било и обстоятелството, че при влязла в сила заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК кредиторът не можел да предяви положителен
установителен иск за съществуването на вземането по заповедта, за разлика от
кредитора, снабден с изпълнителен лист въз основа на несъдебно изпълнително
основание по ГПК (отм.), за когото винаги било безспорно в теорията и съдебната
практика, че може да иска установяването на вземането си по съдебен исков ред
със сила на пресъдено нещо. Според СРС да се поддържа тезата, че влязлата в
сила заповед за изпълнение на парично задължение не установява вземането със
сила на пресъдено нещо (или поне с първата съставка на тази сила – т.нар.
„правоустановително действие“), означавало да се приравнява тази заповед на
обикновено несъдебно изпълнително основание по ГПК (отм.), а това било явно
неправилно, предвид големите, коренни разлики в правната уредба на заповедното
производство по ГПК и производството по издаване на изпълнителен лист на
несъдебно изпълнително основание по ГПК (отм.). Целта на законодателя, въвел
заповедното производство по чл. 410 ГПК, била да даде на разположение на
кредиторите втори, алтернативен и напълно равнопоставен на исковия осъдителен
процес път за събиране на вземанията им, когато те не са оспорвани. Не бил убедителен
довод в противен смисъл съображението, че чл. 117, ал. 2 ЗЗД говори за съдебно
решение, а заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК не представлява съдебно
решение. Това било вярно, но също така било невярно, че макар заявлението за
издаване на заповед да не представлява искова молба, в съдебната практика било безспорно,
че то изпълнява напълно функцията на иск за целите на чл. 147, ал. 1 ЗЗД. Също
така било безспорно приложението на нормата на чл. 115, б. „ж“ ЗЗД по отношение
на заповедно производство, макар заявлението за издаване на заповед да не представлявало
искова молба. Очевидно, както разпоредбите на чл. 147, ал. 1 ЗЗД и на чл. 115,
б. „ж“ ЗЗД и изобщо на ЗЗД разумно било да се тълкуват разширително с оглед
новото заповедно производство, въведено през 2008 г., така и разпоредбата на
чл. 117, ал. 2 ЗЗД било разумно да се тълкува разширително с оглед на същото
производство. Нямало никакво основание в едни случаи разпоредбите на ЗЗД да се
тълкуват разширително, а в други случаи да се тълкуват и прилагат буквално.При
тези мотиви си СРС е приел, че давността
за вземанията на ответника по изпълнителния лист била петгодишна (а не както
твърди ищецът- тригодишна) и била започнала да тече от датата на влизането в
сила на заповедта по чл. 410 ГПК – арг. чл. 117, ал. 2 ЗЗД вр. чл. 117, ал. 1 ЗЗД.
В случая ищецът излагал твърдения
за погасяване по давност на процесните вземания след издаването и влизането в
сила на заповедта и в хода на изпълнителния процес пред ЧСИС.Х., рег. № 863 на
КЧСИ.
С влизането в сила на заповедта
започвала да тече давност за вземанията по нея. В случая нямало доказателства
за датата на влизане в сила на заповедта по чл. 410 ГПК, но съдът приел, че
заповедта е влязла в сила на 20.04.2015 г., деня, преди да бъде издаден
процесният изпълнителен лист.
С подаването на молбата за
образуване на изпълнителното дело на 16.08.2018 г., давността на основание чл.
116, б. „в“ ЗЗД не се считала прекъсната. Прекъсвала давността предприемането
на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ
(независимо от това дали прилагането му било поискано от взискателя или било предприето
по инициатива на ЧСИ по възлагане от взискателя по чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ – каквото
възлагане било налице в случая). Така било указано в т. 10 и т. 14 от
Тълкувателно решение от 26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г., ОСГТК, което
тълкувателно решение било задължително за съдилищата. Съгласно чл. 116, б. „а“ ЗЗД давността се прекъсвала и с признание на вземането от длъжника.
Като се е позовал на
задължителните за съдилищата разяснения, дадени с посоченото тълкувателно
решение, СРС е приел, че в хода на
образуваното изпълнително производство давността за погасяване правото на
принудително изпълнение на вземането, предмет на изпълнителното производство,
се била прекъсвала.
