Р Е Ш Е Н И
Е № 260091
21.05.2021г., гр.
Варна.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в публично съдебно заседание на двадесет и първи април
две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИЛИЯН ПЕТРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ГЕОРГИ ЙОВЧЕВ
НИКОЛИНА ДАМЯНОВА
при участието на
секретаря Десислава Чипева, като разгледа докладваното от съдията Н. Дамянова въззивно т. д. № 19 по описа на ВнАпС за 2021г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е въззивно, по реда на
чл. 258 и сл. ГПК, образувано по жалба на „Електроразпределение
Север“ АД – гр. Варна, ЕИК *********, срещу решение № 260315/27.10.2020г.,
постановено по т. д. № 47/2020г. по описа на Варненски окръжен съд, в частта, с
която въззивникът е осъден да заплати на „Агропласмент-92-В“ АД – гр. Варна,
ЕИК *********, сумата 101 664.58 лв., представляваща разликата между
заплатената от ищеца за периода от 01.12.2014г. до 31.12.2017г. цена за услуга
„пренос ниско напрежение" и дължимата за същия период от време цена за
услуга „пренос средно напрежение" за обект „База за угояване на
водоплаващи птици“ с аб. № 1699002, находящ се в с. Любен Каравелово, общ.
Аксаково, обл. Варна, както и сумата 61.16
лв., представляваща средствата, с които ответникът без основание се е обогатил
за сметка на ищеца чрез ползването на притежавания от последния енергиен обект
„Възлова станция „Любен Каравелово" за целите на преобразуването и преноса
на ел. енергия до други потребители за периода от 01.01.2015г. до 31.12.2017г.,
на основание чл. 59 от ЗЗД вр. с чл. 117, ал. 8 от ЗЕ, ведно със законната лихва
върху присъдените суми по двата иска, считано от датата на завеждането на
исковата молба в съда – 10.01.2020г. до окончателното изплащане на
задължението.
В жалбата са инвокирани конкретни
оплаквания за неправилност на атакуваното решение поради постановяването му в
нарушение на закона / Закон за електростопанството от 1948г., Закон за
електростопанството от 1975г. и Закон за енергийната ефективност от 1999г./ и
необоснованост на изводите на първоинстанционния съд по релевантните факти,
съставляващи елементи от фактическия състав по чл. 17 а от ЗППДОбП / отм./. По
– голямата си част от доводите и съображенията са идентични със заявените
доводи и оспорвания в първоинстанционното производство Искането към въззивния
съд е за отмяна на решението в осъдителната част и отхвърляне на исковете.
Претендира се и присъждане на съдебно- деловодни разноски за две инстанции.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259,
ал. 1 от ГПК, от легитимирано лице, чрез надлежно упълномощен процесуален
представител, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, при наличие на правен
интерес от обжалването, и е процесуално допустима.
Въззиваемото дружество
„Агропласмент-92-В“ АД – гр. Варна представя отговор, чрез адв. П. М. от ВАК, в
който е изразено становище за неоснователност на жалбата с подробно изложени
доводи и съображения. Претендират се съдебно – деловодни разноски за въззивна
инстанция.
В проведеното открито съдебно заседание
жалбата и отговорът се поддържат.
За да се произнесе
по спора съставът на ВнАпС съобрази следното:
Варненският окръжен съд е бил сезиран с разглеждането на два осъдителни
кумулативно съединени иска съответно с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 – во ЗЗД и чл. 59 от ЗЗД във вр. с чл.
