РЕШЕНИЕ
N.
гр.София 04.12.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд, Г.О., IV-„В“ състав
в откритото съдебно заседание на 08.10.2020 г. в състав:
Председател: Елена Иванова
Членове:
Златка Чолева
Димитър Ковачев
При секретар Цветослава Гулийкова,
като разгледа докладваното от съдия Ковачев в.гр. дело N. 8040/ 2020 г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от „Т.С.“ЕАД срещу
Решение № 138850 от 02.07.2020г., постановено по гр. д. № 78013/2018г. по описа
на Софийски районен съд, 70 с-в, в частта, с която са отхвърлени, предявените
от жалбоподателя срещу М. и М. С., установителни искове по чл. 415 от ГПК за
цената на ползвана, но неплатена топлинна енергия за периода 01.05.2014г. до
31.12.2014г. в размер на 353,00 лева общо (по 176,50 лева за всеки ответник), лихви за забава за периода 16.09.2015г. до
19.12.2017г. в размер на 237,36 лева общо (по 118, 68 лева за всеки ответник).
С жалбата моли решението да се отмени като неправилно
и немотивирано.
Изложени са съображения за неправилно прилагане на
института на погасителната давност, поради неправилно определен момент на
изискуемост на задълженията и изпадане в забава на длъжника, предвид
действалите за периода ОУ на ищеца.
Иска се отмяна на решението в обжалваните части и
уважаване на исковете.
Постъпил е отговор на въззивната жалба, с който тя се
оспорва и се иска потвърждаване на решението.
При проверка
по чл. 269 ГПК СГС констатира, че решението е валидно.
По отношение
на неговата допустимост (за която в обжалваната част СГС
следи служебно) настоящият състав намира следното:
Периода на претенцията за главница посочен в
заявлението по чл. 410 ГПК и в исковата молба е 01.05.2014г. - 30.04.2017г. Периода
на претенцията за лихва за забава е 16.09.2015г. - 19.12.2017г.
Заявлението
по ч.гр.д. 1316/2018г е депозирано на 08.01.2018г.
Претенциите са предявени срещу двамата ответници в
условия на разделност - за по една втора част от общият размер на претенциите.
По делото е
приет заверен препис от влязло в сила решение по друго дело, а именно гр.д. 21146/2017г. на СРС,
28 с-в. Предмет на това дело е претенция за недължимост на суми за ТЕ и лихви
за забава, предявена от М.И.С. срещу „Т.С.“ЕАД за период 01.07.2007 г. – до
28.02.2017г. за главница и 01.05.2008г. - 19.03.2017г. за лихва. С влязлото в
сила на 24.08.2019г. решение по това дело, поправено с влязло в сила на
10.06.2020г. решение по чл. 247 ГПК е отхвърлен отрицателния установителен иск
на М.С. за главница в размер на 985,94 лева за периода 04.04.2014г. -28.02.2017г. Претенцията за
недължимост на лихва е отхвърлена за сумата от 100,00 лева за периода от
03.04.2014г. до 19.03.2017г.
В
депозираните възражения на длъжниците в заповедното ч.гр.д. 1316/2018г. е
направено възражение за неговата недопустимост именно поради предявения по рано
отрицателен иск. Заповедния
състав на СРС е изискал информация за движението на гр.д 21146/2017г и неговия
предмет и е предоставено заверено копие на определението на исковия съд по
насрочване на гр.д. 21146/2017г., от което е видно, че „Т.С.“ЕАД (заявител и
ищец по настоящото дело) е депозирала отговор на отрицателния установителен иск
предмет на гр.д. 21146/2017г. Това определение по гр.д 21146/2017г. е от
14.07.2017г- далеч преди подаване на заявлението по ч.гр.д. 1316/2018г (след
което е образуван и настоящият процес).
От
горепосочените периоди на претенциите по двете дела на СРС става ясно, че заповедното производство
по ч.гр.д. 1316/2018г. и съответно претенцията по гр.д. 78013/2018г. (предмета
на въззивен контрол по настоящото дело) са били частично недопустими, поради
липса на интерес. Те се припокриват с част от периода предмет на гр.д. 21146/2017г. на
СРС, което дело е образувано преди депозиране на заявлението и кредитора е знаел
това към деня на заявлението си, защото както се посочи по-горе е депозирал
отговор на иска по гр.д. 21146/2017г. много по-рано. Липсата на интерес от
заповедното производство и последвалия висящ и сега исков процес следва от
целта на заповедното производство като институт в ГПК- да се провери дали
вземането е безспорно. Щом като то е вече предмет на общ исков процес, то и
заповедно производство за това вземане и период е безпредметно- ясно е, че то е
спорно и неговото съществуване или несъществуване ще се установи в по-рано
образувания исков процес.
