№ 5395
гр. София, 25.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично
заседание на четвърти октомври през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Калина А.а
Членове:Темислав М. Д.
Михаела Касабова
при участието на секретаря Мария Т. Методиева
като разгледа докладваното от Темислав М. Д. Въззивно гражданско дело №
20231100506986 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от Гражданския процесуален кодекс
(ГПК).
Образувано е по въззивна жалба на „Б.**“ ЕООД срещу решение №
20011043/07.02.2022 г. по гр.д. № 53194/2019 г. по описа на СРС, 73 състав, с което са
отхвърлени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 258 и сл. ЗЗД и чл. 92
ЗЗД, предявени от „Б.**“ ЕООД срещу „Н.“ ЕООД за признаване за установено, че
ответникът дължи на ищеца сумите, както следва: 5200 лв., ведно със законната лихва
от 14.11.2017 г. до погасяването, представляваща непогасено възнаграждение по
договор за изработка от 25.04.2017 г. и анекс от 25.04.2017 г., 12194 лв. – неустойка за
забава по чл. VI.2 за периода от 16.05.2017 г. до 14.11.2017 г.
Жалбоподателят – „Б.**“ ЕООД, твърди, че решението е неправилно. Счита, че
по делото се установява сключването на договор за изработка, в изпълнение на който е
изработил и монтирал пергола по възлагане на ответника „Н.“ ЕООД. Сочи, че
непогасената част от претендираното възнаграждение възлиза на сумата в размер на
5200 лв., като за забавено изпълнение на задължението се дължи неустойка в размер на
12194 лв. за периода от 16.05.2017 г. до 14.11.2017 г., съгласно чл. VI.2 от договора.
Ето защо, моли обжалваното решение да бъде отменено и исковете да бъдат уважени.
1
Претендира разноските по производството.
Ответникът по жалбата – „Н.“ ЕООД, оспорва жалбата, като моли обжалваното
решение да бъде потвърдено. Претендира разноските по производството.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства, въз
основа на закона и във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт, достигна до следните фактически и правни изводи:
Първоинстанционният съд е бил сезиран от „Б.**“ ЕООД с обективно съединени
искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 266, ал. 1 и
чл. 92 ЗЗД.
Ищецът – „Б.**“ ЕООД, твърди, че по силата на договор за изработка от
25.04.2017 г., сключен с ответника – „Н.“ ЕООД, е изпълнил възложените му работа –
изработване, доставка и монтаж на пергола за обект, намиращ се в с. Свети Влас,
комплекс „Sea Wind“, тераса-бар, съгласно приложение № 1 към договора. Ответникът
не е погасил пълния размер на дължимото възнаграждение за извършената работа, като
непогасената част възлиза на сумата в размер на 5200 лв. Освен това, съгласно чл. VI.2
от договора ответникът му дължи и сумата в размер на 12194 лв., представляваща
неустойка за забава за периода от 16.05.2017 г. до 14.11.2017 г. Ето защо, претендира
посочените суми, както и законната лихва от датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до погасяването.
С обжалваното решение исковете са отхвърлени изцяло.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно
и допустимо.
За преценка правилността на решението съдът съобрази от фактическа и правна
страна следното:
По иска с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 266,
ал. 1 ЗЗД:
За основателност на иска в тежест на ищеца при условията на пълно и главно
доказване е да докаже: възникването на облигационно отношение между страните,
породено от сключен договор за изработка от 25.04.2017 г., по силата на който ищецът
се е задължил да изпълни възложените дейности срещу възнаграждение, което
ответникът се е задължил да изплати на ищеца; изпълнението от страна на ищеца на
възложената работа съобразно уговореното в договора; приемането на работата или
неоснователен отказ работата да бъде приета.
При доказване на посочените обстоятелства в тежест на ответника е да докаже
погасяване на дълга.
От представения по делото договор от 25.04.2017 г., подписан от представители
2
на страните, се установява, че между страните е налице облигационно отношение, по
силата на което ответникът е възложил на ищеца изработване, доставка и монтаж на
пергола за обект, намиращ се в с. Свети Влас, комплекс „Sea Wind“, тераса-бар,
съгласно приложение № 1 към договора, срещу възнаграждение в общ размер на 13000
лв., платимо, както следва: авансово сумата в размер на 7800 лв., междинно плащане в
размер на 3900 лв. в деня на доставката на продуктите на обекта, окончателно плащане
в деня на приключване на монтажа. Съгласно анекс от 25.04.2017 г., страните са
договорили изработването допълнително на метална носеща греда, необходима за
монтажа на перголата, срещу сумата в размер на 400 лв., която се добавя към общата
стойност на договора.
Съгласно приемо-предавателен протокол от 16.05.2017 г., подписан от
представители на страните, възложеното по договора е изработено и монтирано, като
не са констатирани неизправности и работата е приета без забележки. Посочено е
също, че след приемане на работата задължението на „Н.“ ЕООД възлиза на сумата в
размер на 5200 лв.
Договорът, анексът към него и протоколът за приемане на работата са подписани
от представители на „Н.“ ЕООД, като в договора и анекса не е посочено името на
представляващия възложителя, а в протокола като представляващ възложителя е
посочен лицето „С.И.“. Ответникът в отговора на исковата молба оспорва
представителна власт на лицата, подписали договора, анекса към него и протокола за
приемане на работата, като ищецът не е ангажирал доказателства, че лицата,
подписали оспорените документи, имат правото да представляват „Н.“ ЕООД.
Съгласно чл. 301 ТЗ, когато от името на търговеца се действа без представителна
власт, се счита, че търговецът потвърждава действията, ако не се противопостави
веднага след узнаването. Ответникът „Н.“ ЕООД не оспорва, че е платил изцяло сумата
в размер на 7800 лв., представляваща първата вноска от дължимото по договора
възнаграждение, съгласно фактура № **********/27.04.2017 г., както и
допълнителната сума в размер на 400 лв., съгласно анекса към договора, за което е
представена по делото счетоводна справка от счетоводството на „Н.“ ЕООД, видно от
която фактура № **********/27.04.2017 г. е осчетоводена надлежно в счетоводството
на дружеството. Следователно, моментът на узнаване от страна на ответника на
сключването на процесния договор за изработка и анекс към него от лице без
представителна власт е именно моментът на осчетоводяване на фактурата, издадена за
първото плащане по договора, съответно – моментът на плащане на задължението,
съгласно анекса към него. Ответникът не е доказал, че се е противопоставил на
сключването на договора и анекса от лице без представителна власт веднага след
узнаването за него, който факт е в негова доказателствена тежест, поради което и по
аргумент от чл. 301 ТЗ съдът приема, че „Н.“ ЕООД е обвързано от процесния договор
и анекс към него.
3
Съгласно показанията на разпитания по делото свидетел А.И.И., който е
участвал при монтирането на перголата, предмет на процесния договор, работата по
договора е била изпълнена изцяло, за което е подписан протокол без възражения от
представител на възложителя. Монтажът е отнел около ден и половина, като
съоръжението е било с размери 8м./5м. Наложило се е изработване на допълнителна
носеща конструкция, предвид размерите на перголата, за което е подписан
допълнителен анекс. Представител на възложителя е било лицето С.И., който е приел и
изработеното в изпълнение на договора.
По делото не са ангажирани доказателства, от които да се установява, че
ответникът е имал възражение във връзка с извършената работа по договора между
страните.
Ето защо, съдът намира, че от показанията на разпитания по делото свидетел се
установява, че ищецът е изпълнил изцяло възложената работа в изпълнение на
процесния договор и анекс към него, поради което и на основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД
поръчващият трябва да заплати възнаграждението за извършената работа, което е в
общ размер на 13400 лв. (с ДДС) – 13000 лв., съгласно договора, и 400 лв., съгласно
анекса. Както беше посочено, не се спори по делото, че ответникът е заплатил сумата в
размер на 8200 лв.
Във връзка изложеното съдът счита, че дължимото и непогасено възнаграждение
по договора и възлиза на остатъка от договорената сума, а именно – 5200 лв., поради
което искът с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 266,
ал. 1 ЗЗД се явява основателен за пълния предявен размер.
За основателност на иска с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 92 ЗЗД
по делото следва да се установи наличието на главен дълг, представляващ дължимо и
непогасено възнаграждение по договор за изработка, валидна уговорка за неустойка, в
случай на забава в плащането на възнаграждението по договора, както и в какъв размер
е възникнало вземането за неустойка.
Предвид посоченото по-горе, съдът достигна до фактически и правни изводи за
наличието на главен дълг за сумата в размер на 5200 лв., представляваща непогасено
възнаграждение по договор за изработка и анекс към него.
На основание чл. VI.2.1 от договора, при неспазване на чл. VI.3, предвиждащ
условията на извършване на междинното плащане по договора, и чл. VI.4, предвиждащ
условията за извършване на окончателното плащане по договора, възложителят дължи
неустойка в размер на 0,5 % на ден от общата стойност на договора за всеки просрочен
ден.
Следва да се установи, дали посочената неустоечна клауза е произвела действие
между страните. По своята правна природа неустойката представлява форма на
4
договорна отговорност. Може да се определи като акцесорно съглашение с предмет -
задължение, което става изискуемо в случай на неизпълнение на главното задължение
по договора. Неустойката има няколко функции – обезпечава изпълнението на
задължението и представлява форма на договорна отговорност, тъй като служи за
обезщетение за вредите от неизпълнението на договора. Като клауза, уговорена в
договора, неустойката е проявление на принципа на автономия на волята в частното
право (чл. 9 ЗЗД). С нея страните уговарят предварително размер на обезщетението,
което ще заплати неизправната страна, в случай че не изпълни своите задължения, без
да е необходимо да се доказва какъв е размерът на вредите, настъпили от
неизпълнението. Посоченото обаче не освобождава кредитора от задължението да
докаже, че неустойката е уговорена с оглед възможността от възникване на конкретни
вреди, вследствие на неизпълнение на договорно задължение, съответно – при съдебно
предявена претенция кредиторът не следва да доказва размера на вредите, но в негова
доказателствена тежест е да установи, че е претърпял такива, за да се ангажира
гражданската отговорност на насрещната страна по договора, породена от факта на
неизпълнение.
Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на
договора и в частност да уговорят неустойка е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД
в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни
норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави. В този смисъл ограничението се
отнася както за гражданските, така и за търговските сделки – арг. от чл. 288 ТЗ.
Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото
правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на
договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). Добрите нрави не са писани, систематизирани и
конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях,
като за спазването им при иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно.
Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави,
следва да се прави във всеки конкретен случай към момента на сключването на
договора, като могат да бъдат използвани следните критерии: естеството им на
парични или непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се
обезпечава с неустойка; дали изпълнението на задължението е обезпечено с други
правни способи; вид на уговорената неустойка (компесаторна или мораторна) и вида
на неизпълнението на задължението – съществено или незначителна негова част;
съотношението на размера на уговорената неустойка с очакваните вреди от
неизпълнението. При конкретната преценка за нищожност на неустойката могат да се
използват и други критерии, като се вземат предвид конкретните факти и
обстоятелствата за всеки отделен случай (ТР № 1/2009 г. от 15.06.2010 г. по т.д. №
1/2009 г. на ОСТК на ВКС).
При тълкуване на процесната неустоечна клауза е видно, че размерът на същата
5
е уговорен като процент от общата сума по договора, която е 13400 лв., дължим за
всеки ден на забавено изпълнение на конкретна вноска по договора. От друга страна,
възнаграждението по договора е изискуемо на три вноски, срокът за изпълнение на
които възникна в различен момент от действието на договора. Следователно и
тълкувайки договора, съгласно чл. VI.2.1 от същия при забавено изпълнение на която и
да е вноска би се дължала неустойка за забава, размерът на която се формира от цялата
цена по договора, въпреки че същата все още не е изискуема, съответно - вече е
платена в срок. Това означава, че ако се касае за забава в плащането на втората вноска
по договора, но третата все още не е изискуема, по договора би се дължала неустойка и
за нея – върху цялата цена на договора. Съответно – при забава в плащането на втората
и третата, както е в процесния случай, отново би се дължала неустойка върху цялата
цена по договора, въпреки че първата и най-голяма вноска е платена в срок от страна
на възложителя. С оглед факта, че цената по договора се дължи на три вноски, то
кредиторът има интерес от обезпечаване на заплащането на вземането му по всяка
вноска при настъпване на изискуемостта , съответно – неустойката следва да
санкционира забавеното изпълнение на длъжника на всяка вноска, като същата бъде
определена по размер като процент от размера на съответната забавена вноска или по
друг начин, обвързан с размер на частта от вземането, която не е изпълнена в срок. В
случая изначално неустойката е уговорена по начин, който обвързва размера с
размера на цялата цена по договора, без същата да е изискуема в пълен размер или при
положения, че същата е частично заплатено, както е в процесния случая. По делото се
твърди, че е заплатено в срок над 60 % от възнаграждението, дължимо от възложителя,
като за забавено изпълнение на останалата част от дължимото възнаграждение се
претендира неустойка върху 100 % от възнаграждението. Следователно, претендира се
обезщетение за вреди, които изначално не могат да възникнат, а именно – претендира
се обезщетение за забавено изпълнение на над 60 % от дължимата цена, за която обаче
не са налице твърдения и няма данни да е заплатена със забава. Посоченото налага
извод, че процесната неустоечна клауза изначално излиза извън присъщите на
неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционираща функция, което води до
нейната нищожност като накърняваща добрите нрави. При този договорен начин на
формиране на неустойка не би се стигнало до обезщетяване на реално възникнали
вреди в патримониума на кредитора, съответно – санкционирането на длъжника за
неизпълнението му по договора, а до неоснователно обогатяване на лицето, което има
право на неустоечно вземане – кредиторът би получил обезщетение за забавено
изпълнение на възнаграждение по договора, което или все още не е изискуемо, или е
платено в срок. Доказателство за това е, че за забавено изпълнение с по-малко от шест
месеца на задължение от 5200 лв. се достига до задължение за неустойка, което е в
размер, надхвърлящ двойният размер на главницата.
При посочените мотиви съдът счита, че клаузата на неустойка по чл. VI.2.1 от
6
договора е нищожна, тъй като противоречи на добрите нрави. Ето защо, искът с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 92 ЗЗД следва да се отхвърли.
Във връзка с изложеното обжалваното решение следва да бъде отменено в
частта, с която искът с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр.
чл. 266, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен, като посоченият иск бъде уважен от въззивната
инстанция.
В останалата обжалвана част, с която искът с правно основание чл. 422, ал. 1
ГПК, вр. чл. 92 ЗЗД е отхвърлен, решението на първата инстанция следва да бъде
потвърдено.
По разноските:
Възраженията на страните за прекомерност на адвокатските възнаграждения на
процесуалните им представители са неоснователни, предвид фактическата и правна
сложност, съобразена с минималния размер на адвокатското възнаграждение, съгласно
НМРАВ, а именно – 1965,46 лв.
Предвид изхода от обжалването, в полза на въззивника следва да се присъди
сумата в размер на 1045,07 лв. – разноски в първоинстанционното и в заповедното
производство, както и сумата в размер на 104 лв. – разноски във въззивното
производство.
В полза на ответника по жалбата следва да се присъди сумата в размер на
1377,56 лв. – разноски във въззивното производство.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 20011043/07.02.2022 г. по гр.д. № 53194/2019 г. по описа
на СРС, 73 състав, в частта, с която е отхвърлен иск с правно основание чл. 422, ал. 1
ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД, предявени от „Б.**“ ЕООД срещу
„Н.“ ЕООД за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата в
размер на 5200 лв., ведно със законната лихва от 14.11.2017 г. до погасяването,
представляваща непогасено възнаграждение по договор за изработка от 25.04.2017 г. и
анекс от 25.04.2017 г., и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че „Н.“ ЕООД, ЕИК **** дължи в полза на
„Б.**“ ЕООД, ЕИК **** сумата в размер на 5200 лв., ведно със законната лихва от
14.11.2017 г. до погасяването, представляваща непогасено възнаграждение по договор
за изработка от 25.04.2017 г. и анекс от 25.04.2017 г., за която в производството по
ч.гр.д. № 80718/2017 г. по описа на СРС, 73 състав, е издадена заповед за изпълнение
7
по чл. 410 ГПК от 14.05.2019 г.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20011043/07.02.2022 г. по гр.д. № 53194/2019 г.
по описа на СРС, 73 състав, в частта, с която е отхвърлен иск с правно основание чл.
422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 9 ЗЗД, предявени от „Б.**“ ЕООД срещу „Н.“ ЕООД за
признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата в размер на 12194 лв.
– неустойка за забава по чл. VI.2 за периода от 16.05.2017 г. до 14.11.2017 г.
ОСЪЖДА „Н.“ ЕООД, ЕИК **** да заплати в полза на „Б.**“ ЕООД, ЕИК ****,
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата в размер на 1045,07 лв. – разноски в
първоинстанционното и в заповедното производство, както и сумата в размер на 104
лв. – разноски във въззивното производство.
ОСЪЖДА „Б.**“ ЕООД, ЕИК **** да заплати в полза на „Н.“ ЕООД, ЕИК ****,
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата в размер на 1377,56 лв. – разноски във
въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8