№ 192
гр. Варна , 09.12.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ в публично заседание на
десети ноември, през две хиляди и двадесета година в следния състав:
Председател:Ванухи Б. Аракелян
Членове:Магдалена К. Недева
Даниела И. Писарова
Секретар:Ели К. Тодорова
като разгледа докладваното от Даниела И. Писарова Въззивно търговско
дело № 20203001000414 по описа за 2020 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.258 ГПК.
Образувано е по ВЪЗЗИВНА ЖАЛБА вх.№15910/18.06.2020г. на М. Н. П.,
ЕГН **********, Варна, представлявана от адв.Д Ф от САК, срещу решение
№256/10.04.2020г., постановено по т.дело №819/2019г. на ВОС, ТО, с което съдът
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, на основание чл.422, ал.1
от ГПК, че ответникът М. Н. П., ЕГН ********** от гр.Варна, ул.Велико Христов №8, ет.5
ап.10, в качеството на кредитополучател, дължи на ищеца „ВАРНА КРЕДИТ ГРУП“ООД
ЕИК *********, гр.Варна, ул.Ал.Дякович 45, представлявано от С С Т, следните вземания:
- сумата от 11 591.85 евро, представляваща невърната на падежа 17.01.2016г.
главница по предоставен кредит, дължима по Договор за предоставяне на кредит
№170714/17.07.2014г., подписан между „Варна Кредит Груп"ООД, ЕИК *********,
гр.Варна, ул.„Ал.Дякович"№45 и М. Н. П. ЕГН **********, удостоверен в нотариален акт
за учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот №ХХХ, т.2, peг. №4752, д.
№284/2014 г. на нотариус № 196 О С с район на действие ВРС, вписан в Служба по
вписванията гр. Варна, с вх.рег. №15368/01807.2014 г., акт. №179, т. IV, дело №8038, двойно
входящ регистър №15210, ведно със законна лихва за забава върху главницата, считано от
датата на депозиране на заявлението на 18.02.2019г. до окончателното плащане на дълга и
- сумата от 3 993.57 евро, представляваща мораторна /законна/ лихва за забава в
плащането на главницата за периода от 18.01.2016г. до 18.02.2019г. /след допуснато
изменение по отношение размера на иска, направено по реда на чл.214, ал.1 от ГПК/, за
1
които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение по реда на чл.417 от ГПК по ЧГД
№2637/19г. по описа на ВРС, 43-ти състав, като искът е ОТХВЪРЛЕН за разликата над
11 591.85 евро до първоначално претендирания размер от 16 500 евро, част от главницата по
Договор за предоставяне на кредит №170714/17.07.2014г., като неоснователен.
С въззивната жалба решението на ВОС се обжалва изцяло. Твърди се, че същото
следва да бъде отменено като неправилно и незаконосъобразно.
Въззивникът излага, че изводът на съда, че договорената възнаградителна лихва от
29.748 % не надхвърля значително размера на законната лихва за 2014-2016г. при обезпечен
с ипотека кредит, е незаконосъобразен, тъй като не съответства на съдебната практика.
Цитирана е казуистика на ВКС, съгласно която противоречаща на добрите нрави е уговорка,
съгласно която възнаградителната лихва надхвърля трикратно размера на законната лихва.
Цитирано е становище на ССЕ, съгласно което размерът на законната лихва в процесния
период се движи между 20.30% и 20.00 %. Поддържа се, че уговорената възнаградителна
лихва е изначално недействителна като нарушаваща принципа на справедливостта и
добросъвестността, и като неравноправна съгласно чл.143 ЗЗП. Прави се довод, че при
краткосрочен заем /за 18 месеца/, уговарянето на такъв висок процент на възнаградителната
лихва не е обосновано нито с разходите на кредитодателя, нито с риска, който носи, нито с
размера на очакваната от сделката печалба. Излагат се съображения, че независимо от
принципната допустимост съгласно чл.26, ал.4 ЗЗД, договорът да продължи да съществува
при недействителност на част от клаузите му, в процесния случай с оглед невъзможността
уговорката за възнаградителна лихва да бъде заместена от нормативна уредба, то цялото
заемно правоотношение е нищожно. Поддържа се, че това становище на въззивника
произтича от задължителното тълкуване на Директива 93/13 относно неравноправните
клаузи на Съда на Съюза. Цитирана е практика по приложение на директивата. Поради
изложеното въззивникът поддържа, че на основание чл.22 ЗПК, процесната кредитна сделка
не е породила валидно права и задължения.
