Решение по дело №226/2025 на Административен съд - Търговище

Производството е по реда на чл. 118, ал. 1 от Кодекса за социално осигуряване (КСО), вр. с чл. 145 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по жалба на М. В. О. от гр. Попово против Решение № 1040 – 25 – 31/ 02.04.2025 г. на Директора на ТП на НОИ Търговище, с което е потвърдено Разпореждане № 253- 00 – 564 – 5/ 19.02.2025 г., издадено от И. Д. – гл. експерт по осигуряването за безработица – за ръководител на осигуряването за безработица, съгласно Заповед № 1015 – 25 – 52/ 19.04.2023 г., с което на основание чл. 54ж, ал. 1 от КСО и във връзка с чл. 11, § 3, б. "а" и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., на М. О. е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица.

В жалбата се релевират доводи, че оспореното решение е незаконосъобразно поради допуснати съществени нарушения на процесуалния закон довели до нарушение и на материалния закон. Счита, че в противоречие с установените факти и на нормите на материалния закон е прието от административния орган, че спрямо жалбоподателката държавата-членка по пребиваване по см. на Регламент (ЕО) 883/2004, се явява Р България. Предвид изложените доводи жалбоподателката моли за отмяна на оспореното решение и потвърденото с него разпореждане, като преписката се върне на адм. орган орган за произнасяне със задължителни указания по прилагане на закона.

В проведеното по делото открито съдебно заседание оспорващото лице, редовно и своевременно призовано, чрез упълномощен процесуален представител изразява в становището си по същество и в депозирана писмена защита развива допълнителни правни доводи в подкрепа на твърденията му за незаконосъобразност на обжалваното решение.

Ответникът - Директор на ТП на НОИ - Търговище, редовно и своевременно призован, не се представлява, като чрез надлежно упълномощен юрисконсулт е депозирал писмена защита съдържаща правни доводи за законосъобразност на обжалваната заповед и неоснователност на жалбата, поради което молят съда да бъде отхвърлена.

Съдът, след като обсъди доводите на страните и прецени събраните и приети по делото доказателства приема за установена следната фактическа обстановка:

Началото на административното производство е поставено със заявление на М. В. О. за отпускане на ПОБ № 707-965/ 06.11.2023 г. в Дирекция „Бюро по труда" гр. Попово, заведено в ТП на НОИ – Търговище с peг. № 253-00-564/ 06.11.2023 г. В същото е декларирано, че заявителя упражнявал трудова дейност в друга държава – Австрия, от 01.03.2022 г. до 02.13.2023 г.

Заявлението е прието със Справка за приети, върнати и липсващи документи № 253-00-564-1/07.11.2023 г.

Със Справка за приети, върнати и липсващи документи № 253-00-564-2/30.11.2023 г. са приети заявление за удостоверяване на осигурителни периоди и доходи от друга държава -членка на ЕС със СЕД U002 и СЕД U004 - Австрия, Декларация относно определяне на пребиваване, във връзка с прилагане на чл. 65, § 2 ог Регламент (ЕО) № 883/2004, 5 бр. документи от ДЧ на ЕС - Австрия.

След преглед на попълнените от М. В. О. данни в заявленията и на представените от него документи чрез системата за електронен обмен на социално осигурителна информация EESSI със СЕД U001CB и СЕД U003 е изпратено запитване, чрез системата за електронен обмен на социално осигурителна информация EESSI за издаване на СЕД U017 и СЕД U004 от компетентната институция (КИ) на ДЧ на ЕС - Австрия, необходими за определяне право и период и размер на ПОБ (случай 3043967).

Към запитването са приложени представените от лицето документи от Австрия.

По случай 3043967 чрез система за електронен обмен на социално осигурителна информация EESSI е получен СЕД U017 издаден от КИ на ДЧ на ЕС - Австрия.

Удостоверени са периоди на осигурена заетост по законодателството иа Австрия за времето от 08.07.2013 г. до 15.07.2014 г., от 15.09.2014 г. до 28.10.2014 г„ от 19.01.2015 г. до

22.01.2015 г„ от 14.04.2015 г. до 25.03.2016 г„ от 01.06.2016 г. до 24.05.2019 г.. от 20.01.2020 г. до 31.03.2020 г., от 01.04.2020 г. до 13.01.2022 г„ от 01.03.2022 г. до 02.11.2023 г., а основанието за прекратяване на заетостта е „прекратяване на договора по взаимно съгласие".

В получения СЕД U017 периода от 28.02.2022 до 28.02.2022 г. е посочен като заетост, която не представлява осигурителен период. В получения СЕД U017 за г-н О. са потвърдени и периоди на обезщетения за безработица от 16.07.2014 г. до 14.09.2014 г. и от 29.10.2014 г. до 15.01.2015 г.

По същия случай е получен и СЕД U 00 4 - Информация за заплата, в който е посочен брутен доход, през периода от 01.11.2021 г. до 13.01.2022 г., в размер на 804. 07 евро/ месечно, и през периода от 01.03.2022 г. до 02.11.2023 г. в размер на 3169,58

евро/месечно.

От длъжностно лице е извършена проверка на данните, съдържащи се за М. В. О. в информационния масив на НОИ.

От регистъра на трудовите договори е видно, че за г-н М. няма подадени уведомления за сключени и прекратени трудови договори по българското законодателство. М. О. е упражнявал трудова дейност като самоосигуряватцо се лице в качеството му на регистриран земеделски стопанин,през периода от 01.07.2002 г. до 31.10.2004 г., през който се е самоосигурявал за фонд „Пенсии“, както и за периода от 06.02.2007 г. до 20.12.2011 г. през който се е самоосигурявал за фонд „Пенсии“ и фонд „Общо заболяване и майчинство“. Периодите през които г-н О. е упражнявал трудова дейност като самоосигуряващо се лице - регистриран земеделски стопанин, не е осигуряван за фонд „Безработица“, не с имал задължение по закон да се осигурява за фонд „Безработица“.

При проверка на данните по чл. 5, ал. 4, т. 1 от КСО, подавани с декларация образец № 1 е установено, че за М. О. няма подадени данни от осигурители в България, за периода от 21.12.2011 г. до момента, на издаване на разпореждането за отказ, т.е. лицето не е извършвало трудова дейност, за която да е подлежало на задължително осигуряване но чл. 4 и/ или чл. 4а от КСО.

През периода от 01.07.2002 г. до 31.10.2004 г., за г-н О. са подавани данни с вид на осигуряване за фонд „Пенсии“ и за периода от 06.02.2007 г. до 20.12.2011 г. с вид на осигуряване за фонд „Пенсии” и фонд „Общо заболяване и майчинство“.

Във връзка с определяне правото на ПОБ е установено, че за г-н О. няма подадени данни за осигурителни периоди, като осигурено лице за фонд „Безработица“ на някое от основанията на чл. 4, ал. 1 и/ или на чл. 4а от КСО.

С разпореждане № 253-00-564-5/ 19.02.2025 г., с което на М. В. О. е отказано отпускането на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО.

За да постанови този резултат, прието от административния орган, че За М. О. след 21.12.2011 г. не са внасяни осигурителни вноски, включително и за фонд „Безработица”, съгласно българското законодателство. Лицето е работило в друга ДЧ на ЕС/ЕИП - Австрия. Това е достатъчно доказателство да се говори, че за лицето е налице стабилна/дългосрочна заетост в друга държава - членка на ЕС/ЕИП, различна от България.

Така издаденото разпореждане е обжалвано по административен ред, пред Директора на ТП на НОИ – Търговище.

С Решение № 1040 – 25 – 31/ 02.04.2025 г. на Директора на ТП на НОИ – Търговище, е потвърдено разпореждане № 253-00-564-5/ 19.02.2025 г., с което на М. В. О. е отказано отпускането на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО.

За да постанови този резултат, прието е от решаващия орган, че М. О. като гражданин на Република България, т.е. на държава-членка на ЕС, е лице, спрямо което намира приложение Регламент (ЕО) №883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004г. за координация на системите за социална сигурност, в сила от 01.05.2010г., който ведно с Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009г. към момента уреждат общите правила за координация на системите за социална сигурност на държавите членки на Съюза. Цитирано е основното правило, залегнало в чл. 11, § 3 от Регламент № 883/2004, съгласно което заетите и самостоятелно заетите лица се подчиняват на законодателството на държавата, в която осъществяват своята дейност, без значение от мястото на пребиваване или седалището на работодателя. Органът е тълкувал нормите на посочените два регламента, даващи дефиниции на понятията „компетентна институция“ на държава-членка и „държава-членка по пребиваване“, както и предвидените в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 изключения от общия принцип, че ДЧ по последна заетост е компетентна за предоставянето на обезщетения за безработица, позовал се е и на определение по дело С - 30/22 на СЕС, според което чл. 65, § 2 от Регламент № 883/2004 трябва да се тълкува, че не се прилага към положение, в което дадено лице подава заявление за получаване на обезщетения за безработица до компетентния орган на държава - членка, в която не е завършило периода на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост и на територията на която се връща след завършен период на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост в друга държава — членка, в която то е пребивавало по смисъла на тази разпоредба през целия този период. Основният мотив за постановяване на решението е направената констатация, че след анализ на фактите и обстоятелствата, събрани в хода на производството по определяне правото на ПОБ, които имат значение за определяне на държавата – членка по пребиваване е установено, че по време на последната заетост на М. О. това не е Република България, като в настоящия случай намерението на лицето не се явява водещ критерий за определяне на държавата по пребиваване, а се отчитало само тогава, когато между отделните институции няма постигнато съгласие относно държавата по пребиваване. Органът е приел, че жалбоподателят не е икономически обвързана с Република България, не е извършвала трудова дейност, за която да е подлежало на задължително осигуряване по чл. 4 и/или чл. 4а от КСО. НОИ е отправя искания за възстановяване на средствата от компетентните институции на държавите- членки на ЕС, ЕИП и Швейцария за лицата, на които е отпуснато парично обезщетение за безработица по българското законодателство, но реимбурсацията/ възстановяването на средствата почти винаги била непълна. С оглед на това отпускането и изплащането на ПОБ по чл. 54а от КСО се извършвало след цялостна и задълбочена проверка на всеки конкретен случай, за да не се причинят щети на бюджета.

Решението на директора на ТП на НОИ Търговище е връчено на М. О. на 04.04.2025 г.

Жалбата до АдмС – Търговище е депозирана в ТП на НОИ Търговище на 17.04.2025 г.

От приложените писмени доказателства се установява, че жалбоподателят е баща на две деца, като въз основа на съдебно решение от 02.03.2010 г., постановено по гр. Д. № 468/ 2009 г. на РС – Попово, същият е и титуляр на родителските права по отношение на децата. Двете деца завършили средното си образование в Република България.

Считано от 30.03.2003, жалбоподателят е с регистрирани постоянен и настоящ адрес в гр. Попово.

Жалбоподателят има открити банкови сметки в Република България.

Жалбоподателят е собственик недвижими имоти, ведно с построените в тях жилищни сгради, находящи се в Република България.

За изясняване на спора от фактическа страна, в хода на процеса са ангажирани гласни доказателства, посредством разпита на свидетелите Ф. О. и Д. Д..

В показанията си, свидетелят О. излага, че е майка на жалбоподателя. Последният, дълги години е работил в Австрия, за да си издържа децата, които са отглеждани от свидетелката, в България. О. се е връщал в България, през два – три месеца, като през цялото овреме е изпращал пари за издръжката на децата. Когато децата му завършват училище, жалбоподателят се завръща в България. Към настоящия момент не работи.

В показанията си, свидетелят Д. излага, че познава жалбоподателят и семейството му. Известно и е, че дълги години О. е работил в чужбина, за да може да издържа децата си, които са отглеждани от неговата майка, в България. От повече от две години, жалбоподателят живее в Попово, строи къща в родното си село.

Въз основа на така възприетата фактическа обстановка, съдът формира следните правни изводи:

Жалбата е процесуално допустима, като подадена от легитимирано лице - адресат на индивидуалния административен акт, с който се засягат негови законни права и интереси, в рамките на преклузивния законов 14 – дневен срок по чл. 118 ал. 1 КСО и срещу административен акт, подлежащ на съдебен контрол.

Разгледана по същество, жалбата се преценява от настоящата съдебна инстанция като основателна и като такава следва да бъде уважена, при следните съображения:

Административния акт - решение и потвърденото с него разпореждане са издадени от компетентни органи, при наличието на материална, териториална и персонална компетентност съгласно чл. 117, ал. 1, т. 2, б. "б" и ал.3 от КСО, респ.чл.54ж ал.1 КСО. Решението е издадено при съобразяване на законовите изисквания за предписаната от чл. 117, ал. 3 от КСО форма и съдържание, същото съдържа реквизитите по чл. 59, ал. 2 АПК, вкл. фактически и правни основания.

Горните данни обуславят извод за липса на отменителни основания по чл. 146, т. 1 и т. 2 от АПК.

В хода хода на административното производство не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, тъй като в съответствие с изискванията на чл. 9, ал. 2 АПК, като и на чл. 35 и чл. 36 АПК, са събрани всички документи, необходими и относими за разглеждане на подаденото заявление, вкл. е извършен електронен обмен на социално осигурителна информация с държавата по последна заетост. По преписката са приложени и подадените от жалбоподателя документи във връзка с твърдението му, че обичайното й пребиваване е в Република България. Спазен е и предвидения в чл. 117 ал.3 КСО едномесечен срок за произнасяне на решението на директора на ТП на НОИ. Ето защо съдът счита, че липсва и отменителното основание по чл. 146 т.3 АПК.

Между страните липсва спор по фактите. Правният спор касае определяне на държавата, компетентна да изплаща парично обезщетение за безработица на жалбоподателката: държавата по последната й заетост /Австрия/ или държавата по пребиваването й, за каквато според оспореното решение не може да се определи Република България.

Като държава-членка на Европейския съюз /ЕС/ от 01.01.2007г., Република България е обвързана с приложението на европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите-членки на Съюза. Понастоящем тези правила се съдържат в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004г. за координация на системите за социална сигурност, влязъл в сила на 20.05.2004г., с последно изменение в сила от 31.07.2019г., както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 г. за координация на системите за социална сигурност, влязъл в сила на 01.05.2010г., с последно изменение в сила от 18.06.2020г.

Съгласно чл. 3 §1 Регламент (ЕО) №883/2004 материалният обхват на този регламент е приложим към всички законодателства относно изброените в тази норма клонове на социално осигуряване, сред които са и обезщетенията за безработица / чл. 3 §1 б.“з“/. Персоналният обхват на регламента е определен в разпоредбата на чл. 2, §1, която предвижда, че този регламент се прилага към граждани на държава-членка, лица без гражданство и бежанци, които пребивават в държава-членка, които са или са били подчинени на законодателството на една или повече държави-членки, както и към членовете на техните семейства и към преживелите ги лица. По делото е безспорно, че жалбоподателката е гражданин на Република България, т.е. на държава-членка на ЕС, поради което и е лице, спрямо което намират приложение Регламент (ЕО) № 883/2004 и Регламент (ЕО) № 987/2009. Механизмът на координация на системите за социална сигурност, уреден в Регламент (ЕО) № 883/2004, е очертан в преамбюла на регламента и се основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения. Разпоредбата на чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004 предвижда, че лицата, за които той се прилага, се подчиняват на законодателството само на една държава-членка и това законодателство се определя в съответствие с Дял Втори от регламента. Общото правило за определяне на приложимото законодателство, валидно и по отношение на обезщетенията за безработица, е формулирано в чл. 11, § 3 от регламента. Относимото към настоящия казус принципно правило на чл. 11, § 3 б."а" гласи, че спрямо лице, осъществяващо дейност като наето или като самостоятелно заето лице в една държава-членка, се прилага законодателството на тази държава-членка.

Същевременно разпоредбата на чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 съдържа специални правила, представляващи изключения от посочения общ принцип, че държавата-членка по последна заетост е компетентна държава по предоставянето на обезщетения за безработица. С оглед установената фактическа съвкупност по настоящото дело, релевантно е изключението, предвидено в чл. 65, § 2 изр.първо от регламента, съгласно което напълно безработно лице пребиваващо по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Разпоредбата на чл. 65, § 5 б.“а“ от Регламент (ЕО) №883/2004 предвижда следното: „Безработното лице по първото и второто изречение на параграф 2 получава обезщетения в съответствие със законодателството на държавата-членка по пребиваване, както ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време на последната му дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Тези обезщетения се предоставят от институцията по пребиваване.“. Цитираните разпоредби, съдържащи изключения от общото правило, предвиждат като критерий за прилагането им държавата-членка по пребиваване на безработното лице. Съгласно легалната дефиниция на понятието „пребиваване“, дадена в чл. 1 § 3 б. „й“ от цитирания Регламент, това е мястото, където лицето обичайно пребивава. Това понятие е различно от понятието „престой“ по смисъла на чл. 1 § 3 б. „к“ от същия Регламент, което означава временно пребиваване. Нормата на чл. 11§ 1 от Регламент /ЕО/ № 987/2009 /регламента, уреждащ процедурата по прилагане на Регламент (ЕО) №883/2004/, наименувана „Елементи за определяне на пребиваването“, предвижда, че центърът на интересите на съответното лице се определя въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти, които може по целесъобразност да включват: продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки; положението на лицето, включително: естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост; семейното положение и роднинските връзки на лицето; упражняването на неплатена дейност; жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му; държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане. Следователно мястото на пребиваване, респ. държавата – членка по пребиваване се определя според това къде се намира центърът на жизнени интереси на лицето, който пък се преценява въз основа на посочените в чл. 11§ 1 от Регламент /ЕО/ № 987/2009 критерии, които не са изчерпателно изброени. Тези критерии условно могат да се обособят като обективни /тези, отнасящи се до продължителността и непрекъснатостта на присъствието на лицето на територията на държавата членка/ и елементите, свързани с личното положение на лицето/семейни връзки и социални контакти/. Съгласно разпоредбата на чл. 11 § 2 от Регламента по прилагането, решаващо значение при определяне на действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице има намерението му, което произтича от тези факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето, които се приемат за решаващи при определяне на действителното място на пребиваване на това лице. Тълкуването на цитираните норми показва, че намерението на лицето не следва да е декларативно, а трябва да бъде подкрепено от фактически доказателства, т.е. то може да се отчете, само ако е подкрепено от обективни факти и обстоятелства. В този смисъл са разясненията, дадени в Практическия наръчник относно законодателството, приложимо в ЕС, ЕИП и Швейцария.

Съгласно чл. 54а ал.1 КСО право на парично обезщетение за безработица/ПОБ/ имат лицата, за които са внесени или дължими осигурителни вноски във фонд "Безработица" най-малко 12 месеца през последните 18 месеца преди прекратяване на осигуряването и които: имат регистрация като безработни в Агенцията по заетостта; не са придобили право на пенсия за осигурителен стаж и възраст в Република България или пенсия за старост в друга държава или не получават пенсия за осигурителен стаж и възраст в намален размер по чл. 68а или професионална пенсия по чл. 168; не упражняват трудова дейност, за която подлежат на задължително осигуряване по този кодекс или по законодателството на друга държава, с изключение на лицата по чл. 114а, ал. 1 от Кодекса на труда.

Жалбоподателят претендирал ПОБ именно на посоченото законово основание и в оспореното решение органът не е посочил като липсващи визираните в тази норма предпоставки за признаване на ПОБ. Изложените мотиви в оспореното решение са свързани с основното изискване за внесени или дължими осигурителни вноски във фонд "Безработица" най-малко 12 месеца през последните 18 месеца1 преди прекратяване на осигуряването, каквито по отношение на жалбоподателката е посочено, че липсват.

В конкретния случай, предвид от доказателствата по делото, се установява, че жалбоподателят, през периода на последната си месторабота в Австрия, не е изместил там центъра на жизнените си интереси – предвид мотивите да постъпи на работа там, факта че децата му са отглеждани в България, местонахождението на собственото му жилище в Р България / семейни връзки, социални контакти, като този център е продължил да бъде в Р България, чиито гражданин е и в която е пребивава трайно преди и след тази месторабота.

Приетата от съда фактическа съвкупност, отнесена към очертаната по-горе правна рамка, позволява да се приеме, че жалбоподателят като безработно лице, което по време на последната си дейност като заето лице е пребивавало и след нея пребивава в държавата–членка България, която в случая се явява различна от принципно компетентната държава-членка Австрия, има право да получава обезщетения в съответствие с българското законодателство така, както ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време на последната му дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Това право на жалбоподателя се признава съгласно нормите на чл. 65, §2 и § 5 б.“а“ от Регламент (ЕО) №883/2004. В същия смисъл е и т. 3 от Решение №U3 от 12.06.2009г. относно обхвата на понятието „частична безработица“, приложимо по отношение на безработните лица, упоменати в член 65, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета, на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност, публикувано в Официален вестник на ЕС от 24.04.2010 г., съгласно която, ако при отсъствието на каквото и да е трудовоправно договорно отношение, дадено лице вече не поддържа никаква връзка с държавата-членка на заетост (например поради трудовоправното договорно отношение вече е прекратено или срокът му е изтекъл), то се разглежда като напълно безработно в съответствие с член 65, параграф 2 от посочения регламент, а обезщетенията се предоставят от институцията по местопребиваване.

При така установените факти неприложимо към настоящия казус е цитираното в оспореното решение Определение на Съда (седми състав) от 24 март 2023г. по Дело C-30/22 на СЕС, според което член 65, параграф 2 от Регламент (ЕО) 883/2004 следва да се тълкува в смисъл, че: не се прилага към положение, в което дадено лице подава заявление за получаване на обезщетения за безработица до компетентния орган на държава членка, в която не е завършило периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост и на територията, на която се връща след завършен период на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост в друга държава, в която то е пребивавало по смисъла на тази разпоредба през целия този период. Неприложимостта на това тълкуване се определя от приетото въз основа на конкретната фактическа съвкупност положение, че през целия период на трудова заетост на жалбоподателя в чужбина, държавата по пребиваване е Република България.

От възприетите фактически констатации и направени правни изводи следва, че в конкретния случай държава по последна заетост на жалбоподателя пребивава в Република Австрия, но държава – членка по пребиваването чу към периода на тази заетост е Република България.

Горизложеното обуславя извод за противоречие на оспореното решение на Директора на ТП на НОИ-гр.Търговище с приложимия материален закон - отменително основание по чл. 146 т. 4 АПК.

Следва да се отбележи, че дори и да бъдат споделени доводите на оспорващата страна за наличие на противоречие между дадените разрешения с цитираните по-горе Регламенти с принципите на КСО за солидарност и равнопоставеност на осигурените лица, тъй като жалбоподателя не е внасял от получаваното възнаграждение осигурителни вноски за риск безработица, предвид допускането на тази възможност от законодателството на държавата по месторабота/ за разлика от КСО/, респ. няма право да получава обезщетение за това в тази държава и нейния компетентен орган отказва да възстанови на НОИ платените такива обезщетения от бюджета на българското ДОО, отстраняването на това противоречие не е в правомощията на съда предвид правилото на чл. 15 ЗНА, съгласно което ако нормативен акт противоречи на регламент на Европейския съюз, прилага се регламентът. След като от НОИ е констатирано предвидено за български граждани право в европейски регламент, което противоречи на основни принципи от българското ДОО и предпоставя възможност за неравноправно третиране и/или недобросъвестност, следва съобразно правомощията му по чл. 33, ал. 1, чл. 36 ал. 1 т. 4 и чл. 37, ал. 5, т.3, б. „в“ КСО да инициира изменение в относимата правна уредба чрез изготвяне на съответните проекти и сезирането с тях на компетентните органи имащи законодателна инициатива по реда на чл. 32 КСО, чл. 27 ЗНА и чл. 87 ал.1 КРБ или такава по реда на ДФЕС.

По изложените съображевния, налага се извода, че оспореното решение е валиден и постановен при спазване на всички съществени административнопроизводствени правила, но е в несъответствие с относимите материалноправни норми и целта на закона, поради което подадената срещу него жалба следва да бъде уважена като основателна.

С оглед изхода на спора и отправеното искане, в полза на жалбоподателя следва да се присъдят и направените разноски за заплатеното възнаграждение, чийто размер възлиза на 500 лева.

Въведеното от ответника възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение е неоснователно, с оглед разпоредбата на чл. 8, ал. 2, т.2 от Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, според която норма минималният размер на възнаграждението за дела по КСО е 500 лева.

Мотивиран от гореизложеното и и на основание чл.172, ал.2, пр.2, чл.173 ал.2 предл.второ от АПК, във връзка с чл.118, ал.3 от КСО, и чл. 120 ал.2 КСО, Административен съд Търговище

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ по жалба на М. В. О., [ЕГН], с адрес гр. Попово, [жк],......, Решение № 1040 – 25 – 31/ 02.04.2025 г. на Директора на ТП на НОИ Търговище, с което е потвърдено Разпореждане № 253- 00 – 564 – 5/ 19.02.2025 г., издадено от И. Д. – гл. експерт по осигуряването за безработица – за ръководител на осигуряването за безработица, съгласно Заповед № 1015 – 25 – 52/ 19.04.2023 г., с което на основание чл. 54ж, ал. 1 от КСО и във връзка с чл. 11, § 3, б. "а" и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., на М. О. е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица.

ИЗПРАЩА административната преписка на длъжностното лице по чл. 54ж, ал. 1 от КСО при ТП на НОИ – Търговище, за ново произнасяне по заявление негов вх. peг. № 253-00-564/ 06.11.2023г. за отпускане на парично обезщетение за безработица, подадено от М. В. О., [ЕГН], в законния срок от получаване на преписката при съобразяване с дадените в мотивите на настоящото решение указания по тълкуването и прилагането на закона.

ОСЪЖДА Териториално поделение на НОИ – Търговище, да заплати на М. В. О., [ЕГН], с адрес гр. Попово, [жк],...... сумата от 500.00 (петстотин) лева - разноски по делото за адвокатско възнаграждение.

Решението не подлежи на обжалване.