Припокриващите се периоди са: за главница 01.05.2014г.
до 28.02.2017г., а за лихвата за забава 01.05.2014г. до 19.03.2017г..
Допустимите спрямо М.С. искове са били само за м.03.2017г. и м.04.2017г. - за
главница и от 20.03.2017г. до 19.12.2017г. за лихва.
Решението на
СРС по гр.д. 78013/2019г. (предмет на контрол) обаче не е било обжалвано от
страните в частта си за уважаване на иска за главница за периода след 31.12.2014г. и по тази причина макар и постановено по недопустим
иск не може да бъде ревизирано от настоящият състав.
В обжалваната отхвърлителна част по иска за главница за
периода 01.05.2014г. до 31.12.2014г. и до размер на 176,26 – за колкото е
отхвърлен иска решението е недопустимо спрямо
М.С. и ще следва да се обезсили за този период и сума само по отношение на М.С.,
като производството се прекрати и се обезсили издадената заповед за изпълнение
за съответна част.
По отношение
исковете срещу М.С. решението е допустимо.
По отношение
правилността на решението в допустимата му част.
От фактическа страна спор за наличие на облигационна
връзка няма между страните. Спора е само за изискуемостта и оттам за давността.
СГС споделя виждането, че месечните прогнозни суми
имат самостоятелност и по отношение на тях изискуемост настъпва съгласно ОУ от
2014г. и 2016г.
Според мнозинството от настоящият състав клаузата от
ОУ от 2014г., уреждаща начало на срока за плащане на месечните суми от обявяването
им в интернет е нищожна, защото поставя потребителя в неблагоприятна позиция да
е принуден да разполага с крайно техническо устройство и да плаща за ползване
на интернет достъп, а не всеки потребител на ТЕ може да си ги позволи.
При това положение месечните суми следва да се считат
за такива без срок за изпълнение (чл. 69, ал 1 ЗЗД), които са веднага изискуеми
и давност тече по чл. 114, ал. 2 от ЗЗД, при което изводите на СРС за изтекла
по отношение месечните суми от 01.05.2014г. до 31.12.2014г. давност са правилни
по отношение на М.С. и правилно иска за главница за този период е отхвърлен
срещу този ответник, тъй като давността е три години и считано от изискуемостта,
която съвпада с възникването на задължението е изтекла към деня на заявлението
по чл. 410 ГПК.
По исковете
за мораторна лихва решението, както се посочи по-горе е недопустимо
спрямо М.С. в частта му, касаеща периода 16.09.2015г. до 19.03.2017г. и за
сума от 100,00 лева (това е периода и сумата за които е бил отхвърлен
отрицателния установителен иск по гр.д 21146/2017г. между същите страни за същото
вземане) и делото следва да се прекрати и обезсили и заповедта в съответната
част.
В останалата
си част по иска за лихва срещу М.С. за периода 20.03.2017г. до 19.12.2017г. ,
както и по иска за лихва срещу М.С. решението е допустимо и правилно.
Съгласно ОУ
влезли в сила през 2016г. върху месечните прогнозни суми не
се начислява лихва (чл. 33, ал. 4 от ОУ, одобрени от КВЕР на 27.06.2016г. ,
публикувани във в. Монитор на 11.07.2016г. - обявени за служебно известни на СГС в ОСЗ от 08.10.2020г.)
Лихва се начислява само върху „обща фактура“,
включваща и изравнителните суми-тоест на практика след изравняването се
начислява лихва върху една обща сума за целия период, като част от нея са
месечните суми.
