Р Е Ш Е
Н И Е № 42
гр.Пловдив,
09.01.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, Х-ти състав, в публично заседание на четвърти декември две хиляди и осемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЯНА АНДРЕЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЛАМЕН ЧАКАЛОВ
БРАНИМИР ВАСИЛЕВ
при секретаря Бояна Гълъбова, като разгледа докладваното от съдия Василев гр.дело № 543/2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на С.Н.Ш. и А.Н.Ш.
против решение №408/28.12.2017г. по гр.д. № 1019/2016 г. на Районен съд -
Асеновград, с което е отхвърлен искът на С.Ш. и А.Ш. против С.Ш., Г.Ш., Н.Ш. и В.А.
за допускане и извършване на съдебна делба на четириетажна жилищна сграда с идентификатор
00702.513.76.3 по КК на Асеновград, с адрес ***, както и на следните СОС в
сградата: 1. СОС с идентификатор № 00702.513.76.3.1 – представляващо
жилище/апартамент, с площ 129.75 кв.м., 2. СОС с идентификатор №
00702.513.76.3.2 – представляващо жилище/апартамент, с площ 125.15 кв.м., 3.
СОС с идентификатор № 00702.513.76.3.3 – представляващо жилище/апартамент, с
площ 123 кв.м., 4. СОС с идентификатор № 00702.513.76.3.4 – за обслужваща
дейност, битови услуги, с площ 33.28 кв.м. и 5. СОС с идентификатор №
00702.513.76.3.5 – представляващо гараж, с площ 30 кв.м.
В жалбата се твърди, че решението е
незаконосъобразно и са допуснати съществени процесуални нарушения, като съдът
не е преценил фактите и доказателствата събрани по делото. Не е проверил
служебно за наличието на съпружеска имуществена общност в недвижимия имот.
Неправилно е тълкувал представеното завещание и не е направил разлика между
имущество и права. Не е поискал служебно прогласяване на сградата, предмет на
делбата, да бъде удостоверена, че е търпим строеж. Неправилно е преценил
писмените доказателства по делото относно от кога общата вещ е започнала да
съществува. Решението е незаконосъобразно, защото не е приложен правилно
закона, който е действал към момента на подписване на протокол ЗПИНМ като към
него не е било необходимо взаимно учредяване на право на строеж. В решението за
строеж не е била включена В. Ш., макар че същата е притежавала право на строеж в режим на СИО.
Неправилно е прието, че съществуват самостоятелни обекти в сграда единствено и
само по записите в кадастралната карта. Съдът не се е произнесъл правилно и по
притежаваната съсобственост в имота на жалбоподателите и как са придобили тази
тяхна съсобственост. Неправилно са кредитирани установените факти по делото, в
това число и кога сградата е построена в груб строеж. Иска се отмяна на
решението и допускане до делба на 4-етажната жилищна сграда в гр. Асеновград.
Претендират се разноските по делото.
Подаден е в срок отговор на
въззивната жалба от въззиваемите страни С.Ш., Н.Ш. и В.А., с който същите оспорват въззивната жалба по
подробно посочени съображения в нея. Искат потвърждаване на обжалваното решение
и претендират разноските пред въззивната инстанция.
Въззиваемата Г.Ш. не е подала отговор на въззивната жалба.
Пловдивският окръжен съд, Х
граждански състав, след като прецени данните по делото въз основа на доводите
на страните и при дължимата служебна проверка, намира следното:
Въззивната жалба е допустима, като подадена в законния
срок от легитимирани страни, внесена е дължимата държавна такса за въззивно
обжалване и е изпълнена процедурата за отговор. Жалбата отговаря на
изискванията на закона по форма, съдържание и приложения.
Обжалваното решение не е
недопустимо или нищожно при постановяването му не е нарушена императивна
материалноправна норма.
Решението не е недопустимо,
защото една от съделителките В.А. е сключила
граждански брак и съпругът й не е конституиран като страна по делото. Самата
искова молба съдържа в себе си една изначална вътрешна противоречивост, като от
една страна отрича в поискания предмет на делба /четириетажна жилищна сграда в
Асеновград по уточнение на исковата молба на л.36 от делото/ да съществуват самостоятелни обекти на собственост в
сграда, от друга страна признава за обективното наличие на самостоятелни обекти
на собственост в сградата и сочи на л.4 от исковата молба като ответници по
делото на лицата собственици на такива самостоятелни обекти, а именно В.А.,
която е закупила първия жилищен етаж в сградата от баба си В. Ш. с нотариален
акт за продажба №11, том 3 н.д. № 383/13г.
от 21.12.2013г. /листи 17 и 88 от делото/ - в исковата молба данните за
сделката са объркани, като едновременно се твърди, че този договор е
недействителен поради липса на предмет, сградата не е била поделена към момента
на продажбата и продавачката не е доказала правото си на собственост върху този
апартамент. Дори да се абстрахираме от тези еклектика на исковата молба и да
приемем, че В.А. е сключила граждански брак преди 2013 година, за което няма
събрани доказателства по това дело, то пак участието на съпругът й по делото не
е предпоставка за редовност на исковата молба с оглед на решението по ТР
№3/2016г. от 29.06.2017г. по т.д. №3/2016г. на ОСГК на ВКС, според което по
искове за собственост на вещни права съпрузите са необходими, а не задължителни
другари. В първата фаза на делбата съдът единствено установява правото на
собственост върху обекта на делбата, което е равносилно на установителен иск за
собственост, така че горното тълкувателно решение е приложимо и за тази фаза на
делбата. Освен това съпругът на В.А. – Н.А. е разпитван по това дело като
свидетел /л.440/, знае за какво се води процеса и няма никакви претенции да се
констиуира като страна по него. Ето защо
съдът намира решението за допустимо.
Основателно е възражението на жалбоподателите, че
първото основание на което РС Асеновград е уважил иска противоречи на закона.
На първо място за да приеме, че съделителите са станали собственици на
жилищните етажи, които безспорно по дело владеят от построяването на сградата
до днес, РС Асеновград приема, че сключения между страните договор за разпределение на
новостроящата жилищна сграда с нотариална заверка на подписите от 24.04.1972 г.
/л.13 и л.87/ има сила на извършена между страните през същата година
доброволна делба /разпределение на правото на строеж/. От което следва извода,
че след построяване на сградата и след въвеждане в експлоатация на същата сграда
Н.Ш., С.Ш. и С.Ш. са станали изключителни собственици на обектите в сградата.
Първо към 1972 година сградата не е била построена изобщо. Строителното разрешение
за тази сграда е от 10.04.1972 година /л.12/. Тоест при липса на обекти на
съсобственост за никаква доброволна делба в случая не би могло да става дума.
Като в договора от 1972 година никъде не са употребявани словосъчетания като
право на строеж или суперфиция, даващи възможност на съда да изтълкува същия
като взаимно учредяване на право на строеж. Не е вярно виждането на
жалбоподателите, че това било договор за групов строеж по чл.192 ал.1 от ЗТСУ,
защото към 1972 година ЗТСУ все още не е бил приет и е действал друг
благоустройствен закон - ЗПИНМ, който закон подобен договор за групов строеж не
е уреждал и понятието групов строеж според този закон се е разбирало съвсем
другояче видно от чл.55в от закона. Така или иначе при липса на сграда готова
във фаза на груб строеж и възможност за нейната доброволна делба или учредено
взаимно право на строеж на посочените самостоятелни обекти на собственост, то
същите не са придобити на основание на договора с нотариална заверка на
подписите от 24.04.1972 г.
Второто основание, на което РС Асеновград е уважил
иска – придобивна давност е правилно и законосъобразно. Видно от приетите
няколко СТЕ както пред първата така и пред въззивната инстанция /л.138-146/
сградата предмет на делото има множество самостоятелни обекти на собственост,
така както това е описано в исковата молба, като някой от тях с течение на
времето са претърпели и реконструкции. Безспорен факт по делото е че от
построяването на сградата и започването на съделителите да живеят в нея до днес
същите са владели точно определени самостоятелни обекти на собственост, гаражи
и други помощни помещения на приземния етаж към тях, а именно първи жилищен
етаж е владян от родителите Н.Ш. и В. Ш., втори жилищен етаж е владян от С. и Г.
Ш., а трети жилищен етаж е владян от С. и А. Ш.. През 2013г. В. Ш., като
наследничка на съпруга си Н.Ш. по завещание продава на внучката си В.С.А.
първия жилищен етаж /л.17/. През 2014г. С. Ш. дарява на сина си Н.С.Ш. /л.15/
своя втори жилищен етаж.
Вярно е че сградата няма издадено
разрешение за ползване, но това не отменя факта, че същата е напълно годна за
ползване с обособени самостоятелни обекти на собственост и в нея се живее от
дълги години от страните по делото. Това е безспорен факт по това дело, който
се признава от всичките страни по делото и съдът не е дължен да го доказва.
В исковата молба се твърди, че
това владение не е било с намерение владяните самостотятелни обекти на
собственост да се своят, а са се владяли по общо съгласие на страните за
повечето обекти, просто така с неясно какво намерение, а някой обекти като
например преустроения гараж във фризьорски салон се е владял и без общо
съгласие.