Първото действие, което довело до
прекъсването на давността по отношение на вземането било извършено на
12.02.2019 г., когато съдебният изпълнител, в рамките на овластяване по чл. 18 ЗЧСИ, бил наложил запори на банкови сметки на ищеца, подробно описани по-горе.
В случая първото предприето изпълнително действие (налагане запор на банковите
сметки на длъжника) било извършено на 12.02.2019 г., т.е. преди изтичане на 5-годишната погасителна давност, която
започвала да тече считано от 20.04.2015 г.
С оглед тези си изводи СРС е
приел исковете за неоснователни и ги е отхвърлил изцяло.
След служебно извършена проверка
въззивната инстанция приема, че обжалваното
решение е постановено във валиден и допустим процес.
Съгласно разпоредбата на чл.439, ал.1 ГПК длъжникът
може да оспорва чрез иск изпълнението.Искът на длъжника може да се основава
само на факти, настъпили след
приключването на съдебното дирене в производството, по което е издадено
изпълнителното основание /ал.2/.
След служебно
извършена проверка въззивната инстанция приема, че обжалваното решение е
постановено във валиден и допустим процес:
По отношение на заповедта за изпълнение, срещу
която не е подадено възражение, длъжникът не разполага с иск, който да основе
на обстоятелства и доказателства, които са могли да му бъдат известни при
пропускане на предвидените от закона срокове и способи на защита /чл. 414
и чл. 422 ГПК/. Именно защото законът е предвидил изрични и специални
способи за защита на длъжника в заповедното производство, общият ред /чрез
установителен иск за недължимост или осъдителен иск за връщане събрани суми при
влязла в сила заповед за изпълнение/ за оспорване на вземането е недопустим, виж в този смисъл РЕШЕНИЕ № 6 ОТ 21.01.2016 Г. ПО Т. Д. № 1562/2015
Г., Т. К., І Т. О. НА ВКС.
В случая от ищеца
се твърди, че вземанията на ответника за които е била издадена заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК е погасено по давност с кратката тригодишна давност,
която била започнала да тече от 04.03.2015 г., когато била влязла в сила
заповедта за изпълнение по чл.410 ГПК и била изтекла до датата на образуване на
изпълнителното дело- 16.08.2018 г.
В този смисъл,
когато длъжникът се позовава на давност, предмет на предявения по реда на чл.
439 ГПК иск, не е съществуването или
несъществуването на вземането, а съществуването или несъществуването на правото
на принудително изпълнение, въпреки евентуалните прекъсвания или спирания на
давността, в този смисъл РЕШЕНИЕ № 257 ОТ 30.04.2020 Г. ПО ГР. Д. № 694/2019
Г., Г. К., ІІІ Г. О. НА ВКС.
По доводите във въззивната
жалба:
Погасителната давност е определен от
законодателя срок, с изтичането на който законът свързва определени последици-
преграждане на възможността за събиране на вземането по съдебен ред.
Не се спори, а и от данните по заповедното
производство /което е приложено по делото/ се установява, че длъжникът срещу
когото е издадена заповедта за изпълнение /наследодателка на ищеца/ не е подала възражение и заповедта за
изпълнение.
Наследодателката на ищеца е получила заповедта
за изпълнение на 16.03.2015 г. Следователно 2-седмичния срок за възражение по
чл.414 ГПК е изтекъл на 30.03.2015 г./първоначалната длъжница е починала е на
28.06.2017 г./.
Следователно, противно на
приетото от СРС, заповедта за изпълнение е влязла в сила още на 31.03.2015 г.
Изпълнителният
лист е издаден на 21.04.2015 г.
Изпълнителното
дело е образувано на 16.08.2018 г.
Предмет на производството в
случая е да се установи дали след влизането в сила на заповедта за изпълнение е
изтекъл изискуемият се давностен срок за вземането, без да са настъпили
обстоятелства, водещи до неговото спиране или прекъсване.
