№ 1758
гр. София, 07.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 50 СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА ИВ. ТОДОРОВА
при участието на секретаря ЛИЛЯНА ЛЮБ. АНДОНОВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА ИВ. ТОДОРОВА Гражданско
дело № 20211110138708 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 422 и сл. от ГПК
Ищецът „П.Б. (Б.)“ ЕАД предявява срещу ЕТ „В.-В.А.“ установителни искове по реда
на чл. 422, ал.1, във вр. чл. 417 от ГПК, с правно основание чл. 430, ал.1 и чл. 430, ал. 2 от ТЗ
за признаване за установено в отношенията между страните, че за ищеца съществува
правото на парично вземане за сумата 10357,24 лева за главница и сумата 693,03 лева за
възнаградителна /редовна/ лихва за периода от 09.05.2011 г. до 18.10.2011 г., дължими по
Договор за прокредит динамо №014- 564386/23.07.2009 г., с Анекс №1/24.03.2010 г. и анекси
от 20.10.2010 г. и 22.03.2011г., ведно със законна лихва върху главница, считано от
20.10.2011 г. до окончателното им изплащане, удостоверено в заповед за изпълнение на
парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК, издадена по ч.гр.дело
№44867/2011 г. по описа на СРС. Твърди се, че между страните по спора ЕТ „В.-В.А.“, като
кредитополучател, и Б. е сключен договора за банков кредит. Предмет на договора са заемни
средства, отпуснати с инвестиционна цел в размер на сумата от 25 хил.лв. Кредитът е
усвоен, а Б. изпълнила точно своите задължения. Пояснява се, че с анексите страните са
продължили срока за връщане на заема до 09.08.2016г., а поради липса на изпълнение
кредитът е обявен за предсрочно изискуем. На 31.10.2011 г. е постановена заповед за
изпълнение заявление от 20.10.2011 г. Б. не е образувала изп. дело, а страните договарили
извънсъдебно за доброволно погашение на дълга, като: на 19.12.2014 г. и 22.01.2016 г.
сключили споразумения за разсрочено плащане на дълга по договора за кредит, с вкл.
задължения и по други кредитни правоотношения; а с анекс №2/26.01.2018г. към
споразумение от 22.01.2016 г. уговарят погасителен план само за процесния договор,
запазват редовна лихва от 9%, с последна падежна дата 28.12.2020 г. Твърди се, че
извънсъдебно ответникът е погасявал доброволно паричните задължения по договора за
кредит, но след преустановяването им е образувано изп.дело №738/2021 г. по описа на ЧСИ
с рег. №№ на КЧСИ, въз основа на изпълнителния лист, издаден в заповедното
производство за остатъкът от дълга главница и договорна лихва, срещу което изпълнение
ответникът е възразил. Под евентуалност заявява осъдителни искове.
Ответникът оспорва исковете и моли да бъдат отхвърлени със съображения, че
1
предсрочна изискуемост на кредита не е обявена надлежно от кредитора; изтекла
погасителна давност, вкл. от датата на издаване на заповедта за изпълнение до датата на
сключване на споразумението са изтекли повече от пет години. Оспорва договора за кредит,
анекси и споразумения в частта им на положените подписи за ищеца с твърдение, че не са
положени от лицата, които се легитимират за представители на Б.. Поддържа, че общите
условия не го обвързват, тъй като не са съобщени. Навежда възражение за нищожност на
договора за кредит поради противоречие с чл. 9 от ЗЗД и чл. 143 и чл. 146 от ЗЗП. Счита за
нищожни съглашенията като сключени от лица, които нямат право да представляват Б..
Поддържа, че погасителни планове са нищожни поради противоречие с чл.9 от ЗЗД,
ответникът не е подписвал и не е приемал. Предявява насрещен иск, по който
производството е прекратено.
