Решение по дело №132/2023 на Административен съд - Ямбол

Производството е образувано по жалба от А.И.Д. *** чрез пълномощник адв.П.М.,***, против Заповед за прилагане на принудителна административна мярка №РД-14-1453 от 24.04.2023г. на Директора на Регионална дирекция"Автомобилна администрация"-Русе.Със заповедта са приложени две принудителни административни мерки:

1.      По чл.106а, ал.1, точка 1, буква „а“ и ал.2, т.1, във връзка с чл.106а, ал.7 от Закона за автомобилните превози - временно спиране от движение на моторно превозно средство лек автомобил марка ** модел * от категория М1 с per.№******, регистриран в Република България на дата 25.05.2021г., собственост на А.И.Д. с ЕГН**********, до отстраняване на нарушението, но за не повече от 12 месеца, чрез сваляне и отнемане на 1 бр. табела с рег.№****** и отнемане на свидетелството за регистрация №********* издадено от Република България.

2.      По чл.106а, ал.1, т.4, буква „б“ и ал.2, т.3 от Закона за автомобилните превози - временно отнемане на свидетелството за управление на МПС №********* на А.И.Д. с ЕГН**********, издадено на 19.10.2021г. от МВР Ямбол и контролен талон с №74383211 - до отстраняване на нарушението, но за не повече от една година.

Твърдят се съществени процесуални нарушения в хода на производството довели до ограничаване правото на защита на жалбоподателя.Конкретно се сочи 1)нарушение на чл. 35 от АПК, която разпоредба визира, че индивидуалният административен акт се издава, след като се изяснят фактите и обстоятелствата от значение за случая и се обсъдят обясненията и възраженията на заинтересованите граждани страни. Органът не е събрал чрез регламентираните в АПК способи и средства надлежни доказателства, удостоверяващи по несъмнен начин търговския характер на превоза.2)Счита се за нарушен и принципът на съразмерност по чл. 6 от АПК във връзка с чл. 142, ал. 1 от АПК. Принудителната административна мярка за всеки конкретен случай трябва да е определена в такъв вид и обем, че да не ограничава правата на субектите в степен, надхвърляща преследваната от закона цел. Заповедта за налагане на принудителна административна мярка е индивидуален административен акт по смисъла на чл.21, ал.1 от АПК и като такъв следва да отговаря на изискванията, визирани в чл. 146 АПК, включително съответствие с визираните в чл. 22 ЗАНН цели за налагане на ПАМ. Целите на закона се постигат чрез спазване на основните принципи, общите и специални правни норми за поведение, поради което е необходимо пълно и всестранно обсъждане на фактите за всеки конкретен случай, тъй като само по този начин може да се установи дали издаденият административен акт преследва законна цел, дали намесата в правата и свободите на засегнатите лица е пропорционална на преследваната цел и дали е спазен справедлив баланс между обществения интерес и интереса на индивида. Процесната мярка е наложена със срок максимално предвиден в закона, което е в несъответствие с целите по чл.6 от АПК, чл. 22 от ЗАНН. Наложената принудителна административна мярка се явява прекомерна и непропорционална на вменяваното във вина административно нарушение, и не съответства на целите на закона и би могла да ми причини непоправими вреди. По повод на нарушението предстои да бъде ангажирана административно-наказателната отговорност на жалбоподателя поради което процесната мярка се явява незаконосъобразна, нецелесъобразна и неправилна и предвид конкретните обстоятелства не би могла да преустанови административното нарушение.3) Счита се, че не е спазена установената форма на административния акт - налице е противоречие между фактическите и правните основания, посочени в заповедта и в АУАН, което води до неясни констатации от проверката и неяснота на основанието за издаване на заповедта, а и липсва индивидуализация на нарушението; не са индивидуализирани разпоредените с акта права и задължения, респ. липсва разбираемо изразена воля.4)Оспореният административен акт не отговаря и на изискванията за форма по чл.59, ал.2, т.4 от АПК. Разпоредбата задължава издателят на административния акт да посочи фактическите и правни основания за издаването му, т.е. да изложи мотиви. В оспорената заповед липсва обосновка на обстоятелствата, налагащи прилагането на ПАМ, а само са посочени законовите разпоредби и е повторена част от съдържанието на АУАН. Обосноваването на административните актове се дължи във всички случаи, а липсата на мотиви като задължителен елемент от съдържанието на акта винаги е основание за неговата отмяна. Иска се отмяна на обжалваната заповед.