Действително, в чл. 117, ал. 2 ЗЗД са посочени само вземанията установени "със съдебно решение", но
няма основание това правило да не се приложи и за вземанията, за които има
влязла в сила заповед за изпълнение. Съгласно чл. 415 ГПК ако не е
подадено възражение или същото бъде оттеглено заявителят няма правен интерес да
установи вземането си по съдебен ред. Според чл. 416 ГПК влязлата в сила
заповед за изпълнение има изпълнителна сила и въз основа на нея се издава
изпълнителен лист. Липсва логика и основание кредиторът с неоспорено вземане,
който не е водил иск по чл. 422 ГПК да бъде поставен в по-неблагоприятно
положение от този с оспорено вземане, още повече че според чл. 416 ГПК и
в двата случая "заповедта за изпълнение влиза в сила" т.е.двата
случая са приравнени от процесуалния закон като правни последици. Исторически чл.
117, ал. 2 ЗЗД предхожда уредбата на заповедното производство по ГПК
/2008 г/, поради което нормата трябва да се тълкува разширително с оглед чл.
416 ГПК.
В постановеното по реда на чл.
274, ал. 3 ГПК, определение № 214/15.05.2018 г. по ч. гр. д. № 1528/2018 г. на
ВКС, IV ГО, изрично е посочено: "Влязлата в сила заповед за изпълнение формира
сила на пресъдено нещо и установява с обвързваща страните сила, че вземането
съществува към момента на изтичането на срока за подаване на възражение.".
Следователно по действащия ГПК няма основание да се отрече приравняването на
влязлата в сила заповед за изпълнение към съдебно решение по смисъла на чл.
117, ал. 2 ЗЗД. В подобен смисъл са и редица други актове на ВКС (определение №
480/27.07.2010 г. по ч. гр. д. № 221/2010 г. на ВКС, IV ГО, определение №
443/30.07.2015 г. по ч. т. д. № 1366/2015 г. на ВКС, II ТО, определение № 576
от 16.09.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4647/2015 г., IV ГО, определение № 480
от 19.07.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2566/2013 г., IV ГО).
Настоящата инстанция приема и, че
длъжника не може да черпи права от собственото си поведение – в случая
бездействие по подаване на възражение по чл.414 ГПК.
Липсва бездействие на кредитора в
заповедното производство при издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК,
т.е. като препис от нея се връчва на длъжника за възражение от заповедния съд и
изпълнителен лист може да се издаде едва след влизането й в сила, арг. от
чл.416 ГПК, така и в решение № 118 от 12.12.2019 г. по т.д.№ 2288/18 г. на ВКС,
ТК, Второ ТО, постановено по чл.290 ГПК.
Във връзка с бездействието на кредитора от снабдяването с изпълнителен лист
на 21.04.2015 г. до датата на образуване на изп.дело – 16.08.2018 г.:
В случая доколкото се касае за повтарящи
се периодични, еднородни парични престации, то по отношение на задължението за топлинна енергия е приложима разпоредбата
на чл. 111, б. "в" от ЗЗД
Съгласно чл. 116 б.
"в" ЗЗД, давността се прекъсва с предприемане на действия за
принудително изпълнение и от този момент
започва да тече нова давност, чийто срок всякога е пет години, ако
вземането е установено със съдебно решение - чл. 117, ал. 2 ЗЗД.
Въззивната инстанция намира, че за периода от датата на влизане на заповедта за изпълнение в сила – 31.03.2015 г. до
датата на образуване на изп.дело – 16.08.2018 г. са неприложими разпоредбите на чл.
117, ал. 1 и 2 от ЗЗД, тъй като действията
за принудително изпълнение са предприети след изтичане на тригодишната давност,
а прекъсването на погасителната давност намира приложение до изтичането на
предвидения в ЗЗД /чл. 110, чл. 111/ давностен срок.
Следователно след издаването на заповедта
за изпълнение и влизането й в сила на 31.03.2015 г. до датата на образуване на
изп.производство – 16.08.2018 г. е изтекъл период от време, през който период
спрямо процесните задължения е текла погасителна давност и именно на тази
погасителна давност се позовава ищеца. Тригодишната давност по отношение на
вземанията за доставка на топлинна енергия е изтекла.
Следователно,
изпълняемото право, признато в полза на ответника /в производството пред СРС,
въззиваем в настоящето/ е престанало да
съществува, поради погасяването си по давност.
Налага се
извод, че предявеният иск е основателен поради което обжалваното решение като
неправилно ще следва да бъде отменено. Вместо това ще бъде постановено друго, с
което в полза на ищеца ще се приеме за установено, че не дължи на ответника
сумите по изп.лист, издаден на
По разноските:
Пред първата съдебна инстанция:
При този
изход на спора обжалваното решение се явява неправилно и в частта за разноските.
В полза на ищеца се следват разноски в размер
на 50 лв.- държавна такса.
На ответника разноски не се следват.
В полза на
адв.Б. се следва адв.възнаграждение в размер на 360 лв. на основание чл.38,
ал.1,т.2 от Закона за адвокатурата. Същото следва да бъде възложено в тежест на
ответника – „Т.С.“ ЕАД.
Пред въззивната инстанция:
На въззивника разноски се следват и такива са сторени в
размер на 25 лв.- за държавна такса.
С оглед изхода на спора на въззиваемата страна не следва да бъдат
присъдени разноски.
В полза на адв.Л. се следва адв.възнаграждение
в размер на 360 лв. на основание чл.38, ал.1,т.2 от Закона за адвокатурата.
Същото следва да бъде възложено в тежест на ответника – „Т.С.“ ЕАД.
Водим от
горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ
решение № 20231552/21.10.2020
г., постановено по гр.д. №25030/2019 г., изцяло
И вместо
това
ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иска с правно основание чл.439 ГПК, предявен от К.Г.К., ЕГН **********,***
А, съдебен адрес:***,офис-партер- адв.М.Л., срещу „Т.С.“ ЕАД,
ЕИК*********, със седалище и адрес на управление:***, че ищеца К.Г.К., ЕГН **********,
не дължи на ответника -„Т.С.“
ЕАД, ЕИК*********, сумата в размер на 932,45 лв., представляваща
½ от цялата главница в размер на 1864,93 лв., представляваща стойност на
доставена топлинна енергия за периода м.01.2012 г. до м.04.2014 г., за която
сума е издаден на 21.04.2015 г. изп.лист по ч.гр.д.№ 9385 по описа за 2015 г.
на СРС, 33-ти състав и за принудителното събиране на която е образувано
изп.дело № 20188630401986 по описа за
2018 г. на ЧСИ С.Х., рег.№ 863 с район
на действие СГС, поради погасяването им по давност към датата на подаване на
молбата за образуване на изп.дело –16. 08.2018 г.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК*********,
със седалище и адрес на управление:***, ДА ЗАПЛАТИ
на К.Г.К., ЕГН **********,*** А, съдебен адрес:***,офис-партер- адв.М.Л., сумата в размер на 50 лв., представляваща -
разноски за държавна такса пред първата съдебна инстанция.
ОСЪЖДА Т.С.“
ЕАД, ЕИК*********, със седалище и адрес на управление:***, ДА ЗАПЛАТИ на К.Г.К., ЕГН **********,*** А, съдебен адрес:***,офис-партер-
адв.М.Л., сумата в размер на 25 лв.,
представляваща - разноски за държавна такса
пред въззивната
инстанция.
ОСЪЖДА Т.С.“
ЕАД, ЕИК*********, със седалище и адрес на управление:***, ДА ЗАПЛАТИ на адв.К.И.Б., ЕГН **********, на основание чл.38, ал.2
вр. чл.38, ал.1,т.2 от Закона за адвокатурата, сумата в размер на 360 лв.-адв. възнаграждение за процесуално
представителство пред първата съдебна
инстанция.
ОСЪЖДА Т.С.“
ЕАД, ЕИК*********, със седалище и адрес на управление:***, ДА ЗАПЛАТИ на адв. М.Л.Л., ЕГН **********, на основание чл.38, ал.2 вр. чл.38, ал.1,т.2 от Закона за
адвокатурата, сумата в размер на 360
лв.-адв. възнаграждение за процесуално представителство пред въззивната
инстанция.
Решението е
окончателно и не може да се обжалва, арг. от чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.