№ 8085
гр. С., 07.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 153 СЪСТАВ, в публично заседание на
осми април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:СВЕТЛАНА Т. ПАНАЙОТОВА
при участието на секретаря МОНИКА СТ. ТОПУЗОВА
като разгледа докладваното от СВЕТЛАНА Т. ПАНАЙОТОВА Гражданско
дело № 20241110158451 по описа за 2024 година
Производството по делото е образувано по депозирана от „.“ ЕАД срещу Л. В. М.
искова молба, с която са предявени обективно съединени установителни искове по реда на
чл. 422 ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД за признаване
дължимостта на следните суми: сумата от 809.19 лева, представляваща стойност на
незаплатена топлинна енергия за периода от 01.05.2021г. до 30.04.2023 г. за имот, находящ се
в гр. С., ж.к. „. .“ ., абонатен номер ., ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК – 22.05.2024г., до окончателното изплащане; сумата от 112.60
лева, представляваща обезщетение за забава в размер на лихва за забава за периода от
15.09.2022г до 11.04.2024г. върху цената на топлинната енергия, сумата от 48.13 лева,
представляваща цена на услугата дялово разпределение за периода от 01.05.2021г до
30.04.2023г, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК
– 22.05.2024г., до окончателното изплащане и сумата от 10.24 лева, представляваща
обезщетение за забава в размер на лихва за забава за периода от 16.07.2021г до 11.04.2024г.
върху цената на услугата дялово разпределение, за които суми е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 10.06.2024г. по ч. гр. д. № .г. на СРС,
153 състав.
От името на ищеца се твърди, че е налице облигационно отношение, възникнало с
ответника в качеството му на собственик на процесния топлоснабден имот, въз основа на
договор за продажба на топлинна енергия при Общи условия, чиито клаузи съгласно чл. 150
ЗЕ са обвързали потребителите, без да е необходимо изричното им приемане. Поддържа, че
съгласно тези общи условия е доставил за процесния период на ответника топлинна енергия,
като той не е заплатил дължимата цена, формирана на база прогнозни месечни вноски и
изравнителни сметки, изготвени по реда за дялово разпределение. Твърди, че съгласно
1
общите условия купувачите на топлинна енергия са длъжни да заплащат дължимата цена в
45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнася, като дължимите от ответника
суми за исковия период не били заплатени. Посочва, че съгласно общите условия клиентите
заплащат услугата „дялово разпределение“, извършвана от избрания от тях търговец на
продавача на топлинна енергия. Претендира установяване на вземанията, за които е издадена
заповедта за изпълнение.
В срока по чл. 131 от ГПК от името на ответника е депозиран отговор на исковата
молба, с който предявените искове се оспорват като неоснователни. Подчертава се, че не са
представени доказателства за наличието на валидна облигационна връзка между страните,
като изрично се оспорва ответникът да е носител на вещно право на ползване. Сочи се, че
задължено лице за заплащане на топлинна енергия е не формалният собственик на имота, а
този, който го ползва, като се позовава на съдебна практика. Във връзка с това се позовава
на Тълкувателно решение № 2/2017г на ОСГК на ВКС. Поддържа се, че правоотношението с
ищцовото дружество било възникнало с лице подало молба-декларация за сключване на
договор с „.“ ЕАД, като именно това лице дължи заплащане на потребената топлинна
енергия. Излагат се и подробни аргументи относно недължимостта и на цената за услугата
дялово разпределението. Оспорва се дължимостта и на претендираната мораторна лихва са
аргумент, че не са ангажирани доказателства за спазване на изискванията на чл. 33, ал. 2 от
ОУ за публикуване на фактурите по делото. Изрично се заявява, че ответникът не оспорва
извършването на доставка на топлинна енергия до имота, както и размера на задължението.
С оглед изложеното се моли исковете да бъдат отхвърлени, като в полза на ответницата
бъдат присъдени и сторените от нея разноски. Във възражението по чл. 414 ГПК е
релевирано възражение за давност.
Третото лице – помагач на страната на ищеца – „Т.“ ЕООД изразява становище по
съществото на спор с молба от 31.03.2025г, като представя и писмени доказателства.
Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа
и правна страна следното:
По иска с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ:
В тежест на ищеца е да установи възникването на облигационно отношение по
договор за продажба между него и ответника, по силата на което е доставил топлинна
енергия в твърдените количества и за ответника е възникнало задължение за плащане на
уговорената цена в претендирания размер. При установяване на тези обстоятелства в тежест
на ответника е да докаже, че е пог. претендираните вземания.
Съгласно чл. 153, ал. 1 от Закона за енергетиката /ЗЕ/, в редакцията, действаща за
исковия период, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда -
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са клиенти на топлинна енергия /респ. потребители на топлинна енергия
съгласно предишната редакция на закона/. Разпоредбата императивно урежда кой е страна по
облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено
2
притежанието на вещно право върху имота - собственост или вещно право на ползване.
По делото не се спори и че ап. ., находящ се в гр.С., ж.к. „. .“ ..Б, вх.Б, ., се намира в
сграда, присъединена към абонатната станция, което се доказва и от представения по делото
договор, сключен между етажните собственици и дружество за въвеждане на топлинно
счетоводство на разходите за отопление и топла вода.
Установено от ищцовото дружество е и обстоятелството, че ответникът е бил
собственик на топлоснабдения имот през 1994г, доколкото по делото е представен
нотариален акт № ., том ., дело .г, от който е видно, че на 17.03.1994г. .. и съпругът и . М. са
дарили на Л. В. М. именно ап. ., находящ се в гр.С., ж.к. „. .“ ..Б, вх.Б, .. Дарителите обаче са
си запазили правото на ползване на процесното жилище пожизнено. Следователно през
1994г ответникът е придобил правото на собственост върху топлоснабдения имот, но с
учредено върху него право на ползване, т.е станал е „гол собственик“.
Въпреки това видно от приетия като доказателство по делото нотариален акт за
дарение на недвижим имот № ., том ., дело № .т на 22.06.1995г, по-малко от година след
като е придобил правото на собственост върху имота, ответникът М. е дарил процесното
жилище на лицата, в чиято полза е било учредено право на ползване, а именно правото на
собственост е било прехвърлено от Л. М. на .. и на . М.. В така представения нотариален акт
за дарение от 1995г обаче е включена клауза, с която ответникът Л. М. си запазва правото на
ползване върху це. дарен имот пожизнено. При запазено право на ползване предмет на
прехвърляне е правото на собственост без правомощието да се ползва имотът – т.нар. гола
собственост. Ограниченото вещно право на ползване е противопоставимо като материално
право на всеки, вкл.на собственика на имота, който се лишава от възможността
да ползва имота. В съдържанието на това ограничено вещно право се включва възможността
за лично ползване на имота /обитаване/ и да се събират плодовете /наемите/ от
него. Ползвателят може да предостави ползването на имота на друго лице, вкл. под формата
на заем за послужване, и да упражнява правото си на ползване чрез друго лице.
При съобразяване на тази специфика на вещното право на ползване настоящият
съдебен състав приема, че в действителност към 1995г, когато ответникът М. се е
разпоредил с правото на собственост, същият не е притежавал вещно право на ползване,
доколкото същото е било запазено в полза на неговите родители до живот. Предвид това за
него не е било налице основание да запази правото си на ползване върху имот, тъй като не е
разполагал с него. В случая обаче голата собственост е била прехвърлена не на трети за
имота лица, а именно на вещните ползватели. Ето защо по силата на договора за дарение от
1995г родителите на ответника са придобили всички права, които може да притежава един
собственик, в това число и правото на ползване, което преди това с дарението от 1994г
същите са запазили. Следователно родителите на ответника са имали възможност да учредят
право на ползване в полза на сина си – ответника Л. М. и именно това е сторено с
включването в договора за дарение на клауза предвиждаща „запазване“ правото на ползване
за ответника. В случая са спазени всички законови изисквания за това, доколкото
нотариалният акт, в който е включена изявлението за запазване на правото на ползване за Л.
3
М., е подписано от носителите на това вещно право – И. и В. М.. Спазено е и изискването за
форма. С оглед изложеното Софийски районен съд намира, че по делото при условията на
пълно и главно доказване е установено, че в полза на ответника по силата на договор за
дарение от 1995г е запазено правото на ползване пожизнено.
Следователно въпреки осъщественото през 1995г. разпореждане с правото на
собственост ответникът М. е придобил пожизнено вещното право на ползване върху
топлоснабденото жилище, поради което Софийски районен съд приема, че именно той и
след 1995г. е продължил да притежава качеството потребител на топлинна енергия. Съгласно
действащата към 1995г. нормативна уредба – чл.5, ал. 1 Наредба № 1 за ползуване на
топлинна енергия /обн. ДВ. Бр. 49/27.06.1975г/, а и в последствие действалите норми на
Закона за енергетиката (Изм. ДВ, бр. 98 от 14.11.2008 г.) - § 1, т. 42 (отм.) ДР на ЗЕ
„потребител на енергия или природен газ за битови нужди“ е физическо лице-собственик
или ползвател на имот, което ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител
гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен
газ за домакинството си. Подобна е и дефиницията за клиент на топлинна енергия, разписана
в чл. 153, ал. 1 ЗЕ (Изм. - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.) - редакцията
действаща към спорния период.
Предвид изложеното, настоящият състав намира, че именно вещният ползвател –
ответникът Л. М., а не собствениците на топлоснабдения имот, е бил потребител на
топлинна енергия през исковия период. Следва изрично да се отбележи, че от представените
по делото доказателства – удостоверение за наследници на И. М., починала на 25.05.2013г и
удостоверение за наследници на В. М., починал на 05.02.2014г., е видно, че след смъртта си
собствениците на процесното жилище са оставили за свои наследници двете си деца –
ответникът Л. М. и неговия брат – С. М.. След смъртта на собствениците на основание чл. 5
ЗН техните деца са придобили по 1/2 ид.ч от имота, т.е през исковия период ответникът е
бил собственик на 1/2 ид.ч от топлоснабденото жилище, но е имал учредено право на
ползване пожизнено върху це. имот, поради което неговият брат С. М. е придобил по
наследство 1/2 ид.ч от правото на собственост, но само гола собственост, поради
учреденото в полза на брат му право на ползване. Следователно през исковия период
ответникът е бил вещен ползвател за це. имот и собственик на 1/2 ид.ч от него.
Същевременно по делото не са ангажирани доказателства собственикът на другата 1/2 ид.ч
от имота да е изразил изрично желание да встъпи в облигационно правоотношение с
топлопреносното предприятие на мястото на вещния ползвател с подаване на заявление за
откриване на партида на негово име, нито са представени доказателства, че вещното право
на ползване е погасено преди исковия период. В тази насока са и изложените от самия
ответник в отговора на исковата молба аргументи, а именно че вещните ползватели се
намират в облигационна връзка с топлопреносното предприятие.
Ирелевантни са направените оспорвания в отговора на исковата молба досежно това,
че наследодател на ответника не е бил собственик, доколкото в случая основанието да се
приеме, че ответникът е клиент на топлинна енергия, е не наследственото правоприемство, а
4
учреденото в негова полза право на ползване през 1995г.
Ето защо ответникът Л. М. в качеството си на вещен ползвател на топлоснабден имот
се явява материално легитимиран да отговаря за заплащането на потребената през исковия
период топлинна енергия в имота. Същият в качеството си на потребител на топлинна
енергия е обвързана с общите условия на ищцовото дружество за продажба на топлинна
енергия, доколкото съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от
топлопреносното предприятие на клиенти на топлинна енергия за битови нужди се
осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното
предприятие и одобрени от КЕВР. Тези общи условия се публикуват най-малко в един
централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в
сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане
от потребителите – чл. 150, ал. 2 от закона. Следователно, писмена форма на договор не е
необходима, като за да се явява обвързан ответникът с общите условия на ищцовото
дружество е достатъчно общите условия да са влезли в сила, което обстоятелство не е
спорно между страните. По делото не е установено и ответникът М. да е упражнил правото
си на възражение по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ срещу Общите условия, действали към процесния
период. Ето защо съдът намира за неоснователно възражението на ответника релевирано в
отговора на исковата молба, че между него и ищцовото дружество липсва облигационна
връзка, тъй като не бил подал заявление за откриване на партида.
Следва да се отбележи, че съдът цени по реда на чл.175 ГПК като извънсъдебно
признание за наличието на облигационна връзка между страните, обстоятелството, че
ответникът е положил подписа си в Протокола от проведено на 02.11.2002г. общо събрание
на етажните собственици, неоспорен от него, в който протокол е отбелязал, че в жилището
има 4 радиатора и е отбелязал, че желае да заплаща потребената топлинна енергия
„разсрочено“.
По отношение на въпроса за осъществяването на реална доставка на топлинна
енергия до имота на ответника М. в посоченото от ищеца количество и на претендираната
стойност между страните не съществува спор, доколкото от ответника тези обстоятелства са
изрично признати и още с доклада по делото са отделени за безспорни. Въпреки това следва
за пълнота на изложението да се посочи, че според разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ
разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по
система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е
регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл. 148/ и в действалата към процесния период Наредба № . от
12.03.2020г за топлоснабдяването. Съгласно представените от третото лице-помагач
писмени доказателства – главни отчети, носещи подписа на потребителя, неоспорени от
ответника, в процесиня имот е извършено отчитане на реално потребеното количество
топлинна енергия на 27.04.2022г и на 14.05.2023г. Видно от главните отчети е отчетено
потребление единствено в банята на два уреда, но при съпоставяне на старите и новите
показатели, които са еднакви, се установява, че не е отчетено потребление. Предвид това на
ответника не е било начислявано количество топлинна енергия за ., което обстоятелство е
5
видно от представените два броя изравнителни сметки, в които е вписано по отношение на
задължения за топлинна енергия за . - 0.00 лева. Съгласно представените изравнителни
сметки начислените от ищеца суми са само за отопление на имота, и в частност за сградна
инсталация. Тези документи не са оспорени от ответника, поради което съдът цени
положения от него подпис по реда на чл. 175 ГПК като признание, че отчетеното количество
и отбелязано в подписания формуляр, отговаря на реално потребеното.
Ето защо Софийски районен съд счита, че събраните по делото доказателства ценени
ведно с изявленията на ответника водят до непротиворечивия изрод за осъществяване на
доставка на топлинна енергия в количествата начислени от ищцовото дружество за
отопление на имота, за сградна инсталация и за ., като и че начислените суми отговарят
именно на потребеното количество топлинна енергия в имота.
За неоснователно съдът намира релевираното от ответника в хода на устните
състезания възражение, че методиката, по която се изчислява начислената за имота топлинна
енергия не следва да намери приложение. По аргумент от чл. 195 от АПК, а и съобразявайки
дадените разяснения в мотивите на Тълкувателно решение № 2/19.11.2014г. по тълк.д.№
2/2014г. на ОСГТК на ВКС, съдът намира, че законът не отрича действието на подзаконовия
нормативен акт до момента на съдебното му обявяване за нищожен или унищожаем по реда
на АПК, т.е до постановяването с окончателен съдебен акт за отмяна на посочената
методика, същата намира приложение, като отмяната и няма обратно действие. Ето защо
независимо изхода на спора по адм.д.№ 85/2024г. по описа на ВАС, постановеното решение
има действа само занапред, т.е считано от 10.02.2025г и не в.е на законосъобразността на
извършената до преди постановяването му изчисления на задълженията на потребителите. В
случая исковият период обхваща вземания начислени преди 10.02.2025г.
В конкретния случай от счетоводните документи се установява, че за процесния период
общата стойност на начислените по фактури суми е в размер на 816.05 лева, но ищецът
претендира сума в по-малък размер 809.19 лева.
Във връзка с направеното от ответника М. възражение за изтекла погасителна давност
в депозираното от него възражение по чл. 414 ГПК, настоящият състав приема следното:
Съгласно разясненията дадени в Тълкувателно решение 3/18.05.2012г. по тълк.д.№
3/2011г. на ОСГТК на ВКС вземанията за потребена топлинна енергия са такива за
периодични плащания, поради което се погасяват с изтичането на тригодишна давност по
чл.111, б. „в” от ЗЗД; различният размер на всяка месечна вноска не променя периодичния
характер на вземането за нея, защото то произтича от повтарящи се еднородни задължения, с
посочен в Общите условия падеж. Предвид това в разглеждания случай следва да намери
приложение тригодишният давностен срок, установен в чл.111, б. „в” от ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл.114, ал.1 от ЗЗД давността започва да тече от момента на
изискуемостта на вземането, като при срочните задължения (каквито са процесните за
главници), давността тече от деня на падежа (тъй като срокът е уговорен в полза на
длъжника и кредиторът не може да иска предсрочно изпълнение).
6
Съгласно чл. 33, ал. 1 от Общите условия, влезли в сила от 10.07.2016г., действащи
през це. исковия период, клиентите са длъжни да заплащат месечните вноски в 45-дневен
срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Следователно, задължението за
м.05.2021г. (първият месец от заявения период) е станало изискуемо на 15.07.2021г. и от
този ден е започнал да тече тригодишният давностен срок – арг. чл. 114, ал. 1 ЗЗД. Същият
би изтекъл на 15.07.2024г., но е бил прекъснат с подаване на заявление за издаване на
заповед за изпълнение на 22.05.2024г. Ето защо Софийски районен съд намира, че
релевираното от ответника възражение за изтекла давност се явява неоснователно.
От ответникът М. не се излагат твърдения за извършени плащания, нито са
представени доказателства в тази насока, поради което с оглед липсата на оспорване от
ответника на размера на начислените суми, искът следва да се приеме за основателен за
сумата от 809.19 лева.
По отношение на претенцията за цената на услугата дялово разпределение:
С исковата молба е предявена и претенция за присъждане на цената на услугата дялово
разпределение. Съгласно нормата на чл. 139, ал. 2 от Закона за енергетиката дяловото
разпределение на топлинната енергия между клиентите в сгради - етажна собственост, се
извършва от топлопреносното предприятие или от доставчик на топлинна енергия
самостоятелно или чрез възлагане на лице, вписано в публичния регистър по чл. 139а от ЗЕ.
Следователно, дяловото разпределение може да бъде осъществявано и от самото
топлопреносно дружество без да е необходимо наличието на договор между етажната
собственост и дружество, извършващо дялово разпределение. Поради това на „.” ЕАД се
дължи заплащането на осъществената услуга, като няма пречка за фактическото изпълнение
на това си задължение ищцовото дружество да оправомощи трето за правоотношението с
потребителите лице. Следва да се посочи във връзка с материалната легитимация на ищеца
да претендира дължимостта на цената на услугата дялово разпределение, че съгласно чл. 22,
ал. 1 от Общите условия, влезли в сила през 2016г., дяловото разпределение на топлинна
енергия се извършва възмездно от „.“ ЕАД в качеството му на продавач по реда на чл. 61 от
Наредбата за топлоснабдяването или чрез възлагане на търговец, избран от клиентите в
сградата в режим на етажна собственост, но по аргумент от ал. 2 от същата клауза на
Общите условия клиентът заплаща на продавача, т.е на „.“ ЕАД стойността на услугата
дялово разпределение, извършена от съответния търговец. Предвид това следва да се
приеме, че именно ищцовото дружество по силата на чл. 22, ал. 2 от Общите условия, от
2016г. е материално легитимирано да получи цената на услугата дялово разпределение.
Следователно от значение за изхода на спора е единствено дали услугата е била
извършена, а видно от приетите главни отчети и изравнителни сметки услугата е била
извършена. С оглед изложеното, към установената като дължимата сума следва да се
прибави и размерът на дължимата такса за дялово разпределение. За процесния период
съгласно данните от счетоводните записвания на ищеца /л.30 отделото/ е в размер на 48.13
лева за периода от м.05.2021г. до м.04.2023г., т.е искът се явява основателен изцяло.
По отношение на иска по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД:
7
Досежно претенцията за установяване дължимостта на сумата от 112.60 лева –
обезщетение за забава за периода от 15.09.2022г. до 11.04.2024г. върху главницата за
топлинна енергия, настоящият състав намира следното:
Съгласно клаузата на чл. 33 от Общите условия от 2016г. за да изпадне в забава
ответникът е необходимо единствено да изтече предвидения за плащане на общата фактура
срок, който е 45 дни след изтичане на периода, за който се отнася вземането. В конкретния
случай от видно от приложеното извлечение от системата на ищеца за процесните
отоплителни сезони и съобщения към фактури, първата обща фактура е издадена на
31.07.2022г. и е за отчетен период 01.05.2021-30.04.2022г, поради което съдът приема, че
срокът за плащането и е изтекъл на 15.09.2022г. – 45 дни от издаването и. Предвид това
върху сумата по фактурата се дължи лихва за периода от 15.09.2022г. до 11.04.2024г в размер
на 122.70 лева. Аналогично по отношение на стойността за топлинна енергия по издадена
обща фактура на 31.07.2023г. се дължи обезщетение за забава за периода от 15.09.2023г. до
11.04.2024г. Размерът на дължимата мораторна лихва следва да бъде определен от съда по
реда на чл. 162 от ГПК на 112.60 лева. Предвид това искът по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД следва да
бъде уважен изцяло.
Неоснователни обаче се явяват исковете за заплащане на мораторна лихва върху цената
на услугата дялово разпределение, доколкото не са ангажирани доказателства ответникът да
е бил поставена в забава за това вземане. В Общите условия на ищцовото дружество не е
предвиден срок за заплащане на цената на услугата дялово разпределение, поради което по
аргумент от чл. 84, ал. 2 от ЗЗД, ответницата би изпаднала в забава за заплащане на цената
на услугата дялово разпределение едва след изпращането на покана, но доказателства за
отправянето на такава от страна на ищеца до Дюлгерова не са ангажирани. Ето защо искът
за сумата от 10.24 лева –мораторна лихва върху цената на услугата дялово разпределение
следва да бъде отхвърлен.
По разноските:
Съобразно дадените в Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 12
указания, настоящият състав следва да се произнесе и по разпределението на отговорността
за разноските както в исковото производство, така и в заповедното производство. С оглед
изхода на спора в полза на „.“ ЕАД следва да бъдат присъдени разноски за заповедното
производство съразмерно с уважената част от исковете в размер на 74.22 лева, които следва
да бъдат възложени в тежест на ответника Р. М..
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца се дължат разноски съразмерно на
уважената част от исковете. По делото са представени доказателства за сторени разноски в
размер на 25 лева – заплатена държавна такса. Претендира се и присъждане на
юрисконсултско възнаграждение, което съобразно разпоредбата на чл. 78, ал. 8 от ГПК
настоящият състав определя – в размер на 100 лева. Предвид това общият размер на
сторените от ищеца разноски в исковото производство е 125 лева. Следователно в полза на
ищеца следва да бъдат присъдени разноски съразмерно с уважената част от исковете в
размер на 123.69 лева.
8
На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК право на разноски има и ответника. От името на
същия е направено искане за присъждане на разноски както в заповедното производство,
така и в исковото за адвокатско възнаграждение, като видно от представения договор за
правна защита и съдействие в заповедното производство между страните е било уговорено
осъществяване на безплатна правна помощ по чл. 38, ал. 2 ЗА. В случая съдът не е обвързан
с посоченото в договора възнаграждение в размер на 400 лева, а именно съдът е този, който
определя размера на възнаграждението по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА. Според СРС хонорарът за
процесуално представителство на адв. И. Н. следва да се определен в размер на 200 лева.
Съдът съобрази и константната съдебна практика, обективирана в определение №
140/19.03.2020г. по ч.т.д.№ .г. на ВКС, ІІ т.о. и определение № .г. по ч.т.д.№ .г. на І т.о.,
съгласно която заповедното производство е уредено едностранно, а подаването на
възражение в срока по чл. 414 от ГПК представлява единствено основание за отпочване на
исковия процес и по самото възражение не се дължи произнасяне от съда, а указания до
молителя за предявяване на иска по чл.422 ГПК. То няма самостоятелен характер и е само
формалната предпоставка за прерастване на заповедното производство в състезателно и
двустранно, а не израз на материалноправната защита на длъжника. При съобразяване така
направеното намаляване в полза на процесуалния представител на ответника се дължи сума
в размер на 2,09 лева съразмерно с отхвърлената част от исковете.
Досежно разноските дължими за исковото производство, от ответницата отново се
претендира адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално представителство, но
по реда на чл. 38 ЗА, доколкото към отговора на исковата молба е представен договор за
правна защита и съдействие сключен между Л. М. и адв.С. К.. Размерът на адвокатското
възнаграждение на адв. К. следва да се определи от съд към датата на приключване на
устните състезания. Съобрази разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредбата за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, минималният размер на адвокатското
възнаграждения при материален интерес от 980.16 лева се равнява на 400 лева, като не са
изложени твърдения адв.К. да е регистрирана по реда на ЗДДС. Същевременно делото не се
отличава с правна или фактическа сложност, поради което именно в размер на 400 лева
следва да бъде определен адвокатския хонорар. Предвид това в полза на адв.К. следва да се
присъди сума в размер на 4.18 лева, съразмерно с отхвърлената част от исковете.
Така мотивиран, Софийски районен съд
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „.“
ЕАД, ЕИК ., със седалище и адрес на управление: гр.С., ул. „.” №., срещу Л. В. М., с ЕГН
**********, с адрес в гр.С., ж.к. „. .“ ., ., ап. ., искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД
вр. с чл. 149 ЗЕ, че Л. В. М., с ЕГН **********, дължи на „.“ ЕАД, ЕИК ., сума в размер на
809.19 лева, представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за периода от
01.05.2021г. до 30.04.2023 г. за имот, находящ се в гр. С., ж.к. „. .“ ., абонатен номер ., ведно
9
със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 22.05.2024г., до
окончателното изплащане; сумата от 112.60 лева, представляваща обезщетение за забава в
размер на лихва за забава за периода от 15.09.2022г до 11.04.2024г. върху цената на
топлинната енергия, сумата от 48.13 лева, представляваща цена на услугата дялово
разпределение за периода от 01.05.2021г до 30.04.2023г, ведно със законната лихва от датата
на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 22.05.2024г., до окончателното изплащане, за
които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по
ч. гр. д. № ./2024г. на СРС, 153 състав, като ОТХВЪРЛЯ предявения по реда на чл. 422, ал. 1
от ГПК иск по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за сумата от 10.24 лева, представляваща обезщетение за
забава в размер на лихва за забава за периода от 16.07.2021г до 11.04.2024г. върху цената на
услугата дялово разпределение.
ОСЪЖДА Л. В. М., с ЕГН **********, с адрес в гр.С., ж.к. „. .“ ., ., ап. ., да заплати
на „.“ ЕАД, ЕИК ., със седалище и адрес на управление: гр.С., ул. „.” №., на основание чл. 78,
ал. 1 от ГПК сумата от 123.69 лева – разноски, сторени в исковото производство пред
Софийски районен съд и сума в размер на 74.22 лева – разноски за заповедното
производство.
ОСЪЖДА „.“ ЕАД, ЕИК ., със седалище и адрес на управление: гр.С., ул. „.” №., да
заплати на адв. И. А. Н., с адрес в гр.Б., на основание чл. 38 от ЗА сумата от сума в размер
на 2,09 лева – разноски за заповедно производство.
ОСЪЖДА „.“ ЕАД, ЕИК ., със седалище и адрес на управление: гр.С., ул. „.” №., да
заплати на адв. С. К. К., с адрес в гр.С., ул. „., на основание чл. 38 от ЗА сумата от сума в
размер на 4,18 лева – разноски за исковото производство пред Софойски районен съд.
Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач -
„Т.“ ЕООД.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10