Отделно, въззивникът сочи като неправилен извода на съда, че невключване в
договора за кредит на ГПР /съгл. действието на чл.4, ал.1, т.2 ЗПК, след процесния договор/,
обуславя недействителност на кредитната сделки въпреки липсата на ретроактивно действие
на цитираната разпоредба от закона. Поддържа, че разпоредбата следва да се прилага
разширително и относно обезпечените с ипотека кредити по арг. от чл.22 и чл.23 от ЗПК
както и разпоредбите от Закона за кредитите за недвижими имоти на потребители
/29.07.2016г./ и предвидените там основания за връщане само на чистата стойност на
кредита – вж.чл.38 и чл.39 от цит.закон. Излагат се аргументи относно възможността съдът
да приложи една материалноправна норма съобразно целта и законодателното разрешение
при въвеждането в действие. Прави се довод, че договорът за кредит не би бил сключен
без недействителната му част, което обуславя пълната му нищожност. Липсата на включен в
договорното съдържание ГПР следва да бъде отчетено като липса на съществен за договора
реквизит с последиците от това относно валидността на правоотношението. /цит.практика на
Съвета по приложението на Директива 2008/48 относно договорите за потребителски
2
кредити/ Въззивникът поддържа довод, че по този начин се обезпечава прозрачността на
кредитния пазар както и информираността на потребителя относно обхвата на поетите от
него задължения. /цит. практика на Съда на ЕС/ Поради това, независимо, че съответната
редакция на чл.4, ал.1, т.2 ЗПК е влязла в сила след сключване на договора, същата следва да
бъде съобразена, тъй като не е осигурена на потребителя информация, която да гарантира
високо ниво на защита.
Въззивникът поддържа също, че съдът неправилно е приел, че редовно воденото
счетоводство на въззиваемата страна, не от значение за предмета на спора. Неправилно е
приел, че доказателствената тежест за установяване на това обстоятелство се носи от
ответника вместо от страната, която се ползва от този факт. В тази връзка се твърди, че
извлеченията от сметка и счетоводните книжа на кредитодателя не дават информация за
цялата заплатена от ответника сума по кредита в размер на 13 907.02 евро, т.е. над 12 679.93
евро, за които ответникът разполага с разписки, представени по делото. Останалата сума се
твърди като платена на каса като за нея кредиторът не е издал разписка.
Моли съда да отмени решението ведно с присъждане на сторените в производството
разноски.
В срока за отговор по чл.263 ГПК е постъпило становище от насрещната страна
ВАРНА КРЕДИТ ГРУП ООД, ЕИК *********, Варна, представлявано от С Т, чрез
процесуалния представител адв.А Х, за неоснователност на жалбата. Въззиваемата страна
сочи, че относимата към сключване на договора разпоредба на чл.19 ЗПК не съдържа
законово изискване за максимален размер на ГПР, каквото е въведено по-късно, в
редакцията ДВ, бр.35/22.04.2014г., в сила от 23.07.2014г. /договорът е сключен на
17.07.2014г./ Поради това се поддържа довод, че към датата на сключване на договора, за
страните е важала изцяло свободата на договаряне съгласно чл.9 ЗЗД. Независимо от това се
изтъква, че новата редакция на чл.19, ал.4 ЗПК, може да служи като ориентир относно
противоречието на уговорения ГПР с добрите нрави. Уговорената възнаградителна лихва в
никакъв случай не надхвърля допустимия съобр. изменението петкратен предел на
законната лихва по просрочени задължения в лева и валута, определена с ПМС на РБ.
Поради това договорът е действителен. Сочи, че цитираната практика във въззивната жалба
е неотносима, тъй като е постановена преди ЗПК; соченото определение 901/2015г. по
гр.дело №6295/2014г. на IV г.о. на ВКС е неотносимо към процесния казус, а освен това
същото третира уговорена между страните лихва за забава, а не възнаградителна лихва.
Поддържа, че договорът е сключен по времедействие на редакцията на ЗПК, ДВ,
бр.35/22.04.2014г., но преди изменението от 23.07.2014г., поради което действаща към
процесното правоотношение е била редакцията на чл.4, ал.1, т.4 ЗПК в ДВ, бр.58/2010г., в
сила от август 2010г. От обхвата на приложение на разпоредбите на ЗПК са били изключени
договорите, обезпечени с ипотека, както е в настоящия случай. Поради това разпоредбите на
чл.11, ал.1, т.10 и т.20 ЗПК с произтичащите последици на чл.22 ЗПК, са неприложими.