В случая обаче не може да се приеме, че е започнал да
тече срок за плащане на общите фактури, който да е изтекъл и ответниците да са
изпаднали в забава. Действително чл. 33, ал. 2 от ОУ предвижда 45 дни срок за
плащане след изтичане на периода, за който се отнасят общите фактури, като
обаче този период е всъщност целия отоплителен сезон, който приключва с края на
М. Април всяка година. От представените от ТЛП талони за отчет е видно, че
такъв е извършван на 09.05.2015г; 07.05.2016 и 06.05.2017г. От изравнителните сметки
не е видно кога те са издадени и дали са връчени (както изисква чл. 28 от ОУ) в
рамките на на 45 дневния срок по ОУ, течащ от края на отоплителния сезон. В ОУ
няма и клауза, която да задължава продавача да изготвя тези фактури в
45-дневния срок от края на сезона, а няма и срок в който да е задължен да ги
връчи (чл. 28 от ОУ не урежда никакъв срок, а само изискване да има подпис на
упълномощено лице за датата на връчване на изравнителните сметки). Преди изготвяне
на изравнителните сметки и връчване няма как клиента да знае дали и колко дължи по общата
фактура. Без яснота по размера на задължението не може да има забава на
длъжника. Освен това ОУ практически позволяват да на се изпадне в забава преди
още да е изготвена изравнителна сметка и издадена обща фактура, което е
недопустимо. Предвид горното исковете и срещу двамата ответници за лихва за
забава за суми по общите фактури, касаещи сезон 2016-2017г. правилно са отхвърлени.
По отношение периода от 2014 до 2016г. са приложими ОУ
от 2014г. в които се предвижда срок от обявяване в интернет на месечните и изравнителните
сметки, след който според ОУ се изпада в забава и се начислява лихва. Както се
посочи по-горе съответната клауза е нищожна и при липса на покана няма забава
(чл. 84, ал. 2 ЗЗД) и лихва не се дължи. С оглед на гореизложеното решението по
иска за лихва и за този период е правилно.
От горното е видно, че в допустимата обжалвана част решението
следва да се потвърди.
По разноските:
При този изход на делото въззивника няма право на
разноски.
Въззиваемата М.С. има право на разноски за въззивното
дело за адвокатски хонорар в размер на 300,00 лева, който не е прекомерен, а е
минимума по наредба 1/2004г. на Висшия адвокатски съвет и освен това е платен
реално видно от отбелязването в договора за правна помощ.
В полза на адвокат Р.Н. следва да се присъди на основание
чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата възнаграждение за безплатното
представителство на М.С. за въззивното дело в размер на 300,00 лева.
Водим от гореизложеното СГС, IV-„В“ с-в
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА Решение № 138850
от 02.07.2020г., постановено по гр. д. № 78013/2018г. по описа на Софийски
районен съд, 70 с-в В ЧАСТТА, С КОЯТО Е ОТХВЪРЛЕН ПО ОТНОШЕНИЕ НА М.И.С. с ЕГН **********,
предявеният от „Т.С.“ЕАД с ЕИК ******иск по чл. 422 ГПК за установяване на
дължимост на сумата от 176,26 лева-главница, представляваща цена на доставена,
но неплатена топлинна енергия за периода 01.05.2014г. до 31.12.2014г. в
апартамент 2, гр. София, ж.к. „******, КАКТО
И В ЧАСТТА, С КОЯТО Е ОТХВЪРЛЕН ПО ОТНОШЕНИЕ НА М.И.С. иск по чл. 422 ГПК
за мораторна лихва върху главницата за периода 16.09.2015г. до 19.03.2017г. до размер от
100,00 лева. КАТО ВМЕСТО ТОВА ПРЕКРАТЯВА производство по исковете спрямо М.И.С.
за посочените суми и периоди.
ОБЕЗСИЛВА ЗАПОВЕД
за
изпълнение на парично задължение от 02.03.2018г. по ч.гр.д. 1316/2018г. на СРС по отношение само на М.И.С. с ЕГН **********
и за сумата от 176,26 лева-главница, представляваща
цена на доставена, но неплатена топлинна енергия за периода 01.05.2014г. до
31.12.2014г. и сумата 100,00 лева –мораторна
лихва за периода 16.09.2015г. до
19.03.2017г., като прекратява
производство по ч.гр.д. 1316/2018г. на СРС, 70 с-в в тези му части.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 138850
от 02.07.2020г., постановено по гр. д. № 78013/2018г. по описа на Софийски
районен съд, 70 с-в, в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА „Т.С.“ЕАД с
ЕИК ******ДА ЗАПЛАТИ на М.Г.С. с ЕГН ********** сумата от 300,00 лева
разноски по въззивното производство за адвокатски хонорар.