117, ал. 8 от ЗЕ,
предявени от търговското дружество „ Агропласмент - 92-В“ АД – гр. Варна срещу „Електроразпределение Север“ АД - гр. Варна, за
присъждане на сумата 101 664.58 лв., претендирана като разлика между заплатената
от ищеца за периода от 01.12.2014г. до 31.12.2017г. цена за услуга „пренос
ниско напрежение" и дължимата за същия период от време цена за услуга
„пренос средно напрежение" за обект База за угояване на водоплаващи птици
с аб. № 1699002, находящ се в с. Любен Каравелово, Община Аксаково, Област
Варна, както и сумата 64.74 лв., представляваща средства, с които ответникът
без основание се е обогатил за сметка на обедняването на ищеца, чрез ползването
на притежавания от последния енергиен обект Възлова станция „Любен
Каравелово" за целите на преобразуването и преноса на ел. енергия до други
потребители за периода от 01.12.2014г. до 31.12.2017г., на основание чл. 59 от ЗЗД, вр. с чл. 117, ал. 8 от ЗЕ. Предявени са и акцесорни претенции за законни
лихви върху исковите суми, считано от датата на завеждането на исковата молба в
съда до окончателното изплащане на задължението.
Ищецът твърди, че по силата на нот. акт №
79, т. VI, per. № 9357, дело № 993/2005г. от 29.12.2005г. на Нотариус С.
Д. per. № 363, съставен въз основа на АДС № 1416/06.03.1996г.
и АДС / частна/ № 353/15.09.1997г. на Областния управител на гр. Варна, се
легитимира като собственик на трансформаторен пост, ведно с намиращото се в него
оборудване, служещо за преобразуване на доставяната до потребителите
електроенергия от средно към ниско напрежение. Енергийният обект бил изграден и
въведен в експлоатация през 1974г., от неговия праводател- бивше Телеугоително
стопанство, в собствен парцел и към този момент е бил предназначен да обслужва
единствено неговите нужди. Впоследствие, предоставеното за стопанисване и
управление на бившето Телеугоително стопанство имущество било включено през
1996г. в капитала на „Агропласмент-92-В" ЕАД по реда на чл. 17а от Закона
за преобразуване и приватизация на държавни и общински предприятия (отм.),
видно от АДС № 353/15.09.1997г. Излага се, че посредством процесния трафопост ищецът
захранва собствения си стопански обект, представляващ база за угояване на
водоплаващи птици, находящ се в с. Любен Каравелово, с аб. № 1699002 при
ответното дружество, като консумираната от него ел. енергия се отчита със
средство за търговско измерване, монтирано в килия в станция на ниво ниско
напрежение. Разпределителното предприятие начислявало в издаваните фактури и
цена за услугата пренос ниско напрежение, като за периода от 01.12.2014г. до
31.12.2017г., заплатената за този ценови компонент сума възлизала общо на 161 926.08
лв. Твърди се също, че съгласно чл. 28, ал. 4 от Наредба № 1 от 2013г. за
регулиране цените на ел. енергия (отм.), респ. чл. 27, ал. 4 от действащата
Наредба № 1 от 2017г. за регулиране цените на ел. енергията сумата била
предназначена да покрие технологичните разходи на енергийното дружество при
осъществяване на дейността по транспортиране на потребените киловати по
съответните присъединителни съоръжения на ниско напрежение. Според ищеца, тъй
като ответното дружество не притежава такива съоръжения в мястото на
присъединяване, не извършва разпределение на ел. енергия и не генерира подобни
разходи, на заплащане подлежи единствено преносът на ниво средно напрежение,
каквато енергия се доставя на границата на собственост на електрическите
съоръжения по смисъла на чл. 30, ал. 1 от Наредба № 6 от 24.02.2014г., респ.
липсва основание за получената от ответника цена за пренос ниско напрежение.
Сочи се също, че чл. 14, ал. 1 от ПИКЕЕ изискват мястото на измерване да е на
страната с по - високо напрежение при наличието на преобразуващи съоръжения,
собственост на клиента, респективно средствата за търговско измерване, отчитащи
консумираната от ищеца енергия, следвало да бъдат монтирани на ниво средно
напрежение, като при неспазване на техническите изисквания се дължи единствено
компонентът от цената на ел. енергията, определен съобразно коректното
юридически и технически положение. Исковата сума от 101 664.58 лв. по
първия кондикционен иск е формирана като разлика между реално дължимите и
преведените на енергийното дружество парични средства, които ищецът претендира
за възстановяване, поради получаването им от ответника при начална липса на
основание.
По осъдителен иск, който е с правно
основание чл. 59 от ЗЗД във вр. с чл. 117, ал. 8 от ЗЕ, се претендират разходите,
спестени от ответника за сметка на ищеца, „Агропласмент-92-В" АД, който е лишен
от приходи в същия размер, които нормативно му се следват. Твърденията са, че чрез
достъпа до процесния енергиен обект ответникът осъществява търговска дейност по
предоставяне на ел. захранване на трети лица, реализирайки приходи от чужда вещ
и обогатявайки се по този начин от нея, за сметка на обедняването на ищеца.
Решението на
първоинстанционния съд, с което осъдителният иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1
– во ЗЗД е уважен изцяло, а искът по чл. 59 от ЗЗД – частично за
сумата 61.16лв., е валидно като постановено от надлежен съдебен
състав, в рамките на предоставената му правораздавателна власт и компетентност,
и съдържащо реквизитите по чл. 236 ГПК, както и допустимо в обжалваната
осъдителна част. Налице са процесуалните предпоставки и липсват процесуални пречки
за допустимостта на производството.
Като съобрази конкретните оплаквания в
жалбата и изразеното становище по тях в отговора на насрещната страна, съставът
на въззивния съд намира, че и в тази инстанция основният спор между страните е за
това дали ищецът е собственик на трансформаторен пост с диспечерско
наименование възлова станция "Любен Каравелово", представляващ
едноетажна масивна сграда с идентификатор 44519.44.11.1 по кадастралната карта
и кадастралните регистри на с. Любен Каравелово, общ. Аксаково, обл. Варна,
одобрени със Заповед РД-18-910/13.12.2017г. на Изпълнителния директор на АГКК,
ведно с намиращото се в нея оборудване. Предвид основанието на предявените искове
и релевираните от ответника оспорвания, в тежест на ищеца и доказването на правото
на собственост, на което са основани осъдителните претенции.
Ищецът се легитимира като собственик на
процесния енергиен обект по силата на представения с исковата молба Нот. акт №
79, т. VI, per. № 9357, дело № 993/2005г. от 29.12.2005г. на Нотариус С.
Д. per. № 363, съставен въз основа на АДС № 1416/06.03.1996г.
и АДС № 353/15.09.1997г., издадени от Областния управител на гр. Варна.
Ответникът оспорва констативния
нотариален акт, който не се ползва с материална доказателствена сила, като цели
да отрече удостоверената в него принадлежност на правото на собственост върху
енергийния обект. Тежестта да се проведе успешното отричане на легитимиращото
действие на констативния нотариален акт е на ответника, който твърди, че
лицето, записано в него като собственик, всъщност не притежава това качество /съгласно разрешенията по ТР № 11/ 21.03.2013 г по тълк. д. № 11/2012 г на ВКС, ОСГК/.
По делото е безспорно установено от събрани
доказателства, че процесният трансформаторен пост ВС „Любен Каравелово“ е
построен за нуждите на тогавашното предприятие „Телеугоително стопанство“ и
въведен експлоатация към 1974г., същият е предоставен за оперативно управление
и е служил за задоволяване нуждите на преобразуваното държавно предприятие,
праводател на ищеца, но не и на други потребители в периода от 1974г. до 2005г.
Следователно, енергийния обектт трансформаторен пост „Възлова
станция „Любен Каравелово" е бил изграден и въведен в експлоатация при
действието на Закона за електростопанството (отм.); обн. ДВ, бр.
71/27.03.1948г., действал до 30.06.1976 г. Според чл. 2, ал. 1 от този закон,
енергийните източници и всички съоръжения за производството, пренос и
разпределение на енергията, както и електропромишлеността, са държавна общонародна
собственост. В чл. 3 обаче е била уредена възможността държавата да преотстъпва
на местните органи на държавната власт, на държавните предприятия, или на
обществени организации - водни синдикати, кооперации и др. - строежа и
експлоатацията на енергийни обекти от местно значение, или за собствени нужди.
Тази собственост е била запазена при влизането в сила от 01.07.1976 г. на новия
ЗЕл. – така неговия § 4 от ПЗР.
Отделно от това, според чл. 2, ал. 1 от ЗЕл. (отм.);
от 1976г., електрическите централи за производство на електрическа енергия и
електрическите уредби и мрежи за пренос и разпределение на електрическа енергия
са държавна собственост, но според ал. 2 - кооперативни и други обществени
организации с разрешение на Асоциация "Енергетика" могат да
придобиват и притежават отделни електроенергийни обекти по предходната алинея
за задоволяване на собствените си нужди от електрическа енергия. В чл. 8, ал. 1
и ал. 2 от този закон са диференцирани ел. централи, уредби и мрежи като такива
за общо ползване и такива с вътрешноведомствено предназначение /за първите е
посочено, че се изграждат и поддържат от посочената по-горе Асоциация
"Енергетика", а вторите – от самите потребители/. Тези, които са за
общо ползване са били и са останали държавна собственост /включително и при
невъзможността да се придобиват по-късно по реда на чл. 17 а от ЗППДОбП (отм.);
/, но тези, които са имали предназначението да задоволяват енергийните нужди
само на един потребител /вътрешноведомствени централи, уредби и съоръжения/ са
били собственост на самото предприятие и това право е можело да се прехвърля
включително и чрез преобразуване и приватизация /в този смисъл и Решение № 247
от 22.04.2010 г. на ВКС по гр. д. № 3868/2008 г., III г. о., ГК/.
По аргумент от разпоредбите на пар. 67, т. 2
и т. 7 от ПЗР
на Закона за енергийната ефективност от 1999 г., задължение за
изкупуване на притежаваните от потребителите или от юридически и физически лица от енергийните предприятия,
енергийните обекти, възниква за обектите, представляващи елементи от общата
съответно преносна или разпределителна мрежа, когато чрез тях се снабдява с
енергия повече от един потребител.
Основанията за признаване на трансформирането на
правото на оперативно управление в право на собственост е обусловен от посочените
в чл. 17 а ЗППДОбП (отм.) правно - релевантни факти, тълкувани в контекста на §
15 а от ПЗР на ЗППДОбП (отм.). Фактическият състав за придобиване право на
собственост, на основание чл. 17а ЗППДОбП (отм.); включва следните елементи: 1.
наличие на право на собственост на държавата върху конкретно определено
имущество, 2. предоставяне на конкретното имущество за стопанисване и
управление на държавно предприятие, 3. преобразуване на държавното предприятие,
като в баланса на преобразуващото се дружество имуществото следва да е
заприходено, 4. в акта за преобразуването да не е предвидено друго по отношение
на това имущество. При установяване на посочените елементи от фактическия
състав на чл. 17а ЗППДОбП (отм.), правото на собственост върху съответното
имущество преминава в патримониума на търговското дружество и последното се
легитимира като собственик, а съгласно § 7, ал. 2 от ПЗР на ЗМСМА, не
преминават в собственост на общините имущество по § 7, ал. 2 от ПЗР на ЗМСМА,
което е включено в капитала, уставния фонд или се води по баланса на търговско
дружество, фирма и предприятие с държавно имущество.
С разясненията на ТР № 4/2014 г., прието на 14.03.2016
година на ОСГК на ВКС, в т. 2г се приема, че "правото на стопанисване и
управление" като ограничено вещно право е уредено с разпоредбата на чл.