Съдът, като обсъди въведените в процеса факти с оглед на събраните по делото
доказателства и поддържани доводи, преценени при условията на чл. 235, ал. 2 от ГПК, по
свое убеждение намира за установено от фактическа и правна страна следното:
От ч.гр.дело №44867/2011 г. по описа на СРС се установява, че по заявление от
20.10.2011 г. на ищеца е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа
на документ по чл. 417, т.2 от ГПК от 31.10.2011 г., ведно с разпореждане от 08.06.2021 г. по
чл. 247 от ГПК. Длъжникът и ответник в настоящия спор ЕТ „В.-В.А.“ е възразил в срока по
чл. 414 от ГПК, че не дължи изпълнение.
Предявените парични вземания се претендират на основание Договор за прокредит
динамо №014- 564386/23.07.2009 г., с Анекс №1/24.03.2010 г. и анекси от 20.10.2010 г. и
22.03.2011г., от чието предметното съдържание се установява, че между страните по спора е
породено правоотношение по договор за банков кредит, уреден в нормата на чл. 430, ал. 1 от
ТЗ. Ищецът, в качеството на банка, е предоставил на ответника, в качеството на
кредитополучател, заемни средства с инвестиционни цели в размер на сумата 25000,00 лв.,
със срок на връщане 36 м. От Анекс №1/24.03.2010 г. се изяснява, че страните са променили
падежа на задължението, подписан е нов погасителен план, като писмено всяка страна е
признала наличието на дълга, в размер посочен в анекса. На 20.10.2010 г. е подписан анекс
към договора, с който е променен крайният срок за погасяване на кредита – от 05.02.2013 г.
на 05.03.2015 г., като аналогично е съглашението анекс от 22.03.2011 г., съгласно което за
главница от 19322,46лв. се определя, считано от 05.02.2011 г. 6 м. гратисен период за
погасяване на задълженията, падежът от 5-то на 9-то число на месеца, срокът от 05.03.2015
г. на 09.08.2016 г.
Ищецът представя двустранно подписано, след издаване на заповедта за изпълнение,
споразумение от 19.12.2014 г., съгласно което към 18.12.2014 г. по процесния договор за
кредит вземанията на ищеца са в общ размер на 23299,32 лв., като е удостоверено, че за тях
има издаден изпълнителен лист от 31.10.2011 г. по ч.гр.дело №44867/2011 г. по описа на
СРС. Задължението ще бъде погасявано, считано от 02.02.2015 г. с месечна вноска от 250 лв.
Споразумението е със срок една година. Според т.10 на споразумението, от датата на
неговото подписване и за времето, през което длъжникът погасява точно и в срок дълга,
както е уговорен, кредиторът-ищец няма да предприема действия по принудително събиране
на вземането. На 22.01.2016 г. е подписано споразумение, с което страните по спора
приемат, че задължението по Договора възлиза на изискуема главница 22538,07 лв. и
просрочена лихва 174,67 лв. (т.2), като съгласно т.6 от споразумението се погасяват с 12
месечни вноски, всяка 252 лв., с годишна лихва 9 %. С т.10 е уговорен ред за погасяване –
лихва, главница, разноски. С т. 11 на споразумението кредиторът-ищец се задължава, че
няма да предприема действия по принудително събиране на вземането при редовно
погасяване на вноските. С анекс от 26.01.2018 г. към споразумение от 22.01.2016 г., ведно с
погасителен план, страните приемат, че вземането на кредитора по договора за кредит е в
размер на 19513,75 лв. за главница и 293,17 лв. – лихва, чието доброволно плащане се
разсрочва до 28.12.2020 г.
Ответникът оспори по реда на чл. 193 от ГПК подписите, положени за
кредитополучател ЕТ „В.-В.А.“ в погасителните планове, а именно на графа за погасяване
2
на кредит Приложение №1 и в график за погасяване на кредит към Приложение №2, и двете
към договора за кредит. По делото е прието заключение на съдебна-почеркова експертиза,
по която вещото лице установява, че подписите са изпълнени от ответника лично, респ. и в
качеството на едноличен търговец. При това положение съдът приема, че оспорените
документи се ползват формална и материална доказателствена сила за волята на страните,
подписали документите, в т.ч. и останалите съглашения, касаещи кредитното
правоотношение, както и за удостоверените в тях обстоятелства, представляващо
извънсъдебно писмено признание за размерът на паричното задължение.
Съгласно чл. 42, ал. от ЗЗД, лицето, от името на което е сключен договор без
представителна власт, може да го потвърди. За потвърждаването се изисква същата форма,
която е предвидена за упълномощаването за сключване на договора. Съобразно
разясненията, дадени с т. 2 на ТР №5/2016г. на ВКС, „договор, сключен от лице, действало
като представител, без да има представителна власт, е в състояние на висяща
недействителност и не поражда целените с него правни последици. Същите настъпват, ако
лицето, от името на което е сключен договорът, го потвърди съгласно чл. 42, ал. 2 ЗЗД. При
липса на потвърждаване, на недействителността може да се позове само лицето, от името на
което е сключен договорът или неговите универсални правоприемници“. Предвид на това,
противопоставените от ответникът доводи са неоснователни, поради липса на активна
материална легитимация да оспорва обема на представителна власт на лицето, положило за
ищеца подпис в договора за кредит, анексите и споразуменията. По същество ответникът
претендира да упражнява чужди права пред съд – на представлявания-ищец, което в
конкрентния случай е недопустимо, на основание чл. 26, ал. 2 от ГПК.
От представените по делото доказателства, от една страна, не се установи към датата
на сезиране на заповедния съд – 20.10.2011г. Б. да е обявила паричните задължения по
кредита за предсрочно изискуеми, съобразно указанията за приложението на закона, дадени
с т. 18 на ТР №4/2014г. на ОСГТК на ВКС, във вр. с действащия към този момент анекс от
22.03.2011 г. Не са представени доказателства за връчване на покана по чл. 62 от ЗКИ, във
вр. чл. 5, ал. 3 от Общи правила за условията за доставяне на пощенските пратки и
пощенските колети, приети с Решение № 581/27.05.2010 г. на Комисията за регулиране на
съобщенията; от друга - съдът, на основание чл. 235, ал. 3 от ГПК, следва да зачете
настъпването на падежа на определени вноски по кредита след предявяването на иска по
реда на чл. 422, ал. 1 ГПК до приключване на съдебното дирене в случай, че предсрочната
изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение въз основа на документ. В този смисъл са разясненията дадени с т. 1
на ТР №8/2019 г. на ОСГТК на ВКС. Поради това в настоящия случай е ирелевантно за
възникването на правото на парично вземане обявяването на предсрочна изискуемост.
По отношение на общите условия към договора за кредит ответникът писмено е
признал, че е запознат с тях и приема, както и че същите се считат за неразделна част от
договора, поради което възражението на ответника за противното не намира опора в
доказателства - т.6 и т. 8.2 от договора за кредит.
Възражения за неравноправност, съответно – нищожност, на клаузи в договора, от
които произтичат претендираните вземания се преценява с оглед на събраните
доказателства и според критерия длъжникът притежава ли качеството потребител. Според §
13 от ЗЗП, „потребител“ е всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги,
които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко
физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън рамките на
своята търговска или професионална дейност. В конкретния случай от договора за банков
кредит се установява, че ответникът е договарял като търговец за инвестиционни цели за
своята търговска дейност. В настоящия случай ищецът е управител на „Е.Б.“ ЕООД, поради
което съдът приема, че дадената парична сума по процесния кредит е именно с посочените в
договора цели за дейността на търговското дружество, а ищецът е действал и договарял за
икономическите интереси на представляваното от него дружество. Предвид това и
разясненията, дадени от ВКС с решение № 38/23.06.2017г. по т. д. № 2754/2015г. на ВКС,
3
ТК, І т. о. и решение № 84/20.07.2017г. по т. д. № 1934/2015г. на ВКС, ТК, І т. о., „физическо
лице - съдлъжник по договор за банков кредит или обезпечаващ такъв, по който
кредитополучателят е търговец, може да има качеството на потребител по Закона за защита
на потребителя и да се позовава на неравноправност на клаузи в договора за кредит, ако
действа за цели извън рамките на неговата търговска или професионална дейност. За да
установи качеството „потребител“ на съответното физическо лице, съдът е длъжен да
извърши конкретна преценка съобразно обстоятелствата и доказателствата по делото.