В съдебно заседание жалбоподателят А.И.Д. се явява лично и с адв.П.М.,***.

Адв.М. поддържа жалбата. Застъпва становище, че от събраните по делото доказателства се установява, че жалбоподателят А.И.Д. нито е искал, нито е договарял, нито е получавал каквито и да са били парични суми от пътниците, които е превозвал в управлявания от него автомобил. Пътуването му от Холандия за България е било инцидентно, свързано най-вече с превоза на автомобил, който той е закупил за ползване от съпругата му, тъй като е установено по делото, че той е теглил платформа, на която е имало такъв натоварен автомобил. Всички пътници от автомобила са от Ямболска или Сливенска област и са или негови роднини, или негови близки познати, тъй като и той, и съпругата му, преди да се приберат окончателно в България, са работили с тях в Холандия няколко години съвместно в различни предприятия, на различни обекти. Тези негови познати, пътници в случая, са се възползвали от възможността, че той се прибира в България, за да се завърнат заедно с него. Това са все хора, с които той си е извършвал взаимни услуги било в България, било в Холандия, и от които не е взел никакви парични суми и не е договарял получаване на такива, което е категорично установено от тримата свидетели, разпитани в хода на разглеждането на делото. Така установената фактическа обстановка е коренно различна от тази, съдържаща се в мотивите към обжалваната заповед.В случая става въпрос за споделено пътуване, което не е регламентирано в закона, но не е и забранено, и за извършването му не следва да се носи каквато и да е административна отговорност, включително и да се налагат принудителни административни мерки. Споделено пътуване е ненаименован от законодателството ни договор, по силата на който шофьорът и пътниците в управлявания от него автомобил биха могли да си поделят разходите за транспорта, каквото в конкретния случай дори не се е случило, тъй като не се установява нито един от пътниците да е платил каквито и да било средства за изразходвания бензин.По административнонаказателната преписка няма абсолютно никакви данни жалбоподателят да е бил спиран, проверяван, санкциониран по подобен повод от органите на „Автомобилна администрация“, за да се правят изводи за извършвана от него такава дейност системно, каквито изводи се правят в мотивите към обжалваната заповед. В този смисъл моли съдът да приеме, че от събраните по делото писмени и гласни доказателства не е установено по безспорен и категоричен начин, че жалбоподателят действително е извършил вмененото му във вина административно нарушение, което пък от своя страна да мотивира административнонаказващия орган да издаде обжалваната заповед с тези толкова силни санкционни действия спрямо него, а именно отнемане на свидетелството за управление за срок от 1 година и прекратяване на регистрацията на собствения му автомобил също за срок от 1 година. Моли да се присъдят и направените разноски.

Жалбоподателят Д. поддържа жалбата си.заявява пред съда, че говорил с друг адвокат, който му дал документ да подпише, с цел да му помогне да му се намали наказанието. Казал му, че е по - добрия начин, без съд. Без да чете, без да разгледа документите, ги подписал. Подал ги на „Спиди“. Не разбрабл какво подписва. Впоследствие като му върнали с входящ номер документа, разбрал, че се признал за виновен.Заявява на съда, че предложението за сключване на споразумение по съставения акт за нарушение е изготвено от друг адвокат, не е разбрал за какво става въпрос. Като казал, че не е съгласен, адвокатът се отказал да го защитава. Счита, че няма никаква вина. Пътувал е заедно с приятели, както е написал в обясненията. Не е договарял да получи пари, не е имал за цел да взема някакви пари и това е истината.Моли съдът да уважи жалбата му.

Ответната страна, Директора на Регионална дирекция"Автомобилна администрация"-Русе, редовно призован, не изпраща представител. С представянето на административната преписка е изразил становище по съществото на спора, както следва: Установените в АУАН № 332764 /23.04.2023 г. административни нарушения са безспорно доказани. В хода на производството пред административния орган са събрани всички необходими доказателства за извършеното нарушение, поради което и правилно е приложена предвидената в закона принудителна административна мярка.В Регионална дирекция „Автомобилна администрация Русе е получена жалба с рег.№ РД-14-1453/3/12.05.2023г., насочена до Главен секретар на Изпълнителна Агенция „Автомобилна Администрация „ - София.След запознаване с изложените мотиви в жалба № РД-14-1453/3/12.05.2023г, жалбата се отхвърля като неоснователна.И в съставения АУАН, и в приложената ПАМ със Заповед № РД-1453 от 24.04.2023г. са пълно и точно описани обстоятелствата, довели до прилагане на мярката. Принудителните административни мерки се прилагат с цел предотвратяване и преустановяване на административните нарушения, както и за предотвратяване и отстраняване на вредните последици от тях.Предлага се заповедта за прилагане на принудителна административна мярка да бъде потвърдена изцяло като законосъобразна и обоснована, тъй като същата е съобразена с материалните и процесуални правила при издаването, издадена е с цел да предупреди и превъзпита нарушителите, да се въздейства възпитателно и предупредително върху другите граждани за строго спазване на установения правен ред, както и за правилната оценка на обществената опасност на административните нарушения. Чрез предприемане на действия по компетентност и прилагане на принудителни административни мерки се съдейства в борбата с административните нарушения, което води до увеличаване на доверието на гражданите в институциите.

Съдът, като взе предвид изложеното в жалбата и събраните по делото доказателства, приема за установено следното:

Предмет на съдебен контрол е Заповед за прилагане на принудителна административна мярка №РД-14-1453 от 24.04.2023г. на Директора на Регионална дирекция"Автомобилна администрация"-Русе.Заповедта е връчена на 02.05.2023г. на А.И.Д., жалба срещу същата е подадена в Административен съд Ямбол на 15.05.2023г. с искане за отмяна и на двете приложени принудителни административни мерки.Същевременно, с друга жалба рег.№РД-14-1453/3/12.05.2023г. до Главния секретар на Изпълнителна агенция“Автомобилна администрация“ А.И.Д. е поискал произнасяне по целесъобразност по отношение на наложената принудителна административна мярка временно отнемане на СУМПС.От значение за допустимост на оспорването в неговата цялост е наличието на произнасяне по жалба вх.№РД-14-1453/3/12.05.2023г. в РД"Автомобилна администрация"-Русе, поради което доказателства за това са изискани служебно от Главния секретар на Изпълнителна агенция"Автомобилна администрация", представил Решение №РД-14-1453/5/17.05.2023г., с което жалбата е отхвърлена като неоснователна.Предвид изложеното съдът счита, че жалбата е допустима за разглеждане в цялост срещу двете приложени принудителни административни мерки като подадена от надлежна страна, в рамките на 14-дневния срок за обжалване, считано от връчването й, при липса на внесена правна промяна в крайния резултат с Решение №РД-14-1453/5/17.05.2023г. на Главния секретар на Изпълнителна агенция"Автомобилна администрация" и пред компетентния съд по седалището на жалбоподателя.

По съществото на спора съдът взе предвид следното:

Във връзка с компетентността на административния орган по делото е представена Заповед № РД-01-553/23.11.2021г. на Изпълнителния директор на Изпълнителна агенция“Автомобилна администрация“ за упълномощаване на длъжностни лица, които да прилагат принудителни административни мерки по чл.106 и 106а от Закона за автомобилните превози(ЗАвтП).В раздел І, т.4 от заповедта изрично като длъжностно лице е предвиден Директора на Регионална дирекция"Автомобилна администрация". Предвид това съдът приема, че заповедта е издадена от компетентен орган при хипотеза на изрично упълномощаване, допустимо от разпоредбата на чл.107, ал.1 от ЗАвтП.

Заповедта за ПАМ е постановена в писмена форма и съдържа всички изискуеми съгласно чл. 59, ал. 2 от АПК реквизити, в т. ч. фактическите и правни основания за прилагането на ПАМ.

Заповедта е издадена след запознаване с АУАН №332764 от 23.04.2023г., съставен от инспектор в РД“Автомобилна администрация“ Русе и е мотивирана със следните фактически обстоятелства:На 23.04.2023 г. при извършване на проверка за спазване на разпоредбите на Закона за автомобилните превози, Закона за движението по пътищата и издадените въз основа на тях подзаконови нормативни актове и извършване на проверки за осъществяване на нерегламентиран превоз на пътници от Изпълнителна агенция „Автомобилна администрация“, с цел превантивно осигуряване на безопасността на пътуващите М.М.Н. - инспектор в Отдел „Контрол“ към Регионална дирекция „Автомобилна администрация” - Русе след оказано съдействие на органите на Регионална дирекция „Гранична полиция“ - Русе е установил, че на дата 23.04.2023г. А.И.Д. с ЕГН **********,***, извършва международен превоз на 7 броя пътници срещу заплащане с маршрут на движение от Р. Холандия за Р. България, с лек автомобил марка **, модел * от категория Ml с peг. № ******, регистриран в Р. България на дата 25.05.2021г., собственост на А.И.Д. с ЕГН **********.Видно от снети обяснения на дата 23.04.2023г лицето Д.И. е дала 100 евро за гориво.Видно от снети обяснения на дата 23.04.2023г лицето Г.Д. е дал 50 лева за гориво.От направена справка в информационните масиви на Изпълнителна агенция „Автомобилна администрация“ се установило, че международният обществен превоз на пътници се извършва без за моторно превозно средство с per. № ****** да има издадено заверено копие към лиценз на Общността и същият не е вписан в списък на моторните превозни средства към лиценз, издаден от МТС. Поради това е налице основание за прилагане на принудителна административна мярка по чл. 106а, ал. 1, точка 1, буква „а“ и точка 4, буква „б“ от Закона за автомобилните превози.

Органът е формирал извод, че от снетите обяснения на пътуващите лица има достатъчно данни за извършвания превоз, както и за възмездност на същия, поради което случаят не може да се квалифицира като „споделено пътуване“. Превозът на пътници срещу заплащане от водач, който не отговаря на нормативните изисквания, както и с МПС, което не е вписано в съответния лиценз, поражда потенциална опасност за живота и здравето на пътуващите в него лица, като събраните сведения доказват, че превозът не е еднократен и не може да се квалифицира като споделено пътуване. Единственият начин за предотвратяване на тези опасни вредни последици е временното отнемане на свидетелството за правоуправление на водача и временното спиране от движение на МПС в максимално предвидения по чл. 106а от Закона за автомобилните превози срок от една година.

Съдът счита заповедта за издадена в противоречие с материалния закон и с целта на закона.

Съгласно чл. 6, ал. 1 ЗАвтП обществен превоз на пътници и товари се извършва от превозвач, който притежава лиценз за извършване на превоз на пътници или товари на територията на Република България, лиценз за извършване на международен превоз на пътници или товари - лиценз на Общността, или удостоверение за регистрация - за извършване на таксиметрови превози на пътници и документи, които се изискват от този закон. За нарушение на изискването за извършване на обществен превоз на пътници без издаден лиценз и удостоверение в закона е предвидено налагането на ограничителните мерки, визирани в чл. 106а ЗАвП.

В случая като основание за издаване на административния акт в обжалваната му част е посочена разпоредбата на чл. чл. 106а, ал. 1, т. 1, буква "а" и ал. 2, т. 1, във връзка с чл. 106а, ал. 7 ЗАвтП и чл. 106а, ал. 1, т. 4, б. "б" и ал. 2, т. 3 ЗАвтП. Разпоредбите предвиждат прилагане на следните принудителни административни мерки: временно спиране от движение на моторно превозно средство до отстраняване на нарушението, но за не повече от 12 месеца, с което се извършва превоз на пътници или товари, без да има издадено удостоверение за обществен превоз на пътници или товари или няма заверено копие към лиценза на Общността и временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство на водач, който извършва обществен превоз на пътници или товари с моторно превозно средство, без да има издадено удостоверение за обществен превоз на пътници или товари или не е включено в списък към удостоверение за регистрация за извършване на таксиметров превоз на пътници, или без да има заверено копие към лиценз на Общността - до отстраняване на нарушението, но за не повече от една година. По определенията на § 1, т.1, т.2 и т.14 от ДР на ЗАвтП "Обществен превоз" е превоз, извършван за чужда сметка или срещу заплащане и икономическа облага, който се извършва с моторно превозно средство; "превоз на пътници" е дейност на лице, което извършва услуги по извършване на превоз на пътници с моторно превозно средство за чужда сметка или срещу заплащане или икономическа облага; "Международен превоз" е всеки превоз на товари или пътници, при който се преминава през държавна граница.

Конкретният случай сочи единствено за осъществено пътуване на седем лица и водача на МПС с peг. № ****** от Холандия за България на 23.04.2023г., което не попада в хипотезата на международен превоз.

Изводът, че А.И.Д. е извършвал международен превоз на пътници срещу заплащане, който не е еднократен и не може да се квалифицира като „споделено пътуване“ не се подкрепя от събраните по делото доказателства. Само сведенията на лицата Д.А.И.( ЕГН **********) и Г.А.Д.(ЕГН **********), не са достатъчни, за да се формира безспорен извод за извършен превоз в нарушение на предвидените в закона правила. Д.А.И. е посочила, че е дала 100 евро за гориво, а Г.А.Д., че е обещал да даде 50лв. за гориво, което сочи за поделяне на разходи за път, а не за заплащане за услуга по извършване на превоз.При разпита си като свидетел Г.А.Д. дава показания, че обещал на А. да му даде 50лв. за гориво или да се почерпи като пристигнат в България, но такива средства реално не е дал.Няма доказателства за никой от останалите пътуващи с водача лица да е платил за пътуването си от Холандия до България, още по-малко пък за А.И.Д. да е извършвал такъв превоз нееднократно, за чужда сметка или срещу заплащане или срещу икономическа облага.Предоставянето на средства за закупуване на гориво е хипотеза на т.нар.“споделено пътуване“ - на няколко лица, с едно и също превозно средство, до една и съща дестинация, с или без поделяне на разходи за пътуването. Случаят касае колеги на А.И.Д., които работят на едно и също място в Холандия, и негови роднини, които са решили да споделят пътуването до България, а конкретното пътуване на А.И.Д. е било по личен негов повод, а не с цел печалба.Доказателства в тази насока са свидетелските показания на Т.М.А.(братовчед на жалбоподателя) и П.Д.С. – също пътували с автомобила на 23.04.2023г., които сочат, че работили в Холандия, А.Д. купил кола за жена си и решил да се прибере за България. Попитали го дали могат да се приберат с него, той потвърдил и пътували заедно до България с неговия автомобил, когато пътували имало платформа с натоварен автомобил. Не са давали пари заради това, че пътуват с него, нито са виждали някой пътниците да дава пари.

„Споделеното пътуване“ следва да се приеме като транспортна алтернатива на обществения превоз. С този метод за придвижване пътниците и водачът си поделят единствено разходите за пътуване, както един от пътуващите е посочил, че е дал, а друг е обещал да плати средства за гориво. Разпределянето на разхода за гориво между пътниците в МПС не само не покрива пълната цена на услугата "превоз на пътници", но и не може да се определи като икономическа облага за водача. Ето защо съдът приема, че изложените в оспорената заповед и приети от органа като установени факти не реализират хипотезата на "обществен превоз на пътници", която е заложена в нормите на чл. 106а, ал. 1, т. 1, буква "а" и ал. 2, т. 1 от ЗАвтП и чл. 106а, ал. 1, т. 4, буква "б" и ал. 2, точка 3 от ЗАвтП, визирани като правни основания за налагане на двете ПАМ с оспорената заповед.