39, ал. 2, във връзка с чл. 42 от ПОСД (отм.); - Правилника за организация на
стопанската дейност от 1975г., и представлява право на държавното предприятие
от свое име да упражнява правото на държавна социалистическа собственост за
своя и на държавата сметка и в свой и на държавата интерес. В рамките на
възникнал гражданскоправен спор, предоставянето на имуществото за стопанисване
и управление на определено държавно предприятие може да бъде доказано както
чрез преки доказателства /самият административен акт за предоставяне на това
право/, така и с непреки доказателства: актове за държавна собственост, в които
изрично е записано, че определен имот е предоставен за стопанисване и
управление на определено държавно предприятие, разделителни протоколи, имотни
ведомости, записвания в инвентарните книги на държавното предприятие и други подобни.
В конкретиката на настоящия казус, от
съвкупната преценка на събраните по делото доказателства, в това число от
съдържанието на АДС № 1416/06.03.1996г. и АДС /частна/ № 353/15.09.1997г. на
Областния управител на Област Варна, се установява по безспорен начин, е
процесният енергиен обект, който е построен и въведен в експлоатация през
1974г., е предоставен за стопанисване и оперативно управление на праводателя на
ищеца, а през 1996г. е включен в активите на „Агропласмент-92-В" ЕАД -
правоприемник на преобразуваната с решение № 10836/08.02.1993г. по ф.д. №
10836/2002г. на ВОС държавна организация,
по реда на чл. 17 а от Закона за преобразуване и приватизация на държавни и
общински предприятия (отм.), видно от АДС № 353/15.09.1997г. Обектът е включен
в баланса на търговското дружество – ищец като дълготраен материален актив.
Доказателственото значение на АДС във връзка с
предмета на доказване и разпределението на доказателствената тежест в хипотеза
на преобразуване на държавно предприятие по реда на чл. 17 а ЗППДОП (отм.);
относно извършените отбелязвания за предоставяне правото на оперативно
управление и стопанисване, се предопределя от това, че се касае до
отбелязвания, извършени от длъжностно лице в кръга на неговите правомощия. АДС
е официален документ и се ползва с доказателствена сила. Ако същият се оспорва
от гледна точка на конкуренция на права, то той следва да бъде ценен по
правилата на чл. 179 ГПК. В случая, ответникът не заявява конкретно свои права,
а оспорва правото на собственост на ищеца по съображения, че всички енергийни
обекти към релевантния момент са били изключителна държавна собственост. В тази
връзка, неоснователни са оплакванията на въззивника, че е следвало да бъде
разгледано негово възражение за придобиване на имота по давност. Такова
възражение е направено за първи път във въззивната жалба, а всички съображения
на ответника по повод на спора са за преминаване на собствеността върху
енергийните съоръжения, които могат да бъдат само и единствено изключителна
държавна собственост, от държавата към енергийните дружества, които имат лиценз
за осъществяване на дейност по пренос и доставка на енергия, по силата на
отменените Закон за електростопанството и Закон за енергетиката.
Предвид така установената характеристика на енергийния
обект, който не е бил част от общата електроразпределителна мрежа през
разглеждания период възражението на ответника, че по силата на чл. 2 от Закона
за електростопанството (отм.), същият е бил извън граждански оборот, не намира
нормативна подкрепа. По аргумент от нормата на чл. 18 от Конституцията на
Република България, във връзка с чл. 2, ал. 2 от Закона за електростопанството,
трафопостът, изграден, оборудван и ползван през разглеждания период за
осигуряване нуждите на един потребител, собственик на обекта, не може да се
квалифицира като обект на изключителна държавна собственост. Режимът на
частната държавна собственост е предоставен на преценката на държавата и същата
не е извела по установения в закона ред запазване на собствеността върху
процесния трансформаторен пост, ведно с оборудването в него, отделно от и извън
преобразуваната в търговско дружество държавна организация, праводател на ищеца.
Предвид изложеното, съставът на въззивния съд споделя
напълно правният извод на от окръжния съд, че материалната доказателствена сила
на нот. акт № 79, т. VI, per. № 9357, дело №
993/2005г. от 29.12.2005г. на Нотариус С. Д. per. № 363, съставен въз основа на АДС № 1416/06.03.1996г. и АДС №
353/15.09.1997г. на Областния управител на Област Варна, не е оборена.
Разпоредба на чл. 14, ал. 1 от ПИКЕЕ
(обн., ДВ, бр. 98 от 12.11.2013 г.), ползващи се със силата на подзаконов акт
като приети в хипотезата на законова делегация по чл. 83, ал.1, т. 6 от ЗЕ,
изискват при отдаване на електрическа енергия от електропреносната мрежа,
съответно електроразпределителната мрежа, към клиент, мястото на измерване е на
страната с по-високо напрежение на понижаващия трансформатор на клиента (ако
има такава трансформация) или в мястото на присъединяване на клиента към
електропреносната, съответно електроразпределителната мрежа. По правилото на
чл. 30 ал. 4 Наредба №6/2014год. на ДКЕВР за присъединяване на производители и
клиенти на ел. енергия към преносната или разпределителните ел.мрежи, в
случаите по ал. 1 и ал. 2 средствата за търговско измерване на електрическа
енергия се монтират в електрическата уредба на потребителя, до или на границата
на имота му, а в случаите по ал. 3 - в електрическата уредба на съответния
мрежови оператор. По силата на посочените разпоредби средствата за търговско
измерване на ищеца е следвало да бъдат монтирани на ниво средно напрежение, а
от заключението на назначената от окръжния съд експертиза се установява, че
търговското мерене на консумираната в процесния обект електроенергия се
осъществява на ниско напрежение от 0.4 kV. Следователно, средствата за търговско измерване на ползваната
от ищеца ел. енергия през процесния период, не са били поставени на
определеното с посочените нормативни актове място, респ. търговското мерене на
изразходваната електроенергия е неправомерно, респ. не е възникнало задължение
за заплащане на двата компонента - цената за достъп и цената за пренос, а само
заплащане на такса за пренос средно напрежение.
Недоказано е твърдението на ответника,
че същият е поддържал процесните съображения и поемал всички разходи по тяхното
обслужване. За целите на доказване на това твърдение е представен единствено
частен писмен документ, изходящ от ответника - Заповед № ЕDN – 284/21.01.2020г., издадена в хода на
производството, след предявяване на исковете.
В отговорите на исковата и допълнителната искова молба
ответникът не оспорва, че е получил плащане по посочените в исковата молба фактури,
а твърди наличие на правно основание за плащането, съставляващо предоставяне на
услугата в цялост, така както е фактурирана. В първо съдебно заседание
плащането е оспорено, но ответникът е възпрепятствал доказването на този,
оказал се спорен факт, чрез изготвяне на експертиза, като е отказан достъп на
вещото лице до счетоводството на Електроразпределение Север“ АД – гр. Варна,
въпреки предупреждението за последиците от поведение, препятстващо доказването.
При тези безспорно установими от преписката по
първоинстанционното дело факти правилно първоинстанционният съд е приложил
последиците по чл. 161 от ГПК.
Неоснователно е възражението на ответника за изтекла
погасителна давност на вземанията по първия кондикционен иск, който е с правно
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 – во ЗЗД, произтичащи от заплатена без основание част от парично вземане по фактура
№ **********/09.01.2015г., с падеж – 19.01.2015г. Тъй като исковата молба е
предявена на 10.01.2020г., претенциите, произтичащи от този документ не са
погасени по давност, тъй като началото на давностния срок е от плащането,
прието за установено с приложение на правилото на чл. 161 от ГПК, предвид
процесуалното поведение на ответника и извършеното в открито съдебно заседание
оспорване на факти, които са признати с изявления, направени в процедурата по
размяна на книжа, а формално плащане по тази фактура не е могло да се осъществи
преди 10.01.2015г.
При липса на спор, че между страните не е сключен договор по чл. 117,
ал. 7 от Закона за енергетиката, и няма плащания за осъщественото ползване за
предоставения от едната страна достъп до съоръженията в собствения й имот срещу
заплащане от другата страна на цената за периода от 01.01.2015г. до 31.12.2017г.,
фактическият състав за основателността на претенцията по общия кондикционен иск
с правно основание чл. 59 ЗЗД е доказан. Размерът на присъдената като дължима
сума е определен правилно, въз основа на експертно заключение, съгласно т. 10
от одобрена от КЕВР Методика за определяне на цените за предоставен достъп на
преносно или разпределително предприятие от потребители през собствените им
уредби и/или съоръжения до други потребители за целите на преобразуването и
преноса на електрическа енергия, на преноса на топлинна енергия и на преноса на
природен газ.
За по - подробната аргументация по същество, в това число
по правните изводи относно размерите на присъдените парични суми, за които няма
самостоятелни оплаквания в жалбата, / тъй като се отрича основанието за
възникване на задълженията/, въззивният съд препраща към мотивите на
първоинстанционното решение в съответната част, на основание чл. 272 от ГПК,
като възприема крайния изводите на окръжния съд за основателност на предявените
осъдителни искове в размерите, уважени с обжалваното решение.
Поради съвпадение на
правните изводи на двете съдебни инстанции по предмета на спора пред въззивната
инстанция, първоинстанционното решение следва да се потвърди в обжалваната
част.
С оглед резултата от въззивното обжалване, на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК и предвид направеното искане, с прилагане на списък по чл. 80 ГПК, въззивното дружество следва да бъде осъдено да заплати сумата
6 250лв., представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за въззивна
инстанция.
Воден от горното, ВнАпС, ТО, І-състав,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260315/27.10.2020г., постановено по т. д. №
47/2020г. по описа на Варненски окръжен съд, в частта, с която „Електроразпределение Север“ АД – гр.
Варна, ЕИК *********, е осъдено да заплати на „Агропласмент-92-В“ АД – гр.
Варна, ЕИК *********, сумата 101 664.58 лв., представляваща разликата
между заплатената от ищеца за периода от 01.12.2014г. до 31.12.2017г. цена за
услуга „пренос ниско напрежение" и дължимата за същия период от време цена
за услуга „пренос средно напрежение" за обект „База за угояване на
водоплаващи птици“ с аб. № 1699002, находящ се в с. Любен Каравелово, общ.
Аксаково, обл. Варна, както и сумата 61.16
лв., представляваща средствата, с които ответникът без основание се е обогатил
за сметка на ищеца чрез ползването на притежавания от последния енергиен обект
„Възлова станция „Любен Каравелово" за целите на преобразуването и преноса
на ел. енергия до други потребители за периода от 01.01.2015г. до 31.12.2017г.,
на основание чл. 59 от ЗЗД вр. с чл. 117, ал. 8 от ЗЕ, ведно със законната
лихва върху присъдените суми по двата иска, считано от датата на завеждането на
исковата молба в съда – 10.01.2020г. до окончателното изплащане на
задължението..
В останалата част решението на ВОС не е обжалвано и е
влязло в сила.
ОСЪЖДА „Електроразпределение Север“ АД – гр. Варна, ЕИК
*********, да заплати на „Агропласмент-92-В“
АД – гр. Варна, ЕИК *********, сумата 6 250лв., представляваща направени съдебно – деловодни разноски за адвокатско
възнаграждение за въззивна инстанция, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС, при
условията на чл. 280 ГПК, в едномесечен срок от връчването му на страните, в
частта по иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 – во ЗЗД, ведно с акцесорната претенция за законна
лихва.
Решението на въззивния съд в останалата част е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване съгласно разпоредбата на чл.
280, ал. 2 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.