ОСЪЖДА „Т.С.“ЕАД с
ЕИК ******ДА ЗАПЛАТИ на адвокат Р.Б.Н. с ЕГН ********** сумата от 300,00 лева
адвокатско възнаграждение за безплатно процесуално представителство на М.И.С.
във въззивната инстанция..
Решението не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.
/о.м./ /о.м/
Особено
мнение на съдия Златка Чолева по гр.дело № 8040/2020г. по описа на СГС, ІV „в“
състав.
Не
споделям становището на мнозинството от съдебния състав в частта, с която е
прието, че съдебният акт, с който е обезсилено първоинстанционното решение в
горепосочената част и производството по делото в тази част е прекратено, поради
недопустимост на предявените искове, произтичащи от липсата на правен интерес
като положителна процесуална предпоставка от категорията на абсолютните.
Считам, че независимо от наименованието на съдебния акт – решение, той по
своята правна същност представлява определение, доколкото с решение съдът се
произнася по съществото на правния спор, а с разпорежданията/ определенията – по
останалите въпроси , свързани движението на исковия процес, включително и в
хипотезите на прекратяване на процеса поради липса на сезиране /при оттегляне
или отказ от иска/ или ненадлежно/ нередовно/ сезиране. Правната последица,
установена от ГПК както при липсата на сезиране на съда /при отказ или
оттегляне на иска/ е идентична с тази на ненадлежното /нередовно/ сезиране – с
недопустима искова молба в първия случай и съответно - нередовна искова молба-
във втория случай, е прекратяване на
производството по делото, доколкото законодателят приравнява ненадлежното /
нередовно сезиране на липса на такова, като и в двата случая законодателят
изрично е предвидил обжалване на съдебния акт , с който производството по
делото се прекратява – чл.129,ал.4,вр. с ал.3 от ГПК и чл.130, изр.2 от ГПК.
Ето защо, няма правно основание да се приеме, че в първия случай – при
оттегляне или отказ от иска във въззивното производство, обезсилването на
постановеното от първата инстанция съдебно решение се извършва с определение ,
а във втората хипотеза- при обезсилване поради недопустима искова молба или
поради неотстранена нередовност на исковата молба- с решение, доколкото и в
двата случая съдът не дава разрешение по съществото на правния спор, а отказва
произнасяне по него и прекратява
производството, поради което съдебният акт , който следва да се постанови във
всички тези случаи определение. Считам, че доколкото т.8 от ТР № 1/ 2013г. на
ОСГТК на ВКС е приета преди изменението на чл.274,ал.3 от ГПК, то приложение
следва да намери тази норма на ГПК, обн.
в ДВ, бр.50/2015г., с която изрично е
предвидено, че в случаите, когато съдебният акт, преграждащ хода на процеса
/без да е поставено правно ограничение, свързано с цената на иска/, какъвто
безспорно е настоящият съдебен акт, е постановен за пръв път от въззивната
инстанция, той подлежи на обжалване пред
съответния апелативен съд. Дори да се
приеме в съответствие с т.8 от ТР № 1/ 2013г. на ОСГТ на ВКС, че обeзсилването
на първоинстанционното решение при предявен
недопустим иск, респ.- при неотстранена нередовност на исковата молба,
се извършва от въззивната инстанция с решение, то безспорно в частта, с която
въззивният съд връща исковата молба като недопустима, респ. нередовна и
прекратява производството по делото, това решение има характер на определение ,
подлежащо на обжалване, съгласно чл.274,ал.3 от ГПК. А доколкото обезсилването
на първоинстанционното решение е единствена и пряка и непосредствена последица
от връщането на недопустимата , респ.- нередовната искова молба и прекратяване
на производството по делото, то
евентуалната отмяна на определението, с което исковата молба е върната,
би имала за последица и отмяната на постановеното обезсилване на решението.
С оглед
изложените мотиви, считам, че постановения от настоящата инстанция съдебен акт
подлежи на обжалване с частна жалба пред САС в 1 седмичен срок от съобщаването
му на страните в частта на прекратеното производство по предявените искове като
недопустими.
Съдия: