№ 1557
гр. София, 15.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 10-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на двадесет и пети ноември през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Цветко Лазаров
Членове:Ралица Димитрова
Нина Стойчева
при участието на секретаря Росица Й. Вьонг
като разгледа докладваното от Ралица Димитрова Въззивно гражданско дело
№ 20211000501323 по описа за 2021 година
Производството е образувано по въззивна жалба на Ц. Ц. Д. с вх. №
106701/27.08.2019г. и с вх. № 292974/16.03.2021г. срещу решение №
5862/01.08.2019г. на СГС, ГО, 16 състав, постановено по гр.д. № 8904/15г., с
което са отхвърлени исковете му с правно основание чл.45, ал.1 от ЗЗД за
присъждане на обезщетение за имуществени и неимуществени вреди .
Жалбоподателят твърди, че с обжалваното първоинстанционното
решение съдът неправилно е изложил обясненията му, дадени в исковата
молба. Не е съобразил молбата му до ответника с вх. № 1651/27.12.1999г. и
не е съпоставил текста й със заявеното в исковата молба и уточненията й,
както и с диспозитива на решени от 08.02.2007г. на СГС, IIа отделение по
гр.д. № 1332/00г. Ако бяха съобразени тези факти и обстоятелства съдът би
стигнал до извод за недобросъвестност на ответника, който го е уволнил от
длъжност, която не е заемал. Недобросъвестността му произтича и от
обстоятелството, че е разговарял, без да уведоми жалбоподателя, с
работниците от цех „Спомагателни дейности“. Съдът не е обсъдил
аргумента, че не е бил длъжен да се явява в този цех по длъжностна
характеристика и по заповед № 651/30.12.1992г. В решението не е обсъдено
1
решение от 08.02.2007г., с което е възстановен на работа на длъжност
„Енергетик“ в „Озеленяване“ ЕАД, а не в цех „Спомагателни дейности“,
откъдето е уволнен. Съдът е отказал да призове техническия ръководител
Стоянов, въпреки че го е допуснал като такъв. Но не е взел предвид
показанията му, отразени в протокол от съдебно заседание по гр.д. №
1332/2000г. Не е представял протокол от 01.07.1999г. Счита, че не е
съобразено писмо с изх. № 571/29.07.1999г., с което ответникът невярно е
посочил, че гр.д. № 8291/97г. е прекратено и което говори за неговата
недобросъвестност. В това писмо ответникът признава, че е запознат с
длъжностната характеристика и със заповед № 651/30.12.1992г. Оспорва
извода на съда, че липсва причинно- следствена връзка между оставането му
без работа и твърдените имуществени вреди, както и приетото, че
претенциите му са погасени по давност. Във втората въззивна жалба от
16.03.2021г. излага доводи за нищожност на първоинстанционното решение.
Затова моли въззивния съд да отмени решението и да постанови друго,
с което да уважи исковете му, както и да прогласи неговата нищожност.
В депозиран писмен отговор Х. Й. и в съдебно заседание чрез
процесуалния си представител оспорва жалбата. Счита обжалваното решение
за правилно.
Т. Й. в съдебно заседание чрез процесуалния си представител оспорва
жалбата.
А. Й. в съдебно заседание чрез процесуалния си представител оспорва
жалбата.
Съдът след като обсъди събраните по делото доказателства в
първоинстанционното и въззивно производство по реда на чл.235, ал.1 от
ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Съдът е сезиран с искове по чл.45, ал.1 от ЗЗД. В исковата молба
ищецът Ц. Д. твърди, че първоначалният ответник А. Х.в Й. е бил
изпълнителен директор на „Озеленяване“ ЕАД, гр. София. Със заповед №
218/29.07.1999г. му е наложил дисциплинарно наказание „уволнение“ и е
прекратено трудовото му правоотношение. С влязло в сила решение от
15.02.2006г. по гр.д. №1332/00г. на СГС тази заповед е била отменена. С
молба вх. № 1651/27.12.1999г. до изпълнителният директор на „Озеленяване“
2
ЕАД е уведомил ответника, че следва да го допусне да заеме работното
място, на което е възстановен по гр.д. № 8414/95г. на СРС, 67 състав.
Уведомил е ответника, че лично като длъжностно лице ще му дължи
обезщетение при недопускане да изпълнява служебните му задължения, да му
заплаща трудово му възнаграждение, полагащо му се за длъжността, на
която е възстановен, както и законна лихва. Ищецът излага факти във връзка
с издаването на заповед № 218/29.07.1999г., както и че ответникът е знаел, че
е бил на работа на 31.05. и 01.06.1999г. , както и че не е бил подписал
допълнително споразумение № 461/14.06.1999г. С това е отказал да работи в
цех „Спомагателни дейности“ и ответникът е знаел, че това не е мястото му
на работа. Сочи, че с виновното си и противоправно поведение /молба с вх.
№ 8721/26.05.2021г./ първоначалният ответник му е причинил
имуществени и неимуществени вреди. Затова моли съда да осъди
ответниците Й.и, наследници на първоначалния ответник А. Х.в Й., да му
заплатят имуществени вреди: 46 888лв.- трудово възнаграждение за периода
29.07.1999г. до 27.07.2010г., 5 472 лв. - неполучени ежемесечни средства за
служебна карта за градски транспорт за периода 29.07.1999г. до 27.07.2010г.
и 2 640 лв.- неполучени средства за храна за периода м.08.1999г. до м. август
2010г., както и неимуществени вреди в размер на 5000лв. за периода
27.12.1999г. до 27.07.2010г., причинени в резултат от злепоставянето му пред
близки и познати, в едно със законната лихва върху последната сума, считано
от 27.12.1999г. до окончателното й изплащане.
Ответникът А. Х.в Й., починал в хода на процеса и заместен от
настоящите ответници, е депозирал писмен отговор в срока по чл.131 от
ГПК. С него той оспорва предявените искове като ги счита за недопустими.
Сочи, че разпоредбата на чл.225, ал.1 от КТ предвижда възможност да бъде
търсена отговорност от работодателя за обезщетение при незаконно
уволнение и при недопускане до работа на възстановен работник или
служител. Сочи, че към датата на издаване на заповед № 218/29.07.1999г. е
заемал длъжността изпълнителен директор и е действал не в лично качество,
а като представител на работодателя. Счита, че ищецът разполага с
възможността на чл.344, ал.1, т.3 от КТ. Ищецът е провел успешно
производството срещу бившия му работодателя по искове с правно основание
чл.344, ал.1 ,т.1, т.2 и т.3 от КТ. Затова счита, че не е налице пасивна
легитимация по отношение на него и исковете са недопустими. Прави
3
възражение за изтекла погасителна давност по отношение на всички
претенции за суми на основание чл.110 от ЗЗД. Счита исковете за
неоснователни, тъй като е бил изпълнителен директор на „Озеленяване“ ЕАД
за периода 06.07.1999г. до 09.06.2000г. Сочи се, че Ц. Д. е бил регистриран в
Бюрото по труда до 20.06.2007г., когато е придобил право на пенсия.
Не се спори, че със заповед № 218/29.07.1999г. е прекратено трудовото
правоотношение на ищеца с „Озеленяване“ ЕАД поради налагане на
наказание „дисциплинарно уволнение“. Безспорно е, че с влязло в сила
решение от 15.03.2006г., постановено оп гр.д. № 1332/00г. на СГС тя е
отменена и Ц. Д. е възстановен на длъжност „енергетик“ в „Озеленяване“
ЕАД.
С молба вх. № 1651/27.12.1999г. ищецът е поискал от работодателя да
бъде възстановен на длъжността по съдебното решение на СРС.
Към исковата молба са представени писмени доказателства във връзка
със заповед № 218/99г.- писмо от 14.06.1999г., писмено обяснение, заповед №
651/30.10.1992г., протокол от 17.05.1999г. и от 01.06.1999г., писмо от
29.07.1999г., протокол от 15.07.1999г., допълнително споразумение №
461/16.08.1999г. и молба, изходяща от ищеца от 23.07.1999г., 2бр.
длъжностни характеристики.
Не се спори, че с решение от 10.07.2000г. по гр.д. № 8219/1997г. е
отменена заповед № 1231/30.10.1997г.
С влязло в сила решение от 16.07.1997г., постановено по гр.д. №
8414/95г. на СРС е отменена заповед № 141/31.07.1995г. и ищецът е
възстановен на длъжност енергетик в ОФ „Озеленяване“.
С решение от 02.07.2007г. на ищеца е прекратена регистрацията му в
Бюрото по труда поради придобиване на право на пенсия за осигурителен
стаж и възраст.
Към отговора на исковата молба първоначалният ответник е
представил писмени доказателства с оглед твърденията и възраженията,
релевирани в него.
В хода на съдебното дирене са събрани гласни доказателства.
Свидетелят К. заявява, че е работил като началник лаборатория в
Министерство на леката промишленост. Познава ищеца. Той е бил главен
4
енергетик на „Озеленяване“. Според тогавашните изисквания два пъти
годишно е трябвало да се правят измервания по електробезопасност на
съоръженията на предприятията, включително и на това, в което е работил
Д.. Затова са работили заедно. Казал му е, че е уволнен. Било е през лятото.
Повечето от инженерите на свидетеля и техници са имали нужда от такъв
човек. Споделил е с колегите за ищеца и му е казал да се обади след няколко
дни, за да разговаря с колектива дали са съгласни да работят с него. Но те са
отказали, защото е бил уволнен дисциплинарно. Това е било през 1999г. Не са
го взели, защото е недисциплиниран. Свидетелят се е обаждал на
предприятия от леката промишленост и предполага, че ищецът е ходил там,
но после не е имал обратна връзка дали е назначен или не.
Съдът кредитира показанията му като основаващи се на лични
впечатления за фактите и обстоятелствата, които излага.
При така събраните доказателства първоинстанционният съд е
отхвърлил изцяло исковете.
Пред въззивния съд нови доказателства не са ангажирани.
Представено е удостоверение за наследници и акт за смърт на
първоначалния ответник А. Х.в Й., от които се установява, че той е починал
на 31.10.2019г. и е оставил като законни наследници новоконституираните
ответници- Х. Й., Т. Й. и А. Й..
При така установената фактическа обстановка от правна страна съдът
приема, че предмет на въззивно разглеждане са обективно съедини искове с
правно основание чл.45, ал.1 от ЗЗД .
Въззивният съд се произнася служебно по валидността на
първоинстанционното решение, по допустимостта му в обжалваната част, а по
останалото е обвързан от посоченото в жалбата- чл.269 от ГПК, с
изключение на допуснато нарушение на императивна материалноправна
норма.
Първоинстанционното решение е валидно. Въззивният съд счита, че не
следва да разглежда доводите за нищожност на първоинстанционното
решение, доколкото те са направени в жалба, депозирана след предвидения в
закона срок за обжалване. Но съгласно чл.269, ал.1 от ГПК съдът следи
служебно за валидността на обжалваното решение, поради което тази
5
проверка следва да се направи, независимо дали въпросът е повдигнат от
страните или не.
Решението е допустимо.
По правилността му.
Непозволеното увреждане произтича от нарушаване на записаното в
закона правило да не се вреди другиму. Институтът на непозволеното
увреждане е уреден в чл.45- 54 от ЗЗД. Той е сложен юридически състав и
включва няколко елемента: деяние/ действие или бездействие/, то да е
противоправно, вреда, причинна връзка между тях и вина.
Всеки гражданскоправен субект може да предяви иск за вреди-
имуществени и неимуществени, срещу този, който е нарушил общото
правило, произтичащо от закона да не се вреди другиму. Деликтната
отговорност, предвидена в чл.45 от ЗЗД, може да бъде ангажирана при
осъществяването на всички предпоставки от фактическия състав на
непозволеното увреждане: деяние, което може да се изрази чрез действие
или бездействие, то да е противоправно, вреда и да е налице причинна
връзка между тях. На основание чл.45, ал.2 от ЗЗД вината се предполага до
доказване на противното.
В тежест на ищеца, които извежда своето материално субективно право
от деликт, е да докаже, че ответникът е реализирал такъв по отношение на
него и че действието или бездействието му го е увредило. На доказване
подлежат вредите и връзката между тях и деянието.
Пасивно легитимиран да отговаря за деликт е правен субект, за който
ищецът твърди, че е нарушил правилото да не се вреди другиму.
Деликвентът може да наведе в един процес всички правоизключващи,
правопогасяващи, правоотлагащи възражения, които го освобождават от
отговорност. Включително и такова за липса на вина. Негова е тежестта да
ги докаже.
В исковата молба се твърди и не се спори, че първоначалният ответник
А. Х.в Й., починал в хода на процеса, е наложил дисциплинарно наказание
на ищеца, с което е прекратено трудовото му правоотношение. Заповедта е
била отменена от съда и той е бил възстановен на заеманата преди
уволнението длъжност. Въззивникът твърди, че той е имал противоправно и
6
виновно поведение, бил е недобросъвестен при упражняване на
работодателската власт. Не е спорно, че А. Х. Й. в периода 01.06.1999г. до
01.08.2000г е бил изпълнителен директор на „Озеленяване“ ЕАД. Не е
спорно, че той е издал заповед № 218/29.07.1999г., с която на ищеца е
наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ и е прекратено трудовото
му правоотношение. Няма спор и че тя е била отменена на основание чл.344,
ал.1, т.1 от КТ. Според ППВС № 4/30.10.1975г. упражняващият
работодателска власт може да отговаря за непозволено увреждане по
отношение на работник или служител при следните кумулативни
предпоставки: издадена незаконна заповед за уволнение, знание, че липсват
основания за уволнение, недобросъвестно използване на служебното
положение за постигане на лични или други неслужебни цели. При
признаване на уволнението за незаконно от работодателя или от съда
работникът или служителят има право на обезщетение по реда на чл.225 от
КТ. Но, ако е претърпял по – големи вреди , той може да ги търси само от
длъжностното лице, издало заповедта за уволнение, ако с това действие му е
причинено непозволено увреждане. При него на основание чл.51, ал.1 от ЗЗД
се дължи обезщетение за всички вреди, които са пряка и непосредствена
последица от увреждането- имуществени или неимуществени вреди.
В тежест на ищеца на основание чл.154 от ГПК е да докаже всички
факти, от които черпи за себе си благоприятни правни последици. В този
смисъл той трябва да докаже, че издалият заповедта за уволнение
първоначален ответник е бил недобросъвестен, защото е ползвал
служебното си положение, за да постигне лични или други неслужебни цели,
както и че е имал знание за липсата на основание за уволнението му.
Признаването на заповедта за уволнение за незаконна по съдебен ред и
отмяната й не установява нито една от горните предпоставки. По делото няма
ангажирани други доказателства, които да обосновават ангажиране на
деликната отговорност на наследодателя на ответниците. Уважен иск по
чл.344, ал.1, т.1 от КТ води след себе си и до уважаване на иск по чл.344, ал.1,
т.3 във вр. с чл.225, ал.1 от КТ, а именно присъждане на обезщетение на
работника или служителя за оставането му без работа за период от 6 месеца.
Като база за определянето му служи брутното му трудово възнаграждение за
последния отработен месец. С това законодателят съизмерва нанесените му
имуществени вреди от незаконното уволнение. За по- големи вреди,
7
причинени от деликтно поведение на упражняващия работодателска власт, те
следва да бъдат доказани във връзка с негово поведение, излизащо извън
това на работодател. Злоупотребата му със служебно положение, приравнено
на противоправно действие, също подлежи на доказване като част от
фактическия състав на непозволеното увреждане. / Р № 41/22.02.2017г. по
гр.д. № 2953/16г., ВКС, IV г.о., Р № 322/06.03.2018г. по гр.д. № 4134/16г.,
ВКС, IV г.о./
Необсъждането на молба на въззивника с вх. № 1651/27.12.1999г. и
несъпоставянето й диспозитива на решението от 08.02.2007г. на СГС,
постановено по гр.д. № 1332/00г. не променя извода за липса на
предпоставките от фактическия състав на чл.45 от ЗЗД. Всички факти, които
се отнасят до незаконосъобразността на заповед № 218/29.07.1999г., не могат
също да обосноват недобросъвестно поведение на първоначалния ответник
като изпълнителен директор на „Озеленяване“ ЕАД. Те са били относими
към иска по чл.344, ал.1, т.1 от КТ, но не и към настоящия спор.
Първоинстанционният съд не е допуснал процесуално нарушени, което
да се отрази на правилността на съдебния акт, като не е взел предвид
показанията на свидетеля С. С., депозирани по друго дело. Основен принцип
в гражданския процес е този за непосредственост и публичност. Това
означава, че свидетелските показания трябва да са депозирани
непосредствено пред съда, разглеждащ спора.
Поради неоснователността на претенциите съдът не обсъжда дали
вземанията на ищеца са погасени по давност.
Събраните по делото доказателства не установяват осъществяване на
фактическия състав на чл.45, ал.1 от ЗЗД.
Изложените правни изводи водят до неоснователност на исковете по
чл.45, ал.1 от ЗЗД и до неоснователност на жалбата.
Решението на СГС трябва да се потвърди.
По разноските.
Ищецът няма право на разноски с оглед изхода на спора .
Ответниците Х. Й. и Т. Й. не претендират разноски.
Ответникът А. Й. не претендира разноски. На основание чл.38 от ЗАдв.
8
е направено искане от пълномощника му за присъждане на адвокатско
възнаграждение. Такова следва да му се заплати от въззивника в размер на 2
330лв.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 5862/01.08.2019г. на СГС, ГО, 16 състав,
постановено по гр.д. № 8904/15г.
ОСЪЖДА Ц. Ц. Д., ЕГН **********, гр. ***, ул. „***“ № ** да заплати
на адвокат В. И. М., ЕГН **********, гр. ***, ул. „***“ № *, ет.*, кантора 3
сумата от 2330 лв. / две хиляди триста и тридесет лева/ адвокатско
възнаграждение на основание чл.38 от ЗАдв. за производството пред САС.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
съобщението до страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9