Възражението за несъразмерност на наложените принудителни административни мерки съдът също счита за основателно. Едновременно са приложени две принудителни административни мерки - временно спиране от движение на моторно превозно средство лек автомобил марка ** модел * с peг.№******, собственост на А.И.Д., до отстраняване на нарушението, но за не повече от 12 месеца, чрез сваляне и отнемане на 1 бр. табела с рег.№****** и отнемане на свидетелството за регистрация №********* издадено от Република България; както и временно отнемане на свидетелството за управление на МПС №********* на А.И.Д. и контролен талон с №74383211 - до отстраняване на нарушението, но за не повече от една година.На А.И.Д. е издаден и АУАН за нарушение на чл.6, ал.1 от ЗАвтП, въз основа на който може да бъде издадено наказателно постановление за налагане на наказание глоба в размер 2000 лв. на осн. чл.93, ал.1 от ЗАвтП. Законодателната правна уредба допуска за едно и също нарушение да се налагат три вида санкционни мерки, като принудителните административни мерки по чл.106а от ЗАвтП се прилагат и подлежат на съдебен контрол по реда на АПК, а налагането на глоба е реализиране на административно-наказателна отговорност по реда на ЗАНН.Същевременно принудителните мерки и административното наказание глоба имат кумулативен ефект, по аргумент от чл.106а, ал.7 и ал.8 - действието на принудителните административни мерки може да отпадне едва след заплащане на наложената с наказателното постановление глоба.В тази връзка степента на тежест на наложените в случая принудителни мерки спиране от движение на моторно превозно средство и отнемане на свидетелството за управление на МПС на А.И.Д. за срок от 12 месеца представлява засягане в по-голяма степен от необходимото за целта, за която мерките се налагат.Както в становището си по съществото на спора сочи административният орган – принудителните административни мерки се прилагат с цел предотвратяване и преустановяване на административните нарушения, както и за предотвратяване и отстраняване на вредните последици от тях.Немотивирана е обжалваната заповед по отношение на срока на прилагане на принудителните мерки-максималният срок от 12 месеца за спиране от движение на моторно превозно средство лек автомобил марка ** модел * с per.№******, собственост на А.И.Д. и отнемане на свидетелството за управление на МПС №********* на А.И.Д. за срок от една година не е обосновано нито с настъпили вредни последици, нито с констатирано повторно или системно нарушение.С оглед на това едновременното лишаване на жалбоподателя да се ползва от собственото си МПС и лишаването му от право за управление на МПС за срок от една година са несъразмерно засягане по смисъла на чл.6 от АПК.Доводите на административния орган, че чрез предприемане на действия по компетентност и прилагане на принудителни административни мерки се съдейства в борбата с административните нарушения, което води до увеличаване на доверието на гражданите в институциите, принципно могат да бъдат споделени, но въпросът за законосъобразното налагане на административно наказание следва да бъде решен в отделно производство по ЗАНН, различно от това по прилагане на принудителни административни мерки, цел на конкретните мерки в случая не е да обезпечат провеждането на такова административно-наказателно производство, а увеличаването на доверието на гражданите в институциите е функция не само от законосъобразното налагане на ограничителни мерки, а и от въздържане от актове и действия явно несъизмерими с тежестта на нарушението.

Обобщено съдът приема са налице отменителните основания по чл. 146, т. 4 и т. 5 АПК – противоречие с материалния закон и несъответствие с целта на закона.Изходът на спора обуславя основателност на претенцията за разноски на жалбоподателя – такива са сторени за платено адвокатско възнаграждение в размер 500лв. и платена държавна такса в размер 10лв, общо 510(петстотин и десет) лева.

Водим от горното и на основание чл. 172, ал. 2 и чл.143, ал.1 от АПК Административен съд Ямбол,

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ Заповед за прилагане на принудителна административна мярка №РД-14-1453 от 24.04.2023г. на Директора на Регионална дирекция"Автомобилна администрация"-Русе.

ОСЪЖДА Регионална дирекция"Автомобилна администрация"-Русе да заплати на А.И.Д. ***, направените разноски в размер 510(петстотин и десет) лева.

Решението подлежи на обжалване в 14-дневен срок пред Върховния административен съд на Република България.

	Съдия:	/п/ не се чете