За горното твърдение в исковата
молба – за липса на намерение владяните обекти да се своят по това дело няма
събрано нито едно доказателство, докато за противната теза, за владение с
намерение за своене на вещите има събрани многобройни доказателства. Най-важното,
от които е посоченият договор от 1972 година, в които ясно се сочи какво е
намерението на страните по него относно взаимно разпределеното владение на
жилищата, гаражите и складовите помещения по етажи и в приземния етаж – целта е
била разпределните обекти на собственост да се вземат в изключителна
собственост, тоест да се считат за собственост на лицето, което ги владее.
Именно такова спокойно и необезпокоявоно владение върху тези обекти на
собственост е доказано и от разпитаните по делото свидетели Е. Н. /л.215/ и Н.А.
/л.440/. Тези намерения и това съзнание за владените обекти на собственост се
доказва и от тяхното деклариране по реда на ЗМДТ пред администрацията с
подаваните от страните данъчни декларации само за владяните от тях обекти на
собственост /л.229-л.289 от делото/, без да има и намек, че същите не са тяхна
изключителна собственост, а са притежвани в съсобственост в идеални части, за
което в тези декларации има отделни графи, в който следва да се посочат и
другите съсобственици, но никой в това число и ищците по делото С. и А. Ш. не
са твърдели подобно нещо към момента на подаването на тези данъчни декларации.
В тези декларации като документ, от който се черпи правото на собственост е
посочен договора от 1972г., които вече се коментира от съда. За това че
страните са считали тези обекти за своя лична собственост и са ги владяли като
такива е видно и от техните последващи действия на разпореждане с имотите, като
втория етаж е дарен от С.Ш. /л.15/, а първия етаж е продаден от В. Ш. /л.17/.
От своя страна ищците С. и А. Ш. двукратно през 2006 г. и 2008г. са си
ипотекирали жилището на третия етаж пред две различини банки за ипотечни
кредити /л.195-198/.
По въпроса от коя година сградата
е вече построена и се ползва за живеене са събрани устни доказателства от
разпита на свидетелката Е. Н. /л.215/, от които е видно че от 1977 година
втория етаж е построен и годен за живеене. Показанията на св.Г.Ш. /л.214/ не се
кредитират от съда, защото в последствие същата като съпруга на С.Ш. е
конституирана като страна по делото. Доказателства по това дело, че сградата е
построена и се ползва от по-късна дата по това дело не са събрани, ето защо
съдът намира показанията на горната свидетелка Е. Н. за достоверни и им дава
вяра. Времето от 1977 година до завеждането на иска на 21.06.2016г. е
предостатъчно за да е изтекъл 10 годишния срок на придобивната давност по чл.79
ал.1 от ЗС. Ето защо жилищната сграда към момента на исковата молба не се
намира в режим на съсобственост, а е етажна собственост с множество
самостоятелни обекти на собственост в нея, които са лична собственост на
съделителите. Ето защо липсва съсобственост, която да се дели и искът правилно
е бил отхвърлен, поради което обжалваното решение следва да се потвърди изцяло.
Предвид изхода на делото право на
разноски се поражда в полза на страната взела участие в него, съразмерно на
уважената, респективно отхвърлената част от предявената претенция. В полза на
въззиваемите страни С.Ш., Н.Ш. и В.А. следва да се присъдят разноски на
основание чл.78 ал.3
от ГПК. По
делото се доказват реално направени разноски за 3 384 лева за адвокатски хонорар
на пълномощника на въззиваемите платени по банков път /л.148-149 от въззивното
дело/. Възражението за прекомерност на адвокатския хонорар направено от
жалбоподателите е неоснователно с оглед големия материален интерес по делото и
неговата както фактическа така и правна сложеност. Ето защо жалбоподателите С. и А. Ш. следва да се осъдят да заплатят
тези разноски на въззиваемите с оглед изхода на делото. Държавната такаса за въззивното обжалване е
предварително внесена по сметка на ПОС.
Мотивиран така съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №408/28.12.2017г. по гр.д. № 1019/2016 г.
на Районен съд – Асеновград.
ОСЪЖДА С.Н.Ш. ЕГН ********** и А.Н.Ш.,
ЕГН ********** *** да заплатят на С.Н.Ш., ЕГН **********; Н.С.Ш., ЕГН **********
*** и В.С.А., ЕГН ********** *** сумата от 3 384 лева, за разноски за адвокатски хонорар,
направени пред въззивната инстанция.
Решението може да се обжалва, при
условията на чл. 280, ал.1 ГПК, в едномесечен срок от
връчването му на
страните пред
ВКС на РБ.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.