Обезпечението на дълг на търговско дружество от физическо лице, вкл. когато последното е
съдлъжник, не може да се приеме като дадено за цел извън и независимо от всяка търговска
дейност или професия, ако това физическо лице има тесни професионални /функционални/
връзки с посоченото дружество, като например участва в неговото управление или има
мажоритарно участие в същото.“ В тази връзка са неоснователни твърденията на ищеца, че
оспорените от него договор/клаузи противоречат на ЗЗП или добрите нрави, поради което са
нищожни. В конкретния случай се касае за търговска сделка, а съгласно чл. 302 от ТЗ,
длъжникът по сделка, която за него е търговска, трябва да полага грижата на добър
търговец. Ответникът не може да се приеме за "потребител" и неприложими се явяват
защитните норми на чл. 143 и сл. от ЗЗП, като в този смисъл вж. Определение № 60515/
26.10.2021 г. по т. д. № 2095/2020 г., т. к., ІІ т. о. на ВКС.
Договореното връщане на заема на погасителни вноски представлява съгласие на
кредитора да приеме изпълнение от длъжника на части, с арг. от чл. 66 ЗЗД. Това не
превръща съглашението в такова с периодично изпълнение. Ето защо приложима за
вземания за главница, произтичащи от договор кредит е петгодишната погасителна давност
по чл. 110 ЗЗД, считано от настъпване на падежа на всяка вноска. На основание чл. 116, б.
„а“ от ЗЗД, давността се прекъсва с признание на вземането. Същото съставлява
едностранно волеизявление, с което длъжникът пряко и недвусмислено заявява, че е
задължен към кредитора. Признаването на вземането по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД
следва да се отнася до съществуването на самото задължение, а не само до наличието на
фактите, от които произхожда. Същото следва да бъде направено, след като е започнала да
тече погасителната давност и преди нейното изтичане. То може да бъде обективирано
изрично (макар и без изискване за форма) или чрез конклудентни действия, но следва да
бъде ясно и недвусмислено изявление на длъжника за наличие на конкретен дълг към
момента на извършването му. За да е налице такова, то трябва да е направено в рамките на
давностния срок, да е отправено до кредитора или негов представител и да се отнася до
съществуването на самото задължение (вж. Тълкувателно решение № 4/14.10.2022 г. по
тълк. д. № 4/2019 г., ОСГTК на ВКС). Признание по смисъла на чл. 116, б. „а“ от ЗЗД
представлява и сключването на анекс, с който се изменят падежът и размерът на отделните
погасителни вноски по договор за кредит, доколкото по този начин кредитополучателят
признава вземането на кредитора по основание и размер. Всяко споразумение между
кредитора и длъжника, с което се разсрочва или отсрочва изискуемостта на вземането, има
за последица прекъсване на изтеклата дотогава погасителна давност и преместване на
началния момент към деня, в който според споразумението вземането става изискуемо (
вж. решение 100/20.06.2011 г. по търг. дело № 194/2010 г. на ВКС, II т.о., решение №132 от
11.11.2011 по т.д. №648/2010 на ВКС, II т.о.).
Предвид установените фактически положения съдът намира, че давността за
процесните вземания е неколкократно прекъсвана със сключването на горепосочените
анекси и извънсъдебни споразумения, като с оглед установеното от съдебна счетоводна
експертиза давността е прекъсвана при условията на признаване на вземането с плащане на
съответната месечна вноска за лихва/главница. Следва да се отбележи, че несъмнена е
общата воля на страните да запазят стария дълг в рамките на съществуващия към датата на
сключване на съответното съглашение размер, както и че при неплащане на предвидените
разсрочени вноски по изпълнението му кредиторът да продължи действията по
принудително удовлетворяване на вземанията по договора за кредит. Поради това
споразуменията не новират задължението и нямат погасителен ефект по отношение на
породените от договора за кредит вземания/задължения, предмет на настоящото
4
производство.
По възражението на ответника за изтекла погасителна давност трябва да се отчете, че
за периода от 13 март 2020 г. до 20 май 2020 г., вкл., процесуални и давностни срокове са
спрени, на основание чл. 3, т. 1 и 2 от Закона за мерките и действията по време на
извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., и за
преодоляване на последиците, във вр. с пар. 13 от Закон за изменение и допълнение на
Закона за здравето, ДВ бр. 44 от 13 май 2020 г. Искът за съществуване на правото на
парично вземане, удостоверено в заповед за изпълнение, се смята предявен от момента на
подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, на основание чл. 422, ал. 1
от ГПК, което в случая е сторено на 20.10.2011 г., към който момент не изтекъл нито срокът
по чл. 110 от ЗЗД, нито по чл. 111, б. „в“ от ЗЗД. Поради това съдът приема, че давността е
прекъсвана и ищцовата претенция е предявена в рамките на давностния срок.
От съдебна счетоводна експертиза се изяснява, че след издаване на заповедта за
изпълнение и преди образуване на изп.дело №738/2021г. на ЧСИ с рег.№ № на КЧСИ, са
извършвани плащания от длъжника в изпълнение на сключените извънсъдебни
споразумения. Установява се, че сумите, които са погасени преди да бъде предприето
принудително изпълнение и арг. от т.9 от ТР№4/2014 г. ВКС, възлизат в размер 10357,24
лв. за главница и 693,03 лв. възнаградителна лихва, в който размер следва да бъдат уважени
установителните искове. Съдът взема предвид всички факти, които са от значение за
спорното право, и това са фактите, настъпили след предявяване на иска – от момента на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до приключване на съдебното
дирене в производството по иска, предявен по реда на чл.422 ГПК, респ.415, ал.1 ГПК. В
хипотезата по чл.418, ал.1 ГПК заповедта подлежи на изпълнение преди да е влязла в сила,
поради което сумите, събрани по принудителен ред в изпълнителното производство, са на
основание на издадения съдебен акт – разпореждане за незабавно изпълнение, което не
подлежи на проверка в исковия процес.
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, ищецът има право на
съдебни разноски за сумата общо 2038,02 лв. за платени държавна такса, възнаграждение на
вещо лице и възнаграждение на адвокат, съобразно списъка по чл. 80 от ГПК.
Предвид изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на ЕТ „В.-В.А.“, с ЕИК*********,
със седалище и адрес на управление: ***********, че за „П.Б. (Б.)“ ЕАД, с ЕИК:**********,
със седалище и адрес на управление: ********** на основание чл. 430, ал.1 и чл. 430, ал. 2
от ТЗ, съществува правото на парично вземане за сумата 10357,24 лева за главница по
Договор за прокредит динамо №014- 564386/23.07.2009 г., с Анекс №1/24.03.2010 г. и анекси
от 20.10.2010 г. и 22.03.2011г., ведно със законна лихва от 20.10.2011 г. до окончателното й
изплащане, и сумата 693,03 лева за възнаградителна лихва за периода от 09.05.2011 г. до
18.10.2011 г., удостоверено в заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл. 417 от ГПК, ведно с разпореждане от 08.06.2021 г. по чл. 247 от ГПК,
издадена по ч.гр.дело №44867/2011 г. по описа на СРС.
ОСЪЖДА ЕТ „В.-В.А.“, с ЕИК*********, със седалище и адрес на управление:
***********, да заплати на „П.Б. (Б.)“ ЕАД, с ЕИК:**********, със седалище и адрес на
управление: ********** на основание чл. 78, ал.1 от ГПК, сумата 2038,02 лева – съдебни
разноски.
Решението може да се обжалва пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
5
Препис от настоящото Решение да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6