Направените от страната възражения поради това са неоснователни. Неоснователно се
3
твърди, че е оплакването срещу приетата от съда доказателствена тежест относно редовно
воденото счетоводството от кредитора. Моли за потвърждаване на съдебното решение като
правилно и законосъобразно ведно с присъждане на сторените пред настоящата инстанция
разноски, вкл. адвокатско възнаграждение.
В съдебно заседание пред въззивния съд въззивникът, чрез пълномощника си
адв.Филипова, поддържа жалбата с писмена молба.
Насрещната страна, представлявана от адв.Х, поддържа отговора на въззивната
жалба.
За да се произнесе по спора съдът съобрази, че производството е образувано по
искова молба на „ВАРНА КРЕДИТ ГРУП“ООД, ЕИК *********, гр.Варна, чрез адв.А Х, с
която е предявен иск с правно основание чл.422 вр. чл. 415 от ГПК, за приемане на
установено между ищеца и ответника М. Н. П. с ЕГН **********, че същата дължи на
ищеца следните суми:
сумата от 16 500 евро, представляваща невърната на падежа 17.01.2016г. главница
по предоставен й от ищеца кредит, дължима по Договор за предоставяне на кредит
№170714/17.07.2014 г., подписан между „Варна Кредит Груп" ООД, ЕИК ********* и М. Н.
П. ЕГН **********, удостоверен в нотариален №ХХХ, т.2, peг. №4752, дело №284/2014г. на
нотариус О С, ведно със законна лихва за забава върху главницата, считано от датата на
депозиране на заявлението в съда на 18.02.2019г. до окончателното плащане на дълга както
и
сумата от 3993.57 евро, представляваща мораторна лихва върху
забавената/неплатена/ главница, за периода от 18.01.2016 г. до 18.02.2019г. /след допуснато
изменение по отношение размера на иска, направено по реда на чл.214, ал.1 от ГПК/, за
които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение по реда на чл. 417 от ГПК по ЧГД
№2637/2019г. на ВРС, 43-ти състав.
В исковата молба се твърди, че по силата на Договор № 170714/17.07.2014г., ищецът
е предоставил на М. Н. П. паричен заем в размер на 16 500 евро, за срок от 18 месеца, като
кредитополучателят се е задължил да върне кредита заедно с дължимите лихви, при
условията на договора. Паричните задължения по договора за кредит №170714/17.07.2014г.
са удостоверени в нотариален акт за учредяване на договорна ипотека №ХХХ, т.2, per.
№4752, д. №284/2014 г. на нотариус № 196 О С, по силата на който, длъжницата -
кредитополучател и ипотекарен гарант М. Н. П., ЕГН **********, е обезпечила вземането
на кредитора „Варна Кредит Груп" ООД ЕИК *********, по заетата сума ведно с
неустойката за забава, лихвите и другите вземания по договора. Твърди се, че
кредитополучателят не е погасил задължението си за главница от 16 500 евро на падежа
17.01.2016г., поради което от този момент се счита в забава, съгласно чл.86, ал.1 от ЗЗД.
Ответницата е изпаднала в забава от 18.01.2016г., като задължението за мораторна лихва от
началото на периода до 18.02.2019г. възлиза на 5171.23 евро. След подадено възражение по
чл.414 ГПК е предявен установителния иск.
В срока за отговор е депозирано становище по иска на ответника М. Н. П., с което
оспорва предявените искове по основание и размер. Не оспорва наличието на банков
4
кредит, но счита същия /договор за предоставяне на кредит № 170714 от 17.07.2014г./ за
нищожен, тъй като клаузата относно годишния лихвен процент ГЛП противоречи на добрите
нрави. Същата не е проявила юридическо действие, което обуславя нищожност на кредитната
сделка на основание чл.11, ал.1, т. 9 от ЗПК във вр. с чл. 22 от ЗПК. Твърди се, че договорът не
императивните реквизити по чл.11, ал.1, т.10 и т.20 от ЗПК с произтичащите правни последици по
чл. 22 ЗПК - потребителския договор за кредит не поражда правен ефект поради изначалната му
недействителност.
Освен изложеното, ответникът твърди, че е заплатила дължимите за 18 месеца лихви в общ
размер от 7 362.54 евро. Твърди, че след прекратяване действието на договора е извършила още 16
плащания по 409. 03 евро, в общ размер на 6 544.48 евро, от които разполага с платежни
нареждания само за 13 от плащанията или за 5 317. 39 евро, тъй като останалите плащания е
правила директно на каса при кредитора, за което не са ѝ издадени разписки.
Поради нищожността на договора за потребителски кредит, извършените от ответника
плащания на договорна лихва и плащанията след падежа на кредита, в общ размер на 13 907.02
евро, трябва да се отнесат за погасяване на предоставената в заем главница в размер на 16 500 евро.
Съответно счита за основателен иска за разликата над 13 907.02 евро до претендираните 16 500
евро, като настоява за отхвърляне на претендираната лихва за забава върху сумата от 13 907.02
евро.
На следващо място счита, че уговореният месечен лихвен процент от 2,479%, който се
равнява на 29,75% годишно, противоречи на добрите нрави, тъй като предвижда възнаградителна
лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратния
размер на законната лихва, съобразно преобладаващата съдебна практика. Сочи се, че ДПК е
уреден като възмезден /арг. от чл.11, ал. 1, т. 9 ЗПК/, поради което нищожността на клаузата за
договорна лихва, която е съществен елемент на договорното съдържание има за последица изцяло
недействителност на кредитната сделка.
Освен това се твърди, че ДПК е недействителен ab initio на основание чл.22 ЗПК и поради
неспазване на императивните изисквания на чл.11, ал.1, т.10 и т.20 от ЗПК, т.к. в съдържанието му
не е включен ГПР, както и поради незаписване в договора дали потребителят има или няма право
на отказ от него, срока, в който това право може да бъде упражнено, и другите условия за
неговото упражняване, включително информация за задължението на потребителя да погаси
усвоената главница и лихвата съгласно чл.29, ал.4 и 6, както и за размера на лихвения процент на
ден. Позовава се на разпоредбата на чл.23 от ЗПК. Настоява за отхвърляне на иска в съответната
част и присъждане на разноски.
С допълнителната искова молба ищецът излага, че разпоредбата на чл.19 от ЗПК, в
редакцията й към сключване на договора 17.07.2014г., в ДВ бр.30/26.03.2013г., дава легалното
определение на ГПР по кредита и начина за неговото изчисляване. В чл.19 ЗПК не се съдържа
законово изискване за максимален размер, какъвто е въведен впоследствие с изменението на ЗПК
в ДВ бр.35/22.04.2014 г. в сила от 23.07.2014г. Поради това, при сключване на договора за страните
е била налице свобода на договаряне и договорната клауза не противоречи на законова разпоредба.
Не отрича възможността новата разпоредба на чл.19 ал.4 ЗПК да служи като ориентир относно
азмера на възнаградителната лихва и противоречието ѝ с добрите нрави. Годишният размер на
5
уговорената в чл.5 ал.1 от договора възнаградителната лихва е само 29,75% на годишна база, което
е много по-малко от петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения, което
налага правния извод. На следващо място се твърди, че към сключването на договора на
17.07.2014г., действаща е била нормата на чл.4 ал.1 т.2 ЗПК в редакцията й преди изменението, т.е.
в редакцията в ДВ бр.58/30.07.2010г., съгласно която от обхвата на приложение на разпоредбите на
ЗПК са изключени договорите за кредит, обезпечени с ипотека на недвижим имот, каквото
обезпечение в случая е налице. Законодателят е предвидил изрично, че за този вид договори се
прилагат разпоредбите на чл. 5, 6, 16 - 18, 25 и 33а от ЗПК, поради което разпоредбите на чл.11,
ал.1, т.10 и т.20 от ЗПК, с произтичащите правни последици по чл.22 от ЗПК са неприложими в
конкретния случай. Оспорват се твърденията за извършени плащания за разликата над 4
908.36 евро до 6544.48 евро. Оспорват се твърденията на ответницата, че с извършените вноски
след прекратяването на договора е погасявана главница. Позовава се на TP 3/27.03.2019 г. по
тълкувателно дело №3/2017 г., съгласно което „когато извършеното плащане не е достатъчно,
погасителният ефект за законната лихва за забава при неизпълнение на парично задължение
настъпва при условията и в поредността по чл. 76, ал. 2 от ЗЗД, т.е. погасяват се първо
разноските и лихвата, а след това главницата.
С отговора си ответницата изразява становище за неоснователност на възраженията.
Поддържат се въведените срещу иска възражения. Позовава се на приетия Закон за
кредитите за недвижими имоти на потребители (ДВ бр. 59 от 29.07.2016г.), в който се
съдържат идентични разпоредби на ЗПК. Позовава се на задължителните указания на СЕС,
дадени с Решение на съда от 21.04.2016г. по дело С-377/14, че е от основно значение
потребителят да получи информация за общия разход по кредита под формата на процент,
изчислен съгласно единна математическа формула, тъй като от една страна предоставянето
на тази информация допринася за прозрачността на пазара и позволява на потребителя да
сравни офертите за кредит. От друга страна му дава възможност да прецени обхвата на
поетите от него задължения.
Въззивният състав, въз основа твърденията, доводите и възраженията на страните,
съобразно приетите доказателства, намира за установено следното от фактическа и правна
страна:
Жалбата подадена в срока по чл.259 ГПК е надлежно администрирана. Същата е
насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, при наличие на правен интерес от
обжалване, отговаря на изискванията на чл.262 ГПК, поради което се преценява от
въззивния съд като процесуално допустима и редовна.
Съгласно чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася по валидността на решението
служебно, по допустимостта му – в обжалваната част, а по отношение на правилността –
съобразно оплакванията във въззивната жалба.
В настоящия случай, независимо от заявеното обжалване изцяло на постановения от
ВОС съдебен акт, доколкото е налице отхвърляне на иска за част от претенцията за главница
6
над 11 591.85 евро до 16 500 евро, за въззивника не е налице интерес от обжалването. Въз
основа на изложените в жалбата оплаквания, идентични на тези в отговора на исковата
молба, предметът на въззивното производство се припокрива с първоинстанционното.
Страните не правят нови доказателствени искания. Не се твърдят допуснати от първата
инстанция процесуални нарушения.
Производството е образувано по искове с правно основание чл.422 ГПК, след
заповедно производство по заявление на Варна Кредит Груп ООД, за издаване на заповед за
незабавно изпълнение по чл.417 ГПК срещу длъжника М. Н. П., за главница и мораторна
лихва /за забавено плащане/, въз основа на договор за кредит от 17.07.2014г., обезпечен с
ипотека. Налице са предпоставките за допустимост на исковете. Предмет на претенциите е
главница от 16 500 евро и мораторна лихва за забавено плащане в размер на 5 171.23 евро.
След изменение размера на акцесорния иск с протоколно определение от
05.03.2020г., претенцията за лихва е ограничена до 3 993.57 евро като за разликата
производството е прекратено поради отказ от иска.
Не се оспорва подписването на договор за кредит между страните рег.№170714 от
17.07.2014г., за сумата от 16 500 евро, отпуснати на кредитополучателя М П за срок от 18
месеца, т.е. до края на 2015г. Не се спори, че задължението по договора е обезпечено с
ипотека върху собствен на кредитополучателя имот съгласно НА №ХХХ, том 2, рег.№4752,
дело №284/17.07.2014г. на нотариус О С. Не се спори, че договорът за кредит е падежирал
окончателно на 17.01.2016г.
Съгласно чл.5, ал.1 от договора, главницата се олихвява с лихвен процент в размер на
2.479% месечно като абсолютната сума на дължимата лихва за целия период на кредита
възлиза на 7 362.54 евро. Договорено е дължимите суми по кредита да се издължават по
сметка на „ВАРНА КРЕДИТ ГРУП“ ООД ЕИК *********, по фиксинга на БНБ за деня, в
Алианц банк България АД, по еврова или левова сметка. Неразделна част от договора е
подписан от страните погасителен план от 17.07.2014г., съгласно който крайния срок за
погасяване по кредита е 17.01.2016г.
Ответникът не оспорва, че е усвоил сумата по договора и че е извършвал плащания
по процесния договор. За установяване извършените погашения ответникът е ангажирал
писмени доказателства /30 бр.платежни нареждания/вносни бележки, в които е отразено
изрично основание на извършеното плащане. Оспорва размера на дължимата главница като
твърди, че искът за сумата над 13 907.02 евро до 16 500 евро, е неоснователен поради
извършените плащания.
От изслушаното заключение на в.л. по Съдебно-счетоводната експертиза /на л.113 по
делото/, се установява, че счетоводството на ищеца не е редовно водено, тъй като не
отговаря на изискванията на чл.9, чл.12, от ЗСч. Липсва аналитично отчитане на вземанията
за главници по договори за кредит – същите се отчитат по синтетична сметка 229 Други
предоставени заеми, без информация за длъжника, вид на кредита и др.Липсва аналитично
7
отчитане на вземанията по отделните договори за кредит, сключени с едно и също лице.
/констатирани са два договора с ответницата/ Липсва и аналитично отчитане на вземанията
по вид /главница, лихви/ като първоначално са отчитани само лихвите по конкретния
договор за кредит, а след падежа на главницата, са посочени общо лихви и главница.
Вещото лице в т.2 констатира, че въз основа на приетите платежни документи по делото, се
установява заплащане от ответницата на всички лихви – 18 вноски по 409.03 евро, считано
от 17.08.2014г. до 17.01.2016г. вкл., или общо 7 362.54 евро. /Справка тобл.1 към ССЕ/ След
падежа на договора на 17.01.2016г. до 16.05.2017г., ответницата е извършила още 12
плащания по договора /едно в евро и останалите в лева/, в общ размер от 9 599.51 лева. Или,
общият размер на извършените от ответницата плащания по договора възлиза на 12 270.74
евро /7362.59 евро плюс 4 908.15 евро/ Следващите се по договора плащания са в размер на
общо 23 862.54 евро, вкл. главницата по договора и лихвите от 7 362.54 евро.
В счетоводството на ищеца вещото лице е установило, че в периода по данни към
31.12.2017г. е осчетоводено задължение на ответницата по договора в размер на 5 374.33
евро, с левова равностойност от 10 511.28 лв. Задълженията са формирани от издадени в
интервала от м.02.2017г. до м.12.2017г. фактури, от които 11 вноски по 409.03 евро –
4499.33 евро и 7 вноски по 125 евро – 875 евро. За вторите е установено, че касаят друг
договор за кредит между страните, а първите са именно по процесния договор за кредит.
Ако дължимите суми по договора за кредит към края на 2017г. са в размер на 4499.33 евро,
то ответницата следва да е направила по-голям размер плащания от 19 363.21 евро. /а са
установени единствено 12 270.74 евро/, но поради липса на аналитична информация, вещото
лице не може да посочи действителният размер на извършените погашения от ответника,
съобразно счетоводството на ищеца.
В заключението са посочени и законните годишни лихви за периода на договора;
двукратният им размер и двукратния размер на законната месечна лихва за същия период,
които очевидно превишават договорените – месечна лихва от 2.479% или 29.748% годишна
лихва на уговорената в чл.5 възнаградителна лихва.
В т.5 от заключението е посочена законната лихва за забава върху главницата за
периода по заявлението 18.01.2016г. до 18.02.2019г.
В устните си обяснения вещото лице заявява, че представените в заключението
справка 1 и справка 2, съответно плащания преди и след падежа на договора, отразяват
заедно всички извършени погашения по този договор. /с посочено основание/
Установено е колко се дължи счетоводно в края на 2017г. от ответника, но не може да
се установи точния размер на платеното по счетоводни данни. Последното плащане е от
16.05.2017г. В съдебно заседание вещото лице е предложило посочените в заключението
суми като варианти.
Съобразно допълнителната ССЕ, размерът на законната лихва зазабава върху
8
главницата от 16 500 евро, с левова равностойност от 32 271.20 лева, при отчитане на
извършените плащания съгл.справка №2, считано от 18.01.2016г. до подаване на
заявлението на 18.02.2019г., е на стойност от 7 810.74 лева, което е 3 993.56 евро./до който
размер е намален иска по чл.214 ГПК/
Въз основа на горната фактическа установеност въззивният съд достига до следните
правни изводи:
Предявени са установенителни искове по чл.422 ГПК, въз основа на издадена заповед
по чл.417 ГПК по договор за кредит от 17.07.2014г., обективиран в нот.акт за учредзяване на
договорна ипотека, за установяване вземане за главница в размер на 16 500 евро и вземане
за обезщетение за забавено плащане върху главницата, в размер на 3 993.56 евро, за периода
от 18.01.2016г. до подаване на заявлението на 18.02.2019г. /след допуснато изменение в
размера на акцесорния иск/
Спори се относно действителността на договора за кредит, съответно приложението
на чл.23 от ЗПК и основание за претендиране единствено на остатъчната главница по него.
Като доводи за недействителността са релевирани от ответника, поддържани и с въззивната
жалба, противоречие на съществени клаузи с добрите нрави и разпоредбите на ЗПК. Спори
се относно размера на платеното по договора за кредит.
Установената по делото фактическа обстановка не се оспорва от въззивника и не се
правят доказателствени искания.
Определящо за преценка действителността на договора за кредит е моментът на
сключването му и редакцията на разпоредбите на ЗПК в ДВ бр.58/2010г. и
бр.30/26.03.2013г. По изрично разпореждане на чл.4, ал.1, т.2 от ЗПК, разпоредбите на
закона не се прилагат спрямо договори за кредит или договори за посредничество за
предоставяне на кредит, които са обезпечени с ипотека или друго сравнимо обезпечение
върху недвижим имот; за този вид договори се прилагат разпоредбите на чл. 5, 6, 16 - 18, 25
и 33а от закона. Поради това, като съобрази че договорът за кредит е обезпечен с ипотека
върху имот на длъжника, съдът намира, че цитираните в жалбата противоречия със ЗПК, не
са налице, тъй като е налице изключението по чл.4, ал.1, т.2 от закона.
Доколкото кредитополучателят е физическо лице, касае се за потребителско
кредитиране, поради което договорната свобода на страните е ограничена от законови
правила за защита на определена категория кредитополучатели - потребители по ЗПК (в
редакция от ДВ, бр.30/2013г.). Договорът е сключен в писмена форма ведно с приложен
погасителен план. В договора са посочени съществените условия на същия като
предоставена сума, срок, цена –възнаградителна лихва, отговорности при забавено
изпълнение и др. Договорните клаузи относно тези елементи са ясни и точни.
Тъй като е сключен договор за кредит в хипотезата на чл.4, ал.1, т.2 ЗПК, то съдът
9
намира за неотносими твърденията за противоречие с посочените от въззивника разпоредби
на чл.11 от ЗПК, съответно с последица по чл.22 ЗПК за недействителност на договора
изцяло. Поради това съдът намира за необоснован и довода на страната, че поради
недействителността на уговорката за възнаградителна лихва и недействителност на договора
за кредит, кредитополучателят дължи единствено чистата стойност на предоставената
сума/кредита/. Оттам необосновано съдът намира и възражението, че заплатената като
договорна лихва сума следва да бъде удържана от главницата, съответно дължимото по
договора намалено по размер.
Разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК е нова, приета след сключване на договора /на
23.07.2014г./, поради което не може да бъде взета предвид при преценка валидността на
клаузите на договора, която се извършва към датата на сключването му – 17.07.2014г.
Същата може да бъде съобразена от съда само косвено, по повод преценка за валидността на
договорената възнаградителна лихва, респ. на договора.
Според чл.19 ЗПК, годишният процент на разходите представлява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи, или бъдещи /лихви, комисионни и други преки или
косвени разходи/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Видно от договора, на потребителя е предоставена сума 16 500 евро, срещу която е
уговорено връщане разсрочено в период на 18 месеца, на равни месечни вноски от по 409.03
евро, формирани от договорна лихва. /видно от приложения погасителен план към договора/
Съгласно т.5 от договора, е уговорена месечна възнаградителна лихва в размер на 2.479%,
която се равнява на 29.75% годишна лихва. Съгласно изслушаното заключение на вещото
лице по ССЕ, този размер се намира между двукратния и трикратния размер на законната
лихва по просрочени задължения. /вж.колона 2 и 3 в справка 3 на стр.118 по делото/. В този
смисъл потребителят не би платил повече от триктрания размер на законната лихва
годишно. Клаузата е действителна и не опорочава сключения договор за кредит. Следва да
се посочи, че не е налице тъждество между договорна и мораторна лихва като предмет на
производството е втората, т.е. обусловената от забавата на длъжника. Поради това,
направеното от съда въз основа заключение на ССЕ, т.4, сравнение между размера на
договорната лихва по чл.5 от договора и законната лихва за просрочени парични задължения
съгласно Постановление №426/18.12.2014г. на МС, не може да бъде прилагано по аналогия.
Същността на тази лихва е от една страна цена на парите като капитал, а от друга страна –
цена на времето, през което търговецът е лишен от ликвидността на този капитал.
Доколкото цената се съизмерва с времето, през което кредитополучателя е лишен от
ползването на предоставената сума, то е налице аналогия за прилагане нивата на законната
лихва за забавено плащане, поради което и съдът преценява заключението на счетоводната
експертиза.
ПроглАата в чл.9 ЗЗД договорна свобода естествено не означава липса на каквито и
да е ограничения при договаряне размера на кредиторовото възнаграждение. Автономията
на волята се лимитира както от задължителните разпоредби на ЗПК и ЗЗП, така и от
10
договорната свобода и общоважимите принципи за спазване на добрите нрави и морала.
Икономическата цел на отпуснатия кредит е придобиване на парични средства и за двете
страни. В случая за кредитополучателя целта е покриване на текущи нужди до размера на
отпуснатата сума от 16 500 евро, а за кредитодателя-търговец се изразява в право да получи
печалба чрез получаване на възнаградителна лихва. Извън тази цел, всеки получен доход
излиза извън присъщата му функция. По отношение конкретните параметри на договорената
лихва, а оттам и ГПР, следва да се преценява конкретния договор за кредит – същият е за
значителна сума, без поръчители и солидарни длъжници, за кратък срок от 18 месеца,
поради което и обезпечен с ипотека. Срещу отпуснатата сума банката ще получи
възнаграждение в абсолютна сума от 7 362.54 евро. Дори като ориентир, не е налице
противоречие с последващата редакция на чл.19 ЗПК и новата ал.4 на същата разпоредба.
Възнаградителната лихва не е предмет на предявения иск и съдът я преценява
косвено единствено във връзка с възраженията на ответника – въззивник за
недействителност на кредитното правоотношение. Предмет на претенцията е главницата и
част от лихвата за забавено плащане в размер на законната лихва. Същите са установени от
заключението на вещото лице съобразно анализ на счетоводството, водено от ищеца и
представените от ответника платежни документи, относими към договора за кредит.
Въззивният съд препраща на основание чл.272 ГПК към мотивите на първата
инстанция относно липсата на придадено ретроактивно действие на изменените разпоредби
на чл.19 и чл.4, т.2 от ЗПК от 2014г., в сила от 25.07.2014г.
Съдът споделя и изводите на първата инстанция, основани на заключението,
признанията на ответника и счетоводните записвания при ищеца, че е налице плащане на
лихвата и частично на главницата, като единствено за главницата е налице спор относно
точната сума на платеното. Доколкото доказването на плащане е поставено в тежест на
ответника и такова не е извършено с годни доказателствени средства, претенцията следва да
бъде уважена съобразно установеното. Ответникът е извършвал частични плащания по
главницата в периода 17.02.2016г. до 16.05.2017г., които в общ размер погасяват сумата от
4908.15 евро, при което към датата на подаване на заявлението по чл.417 от ГПК размера на
дължимата главница възлиза на 11 591.85 евро, до който размер предявеният иск е
основателен и доказан и следва да бъде уважен, а за разликата до 16 500 евро, отхвърлен.
Съгласно изчисленията на вещото лице по ССчЕ при отчитане на извършените плащания по
главницата от 16 500 евро, считано от датата, на която длъжникът е изпаднал в забава в
издължаването й – 18.01.2016г. до датата на подаване на заявлението – 18.02.2019г.
законната лихва за забава възлиза на 3993.57 евро, при което като основателен и доказан
искът следва да бъде уважен изцяло.
Тези изчисления съответстват и на приетия в чл.76, ал.2 ЗЗД ред на погасяване на
парични задължения.
Поради достигане до идентични правни изводи, решението на ВОС следва да бъде
11
потвърдено в уважителната му част. В останалата част същото е влязло в законна сила.
Разноски за тази инстанция следва да се присъдят на въззиваемата страна в размер на
1 500 лева съобразно представените списък по чл.80 ГПК, договор за правна помощ и
кредитно нареждане за банков превод, на основание чл.78, ал.1 ГПК.
Въз основа на горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №256/10.04.2020г., постановено по т.дело №819/2019г. на
ВОС, ТО, в обжалваната част, в която съдът признава за установено в отношенията между
страните, на основание чл.422, ал.1 от ГПК, че ответника М. Н. П., ЕГН ********** от
гр.Варна, ул.Велико Христов №8, ет.5 ап.10, в качеството на кредитополучател, дължи на
ищеца „ВАРНА КРЕДИТ ГРУП“ООД, ЕИК *********, гр.Варна, ул.Ал.Дякович 45,
представлявано от С С Т, следните вземания:
сумата от 11 591.85 евро, представляваща невърната на крайния падеж 17.01.2016г.
главница по предоставен кредит, дължима по Договор за предоставяне на кредит
№170714/17.07.2014 г., подписан между „Варна Кредит Груп"ООД, ЕИК *********,
гр.Варна, ул.„Ал.Дякович"№45 и М. Н. П. ЕГН **********, удостоверен в нотариален акт
за учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот №ХХХ, т.2, peг. №4752, д.
№284/2014 г. на нотариус № 196 О С с район на действие ВРС, вписан в Служба по
вписванията гр. Варна, с вх.рег. №15368/01807.2014 г., акт. №179, т. IV, дело №8038, двойно
входящ регистър №15210, ведно със законна лихва за забава върху главницата, считано от
датата на депозиране на заявлението на 18.02.2019г. до окончателното плащане на дълга и
сумата от 3993.57 евро, представляваща мораторна /законна/ лихва за забава в
плащането на главницата за периода от 18.01.2016г. до 18.02.2019г. /след допуснато
изменение по отношение размера на иска, направено по реда на чл.214, ал.1 от ГПК/, за
които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение по реда на чл.417 от ГПК по ч.гр. д.
№ 2637/19г. по описа на ВРС, 43-ти състав.
В останалата част решението е влязло в законна сила.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС в 1 месечен срок от връчване
преписи на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12